Определение по дело №2484/2016 на Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

гр. София, 09.10.2019 г.

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в открито заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

при секретаря М. Симеонова, като разгледа т.д. № 2484/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ.

На 01.02.2019 г. в Търговския регистър по партидата на Б.К.Г. ООД (н.) е обявен Списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ. След постъпили в срок възражения е проведено производство по чл. 692, ал. 3 ТЗ, в рамките на което са събрани писмени доказателства и е изслушано заключение на ССчЕ. Въз основа на събраните доказателства съдът намира следното:

 

Относно вземането на А.У..

Със заявление вх. № 121242/21.09.2018 г. А.У., гражданин на САЩ, роден на *** г., е предявил вземане в размер на 764 432 лв., произтичащо от договор за заем, вземане в размер на 39 914,20 лв., представляващо платена държавна такса за образуване на гр.д. № 4500/2016 г. на СГС, І ГО, 20 състав, както и вземане в размер на 19 957,10 лв., представляващо платена държавна такса за въззивно обжалване на решението по горепосоченото дело. Вземанията са приети от синдика с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ за вземането по договора за заем и по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ за другите вземания.

С възражение вх. № 128312/08.10.2018 г. длъжникът Б.К.Г. ООД е оспорил приемането на вземането в размер на 764 432 лв. с твърдението, че е погасено по давност, както и чрез новирането му съгласно споразумението от 06.10.2011 г. Вземанията за държавна такса са оспорени с твърдението, че производството, по което са заплатени, не е приключило към настоящия момент с влязло в сила решение. Доводите срещу приетите вземания са допълнени с възражение вх. № 14078/04.02.2019 г., в което длъжникът сочи, че действително преведената на дружеството от А.У. сума е по-малка (458 920,32 лв.), а вписаната в споразумението от 06.11.2011 г. по-голяма сума е формирана чрез прибавяне и на сумите, предоставяни на дружеството от други лица Ф.У., Л.Д.). Това е довело според длъжника до приемане на идентични вземания два пъти – в лицето на различни кредитори.

Синдикът заявява становище за недопустимост на възражението, подадено преди обявяване на списъка, както и за неоснователност на възражението от 04.02.2019 г., тъй като вземането по договора за заем е установено по основание и размер в споразумението от 06.10.2011 г. и с това е прекъснато течението на давността.

Оспореният кредитор А.У. поддържа неоснователност на възражението. Твърди, че част от предоставения на дружеството заем е осъществен не чрез пряко плащане по сметка на длъжника, а чрез превеждане на сумите по сметка на Р.А..

Съдът намира следното:

Възражението е допустимо. Без правно значение за допустимостта му е обстоятелството, че първоначалните доводи срещу приемане на вземанията са развити с молба, подадена преди обявяване на списъка. За допустимостта на възражението е достатъчно то да е заявено в крайния срок, посочен в чл. 690, ал. 1 ТЗ, без значение кога са релевирани първите доводи срещу вземането. Разгледано по същество, възражението е частично основателно.

Въз основа на представените писмени доказателства (платежни нареждания) е изготвено заключение на ССчЕ, съгласно което в периода 2007 г. - 2013 г. дружеството е получило плащания от А.У. в размер, значително по-малък от предявеното вземане, а именно – в размер от 463 808,47 лв. Наред с това се установява, че в периода 2003 г. – 2011 г. са извършени банкови преводи на обща стойност 147 500 щ.д. от разплащателната сметка на А.У. към разплащателната сметка на Р.А.. В платежните документи липсват обаче данни получателят на плащането А. да е действал не в лично качество, а от чуждо име/сметка (а именно – от името и за сметка на дружеството), поради което тези доказателства не могат да установят наличието на договор за заем, сключен между У. и Б.К.Г.ООД (н.), за сумата от 147 500 щ.д.

Същевременно обаче на 06.10.2011 г. е подписано споразумение между А.У. и Р.А., действащ като съдружник и управител на Б.К.Г. ООД, с което страните установяват, че до датата на споразумението У. е предоставил в заем на дружеството сума в общ размер от 764 432 лв. Съдът кредитира това извънсъдебно признание на длъжника и приема, че това е действителният размер на сумите, предоставени от У. в заем на търговското дружество до датата на споразумението, било то чрез пряко плащане в полза на юридическото лице или чрез плащане по сметката на неговия управител. Липсата на счетоводни данни за плащания в целия признат от длъжника размер не е достатъчна да опровергае изричното признание за получаване на сумите, направено в споразумението, още повече когато липсата на осчетоводяване може да се обясни с неформалните отношения между съдружника в едно персонално дружество и самото дружество. Ето защо съдът приема, че задължение за връщане на сумата, посочена в споразумението е възникнало.

