№ 21768
гр. София, 29.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА АС. БОЖКОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА Гражданско дело
№ 20231110136355 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Л. Б. Р., ЕГН: **********,
адрес: гр. С..., чрез адв. В. К. от САК, срещу „ВК“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С... (като правоприемник на „ВК“ ООД, ЕИК: *********), с която е
предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 472,00 лв. (след допуснато изменение на иска на основание чл.
214, ал. 1 от ГПК с протоколно определение от 30.09.2024 г.), представляваща недължимо
платена сума по нищожен договор за паричен заем № ... от 18.07.2020г., сключен между
„ВК“ ООД и Л. Б. Р., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда – 29.06.2023 г., до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 18.07.2020г. е сключил договор за потребителски кредит № ... с „ВК“
ООД. В исковата си молба излага подробни съображения за това, че счита целия договор,
както и отделни негови клаузи за нищожни на осн. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1 от
ЗЗД; на осн. чл. 10, ал.1, във вр. с чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената в закона
форма на договора; неспазена процедура по сключването му, вкл. непредставени на
потребителя общи условия към договора; реален годишен процент на разходите, който е по-
висок от предвидения такъв в чл. 19, ал.4 от ЗПК. Неустойката по чл. 4 от договора се
оспорва като накърняваща добрите нрави. Излагат се съображения за неравноправни и на
това основание нищожни клаузи на процесния договор. Въз основа на изложеното ищецът
счита, че платената от него неустойка е без правно основание. Моли съда да постанови
решение, с което да уважи предявения иск. Претенидра разноски.
Ответникът, чрез адв. А. Н. от МАК, оспорва предявения иск като недопустим, евентуално
1
като неоснователен. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че процесния
договор в цялост и по отношение на отделни негови клаузи не страда от пороците, посочени
от ищеца в исковата молба и поради това моли същата да се остави без уважение.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа страна
следното:
От приложения по делото договор за паричен заем Standart 14 № ... от 18.07.2020 г., се
установява, че на посочената дата между „ВК“ ООД, в качеството му на заемодател, и Л. Б.
Р., в качеството му на заемополучател, е бил сключен договор за заем, по силата на който
заемодателят се задължил да предаде в собственост на заемополучателя сумата в размер на
500,00 лв., а последният от своя страна се е задължил да я върне, ведно с договорна лихва
при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 40,32%, годишен процент на разходите
(ГПР) от 49,41%, или сумата в общ размер на 560,14 лв., на 14 погасителни вноски, всяка в
размер на 40,01 лв., в срок от 28 седмици, на посочените в договора падежи на вноските, а
именно: 01.08.2020 г., 15.08.2020 г., 29.08.2020 г., 12.09.2020 г., 26.09.2020 г., 10.10.2020 г.,
24.10.2020 г., 07.11.2022 г., 21.11.2020 г., 05.12.2020 г., 19.12.2020 г., 02.01.2021 г., 16.01.2021
г., 30.01.2021 г.
В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемополучателят се задължава в 3-дневен срок
от усвояване на заемната сума да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения
на задълженията му по договора, а именно: т. 1 поръчител – физическо лице, което да
представи за заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня
на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст;
да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през
последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или
да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си
на заемател; или т. 2. банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемополучателя по договора, валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора. А в чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по ал. 1, заемополучателят дължи неустойка в
размер на 131,60 лв., платима разсрочено на равни части към всяка от погасителните вноски,
като в този случай дължимата погасителна вноска е в размер на 49,41 лв., а общото
задължение по договора става в размер на 691,74 лв.
