№ 1546
гр. Бургас, 29.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500760 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е образувано по частна
жалба на „Кредит инс“ АД с ЕИК-*********,представлявано от М А,подадена чрез
пълномощника адв.Ренета Даньовска, против разпореждане №4413 от 13.04.2022г.
постановено по ч.гр.д.№ 2350/2022г.по описа на БРС,с което е ОТХВЪРЛЕНО
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против
СП. Т. Г. с ЕГН-********** за следните вземания:сумата от 180 лева,представляваща
договорна лихва; сумата от 570 лева такса „Гарант“ и сумата 129.15 лева мораторна лихва.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, внесена е дължимата
държавна такса за обжалването.
Бургаският окръжен съд,като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заявителят „Кредит инс“АД е подал пред БРС заявление по чл.410 ГПК за издаване
на заповед за изпълнение срещу СП. Т. Г. за плащане на задължения по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 111941 от 15.02.2021г.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 1000
лева,представляваща главница по договора,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на заявлението- 12.04.2022г.до окончателното
изплащане,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на
заявлението- 12.04.2022г.както и деловодни разноски по заповедното производство в размер
на 70.42 лв. В останалата част заявлението е отхвърлено- сумата от 180
лева,представляваща договорна лихва; сумата от 570 лева такса „Гарант“ и сумата 129.15
лева мораторна лихва.
Заявлението е отхвърлено в горепосочената част по съображения,че договорът за
потребителски кредит е недействителен поради противоречие със закона- съгласно чл.10а
,чл.11 ал.1 т.10 вр.с чл.19 ал.1-4,чл.21,чл.22 и чл.23 ЗПК.Заповедният съд е приел,че
договорът е сключен в разрез с целта по чл.2 на ЗПК,при неизгодни за потребителя
условия,които икономически по-силната страна/кредитор/ е наложила- сключването на
договор за предоставяне на поръчителство/с дружество-гарант/ и то избрано от
1
кредитора,като условие за отпускане на кредита,а възнаграждението на поръчителя/гаранта/
да се администрира също от него. Приел е,че с изискването за сключването на договор за
предоставяне на поръчителство/гарант се цели заобикаляне на разпоредбите на чл.10а и
чл.33 ЗПК,по този начин се оскъпява кредитът и се преследва забранена от закона цел-
неоснователно обогатяване на кредитора.Според заповедния съд договорът за предоставяне
на поръчителство не следва да се разглежда като отделен от договора за кредит,а следва да
се приеме,че възнаграждението за гаранта е част от възнаграждението на кредитодателя за
предоставения кредит,умишлено обособена като отделно вземане,привидно условно,с цел
заобикаляне на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК,установяващ лимит на ГПР. Приел е,че
възнаграждението за гаранта не фигурира в общия размер на разходите на потребителя по
кредита,но същото следва да се включи,с оглед неговата безусловна ежемесечна дължимост
и да се отрази правопропорционално на размера на ГПР–чл.19 ал.1 ЗПК и § 1 т.1 и т.2 от ДР
на ЗПК. По тези съображения съдът е приел,че договорът за потребителски кредит е
изначално недействителен на основание чл.11 ал.1 т.10 ЗПК вр.с чл.22 ЗПК и чл.23
ЗПК,поради което подлежи на връщане само чистата стойност на кредита,ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане.
В жалбата са релевирани оплаквания в насока,че заповедният съд е излязъл извън
предмета на дължимата проверка по чл.411 ал.2 т.3 ГПК и незаконосъобразно е извършил
преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи.Посочва се,че кредиторът е
предоставил две опции на потребителя- сключване на договора с предоставяне на банкова
гаранция или кандидатстване за заем с осигурен гарант,като той е избрал втората
възможност,с оглед на което се е задължил да заплаща възнаграждение за предоставената от
дружеството гарант гаранция по отпуснатия потребителски кредит.Кредитодателят е
сключил договор с дружество-гарант „Бикнел корп“ООД,което се е задължило при писмено
поискване да плати всички описани в договора задължения при определени условия.
Изразява становище,че по аналогия следва да се прилагат правилата за банковата
гаранция,поради което и възнаграждението на наредителя по нея не следва да се включва
към разходите по потребителския кредит.Отделно от горното,дори ако включването на
такса“Гарант“ е в разрез с чл.19 ал.4 ЗПК,то недействителна би следвало да е само тази
клауза,а не целия договор,поради което договорната лихва е дължима на кредитора. С оглед
отхвърлянето на претенцията за законна лихва моли съдът да има предвид,че претенцията за
обезщетение за забава в размер на законната лихва се претендира от датата на забавата-
16.03.2021г. до датата на подаване на заявлението- 11.04.2022г. Счита,че няма
противоречие,нито заобикаляне на закона,защото съдържанието на разпоредбите,уреждащи
такса“Гарант“ в процесния договор ,както и договорната и законната лихва е съобразено с
нормите на ЗПК и ЗПФУР,още повече,че потребителят е имал възможност да се откаже от
целия договор ,ако е считал,че е поставен в заблуждение с тези клаузи и че те неправомерно
го санкционират финансово. Моли за отмяна на обжалваното разпореждане и уважаване на
заявлението в отхвърлените му части. Претендира разноски.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно,законосъобразно и обосновано,а жалбата срещу него за неоснователна по
следните съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите
нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
2
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора и за недействителност на договора.