С втората част на споразумението обаче страните се съгласяват да погасят паричния дълг с прехвърляне на собственост върху описани в т. 4 недвижими имоти, като поемат задължение за сключване на окончателен договор за това. При тълкуване на волята на страните съдът приема, че постигнатото споразумение съставлява предварителен договор за продажба на описаните в него недвижими имоти, тъй като всички съществени елементи на предварителния договор са предмет на споразумяване (имот, насрещна престация), а също така са договорени и неговите несъществени елементи (срок, разноски по прехвърлянето). С оглед качеството, с което Р.А. е посочен като страна по споразумението, а именно – като съдружник и като управител, съдът приема, че страна по това споразумение е и дружеството. Ето защо може да се направи извод, че така постигнатото съгласие новира паричния дълг със задължението по предварителния договор за продажба на недвижими имоти. Налице е новация, при която страните погасяват паричното задължение и поемат ново, в случая – непарично, за прехвърляне на право на собственост, спрямо което са спазени изискванията за валидност от гледна точка на форма. Вземането на решение от дружеството за продажба на имотите не е елемент от фактическия състав на сключване нито на договора за новация, нито на предварителния договор. Нещо повече, такова решение следва да се счита взето със самото споразумение, тъй като то е подписано и от двамата съдружници, т.е. от всички членове на общото събрание.

Поради изложеното съдът приема, че е налице новация. Тя обаче е погасила дълга частично – до сумата от 41 223 евро, за която съгласно т. 7 от споразумението е прието, че остава дължима и за обезпечаване на плащането й длъжникът се задължава да не се разпорежда с друг свой индивидуализиран имот („управителят няма право да извършва разпоредителни действия с този апартамент …. докато сумата от 41 223 евро не бъде възстановена по банков път на А.У. и постъпи по негова сметка“). Тъй като няма данни след сключване на споразумението тази сума да е заплатена, съдът счита, че У. се явява кредитор на сумата от 41 223 евро с левова равностойност от 80 625,18 лв. Това вземане не е погасено по давност, тъй като давността е прекъсната с признанието от 06.10.2011 г., а след това течението на давностния срок е спряно с подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. Поради изложеното възражението следва да бъде отхвърлено за сумата от 80 625,18 лв., а за разликата до 764 432 лв. приетото вземане с основание договор за заем следва да бъде изключено от списъка.

Извън сумите, платени от У. до датата на споразумението, се установяват още четири плащания, извършени след тази дата – две плащания въз основа на преводни нареждания в левова равностойност 2983,86 лв. и 1460,40 лв., извършени съответно на 23.12.2011 г. и на 01.03.2012 г., както и две плащания, за които няма първичен счетоводен документ, но са осчетоводени от дружеството като средства, дадени от У. и послужили за заплащане от дружеството на местни данъци и такси и на възнаграждение за счетоводно обслужване. Видно от молбата за предявяване на вземанията обаче, тези вземания не са предявени – предявено е единствено вземане в размер на 764 432 лв. като произтичащо от договор за заем съгласно споразумението от 06.10.2011 г. (тъй като се препраща към решението на САС по т.д. № 5625/2017 г., в което е приета именно дължимостта на сумата по споразумението). Поради това независимо от установяване съществуването на тези други вземания, те не могат служебно да бъдат включени в списъка.

Вземанията за държавна такса в размер на 39 914,20 лв. и 19 957,10 лв. към настоящия момент не могат да бъдат включени в списъка на приетите вземания. Исковият процес, за воденето на който е платена таксата, ще бъде възобновен на основание чл. 637, ал. 3 ТЗ и задължението за заплащане на държавна такса ще възникне с приключване на възобновеното производството, ако делото е решено в полза на лицето, което я е заплатило. Следователно са предявени все още невъзникнали вземания, поради което същите следва да бъдат изключени от списъка.