В чл. 5, т. 2 от договора е предвидено, че заемополучателят има право да се откаже от
процесния договор, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, в 14-
дневен срок от сключването му чрез уведомление до заемодателя, направено на хартиен или
друг равнозначен носител.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните и което
2
съдът кредита като обективно и компетентно, се установява, че ищецът е заплатил в полза
на ответника сумата в общ размер на 972,00 лв., както следва: на 20.07.2020 г. – 31,20 лв.; на
26.08.2020 г. – 50,00 лв.; на 10.09.2020 г. – 50,00 лв.; на 28.09.2020 г. – 60,00 лв.; на
28.10.2020 г. – 30,00 лв.; на 28.01.2021 г. – 60,00 лв.; на 05.05.2021 г. – 70,00 лв.; на
31.05.2021 г. – 100,00 лв.; на 02.07.2021 г. – 100,00 лв.; на 31.08.2021 г. – 60,00 лв.; на
01.11.2021 г. – 61,00 лв. и на 04.11.2021 г. – 299,80 лв. Съгласно заключението, ответникът
допълнително е начислил разходи за събиране на вземането в размер на 190,00 лв. Платената
сума в размер на 972,00 лв. е била разпределена от ответното дружество за погасяване на
задължения по процесния договор за потребителски кредит, както следва: главница в размер
на 500,00 лв., договорна лихва в размер на 60,14 лв., неустойка в размер на 131,60 лв. и
разходи за събиране на вземане в размер на 190,00 лв. От заключението се установява още,
че действителният размер на ГПР, изчислен при следните параметри: усвоена главница в
размер на 500,00 лв., възнаградителна лихва за периода в общ размер на 60,14 лв. и
неустойка в размер на 131,60 лв., възлиза на 71,05 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. В
тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на процесната сума в полза на ответника, а
в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаване на платените от
ищеца суми въз основа на валидно обвързващ страните договор за потребителски кредит,
съдържащ валидни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия кредит в размерите на
така извършеното плащане.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
по процесния договор ищецът е заплатил на ответника сумата в общ размер на 972,00 лв.
При това положение следва да бъде разгледано дали същата е получена от ответника на
валидно правно основание.
В настоящия случай между страните не се спори, а и от приложените по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е бил сключен процесният договор за
паричен заем № ... от 18.07.2020 г. Спорът се концентрира върху това дали същият е породил
правни последици, доколкото в исковата молба са изложени твърдения за неговата
нищожност, поради допуснати множество нарушения на законовите изисквания относно
сключването, формата и съдържанието му, съответно налице ли е основание ответникът да
задържи платените суми или същите подлежат на възстановяване на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит (ЗПК), договорът
за потребителски кредит е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят“ и
„кредиторът“, като „потребител“ е всяко физическо лице, което е страна по договор за
3
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а „кредитор“ е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а ответникът кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за
заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК,
спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12
и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
На първо място в исковата молба са изложени доводи за нищожност на процесия договор
поради неспазена форма. Формата за действителност на договора за потребителски кредит
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен
или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен носител“
е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска сключването на договор за потребителски
кредит от разстояние – по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР) – арг. по чл. 5, ал. 9, ал. 13 ЗПК. Договорът за потребителски кредит
отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка
услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както
и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и
на потребителя. Легалната дефиниция на договор за кредит от разстояние при условията на
ЗПФУР се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно която договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора, страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно
или повече.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е изпълнил
4
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; спазил сроковете по чл.
12, ал. 1 или 2 и получил съгласието на потребителя за сключването на договора, като
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Предвид горното, за да се докаже
сключването на договор за потребителски кредит чрез средство/а за комуникация от
разстояние, следва да се установи, че страните са постигнали съгласие относно договора за
кредит, представен в писмена форма на траен носител по смисъла на пар. 1, т. 10 ДР на
ЗПФУР, както и че това съгласие е дадено от тях чрез средства за комуникация от
разстояние, т. е. посредством електронни изявления.
За доказване на предоставянето на преддоговорна информация, както и на електронни
изявления се прилага Законът за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ). Електронното изявление съгласно чл. 2 ЗЕДЕУУ е представено в цифрова
форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на
информацията, словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация. А
съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ електронен документ означава електронен документ по смисъла на
чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от
23.07.2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L
257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014", а именно:
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Електронното изявление се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, съгласно който за електронен подпис е електронен
подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, а именно данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към
който е добавен квалифициран електронен подпис, но и допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен – чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕУУ. При установяване на тези предпоставки, следва да
се обоснове извод, че е създаден и подписан електронен документ. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.
184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис,
заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на
електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на
изявлението и неговото съдържание (в този смисъл решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д.
