Р Е Ш Е Н И Е
№………..
гр. София, 23.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на осемнадетесети ноември две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 1231 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 47484 / №
ІІ-61-7275/ от 26.05.2016 г. постановено по гр.д.№ 20244/2015 г. по описа на
СРС, 61 с-в са отхвърлени, като неоснователни, предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК
******* със седалище гр. София, адрес на управление ***, против Д.Г.А., ЕГН **********,
установителни искове по чл. 422 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за
установяване съществуване на вземане за сумата 4000.00 лв., представляваща
задължение по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г.,
за сумата 2161,97 лв., представляваща лихва за забава за периода 20.09.2007 г.-
01.10.2009 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 23.10.2009 г. по ч.гр.д. № 45517 по
описа на СРС, 61 с-в за 2009 г.
С допълнително Решение №
16788 / № ІІ-61-16788/ от 24.10.2016 г. поставено по същото дело са уважени предявените
при условията на евентуалност от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище гр.
София, адрес на управление:***, ЕИК ******* против Д.Г.А., ЕГН **********,
осъдителни искове по чл. 240, ал.2 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и
чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 4000.00 лв., представляваща задължение
по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г. и на сумата
2161,97 лв., представляваща лихва върху сумата за периода 20.09.2007 г.-
01.10.2009 г.
С постановеното решение
на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК е осъден Д.Г.А. ***, с ЕГН ********** да заплати
на "О.Ф.Б." ЕАД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК *******, сумата
123,34лв., представляваща направени пред първата инстанция разноски, изразяващи
се в платена държавна такса, сумата 300лв., представляваща направени пред първата
инстанция разноски, изразяващи се в депозит за възнаграждение на вещо лице и
сумата 638 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца "О.Ф.Б." ЕАД срещу
постановеното решение, в частта с която са отхвърлени, като неоснователни
предявените установителни искове. Изложени са доводи, че решението е
неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Районният съд неправилно обвързал определената дата на изтичане на
договора с датата на изискуемостта на вземането, като не ги разграничил, а ги
отъждествил. При това СРС приел, че крайният срок на Договора за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит, сключен
между страни, е 06.03.2007 г., която дата е след подаване на заявлението, като
е изходил единствено от приложеното извлечение от счетоводните книги. Така
погрешно приел, че към датата на подаване на заявлението процесните суми не
били изискуеми.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК ответникът Д.Г.А. подава отговор на въззивната жалба, в който изразява
становище, че същата е неоснователна, а обжалваното решение в посочената част е
правилно и законосъобразно. Според ответника, правилно районният съд е приел,
че с оглед разясненията на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК предсрочна
изискуемост не може да настъпи без да бъде обявена на длъжника. Срокът на
договора бил до 06.03.2012 г., а заявлението било подадено на 02.10.2009 г. Счита,
че след като ищецът не е банка, община или държавно учреждение, а е частен
правоприемник по договор за цесия, не е легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК
за съществуване на вземането, тъй като не може да се ползва от заповедта за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Счита, че договорът за цесия е нищожен след
като не е определена покупна цена в него. Също така не било установено, дали
процесните вземания са прехвърлени на ищеца.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника срещу постановеното решение, в
частта, с която са уважени предявените срещу него при условията на евентуалност
осъдителни искове. Изложени са доводи, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява, че след
като ищецът не е банка, община или държавно учреждение, а е частен
правоприемник по договор за цесия, не е легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането, тъй като не може да се ползва от заповедта за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Прави възражение, че не била внесена
държавна такса за разглеждането на осъдителните искове. От представените
доказателства не ставало ясно, дали процесните
вземания са били прехвърлени на ищеца. Заявява, че договорът за цесия е нищожен,
след като не е определена покупна цена в него. Прави възражение, че не е
уведомен за цесията от цедента. Представеното пълномощно било без дата, при
което било невъзможно да се прецени съществуването на представителната власт
към даден момент. Евентуално, ако се приеме, че е налице уведомяване чрез изпращане
и получаване на исковата молба, то, към момента на предявяване на иска ищецът
не притежавал надлежна легитимация за това. След като ищецът не притежавал
качеството „банка“ не може да осъществява банкова дейност, а именно да отдава
заеми с лихва. Ищецът не бил доказал начислените лихви. В процесния договор не
била уговорена лихва, като неправилно била приложена разпоредбата на чл. 19 ОУ,
тъй като била нищожна, като неравноправна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна „О.Ф.Б.“ ЕАД подава отговор
на въззивната жалба, в който изразява становище за недопустимост и
неоснователност на същата. Заявява, че въззивната жалба на ответника е подадена
след срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което следва да бъде оставена без
разглеждане. При условията на евентуалност излага доводи, че обжалваното
решение в посочената част е правилно и законосъобразно, а подадената жалба
следва да се остави без уважение. Договорът за цесия бил действителен, като
длъжникът бил надлежно уведомен от цесионера по пълномощно даденото му от
цедента. Дори да се приеме, че не е налице връчено уведомление на длъжника за
цесията, то, исковата молба заедно с пълномощното и уведомлението следват да се
считат за такова. Заявява, че във въззивната жалба са изложени възражения, които
са преклудирани съгласно чл.266 ГПК. Предявеният
осъдителен иск е допустим и основателен. Излага доводи, че е легитимиран да
предяви установителния иск, след като вземането е
прехвърлено след издаване на заповедта за изпълнение, съответно – дължимата
държавна такса била заплатена. Възразява, че релевираното
с въззивната жалба от ответника възражение
за нищожност на клауза от договора е преклудирано и
съдът не следва да го взема предвид. Излага становище, че не следва да се ангажират
доказателства, легитимиращи го като кредитна или финансова институция, след
като вземането му е прехвърлено от такава институция.