 

Относно вземането наФ.У.:

Със заявление вх. № 121245/21.09.2018 г.Ф.У., гражданин на САЩ, роден на *** г., е предявил вземане в размер на 7 617,82 лв., произтичащо от договор за заем, и вземане в размер на 15 237,65 лв., представляващо левовата равностойност на 8 993 щ.д. за „извършен превод“ по сметката на длъжника на 01.07.2003 г. Вземанията са приети от синдика като вземания, произтичащи от договор за заем, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

С възражение вх. № 128314/08.10.2018 г. длъжникът Б.К.Г. ООД е оспорил приемането на горепосочените вземания при твърдението, че те са погасени по давност, която започва да тече от момента на даването на сумите. Наред това длъжникът поддържа, че тези вземания са част от предявените и от друг кредитор вземания, а именно – част от предявените от А. У. вземания, който в споразумение от 06.10.2011 г. е посочил, че е инвестирал в дружеството-длъжник сумата от 764 432 лв., включваща обаче не само лично предоставените от него суми, но и сумите, предоставени от други лица, сред които и синът муФ.У.. С възражение вх. № 14080/04.02.2019 г. длъжникът заявява, че превод на сумата от 7 617,82 лв. действително е извършен на 24.11.2008 г., но не с основание заем, а вземане за левовата равностойност на 8 993 щ.д. не съществува. Поддържа, че преводът от 01.07.2003 г. не е извършен по сметка на дружеството.

Синдикът заявява становище за недопустимост на възражението, подадено преди обявяване на списъка, както и за неоснователност на възражението от 04.02.2019 г. поради липса на доказателства, че едно и също вземане е предявено от двама кредитори.

Оспореният кредиторФ.У. поддържа неоснователност на възражението.

Съдът намира следното:

Възражението е допустимо. Както беше посочено, без правно значение за допустимостта му е обстоятелството, че първоначалните доводи срещу приемане на вземанията са развити с молба, подадена преди обявяване на списъка. За допустимостта на възражението е достатъчно то да е заявено в крайния срок, посочен в чл. 690, ал. 1 ТЗ, без значение кога са релевирани първите доводи срещу вземането. Разгледано по същество, възражението е основателно.

От заключението на ССчЕ се установява, че по счетоводна сметка 499 е осчетоводена сумата от 7 617,82 лв. като постъпила по разплащателната сметка на дружеството по нареждане на Ф.У.. Сумата е преведена в щатски долари и сметката на длъжника е заверена на 24.11.2008 г. Ако се приеме, че правното основание за плащането е договор за заем (както твърди кредиторът), то при липса на (доказана) уговорка за падеж на задължението за връщане на заетата сума погасителната давност е започнала да тече от момента на възникване на задължението съгласно изричната разпоредба на чл. 114, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. При договора за заем задължението за връщане на заетата сума възниква с получаването й, а изискуемостта му може по волята на страните да бъде отложена за по-късен момент (моментът на възникване и на настъпване на изискуемостта не съвпадат). Тъй като кредиторът не доказа факти, настъпили преди изтичане на пет години от предаване на сумата и годни да доведат до спиране/прекъсване течението на давностния срок, то вземането се явява погасено. Същият извод може да бъде направен, ако задължението за връщане на получената сума произтича от липсата на основание за нейното получаване – тъй като и тогава петгодишният давностен срок започва да тече от получаването им (т. 7 от Постановление 1/1979 г.).

От представените документи за наредени банкови преводи вещото лице е установило също, че на 01.07.2003 г. наредена сума в размер на 8 993 щатски долара с левова равностойност 15 237,65 лв. без посочено основание. Получаването на тази сума не е осчетоводено от дружеството, като няма и други доказателства за заверяване на банковата му сметка. Ето защо съдът счита, че това вземане следва да бъде изключено от списъка поради недоказване на фактическия състав на неговото възникване без да се изследва въпросът относно възможното му погасяване по давност.

 

Относно вземането на Л.Д.:

Със заявление вх. № 121244/21.09.2018 г. Л.Д., гражданин на САЩ, родена на *** г., е предявила вземане в размер на 74 841,98 лв., представляващо левовата равностойност на предоставени заеми. Вземането е прието от синдика с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

С възражение вх. № 128317/08.10.2018 г. длъжникът Б.К.Г. ООД е оспорил приемането на горепосоченото вземане при твърдението, че това вземане е част от предявените и от друг кредитор вземания, а именно – част от вземанията, претендирани от А. У., който в споразумение от 06.10.2011 г. е посочил, че е инвестирал в дружеството-длъжник сумата от 764 432 лв., включваща обаче не само лично предоставените от него суми, но и сумите, предоставени от други лица, сред които и Л.Д.. С възражение вх. № 14082/04.02.2019 г. длъжникът заявява, че действително са извършвани преводи през месец октомври и ноември 2008 г., считано от когато обаче е изтекла погасителната давност.