Съгласно чл.4 от процесния договор, кредитополучателят е избрал и се съгласява,че
кредитодателят ще ангажира дружество гарант,за гарантиране връщането на вноските по
кредита,срещу заплащане в полза на кредитополучателя на такса „Гарант“ ,разсрочена към
месечните вноски по кредита.Видно от погасителния план,общият размер на главницата е
1000 лева,възнаградителната лихва е 180 лева,а такса „Гарант“- 570 лева,като разсрочено
потребителят се е задължил да заплаща месечно по 95 лева от тази такса. Въззивният съд
споделя становището, че по този начин се постига скрито увеличаване на възнаграждението
на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК и се заобикалят императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на
ГПР, достига се до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, което обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Правилно и
законосъобразно БРС е приел,договорът не съответства на императивните изисквания на
разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,поради което е недействителен на основание чл.22 от
ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК гласи,че договорът за потребителски кредит
следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Налага се извод,че ГПР представлява
величина,която се формира по методика,императивно заложена в ЗПК относно възможните
компоненти,поради което кредиторът следва да посочи в договора съставните
елементи,които участват във формирането на ГПР,като е без значение дали ГЛП е фиксиран
или променлив. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита/ГПР/
изразява общите разходи по кредита за потребителя,настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита. В §1 т.1 на ДР на ЗПК е дадено легално
определение на понятието "общ разход по кредита" по смисъла на ЗПК- това са всички
разходи по кредита,включително лихвите,комисионни,такси,възнаграждения на кредитни
посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за потребителски
кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително
и разходите за допълнителните услуги,свързани с договора за кредит. Осигуряването на
поръчител/гарант по договора за кредит от кредитодателя срещу възнаграждение,платимо от
кредитополучателя несъмнено представлява разход за потребителя-кредитополучател за
предоставени допълнителни услуги,свързани с договора за кредит по смисъла на §1 т.1 от
ДР на ЗПК,поради което този разход следва да бъде включен в общия разход по кредита и
да участва при формирането на ГПР. Видно от съдържанието на договора за потребителски
кредит е,че в него липсва посочване на взетите предвид допускания от кредитора,
използвани при изчисляването на ГПР,а и становището на дружеството жалбоподател е в
смисъл,че възнаграждението му, наименувано като такса"Гарант" не следва да се включва
към разходите по потребителския кредит- т.е.няма и твърдение,че този разход по кредита е
включен в общия разход по кредита,а точно обратното.Без правно значение е
обстоятелството,че потребителят е избрал предложената от кредитора възможност за
сключване на договор за потребителски кредит.В рамките на свободата на договаряне
кредиторът,предоставящ тази финансова услуга може да предлага условия,които намира за
подходящи за обезпечаване на кредита,включително и срещу заплащане на допълнително
предоставена услуга. Всички допълнителни разходи за потребителя по кредита обаче следва
да се включат в общия разход по кредита и да участват при формирането на ГПР,който не
следва да надвишава петкратния размер на законната лихва/в случая- 50%/.Това очевидно
не е било сторено,а в договора за потребителски кредит,в разрез с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
3
липсва императивно определеното от законодателя съдържание,поради което правилно и
законосъобразно заповедният съд е приложил чл.22 ЗПК и чл.23 ЗПК. Неоснователна е
частната жалба и по отношение отхвърлената претенция за сумата 129.15 лева мораторна
лихва за периода от 16.03.2021г.до 11.04.2022г.,тъй като договорът за потребителски кредит
е изначално недействителен и съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита. Законна лихва е дължима съобразно общите правила на чл.55
ЗЗД и чл.86 ЗЗД от деня на поканата,като в случая покана за връщане на
сумата,представляваща главницата по кредита,като получена без основание от
длъжника,кредиторът не е отправял,поради което законна лихва следва да се присъди от
датата на подаване на заявлението,както е сторил и БРС.
Водим от горните мотиви,БОС намери,че обжалваното разпореждане следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №4413 от 13.04.2022г. постановено по ч.гр.д.№
2350/2022г.по описа на БРС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4