По въззивната жалба на
ищеца:
Жалбата на ищеца е
подадена в срок и е срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Въззивната жалба на ответника Д.Г.А. е подадена в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК, след като решението по чл. 250 ГПК е връчено на ответника-въззивник
на 03.11.2017 г. Същата е насочена срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Доводите на ищеца в обратен
смисъл са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно указаното в чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
СРС, 61 с-в е сезиран на
02.10.2009 г. със заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК от „Банка ДСК“
ЕАД срещу Д.Г.А., ЕГН ********** за заплащане на сумата 4 000.00 лв., представляваща главница по
договор за кредит от 06.03.2007 г. и сумата от 2 161,97 лв., представляваща лихва за забава от 20.09.2007 г. до 01.10.2009
г., ведно със законна лихва върху главницата от 02.10.2009 г. до
окончателното й погасяване. По образуваното ч. гр. д. № 55697/2017 г. по описа
на СРС, 61 с-в, на 23.10.2009 г. били издадени заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ и изпълнителен лист за заплащане на
горепосочените суми и разноските в
производството – 123,24 лв. – внесена държавна такса и 324,86 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
След издаване на
заповедта за изпълнение с договор за покупко-продажба на вземания от 06.03.2012
г. заявителя – кредитор „Банка ДСК“ ЕАД прехвърлил вземането към длъжника Д.Г.А.,
ЕГН ********** на цесионера „О.Ф.Б.“ ЕАД- ищец в
производството.
Въз основа на издадения по
заповедното производство изпълнителен лист било образувано изпълнително дело
при ЧСИ Б.Б., в рамките на което на 26.11.2014 г. на
длъжника била връчена покана за доброволно изпълнение /известие за доставяне от
24.11.2014 г.-л.20/. В срока по чл. 414 ГПК – на 03.12.2014 г. длъжникът
депозирал възражение срещу вземането по издадената заповед по чл.417 ГПК.
С определение от
10.02.2015 г. заповедният съд указал на заявителя да предяви иск за
установяване съществуването на оспореното вземане, което претендира от длъжника
в едномесечен срок от връчване му- 10.03.2015. В изпълнение, на 14.04.2015 г. е
предявен от цесионера „О.Ф.Б.“ ЕАД иск за
съществуване на вземанията по чл. 422 ГПК. В подадената искова молба ищецът е
посочил, че за дължимите суми по договора за кредитна карта е настъпил падежа
преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Посочил е че при условията на
евентуалност предявява срещу длъжника Д.Г.А. осъдителни искове за заплащане на
дължимите суми, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В подадената искова
молба кредиторът „О.Ф.Б.“ ЕАД е навел твърдения, че ответникът е уведомен за
настъпването на изискуемост на вземанията преди подаване на заявлението.
Отделно от това с връчената покана за доброволно изпълнение и заповедта за
незабавно изпълнение, евентуално с подадената искова молба същият е уведомен за
изискуемост на вземанията. Във въззивното производство ищецът потвърдил
изложените обстоятелства, като е посочил, че претендира вземания с вече
настъпил падеж.