Синдикът заявява становище за недопустимост на възражението, подадено преди обявяване на списъка, както и за неоснователност на възражението от 04.02.2019 г. поради липса на доказателства, че едно и също вземане е предявено от двама кредитори.

Оспореният кредитор Л.Д. поддържа неоснователност на възражението.

Съдът намира следното:

Възражението е допустимо. Както беше посочено, без правно значение за допустимостта му е обстоятелството, че първоначалните доводи срещу приемане на вземанията са развити с молба, подадена преди обявяване на списъка. За допустимостта на възражението е достатъчно то да е заявено в крайния срок, посочен в чл. 690, ал. 1 ТЗ, без значение кога са релевирани първите доводи срещу вземането. Разгледано по същество, възражението е основателно по следните съображения:

Съгласно заключението на ССчЕ, на 02.10.2008 г., на 16.10.2008 г. и на 24.11.2008 г. са извършени три парични превода в щатски долари с обща левова равностойност от 74 841,98 лв. За два от преводите не може да се направи извод, че са платени от Л.Д. – видно от Таблица 1 на ССчЕ преводите от 02.10.2008 г. и от 24.11.2008 г. са извършени от наредител А.р Д. без да има доказателства, че той е действал от името/за сметка на Л.Д.. Освен това всички преводи са извършени без посочено основание (в платежното нареждане от 16.10.2008 г. е вписано основание „SHA“, което не съставлява основание на плащането, а указание относно начина на разпределяне на разноските по превода).

Ето защо не може категорично да се заключи, че Л.Д. е страна по договори за заем, сключени с дружеството длъжник. Дори обаче да се приеме - с оглед извършеното от дружеството осчетоводяване на преводите като наредени именно от Л.Д. и то по сметка 499, осчетоводяваща задължения към трети лица – че е налице каузално правоотношение по договор за заем с предмет наредените суми, то към настоящия момент вземането по него се явява погасено по давност. При липса на (доказана) уговорка за падеж на задължението за връщане на заетата сума давността е започнала да тече от момента на възникване на задължението съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. При договора за заем задължението за връщане на заетата сума възниква с получаването й, а неговата изискуемост може по волята на страните да бъде отложена за по-късен момент (моментът на възникване и на изискуемост не съвпадат). Тъй като кредиторът не доказа факти, настъпили преди изтичане на пет години от предаване на сумата и годни да доведат до спиране/прекъсване течението на давностния срок, то вземането се явява погасено. Същият извод може да бъде направен, ако задължението за връщане на получената сума произтича от липсата на основание за нейното получаване – тъй като и тогава петгодишният давностен срок започва да тече от получаването им (т. 7 от Постановление 1/1979 г.).

Поради изложеното оспореното вземане следва да бъде изключено от списъка.

 

Относно вземането на Р.А.:

Със заявление вх. № 130551/11.10.2018 г. Р.А., ЛНЧ **********, е предявил вземане в размер на 668 356,89 лв., уточнено с молба от 20.11.2018 г. и от 14.01.2019 г., и представляващо стойността на предоставени в периода 01.03.2005 г. – 30.06.2018 г. заеми на дружеството-длъжник, в което е съдружник. С молбата от 14.01.2019 г. са предявени и вземания за възнаграждение за осъществяване на дейността „управител“, като в тази част тя е оставена без разглеждане с определение от 18.01.2019 г. Вземанията по договорите за заем са приети от синдика с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ.

С възражение вх. № 14690/04.02.2019 г. кредиторът А.У. е оспорил включените в списъка вземания с твърдението, че не е сключван договор за заем, като и оспорва размера им.

Синдикът заявява, че с молбата за предявяване са представени доказателства за извършени плащания от кредитора в полза на дружеството по банков път. Същевременно липсват документи, установяващи действителното каузално отношение и поради това счита, че възражението може да се  приеме за основателно.

