№ 6414
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело №
20241100505433 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба вх. № 312999/03.11.2023 г. на И. Г. Е.,
чрез особения представител адв. Г. К., срещу решение № 16574/13.10.2023 г.,
постановено по гр. д. № 37069/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 71
състав, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че И. Г. Е. дължи на „Йеттел България“ ЕАД (с предходно
наименование „Теленор България“) сумата от 89,95 лв., представляваща
неплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги по
договор от 13.01.2018 г., обективирани във фактури № **********/05.08.2018
г. и **********/05.09.2018 г. за отчетен период от 05.07.2018 г. до 04.09.2018
г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
28978/2020 г. на СРС, 71 състав.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на
обжалваното решение поради нарушения на материалния и процесуалния
закон и необоснованост, като се излагат подробни съображения относно
недействителността на клаузата на чл. 26 от общите условия на ищеца. Сочи
се, че са налице различия между начина на изписване на името на ответника в
договора за мобилни услуги и всички останали документи, което според
процесуалния представител поставя под съмнение извода за наличие на
облигационно правоотношение.
1
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Йетел България” ЕАД,
ЕИК ********* (с предишно наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД) –
ищец в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и
законосъобразно.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от
СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните
за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от
СРС фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от
лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на
императивни материалноправни норми при неговото постановяване.
Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, въззивният съд
намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК установителнен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Основателността на предявения иск се обуславя от установяването от
ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се е задължил
да заплаща абонаментна такса; че ищецът е изпълнил задълженията си и е
предоставил достъп до мобилната мрежа и далекосъобщителните услуги, като
за ответника е възникнало задължение за заплащането им. В тежест на
ответника при установяване на горните обстоятелства е да установи по делото
погасяване на задълженията си към ищеца.
От съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства
- договори за мобилни услуги, приложение-ценова листа за абонаментни
2
планове за частни и корпоративни клинети и допълнителни споразумения към
тях, съдържащи подпис на представител на мобилния оператор и на
ответника, чийто подпис не е оспорен от последния, се установява, че между
страните са съществували облигационни отношения, по силата на които
"ЙEТТЕЛ БЪЛГАРИЯ" ЕАД (с предишно наименование "ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ" ЕАД) се е задължило да предостави на ответника достъп до
мрежа за мобилни услуги за посочените в исковата молба и представените по
делото договори предпочетени номера. В случая следва да бъде направено
разграничение между задължението за абонаментна такса, чието изпълнение
претендира ищецът и задължението за заплащане на предоставените услуги.
Характерът на абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането й
срещу предоставен достъп до мрежата. Този аргумент черпи своето основание
и от дефиницията на абонаментната такса, съдържаща се в приложените и
действащи между страните общи условия. Според Раздел IV, т. 23, б. "б.
"потребителят дължи цена за месечен абонамент, осигуряваща достъп до
услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за
поддръжка на Мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер,
съобразно избрания от потребителя абонаментен план“. Следователно
абонаментната такса се дължи предварително от потребителя на мобилни
услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до
услугите, за които е сключен индивидуалния договор, като самата цена
включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно
избрания абонаментен план. След сключването на договора от волята на
потребителя ще зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да
използва услугите на мобилния оператор или не, при всички случаи обаче той
ще дължи уговорената абонаментна такса. Дължимостта на месечната
абонаментна такса е обусловена от изтичането на период от време
/съответният отчетен месец/, през който договорът между страните е бил
действащ, съответно абонатът е имал достъп до предоставената услуга и за
същия е била налице потенциалната възможност да ползва услугите,
уговорени с договора и включени в съответния абонаментен план. Ответната
страна не е оспорила обстоятелството, че ищецът е предоставил достъп на
потребителя до съответните мобилни услуги, нито че услугите не са ползвани
през процесния период. Освен това, ответникът нито твърди, нито установява
процесните договори за мобилни услуги да са били прекратени/развалени
преди заявения исков период, поради което се налага извод, че
претендираното вземане е установено по основание и размер.
Съгласно Раздел V, т. 26 от Общите условия заплащането на услугите се
извършва въз основа на месечна фактура, която се издава на името на абоната.
Неполучаването на фактурата не освобождава абонатите от задълженията им
за заплащане на дължимите суми. Ответникът като потребител не е доказал,
че е изпълнил задължението си да заплати стойността на предоставените му
услуги, които съгласно ангажираните от ищеца фактури възлизат на
посочената в исковата молба обща сума.
В качеството си на потребител ответникът е подписал и е приел
приложимите към договорите общи условия на търговеца, с оглед на което
3
въззивният състав приема, че са изпълнени изискванията на чл. 16 ЗЗД за
обвързване на потребителя с предварително изготвените от насрещната страна
общи условия. Видно от попълнените при сключване на договорите
декларации, съдържащи се в договорите, на ответника са предоставени
екземпляри от общите условия към договорите за мобилни услуги. По делото
не са ангажирани доказателства за изразено несъгласие от потребителя с
предварително подготвените общи условия, поради което и се налага изводът,
че същите са част от договора.
В конкретния случай ищецът претендира сумата в общ размер на 89,95
лева, представляваща сбор от неплатени месечни абонаментни такси за
потребление на мобилни услуги по договор за мобилни услуги от 25.11.2017
г., ведно с приложенията към него, допълнително споразумение към
посочения договор от 13.01.2018 г., ведно с приложенията към него, договор
за мобилни услуги от 31.05.2018 г., ведно с приложенията към него. Ответната
страна в срока по чл. 131 ГПК не е оспорила, че е бил предоставен достъп до
мобилната мрежа на ищеца. В конкретния случай в отговора на исковата
молба са изложени доводи за неравноправност на клаузи от общите условия на
ищеца, както и за изтекла погасителна давност, без да се оспорва
съществуването на който и да е от цитираните документи или неговата
автентичност. В тази връзка следва да се посочи, че едва с въззивната жалба се
излага възражение относно съществуването на облигационно правоотношение
между страните, което като преклудирано не следва да се разглежда.
Неоснователно се явява и оплакването във въззивната жалба за
неравноправност на клаузата в общите условия, предвиждаща, че
неполучаването на фактурата не освобождава абонатите от задълженията им
за заплащане на дължимите суми. Това е така, защото не фактурите сами по
себе си са основание за плащане, а ползването на съответните
далекосъобщителни услуги, които ищецът е предоставил, а ответникът е
потребил. Това се доказва от представените към фактурите разпечатки, според
които са провеждани разговори и е ползван мобилен интернет. На следващо
място ответникът в подписания от него договор сам е заявил, че се отказва от
получаване на хартиени фактури, което представлява индивидуална уговорка
и не може да доведе до неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 6, т. 10 и т.
15 ЗЗП. В случая не са нарушени изискванията на чл. 143, т. 6 ЗЗП, тъй като
доставчикът на мобилни услуги не се е освободил от задълженията си по
договора по своя преценка, нито е задържал сума, получена за престация,
която не е извършил, когато сам прекрати договора, напротив – не е получил
сумата за извършената от него услуга, а именно предоставил е достъп до
мрежата си, като на абоната е дадена възможност да осъществява изходящи и
входящи повиквания, да ползва мобилен интернет, да изпраща и получава
СМС-и. Не може да се сподели и възражението, че неизпращането на
хартиени фактури представлява налагане на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора. В т. 10, озаглавена „Допълнителни услуги“ от Договор за мобилни
услуги от дата 25.11.2017г. И. Е. изрично се е отказал от получаване на
хартиена фактура. В т. 11 от условията на същия договор е посочено, че при
4
отказ от хартиена фактура на потребителя се осигурява електронен достъп в
портала MyTelenor, където да проверя месечните си сметки. Не е налице и
твърдяното нарушение на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а именно на потребителя да е
наложено да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите. По делото безспорно се установи, че ищецът е
изпълнил точно своите задължения, като е абонатът е имал достъп до
предоставената услуга и за същия е била налице потенциалната възможност
да ползва услугите, уговорени с договора и включени в съответния
абонаментен план. Мобилният оператор е осигурил достъп до мрежата си,
предоставен чрез активиране на съответна СИМ карта с уникален телефонен
номер, чрез който потребителят се различава от останалите участници в
мрежата. По изложените съображения въззивният съд намира за
неоснователни възраженията на ответника досежно предоставянето и
ползването на процесните мобилни услуги.
Предвид изложеното, въззивният съд приема за установено по делото, че
ищецът е изпълнил задълженията си по процесните договори и допълнителни
споразумения към тях, като е предоставил на И. Е. достъп до мобилната си
мрежа. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК абонаментните такси и по
двата договора за мобилни услуги, обективирани във фактури №
**********/05.08.2018 г. и **********/05.09.2018 г., са падежирали, т.е. били
са изискуеми.
Тъй като изводите на двете съдебни инстанции съвпадат,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.
272 ГПК, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора разноски за въззивното производство се следват
само на въззиваемата страна. Такива са направени за депозит за особения
представител на въззивницата в размер 150 лева и за адвокатско
възнаграждение в размер 480 лева, платено изцяло и в брой при подписване на
договора за правна защита и съдействие от 22.04.2024 г., приложен по делото.
Въззивницата, предвид че същата е била представлява от особен
представител, следва да бъде осъдена да плати в полза на съда държавна такса
за въззивното производство в размер 25 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16574/13.10.2023 г., постановено по гр. д.
№ 37069/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 71 състав, с което е
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
че И. Г. Е., ЕГН ********** дължи на „Йеттел България“ ЕАД (с предходно
наименование „Теленор България“) сумата от 89,95 лв., представляваща
неплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги по
5
договор от 13.01.2018 г., обективирани във фактури № **********/05.08.2018
г. и **********/05.09.2018 г. за отчетен период от 05.07.2018 г. до 04.09.2018
г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
28978/2020 г. на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА И. Г. Е., ЕГН ********** да плати на основание чл. 78, ал. 3
ГПК на „Йетел България” ЕАД, ЕИК ********* (с предишно наименование
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД) сума в размер 630 лева – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА И. Г. Е., ЕГН ********** да плати по сметка на Софийски
градски съд държавна такса за въззивното производство в размер 25 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6