С разпоредбата на чл. 99 ЗЗД е предвидено, че договорът за цесия се сключва между цедента и цесионера,
като чрез тази сделка старият кредитор прехвърля вземането си към длъжника на
новия кредитор. Може да бъде уговорено, че прехвърлянето ще бъде безвъзмездно
или възмездно и цесионерът ще дължи цена, както е в
конкретния случай. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо
(каквито по принцип са имуществените права). Видно от представения по делото
заверен препис от процесния договор за цесия цена е
договорена, но текстът в тази част не е ясно четим поради заличаване. Последното
обаче не означава липса на цена. Същевременно конкретния размер на цената не
може да доведе до нищожност на договора, доколкото както бе посочено прехвърлянето
на вземането може да бъде извършено и безвъзмездно. Доводите на ответника в
обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.
Съгласно чл. 2.1 от
Договора за цесия, вземанията, предмет на прехвърляне са посочени в приложение
- приемо-предавателен протокол от 26.03.2012 г., в
което приложение фигурира процесното вземане срещу ответника.
Възражението на ответника,
че като длъжник по договора не е уведомена по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД от
цедента-Банка ДСК ЕАД за извършената цесия, поради което и цесията няма
действие спрямо нея, съдът намира за неоснователно. Чрез представените пред
първата инстанция доказателства се установява, че цедентът
е упълномощил цесионера да уведоми длъжника по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, като
липсата на дата не го опорочава, при положение, че към датата на подаване на
исковата молба – 14.04.2015 г. е приложено по делото. От това се извежда извод,
че към тази дата е била налице валидно учредена представителна власт за
извършване на това правно и фактическо действие. Дори и да се приеме обаче, че
преди завеждане на иска, длъжникът не е получил уведомлението по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД за извършената цесия, то това както се установи е сторено с връчване на
препис от исковата молба, ведно с приложените към нея договор за цесия,
уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и пълномощното от цедента за
цесионера. Цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В настоящият случай изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл са и изразените становища в постановените
по реда на чл. 290 ГПК решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., ТК; решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г.,
I т. о., ТК; решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т.
о., ТК, които се възприемат от настоящия състав. Освен това дали цесията е
съобщена на длъжника или не би имало значение в случай, че длъжникът е изпълнил
към цедента и се търси изпълнение от цесионера, но в конкретния случай изобщо
няма данни за изпълнение от страна на длъжника по договора.
При частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за
цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът,
като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК. Легитимиран да предяви иска
е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК, в който смисъл са и дадените разяснения с т.10 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК. Поради това, доводите на ответника в подадената въззивна
жалба за липса на активна легитимация у цесионера за предявяване на исковете,
съдът намира за неоснователни.
Ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД, като
правоприемник на ОТП Ф.ЕООД е вписано в публичния Регистър на финансовите
институции по чл. 3а от ЗКИ под № BGR00311, като съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1
ЗКИ вр. чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ има право да
придобива вземания по кредити, респ. да се ползва от издадената заповед за
незабавно изпълнение. Поради това доводите на ответника, че ищецът няма качеството
на финансова или кредитна институция се явяват неоснователни.
С оглед на горното
първоинстанционното решение е допустимо и валидно, като по правилността, съдът
намира следното:
За да се уважат
предявените искове дружеството – ищец следва да установи вземането си на
претендираното договорно основание /договор за заем/ и в претендирания размер,
а именно – наличието на валиден сключен договор за паричен заем, който обвързва
страните, и по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума.
Следва да докаже и конкретния размер на дълга, който се претендира. Ищецът
следва да докаже и, че е уговорена в договора договорна лихва, като следва да докаже
и размера и периода на претенцията за договорна лихва, както и изпадането в
забава на ответника и размера на претендираната лихва.
Между страните не е
спорно и се установява, че е сключен договор за издаване и обслужване на
кредитна карта от 16.03.2007 г. /наричан за по-кратко договор/, между цедента Банка
ДСК ЕАД и кредитополучател-Д.Г.А. с кредитен лимит на стойност 4 000.00
лв., като е определена месечна падежна дата на всяко двадесето число на месеца.
Уговорено е, че се отпуска револвиращ кредит на
клиента, който се усвоява чрез издадената кредитна карта.
В чл.39 от Общите
условия по договора за издаване и
обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на
„Банка ДСК“ ЕАД /наричани за по-кратко ОУ/, имащи сила между страните съгласно
чл. 1 от договора, е предвидено, че банката определя месечна падежна дата и
петнадесетдневен гратисен период, по време на който
клиентът трябва да револвира кредитас
определена минимална сума за револвиране, посочена в
извлечението.