Оспореният кредитор Р.А. поддържа неоснователност на възражението. Твърди, че част от предоставения на дружеството заем е осъществен чрез плащане от трето лице.

Съдът намира следното:

Съгласно приетото заключение на ССчЕ, изготвено въз основа на представените писмени доказателства (платежни нареждания), в счетоводството на ответника е осчетоводено, че дружеството-длъжник е получило от А. суми в общ размер на 668 356,89 лв. Спорен е въпросът дали основанието, на което са преведени сумите, включва задължение за тяхното връщане. Видно от Таблица 2 на ССчЕ, голяма част от преводите са извършени с посочено от наредителя основание „захранване“. Тъй като наредителят е и съдружник в дружеството-длъжник, то възможните каузални отношения, довели до нареждане на преводите, не са само заемни, а също и инвестиционни (когато сумата се превежда без задължение за връщане, а с оглед правното очакване от увеличаване на печалбата/ликвидационния дял чрез подобряване финансовия резултат на дружеството след ползване на предоставената сума). Ето защо, даването на сумата с основание „захранване“ не води до еднозначния извод, че сумата е дадена в заем или без основание и че подлежи на връщане. Действително, съгласно заключението на ССчЕ, тези суми също са осчетоводени в сметка 499, която включва задължения на дружеството, но начинът на осчетоводяване може да бъде отчетен само при липса на други доказателства. Когато самият наредител е обективирал воля относно основанието на плащането, то тя има приоритет при тълкуване на отношенията. В случая обективираната воля не съдържа указание за възникване на пряко задължение за връщане на сумата и не изключва възможността за безвъзмезден/инвестиционен характер на плащането. Следва да се отчете също и че лицето, извършило осчетоводяването по сметка 499, всъщност е самият кредитор (който е и управител на дружеството) и поради това осчетоводяването не може да служи за пълно доказване наличието на дълг.

Ето защо съдът счита, че е недоказано при условията на пълно и главно доказване наличието на каузално отношение, включващо задължение на дружеството за връщане на сумите, наредени от името/за сметка на Р.А., с основание на банковите преводи „захранване“. Видно от Таблица 2 на ССчЕ, друга част от сумите пък са наредени с основания, които сочат на различни каузални отношения, но също не доказват задължение за връщане – напр. „продажба на USD“ за сумата от 13 000 щ.д., „искане за обмяна на 20 000 щ.д.“, „бартер между Б.К.Г. ООД и ЕТ Е. срещу автомобил“, „плащане с наредител Н.Б.“. Поради това и за тази част от наредените преводи не може – при липса на други доказателства – да се приеме, че е възникнало задължение за връщане на получените суми.

Поради изложеното оспореното вземане следва да бъде изключено от списъка.  

 

Мотивиран от горното, съдът

 

О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

ИЗМЕНЯ на основание чл. 692, ал. 4 ТЗ списъка на приетите вземания на кредиторите на Б.К.Г. ООД (н.), ЕИК *******, обявен в Търговския регистър на 01.02.2019 г., като ИЗКЛЮЧВА от списъка следните вземания:

1.      на А. У., гражданин на САЩ- за сумата над 80 625,18 лв. до 764 432 лв., представляващо задължение за връщане на предоставен заем

2.      на А. У., гражданин на САЩ - за сумата от 59 871,30 лв., представляваща платена държавна такса по гр.д. № 4500/2016 г. на СГС, І ГО, и по гр.д. № 2354/2018 г. на САС

3.      на Л.Д., гражданин на САЩ - за сумата от 74 841,98 лв., дължима по договор за заем

4.      наФ.У., гражданин на САЩ - за сумата от 22 855,47 лв., дължима по договор за заем

5.      на Р.А. в размер на 668 356,89 лв., дължима по договор за заем

ОДОБРЯВА списъка в останалата част.

НАСРОЧВА на основание чл. 673, ал. 1 вр. чл. 674, ал. 2 ТЗ Събрание на кредиторите с приети вземания за 06.11.2019 г. – 9,30 часа с дневен ред по чл. 677, ал. 1, т. 3 и т. 8 ТЗ.

Поканата за кредиторите със съдържанието по чл. 675 ТЗ да се обяви в Търговския регистър.

Определението да се обяви в Търговския регистър и да се впише в нарочната книга по чл. 634в, ал. 1 ТЗ на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

 

 

СЪДИЯ: