гр. Силистра,22.10.2018 г.
Силистренският
окръжен съд, гражданско отделение в закритото
заседание
проведено
на двадесет и втори октомври през
две хиляди
и осемнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ВАСИЛЕВА
1.ВИОЛЕТА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
2. ДОБРИНКА СТОЕВА
при участието на
съдебния секретар
и в
присъствието на прокурора
, като
разгледа
докладваното от
председателя в.ч.т. д. № 221/2018 г. по
описа
на СОС
и за да
се произнесе, взе
в предвид следното:
Предявена е частна въззивна жалба от Д.П.К., чрез
процесуален представител, против определение №1823/31.07.2018г., постановено по
гр.д. №478/2018г. по описа на Районен съд- Силистра, в частта му, с която
производството по делото е прекратено по отношение на установителния иск за
нищожност на договор за аренда . Счита, че определението в тази му част е
незаконосъобразно, поради което моли да бъде отменено и постановено ново, с
което делото да бъде върнато за разглеждане от първоинстанционния съд по
същество на исковата претенция за нищожност на договора за аренда.
Ответникът по жалбата – Д.Г.П., с постоянен адрес ………,
чрез процесуален представител, счита жалбата за неоснователна, моли да бъде
потвърдено обжалваното определение.
Ответникът К.Г.П., не е представил отговор на частната
жалба, въпреки предоставената му от първоинстанционния съд възможност.
ОС, като съобрази доводите на жалбоподателя и данните
по делото, прие да установено следното: С обжалваното определение
Силистренският районен съд е прекратил частично производството по гр. дело №
478/2018 г. на същия съд, като е приел, че исковата претенция по чл. 76 ЗН е
недопустима, тъй като е заявена от ищец, който няма качество на сънаследник или
съсобственик по смисъла на разпоредбата на чл. 76 ЗН, поради което и не е
активно легитимиран да претендира относителна недействителност на актове на
разпореждане с процесния имот .
Както в отговора на настоящата частна жалба, така и в
отговора, депозиран пред районния съд по чл. 131 ГПК, ответниците изтъкват и
допълнителен довод, че отдаването на недвижим имот под аренда е акт на
управление, а не на разпореждане, като по реда на чл. 131 ГПК считат това
обстоятелство като основание за отхвърляне на иска, а не за неговата
недопустимост.
В настоящата жалба се изтъква, че съдът е бил длъжен
да определи правилната правна квалификация на претенцията, която, като ищец
настоящата жалбоподателка е посочила по чл. 76 ЗН, а именно чл. 26 ЗЗД.
Развивайки доводите си в тази насока,
жалбоподателката отново изтъква съображения по чл. 76 ЗН, като счита, че
исковата претенция е по чл. 26 ЗЗД, във връзка с чл. 76 ЗН, което е абсурдно,
тъй като порокът по чл. 76 не се вмества в нито една хипотеза на чл. 26 ЗЗД,
което не е случайно, а е обусловено именно от относителността на
недействителността по чл. 76 ЗН, а не е абсолютна, както е в случаите на чл. 26 ЗЗД.
Както отдаването под
наем, така и отдаването под аренда на движими и недвижими вещи не се
явява разпореждане с недвижима вещ, а следва да се счита за акт на управление
на имущество, в конкретният случай недвижима вещ. Съобразно константната
съдебна практика и правната теория и доктрина е прието, че разпореждането с
даден имот е прехвърлянето на собственост или учредяването на други вещни права
върху недвижим имот. Прехвърлянето на собствеността може да се извърши чрез
така наречената “транслативна” или “прехвърлителна” сделка, от който вид се
явяват продажбата, замяната, прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка
и гледане, дарението и други сделки по смисъла на закона, които прехвърлят
правото на собственост от едно лице към друго. От друга страна, учредяването на
вещно право върху недвижим имот може да стане с изрично изброените в ЗС
ограничени вещни права, каквито се явяват правото на строеж, правото на
ползване и сервитутните права, подробно уредени от същия закон. Освен това, в
чл. 18 от ЗЗД законът въвежда нотариалния като форма за действителност при
разпореждането с недвижими имоти.
От своя страна процесният договор е договор за аренда
и за него изискуемата от закона форма за действителност е писмената такава с
нотариална заверка на подписите – чл. 3, ал. 1 от ЗАЗ. Именно въведената форма
за действителност на договора обуславя и неговата правна същност. В тази връзка
се налага извода, че сключването на договора за аренда е акт на управление, а
не акт на разпореждане. Ако законодателят приравняваше сключването на договор
за аренда с акт за разпореждане, той би въвел и за него форма за действителност
– нотариален акт.
Следва да се отбележи, че доводът относно характера на
договора за аренда като действие на управление, а не на разпореждане, също води
до недопустимост на исковата претенция, тъй като това се явява процесуална
предпоставка за допустимост на иск по чл. 76 ЗН.
По изложените съображения ОС счита, че жалбата е
неоснователна, а обжалваното определение – правилно, поради което следва да
бъде потвърдено.
Водим от горното ОС
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение №1823/31.07.2018г.,
постановено по гр.д. №478/2018г. по описа на Районен съд- Силистра.
Определението може да се обжалва пред Върховния
Касационен съд на РБългария в едноседмичен срок от получаването му от страните
по делото.