РЕШЕНИЕ
№ 133
гр. Враца, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20251400500108 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
С Решение № 309/27.11.2024г. по гр.д.№ 539/2023г. по описа на
Районен съд-Бяла Слатина, на основание чл.422, ал.1, вр. чл.124, ал.1 ГПК,
вр. чл.79 ЗЗД, вр.чл.86 ЗЗД е признато за установено, че съществува вземане
на "ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул."***", № ***, срещу А. К. К., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: *** в общ размер от 4 853,46 лв., произтичащо от договор за
потребителски кредит от 22.02.2022 г., от които: сума в размер на 4 124,39 лева
– главница; сума в размер на 660,04 лв. - договорна лихва за периода от
05.06.2022г. до 30.09.2022г.; сума в размер на 69,03 лв. - обезщетение за
забава за периода от 05.06.2022г. до 10.11.2022г; законната лихва върху
главницата, считано от 28.11.2022 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които вземания е издадена Заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 787/23.12.2022 г. по ч.гр.д. №
1557/2022 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина. Със същия съдебен акт
са присъдени и разноски в полза на "Ти Би Ай Банк" ЕАД за исковото и
заповедното производство.
Против решението е подадена въззивна жалба вх.№ 7187/10.12.2024 г.
от А. К. К., чрез упълномощеното Еднолично Адвокатско дружество "Д. М.",
представлявано от адв.Д. М..
В жалбата се правят общи оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение.
1
Според жалбоподателката, договорът за паричен заем е
недействителен, тъй като съдържа неравноправна клауза за годишен лихвен
процент по кредита. Изтъква, че съдържанието на договорите не може да
противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Навежда
теоретични доводи относно правната същност на понятието "добри нрави",
като се позовава на практика на ВКС на РБ. Посочва, че в случая
договореният годишен лихвен процент надвишава повече от четири пъти
законната лихва, поради което и съобразно трайно установената практика
такава възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Счита, че при
договарянето са нарушени разпоредбите на чл.24 ЗПК и процесният договор е
недействителен, поради което съобразно разпоредбата на чл.23 от същия закон
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без да
дължи лихви или други разходи по същия.
Прави се искане за отмяна на решението на РС-Бяла Слатина и
присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.
След дадени от съда указания, с молба вх.№ 851/05.02.2025 г.
въззивницата, чрез процесуалния си представител, прави уточнение, че
първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която е признато за
установено, че има общо дължимо задължение над размер от 3 673,73 лв.
Посочва се, че признава, че дължи чистата главница по отпуснатия кредит, от
която е заплатила 526,27 лв., при което остава дължима част от главницата в
размер на 3 673,79 лв.
По делото е постъпил отговор вх.№ 37/06.01.2025 г. от "ТИ БИ АЙ
Банк" ЕАД, чрез юрисконсулт М. Н., с който се оспорва основателността на
жалбата.
Навеждат се доводи, че от изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза е установено, че ищецът е
изправна страна, тъй като е изпълнил задължението си за предоставяне на
заемните средства на ответника, както и че непогасеното задължение към "ТИ
БИ АЙ Банк" ЕАД съвпада с претенцията по исковата молба.
Изразява се несъгласие с наведените в жалбата доводи, че уговорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Според въззиваемия,
сочената в жалбата съдебна практика не е съобразена с актуалните разпоредби
на ЗПК и с установения в чл.19, ал.4 максимален размер на ГПР. Счита, че по
отношение на договори, сключени след изменението на ЗПК от 23.07.2014 г.,
не може да намери приложение сочената в жалбата практика, а в дискрецията
на съда е да съобрази дали размера на ГПР не надвишава петкратния размер
на законната лихва по просрочени задължения, тъй като съобразно чл.19, ал.5
ЗПК това нарушение би довело до нищожност на подобни договорни
разпоредби. Позовава се и на по-нова практика на ВКС в тази насока.
Най-сетне в жалбата се сочи, че към момента на сключване на
процесния договор вече съществуват разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК и
възнаградителната лихва е само един от компонентите от ГПР, като
единственото условие е същата, наред с другите разходи по кредита,
формиращи ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, което в случая е спазено.