В чл. 24 ОУ е
предвидено, че банката изпраща ежемесечно извлечение, като в него се съдържа
минималната револвираща вноска за месеца, която да
покрие таксите, лихвата и главницата. По делото не е представено подобно
извлечение и не се твърди от ищеца, че е била определена револвираща
вноска за срока на договора.
Съгласно легалното
определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, в случай, че
такава е уговорена, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за
съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков
кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора
парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на
уговорения между страните срок за усвояване на кредита. Съгласно общите правила
за изпълнение по търговски сделки /чл. 305 ТЗ/, при безкасово плащане,
релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя
със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на
задължението на кредитора.
Безспорно от
доказателствата по делото /заключението на ССчЕ / се
установява, че ищецът е изпълнил това свое задължение по договора и в този
смисъл се явява изправна страна. Така, чрез приетата в производството пред
първата инстанция и пред настоящата инстанция ССчЕ се
установява, че след сключване на договора и издаване на кредитната карта,
ответникът е усвоил по кредита сумата 3330.00 лв.-изтеглена сума в брой и
сумата 556.58 лв.-сума, с която са извършени две покупки.
Безспорно от
доказателствата по делото се установява, че ответникът е неизправна страна по
договора, тъй като не е изпълнил задължението си да връща кредита по начина и
сроковете, определени с договора и ОУ към него. Както е посочено в приетата,
като обективно и компетентно изготвена ССчЕ, за
погасяване задълженията по договора от страна на ответника – клиент по договора
не са правени вноски /погашения по дълга/ на посочения падеж – 20 число на
всеки месец.
В сключения договор е
предвидено, че кредитния лимит се револвира ежедневно
с размера на погасената част от дълга /чл.40, ал.4 ОУ/. Според договора за
кредит предоставения на ответника револвиращ кредит
се олихвява с лихвен процент в размер на 14.95%. При надвишаване на кредитния
лимит, както е посочено в чл.41 от ОУ, Банката начислява лихва равна на
действащия лихвен процент увеличен с допълнителна надбавка. Както е посочено в
чл.42, ал.1 от ОУ, в случай, че клиентът не внася сума през време на гратисния период или внася по-малка сума от минималната
сума за револвиране /т.е. не револвира
кредита/, невнесената част започва да се олихвява с лихва равна на действащия
лихвен процент увеличен с допълнителна надбавка, като се начислява и такса за нереволвиране. Според указанията на чл.42, ал.2 от ОУ, в
случай че четири поредни месеци след
месечната падежна дата, клиентът не револвира кредита
си или револвира със сума по-малка от необходимата
сума за револвиране, правото на ползване на кредита
се преустановява и върху цялото задължение формирано на падежната дата се
начислява санкционираща лихва за забава. Чрез констатациите на приетата
пред настоящата инстанция ССчЕ, която съдът кредитира
по реда на чл.202 ГПК се установява, че размерът на санкциониращата лихва е 5%.
В приетата от настоящата
инстанция съдебно-счетоводна експертиза /122 стр. от делото на СГС/ е посочено,
че в счетоводството на банката- цедент са посочени
дължими суми за револвиране за месеците от април.2007
г. до август.2008 г. в общ размер на 1 069,03 лв. независимо, че както бе
посочено по-горе по делото не е представено нужното извлечение. Съобразно това,
както е посочил експерта на 20.09.2007 г. след изтичане на пет месеца от падежа
на задължението Банката е осчетоводила кредита като изискуем в цялост и е
отразила задължението като неразрешен овърдрафт /по силата на ОУ/ като
вземането е станало окончателно изискуемо.
Поради това, становището
на ищеца, че изискуемостта по отношение на претендираните
вноски е настъпила, съдът намира за основателно. Съгласно чл. 43 ОУ, ако
кредитополучателят не погаси кредита изцяло в петмесечен срок от първоначалната
забава, то, кредитът става окончателно изискуем, без да е нужно длъжникът да
бъде уведомяван. С оглед този извод, неоснователно се явява възражението на ответника,
че банката не е упражнила правото си да обяви предсрочна изискуемост на цялото
задължение по процесния договор преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното
производство.
В чл. 7 ОУ е уговорено,
че размерът на лихвата /възнаградителна/ се изчислява ежедневно върху
фактически използваната сума. Съгласно чл. 86 от ОУ банката има право
едностранно да променя възнаградителната лихва по
предоставения кредитен лимит и таксите, свързани с него, за което уведомява
клиента. По делото не е представено подобно уведомление.
Чрез констатациите на
експерта по ССчЕ, приета пред настоящата инстанция
обаче се установява, че след осчетоводяване на кредита като изискуем на
20.09.2007 г. /преди подаване на заявлението на 02.10.2009 г./, банката е
упражнила правото си на изменение на лихвения процент, като същия е бил
увеличен на 17.95%. За времето от 20.09.2007 г. до 02.10.2009 г. банката не е
начислявала такси. Увеличението на възнаградителната
лихва, според експерта по ССчЕ е било извършено на
основание чл.86, ал.2 от ОУ и въз основа на решения на Комитета за управление
на активите и пасивите на банката, приети с протокол от 23.08.2007 г.,
20.03.2008 г. и 10.10.2008 г. Последните не са
ангажирани в производството.
От експертизата се
установява, че размерът на договорната лихва върху фактически ползваната сума
по кредита, съгласно чл. 7 ОУ, при лихвен процент в размер съгласно Условия за
издаване и обслужване на плащания с кредитни карти за периода 20.09.2007 г. до
02.10.2009 г., за който е претендирана лихвата, е в
размер на 1 447,95 лв., като са отчетени измененията на уговорения лихвен
процент за периода.
Установява се, чрез
констатациите на ССчЕ, че непогасените от страна на
клиента задължения по договора за кредит възлизат на сумата 6014.16 лв., от която 3885.54 лв.-непогасена
главница; 1556.89 лв.-възнаградителна лихва, от която 255.56 лв. до 209.2007 г.
и 1301.33 лв. за времето от 20.09.2007 г. до 02.10.2009 г.; 139.85 лв.-такси
начислени до 20.09.2007 г. и 431.88 лв.-санкционираща лихва.
При съобразяване, че с
подаденото заявление по чл.417 ГПК ищецът е отправил искане за присъждане на главница и лихва за забава, като
съответно по образуваното заповедно производство, съдът е уважил исканията,
които са предмет и на подадената искова молба настоящия състав намира че
предявените установителни искове се явяват основателни и доказани за сумата
3885.54 лв.-непогасена главница и сумата 431.88 лв.-санкционираща лихва /лихва за забава/.
С оглед тези изводи,
постановеното от СРС решение следва да бъде отменено в частта, в която
предявените установителни искове са били отхвърлени за посочените суми.
Доколкото съдът не е бил
сезиран с искане за присъждане на дължима по договора възнаградителна лихва,
съдът не дължи произнасяне по възражението за нищожност на клаузата на чл.86
ОУ, с която е предвидено право на банката за едностранно изменение на
договорената възнаградителна лихва по договора.
Въпреки това с оглед
изложените в тази връзка доводи, съдът намира че следва да добави следното:
С решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., постановено по реда
на чл. 290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г.,
състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че първоинстанционният и въззивният съд
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и
в потребителски договор, като възражението на потребителя за неравноправен характер на
договорна клауза не се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното производство.
С решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр.
отд. на ГК е прието, че уговорката в договор за
кредит, предвиждаща за едностранната възможност за промяна от
страна на банката на размерите на договорените лихви и такси
за управление въз основа на непредвидено в самия договор основание, а за
сделките по чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП и когато такова договорено изменение не
е свързано с обективни обстоятелства - колебания или изменения на борсовия курс
или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата
дефиниция в чл. 143 ЗЗП, като такава, при това без да е сключена
индивидуално, подобна уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1
ЗЗП. След като клаузата е уговорена в ОУ, то същата не може да се приеме,
че е уговорена индивидуално. Следователно чл. 86, ал. 2 ОУ представлява наравнопорна клауза и като такова на основание чл.146 ЗЗП е
нищожна.
Приетата
съдебно-счетоводна експертиза е посочила, че дължимата договорна лихва върху
фактически ползвана сума, без да се отчита извършените от банката изменение на
лихвения процент за процесния
период е в размер на 1 301,33 лв. Доколкото такава претенция не е била
предявена съдът не дължи произнасяне по нея.
Поради несбъдване на
процесуалното условие за разглеждане на предявения в евентуалност осъдителен иск,
постановеното от СРС допълнително решение следва да бъде обезсилено.
Освен това съобразно
дадените разяснения с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д.
№ 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост на вземането по договора за
кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди
датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от
което произтича вземането. В случая основанието за вземанията на ищеца е
договора за кредитна карта и от страна на ищеца не са били изложени твърдения
за настъпила предсрочна изискуемост.