№ 868/2012 г. на ВКС, IV г. о.). В настоящия случай за доказване на възникналото между
страните правоотношение са представени неподписани документи – договор за кредит от
18.07.2020 г., като от страна на ищеца в исковата молба са изложени подорбни доводи за
недействителност на същия поради неспазена форма, в т.ч. неспазена процедура на
5
сключване, уредена в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, в частност неизпълнение от страна на
кредитодателя на задължението му да предосатви на потребителя преддоговорната
информация, неполучаване на валидно съгласие на потребителя за сключване и изпълние на
процесния договор. Предвид установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав
намира доводите на ищеца за основателни, доколкото от ангажираните по делото
доказателства не се установява по безспорен начин кредиторът да е получил съгласието на
потребителя за сключването на процесния договор чрез средства за комуникация от
разстояние, т. е. посредством електронни изявления, както и да му е предоставил
необходимата преддоговорна информация. Затова изложеното в исковата молба твърдение за
нищожност на процесния договора поради неспазена форма е основателно. Посоченият
порок е самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски кредит
– арг. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния
договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,41 %, т. е. формално е изпълнено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите
за кредита, а именно – неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, която се начислява
автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1. Настоящият
съдебен състав приема, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, която към
датата на сключване на процесния договор – 18.07.2020 г., е била в размер на 10% (основен
лихвен процент 0% плюс десет процентни пункта), в който смисъл е и зключението на
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Това означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията
на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
6
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 4, ал. 1 от договора обезпечения, като заемополучателят се е съгласил да
заплати неустойка в размер на 131,60 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в
договора погасителен план. С уговорената в чл. 4, ал. 1 от договора неустоечна клауза се
цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
заемната сума – т. нар. "скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата
(множеството изисквания поставени относно обезпеченията) и краткия срок (тридневен) за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката –
осигуряването на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на банкова гаранция.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Съдът
приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е
да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната
клауза за неустойка от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за
заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на
получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно
описано обезпечение. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Основната цел
на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Задължение на кредитора е преди сключването на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
откаже предоставянето на заемните средства. На практика с неустоечната клауза кредиторът
прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за
отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до
значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест,
което противоречи на закона – чл. 16 от ЗПК.
Гореизложеното налага несъмнен извод, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Видно от заключението на
вещото лице, задължението по оспорената неустоечна клауза не е включено в ГПР, който е
7
посочен в договора, т.е. посочения в договора ГПР не съответства на действителния.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер
на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 4, ал. 2, те не могат да
изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен
начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Видно от заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, при сключване на неустойката по чл.
4, ал. 2 от договора в ГПР, то размерът на последния би бил 71,05 %, като това влиза в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Следователно действителният размер на ГПР
надвишава законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 от ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22
от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.
Основателни са и доводите за нищожност на договора за потребителски кредит поради
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД е налице, когато при
договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на недопускането на неоправдано имуществено разместване. Разбирането, застъпено в
съдебната практика за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, е било релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4
и ал. 5 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна
граница на договорната лихва при потребителските кредити. След 23.07.2014 г. принципът
за автономия на волята при договаряне, установен в чл. 9 ЗЗД, е ограничен от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент на разходите на
потребителя по кредита (съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в тези разходи се включва и уговорената
8
възнаградителна лихва) не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Тъй като към датата на сключване на
процесния договор законната лихва е била 10%, а максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК
възлиза на 50 %, то уговорената възнаградителна лихва от 40,32 % на годишна база като
компонент от ГПР, е свръхпрекомерна и не е в съответствие с добрите нрави.
В контекста на изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, като последиците от обявяването на тази
недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи по кредита. От заключението по ССчЕ се установи,че ищецът е заплати на
ответника сумата в общ размер на 972,00 лв. Предвид установената по делото
недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит и на
основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на главницата в размер на 500,00 лв.
Следователно сумата в размер на 472,00 лв. е платена от ищеца на ответното дружество без
основание.
С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният иск е доказан по основание и размер и
следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, следва да се
присъди и законната лихва върху сумата от 472,00 лв., ситано от датата на подаване на
исковата молба в съда до изплащане на вземането.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
единствено ищецът, който своевременно е направил искане за присъждане на такива.
Същият е сторил разноски в общ размер на 350,00 лв., от които 50,00 лв. за държавна такса и
300,00 лв. за депозит за ССчЕ, които следва да му бъдат присъдени изцяло.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в
полза на процесуалния представител на ищеца – адв. В. К. от САК, следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита на ищеца.
С оглед постановеното решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело C-
438/22г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на
разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и
действително извършената работа. С оглед на това, в полза на адв. К. следва да се заплати
възнаграждение в общ размер на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
9
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВК“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С...., да
заплати на Л. Б. Р., ЕГН: **********, адрес: гр. С..., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, сумата от 472,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
паричен заем № ... от 18.07.2020 г., сключен между „ВК“ ООД и Л. Б. Р., ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.06.2023 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ВК“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С...., да заплати на Л. Б. Р., ЕГН: **********, адрес: гр. С..., сумата от
350,00 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. ВК“ АД,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С...., да заплати на адв. В. С. К. от
САК, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 70, ет. 1, ап. 1,
сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ и съдействие в настоящото производство на ищеца Л. Б. Р..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10