Прави се искане за отхвърляне на подадената въззивна жалба и
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира се присъждане на юрисконсултско
2
възнаграждение за въззивната инстанция в минимален размер.
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Районният съд е сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, с
което се иска да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на
чл.417 ГПК против А. К. К. с ЕГН **********, за следните суми: 4124,39 лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
*** от 22.02.2022г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението до изплащане на вземането; 660,04 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 05.06.2022 г. до 30.09.2022 г., 69,03 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 05.06.2022 г. до 10.11.2022 г.
Образувано е ч.гр.д.№ 1557/2022г. по описа на РС- Бяла Слатина (след
изпращането му по подсъдност от РС-Ивайловград), по което за
горепосочените суми, както и за заплатените от заявителя държавна такса от
97,07 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 50,00 лв., е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
№ 787/23.12.2022г., на която е допуснато незабавно изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника А. К. К. е постъпило
възражение против издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е
предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед
за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 22.02.2022г. между страните бил
сключен Договор за потребителски кредит № ***, въз основа на който "ТИ БИ
АЙ Банк" ЕАД е предоставил на ответницата А. К. К. сума в размер на 4 2000
лв. Според изложеното в исковата молба, средствата по предоставения кредит
се усвояват на каса в офис на „ИЗИ ПЕЙ“ АД, считано от деня на изтеглянето
им на съответната каса, удостоверено с издаване на документ за извършената
операция. Ищецът твърди, че общото задължение по договора възлиза на
8511,21 лв., която сума е била разсрочена на 47 погасителни вноски, от които
46 вноски в размер на 181,09 лв. и една последна в размер на 181,07 лв.
Посочва, че уговореният годишен лихвен процент (ГЛП) е в размер на 41,12%.
Според изложеното в исковата молба, ответницата К. е преустановила
плащанията по договора от 05.06.2022г. за повече от три месечни вноски,
съгласно погасителния план, а именно вноски с падежи:
05.06.2022г.,05.07.2022г. и 05.08.2022г., поради което ищецът е обявил кредита
за предсрочно изискуем и е уведомил ответницата за това, видно от
приложената обратна разписка, получена на 30.09.2022г.
В исковата молба се твърди, че към момента на подаване на
заявлението по реда на чл.417 ГПК, ответницата продължава да дължи
посочените в него суми, поради което и след подаване на възражение от нейна
страна, за ищеца е налице правен интерес от предявяването на иск за
признаване за установено дължимостта на сумите по издадената заповед за
изпълнение.
Претендира се заплащане на направените разноски в заповедното и
исковото производство.
3
Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, но същата не е
депозирала писмен отговор в законоустановения срок по чл. 131 ГПК.
С писмено становище, депозирано преди първото по делото съдебно
заседание, ответницата, чрез пълномощника си адв.Д.М., сочи, че исковите
претенции са неоснователни. Счита, че процесния договор е недействителен,
поради противоречие със ЗПК, като прави възражение за нищожност на целия
договор. Прави възражение за нищожност на клаузата за ГЛП, възлизаща над
40%, поради накърняване на добрите нрави. Навежда доводи, че към датата на
сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент в
България е бил 0,00%, от което следва, че размерът на законната лихва е
10,00%, т.е. ГЛП надвишава повече от четири пъти законната лихва. Цитира
практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер н
законната липва. Сочи, че при нищожен договор, ответницата дължи връщане
само на чистата главница.
В рамките на първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза.
След като е обсъдил събраните доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, районният съд е уважил предявените искове. За да постанови
решението си е приел, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит е действителен и не съдържа неравноправни клаузи,
както и че ответницата не изпълнила основното си задължение като
кредитополучател – да плаща уговорените месечни погасителни вноски.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК,
въззивният съд приема, че първоинстанционният съдебен акт е валиден и
допустим в обжалваната част.
По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата и за да се произнесе по същите взе предвид следното:
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е да докаже учреденото по негова инициатива
заповедно производство по реда на чл.417 от ГПК и издадена в негова полза
заповед за изпълнение; спазване на срока по чл.415, ал. 1 от ГПК; качеството
си на кредитор спрямо ответника А. К. К.; предявяването на иска в
едномесечния преклузивен срок; да установи и възникването в негова полза
на изискуемо вземане, за което е издадена заповедта, т.е. да докаже, че между
страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата
молба договор, по който ищецът е изправна страна и по силата на който за
ответникът е възникнало задължение да заплати сумите, предмет на исковете
в претендирания размер; да бъде установено и поставянето в забава на
ответника, както и претенцията за обезщетение за забава по размер.
Съответно в тежест на ответницата А. К. К. е да докаже точно
изпълнение на договорните си задължения, вкл. наведени от нея положителни
правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
Безспорно е по делото, че е сключен Договор за потребителски кредит
№ *** от 22.02.2022 г. между А. К. К. и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, по силата на
който дружеството, в качеството му на кредитор, се е задължил да предостави
на ищцата, в качеството на кредитополучател, кредит в размер на 4200,00 лв.,
а тя се е задължила да го върне, заедно с уговорените възнаградителни лихви.
4
Посочено е, че ГЛП по кредита е в размер от 41.12%, а ГПР е 48.51%. В чл.10
от договора е отразено, че общата дължима от потребителя сума възлиза на
8511,21 лв., в т.ч. главница от 4 200,00 лв. и възнаградителна лихва от 4311,21
лв., видно от погасителния план. Общият размер на кредита и договорената
лихва ищцата е приела да върне на 46 равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 181,09 лева и последна 47 вноска в размер на 181,07 лв. с
падежи, посочени в чл. 11.2 от погасителния план на договора, първата от
които платима на 05.04.2022 г., а последната – на 05.02.2026 г.
Безспорно е по делото, че А. К. е уведомена за предсрочна изискуемост
на кредита с уведомление от 15.09.2022 г., което видно от приложената
обратна разписка е получила на на 30.09.2022г.
След извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
въззивен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на
чл.24 ЗПК - и в ЗЗП. Ответницата е физическо лице, за което няма данни при
сключването на договора да е действало в рамките на своята професионална
или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност
кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при
сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец",
според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има
качеството на "потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови
изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор, въззивният съд констатира следното:
При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл.10, ал.1 ЗПК
писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. Между страните не се спори
относно размера на шрифта. Съдържанието на договора отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.1-12 и т.20 ЗПК - в договора се съдържа
погасителен план, посочени са размера на кредит, броя на погасителни
вноски, размера на месечната погасителна вноска, общата стойност на
плащанията, ГПР и ГЛП. В чл.22 от договора е предвидено право на
потребителя да изпълни задълженията си предсрочно, условията, както и
задължението на кредитора да уведоми кредитополучателя в писмена форма
за конкретните параметри на предсрочното погасяване. В чл.21 е предвидено
и право на потребителя от отказ от договора при конкретно посочени условия.
Видно от изложените в жалбата оплаквания, единственият спорен
въпрос в настоящето съдебно производство касае клаузата за годишния
лихвен процент по кредита и по-конкретни дали същата противоречи на
5
закона и на добрите нрави.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, че клаузата за ГЛП не е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави или като неравноправна. Свободата на договаряне на страните не е
ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД, поради което не съществува
законова пречка страните да се споразумеят за възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. С ПМС № 72/8.04.1994 г. се определя размера на
законната лихва, но не и максималният размер на договорната лихва.
Съгласно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Възнаградителната
(договорната) лихва е възнаграждението (печалбата) на кредитодателя за това,
че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции,
предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен
процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. В случая е необходимо да се отчете, че договора за
потребителски кредит е необезпечен и е предоставен от банката за срок от 47
месеца. В договора са посочени конкретният лихвен процент по кредита,
който е 41,12 %, както и условията за прилагането му - "лихвата се изчислява
ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на
главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като за
ден се изчислява като 1/360 част от лихвения процент". Уговореният фиксиран
размер на годишния лихвен процент от 41,12 % не надвишава предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната
лихва, в който се включва и възнаградителната лихва, поради което клаузата за
възнаградителната лихва е действителна и като такава обвързва страните.
Процесният договор за кредит е сключен на 22.02.2022г., т.е. след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването на алинея
четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата
на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната
лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет
процентни пункта отгоре. /Постановление № 426/18.12.2014 г. на МС за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, в
сила от 01.01.2015г /. В случая, определеният в договора размер на ГПР от
48.51 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният
лихвен процент е 41,12 %. Следователно клаузата за възнаградителна лихва не
е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Настоящият състав намира, че след като ГПР не надвишава
установения максимален размер в чл.19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен
процент, като част от този годишен процент на разходите, възнаградителната
лихва не е накърняваща добрите нрави, съответно на това основание не следва
договорът да бъде обявяван за недействителен. В този смисъл са и Решение №
6
50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., I ТО, ТК на ВКС и Определение
№ 50094 от 15.02.2023 г. по гр.д. № 3123/2022 г., I V ГО, ГК на ВКС.
С оглед изложеното следва да се приеме, че са спазени изискванията на
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК и следователно не са налице основания за нищожност
на клаузите от сключения с ответника договор.
Въззивният състав не споделя възраженията на въззвиницата, че
сключеният между страните договор е нищожен поради противоречие с
добрите нрави (чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД). Добрите нрави са критерии за
норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми,
при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая не може да се приеме,
че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Както бе
посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно
е определил максимален размер на последния именно, за да защити
потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите
институции. В тази връзка, след като сборът на договорната лихва и другите
разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на
ГПР, то с определянето на лихвен процент от 41.12 % кредиторът не е целял
да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя.
В жалбата се цитира практика на ВКС, според която противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Тази практика е
постановена преди с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен
законово установен императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
При тези съображения съдът счита, че договорът не се явява
недействителен на сочените от въззивницата основания.
Предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземания за
сумата от 4124,39 лв. - главница по Договор за потребителски кредит №
720031211739 от 22.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, за
периода от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК –28.11.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, за сумата 660,04 лева
представляваща договорна лихва за периода от 05.06.2022г. до 30.09.2022г. и
за сумата в размер на 69,03 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 05.06.2022г. до 10.11.2022г., за които вземания са издадени
Заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК № 787/23.12.2022 г. и
7
изпълнителен лист № 700/23.12.2022г. по ч.гр.д. № 1557/2022 г. по описа на
Районен съд – Бяла Слатина в полза на „ ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, гр.София,
срещу А. К. К., е основателен и следва да бъде уважен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции по основателността на
иска съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивницата А. К.
не й се следват разноски пред настоящата съдебна инстанция.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД
за въззивното производство следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8, изр. второ ГПК, вр. чл. 37 ЗПП. Съдът
след като взе предвид действителната правна и фактическа сложност на
делото и осъществената защита от страна на въззиваемата страна счита, че в
нейна полза следва да се присъдят разноски в размер на 100, 00 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал. 8, изр.
второ ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 309/27.11.2024г., постановено по гр.дело
№ 539/2023г. по описа на РС-Бяла Слатина в обжалваната част, в която е
признато за установено на основание чл.422 от ГПК чл.415 от ГПК вр.
чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че А. К. К., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление гр.София, ул.“ ***“ №***, главница над размер от 3
673,73 лв. до уважения размер от 4 124,39 лв. по Договор за потребителски
кредит от 22.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, за
периода от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК –28.11.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, договорна лихва за периода от
05.06.2022г. до 30.09.2022г. в размер на 660,04 лв., обезщетение за забава за
периода от 05.06.2022г. до 10.11.2022г. в размер на 69,03 лв., за които вземания
е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК № 787/23.12.2022
г. по ч.гр.д. № 1557/2022 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина.
ОСЪЖДА А. К. К., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес
*** ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“ ***“ №***, разноски за юрисконсултското
възнаграждение за въззивното производство в размер на 100,00 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9