По разноските:
С оглед изхода на спора
разноските в първоинстнанционното производство следва
да бъдат преразгледани. На ищеца са били присъдени разноски в общ размер на 1 068,34
лв., като на основание чл.78, ал. 1 ГПК присъдените разноски следва да бъдат
редуцирани до 743.63 лв. в първоинстанционното производство. Ответникът не е
претендирал разноски пред СРС.
Във въззивното
производство ищецът-въззивник претендира разноски в
размер на 923,24 лв., като с оглед изхода на спора следва да му бъдат присъдени
разноски в размер на 646.00 лв.
Във въззивното
производство ответникът-въззивник претендира разноски
в размер на 1 223,23 лв., от които 800 лв. адвокатско възнаграждение.
Направено е възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно
чл.7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минималното адвокатско възнаграждение с оглед
материалния интерес на делото е в размер на 638,09 лв., въпреки това
възражението за прекомерност е неоснователно. Настоящото дело се отличава със
значителна фактическа и правна сложност, като във въззивното производство са
изготвени две експертизи и са проведени три открити съдебни заседания. С оглед
на това претендираното възнаграждение не е прекомерно съобразно фактическата и
правна сложност. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника се присъждат
разноски в размер на 366.00 лв.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 47484 / № ІІ-61-7275/ от 26.05.2016 г. постановено по гр. д. № 20244/2015 г.
по описа на СРС, 61 с-в, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни,
предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище гр. София, адрес на
управление ***, против Д.Г.А., ЕГН **********, установителни
искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата 3885.54 лв.- представляваща главно задължение по договор за
издаване и обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г. и за сумата 431.88 лв.,
представляваща лихва за забава върху сумата – главница за периода 20.09.2007
г.- 01.10.2009 г., дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна
карта от 16.03.2007 г., сключен между Банка ДСК ЕАД и Д.Г.А., както и в частта,
с която на основание чл.78, ал.1 ГПК са били присъдени разноски в полза на „О.Ф.Б.“
ЕАД над сумата 743.63 лв. до сумата 1 068,34 лв., като вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище гр. София, адрес
на управление ***, против Д.Г.А., ЕГН **********, установителни
искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Д.Г.А., ЕГН **********
дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 3885.54 лв.- представляваща главно задължение
по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г., ведно
със законната лихва от 02.10.2009 г. до окончателно погасяване на задължението и
сумата 431.88 лв., представляваща лихва за забава върху сумата – главница за
периода 20.09.2007 г.- 01.10.2009 г., дължима по договор за издаване и
обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г., сключен между Банка ДСК ЕАД и Д.Г.А.,
и
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 47484 / № ІІ-61-7275/ от 26.05.2016 г. постановено по гр. д. № 20244/2015 г.
по описа на СРС, 61 с-в, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни,
предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище гр. София, адрес на
управление ***, против Д.Г.А., ЕГН **********, установителни
искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 3885.54
лв.- представляваща главно задължение по договор за издаване и обслужване на
кредитна карта от 16.03.2007 г. до сумата 4000.00 лв. и по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 431.88 лв. до сумата 2161,97 лв. лихва за забава
върху сумата – главница за периода 20.09.2007 г.- 01.10.2009 г., дължима по договор
за издаване и обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г., сключен между
Банка ДСК ЕАД и Д.Г.А., както и в частта, с която на основание чл.78, ал.1 ГПК
в полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД са били присъдени разноски пред първата инстанция в
размер на 743.63 лв.
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 16788 /№ ІІ-61-16788/ от 24.10.2016 г. постановено по гр. д.№ 20244/2015
г. по описа на СРС, 61 с-в, с което е допълнено решение № 47484 от 26.05.2016
г., в частта с която са уважени предявените при условията на евентуалност от „О.Ф.Б.“
ЕАД, ***, адрес на управление:***, ЕИК ******* против Д.Г.А., ЕГН **********
осъдителни искове по чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл.430 ТЗ над сумата 3885.54 лв. до
сумата 4000.00 лв.-дължима и непогасена главница по договор за издаване и
обслужване на кредитна карта от 16.03.2007 г., сключен между Банка ДСК ЕАД и Д.Г.А.
и над сумата 431.88 лв. до сумата 2161.97 лв.-дължима лихва за забава по
договора за кредит за времето от 20.09.2007 г. до 02.10.2009 г.
ОСЪЖДА Д.Г.А.,
ЕГН ********** да заплати на „О.Ф.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в
размер на 646.00 лв.-разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на Д.Г.А., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал.3 ГПК сума в размер на 366.00 лв.-разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.