№ 341
гр. П., 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Д.а
Асен В. Велев
при участието на секретаря С.ка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20245200500359 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 203/19.02.2024г., постановено по гр.д. № 20225220103134
по описа за 2022 г. на Районен съд – П. по предявените от ищеца „Б.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „К. А. Б." №*,
представлявано от М. Р. К. срещу ответника „М. Д.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „П." №*, представлявано от Т.
В. М., искови претенции по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415 от ГПК, във
връзка с чл. 232, ал. 2, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, е прието
за установено по отношение на ответника „М. Д.“ ЕООД, че съществува
вземане на „Б.“ АД в размер на 13 442,48 лева с включен ДДС, която сума
представлява сбор от неплатени наеми за период месец юли 2020 г. - месец
септември 2021 г. включително, с изключение на месец март 2021 г., за обект
дневен бар в хотел Е., находящ се в гр. П., ул. „К. В." №*, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 10.08.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането и сумата в размер на 309,95 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 20.05.2022 г. до
10.08.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2582/2022 г. по описа на
РС-П., като е отхвърлена исковата претенция над размера от 13 442,48 лева до
претендирания размер от 13 845,48 лева, представляваща наем за м. октомври
2021 г. и исковата претенция по чл. 86 ЗЗД за сумата над 309,95 лева до
претендирания размер от 315,38 лева, за които суми е издадена заповед за
1
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
2582/2022 г. по описа на РС - П., като неоснователни и недоказани. С
решението дружеството „М. Д.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б.“ АД
сумата в общ размер на 610,22 лева – разноски в исковото и заповедното
производство, съразмерно на уважената част от исковата претенция, а
дружеството „Б.“ АД е осъдено да заплати на ответника „М. Д.“ ЕООД сумата
от 90,14 лева – сторени в производството разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковата претенция.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба
от ответника „М. Д.“ ЕООД, чрез адвокат Л. К., с която същото се обжалва в
частта, с която са уважени исковите претенции. Намира решението за
необосновано, постановено при непълнота на доказателствата, съществено
нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон.
Счита, че съдът не бил обсъдил всички приложени по делото доказателства и
всички доводи на ответника за неоснователност на исковата претенция. В
нарушение на процесуалните правила съдът отказал събиране на относимо
доказателство – договор за наем от 01.01.2017 г., към което ищецът е
представил допълнително споразумение от 21.04.2020 г., доколкото
ответникът твърди, че не е страна по договор за наем от 01.07.2011 г. Макар и
да е приел, че ответникът не е страна по последния договор за наем,
неправилно съдът е приел, че между страните е имало трайни търговски
отношения във връзка с отдадения под наем обект от 2011 г. Счита, че
валидният договор за наем е този от 01.11.2020 г. Неправилно съдът приел, че
е налице извънсъдебно признание от страна на ответника, с оглед подписване
на допълнителното споразумение от 01.01.2017 г. към договора за наем от
01.04.2020 г., без да се даде възможност да се съберат доказателства, че такъв
договор липсвал. Съществено било да се прецени дали е налице валидно
облигационно отношение, наемно такова, по договор от 01.07.2011 г., като
ищецът не бил позовал претенцията си за заплащане на наемни вноски и
разходи на този договор. Сочи, че споразумението от 01.11.2020г. за
разсрочване на задължения от 2019 г. до 10.2020 г. касаят наемното
правоотношение от 01.07.2011 г., като от него не е възникнала солидарна
отговорност на ответното дружеството за задълженията по този договор, тъй
като никъде в него не се споменавало встъпване, заместване, поемане на дълг
или поръчителство. Намира, че кредиторът „Б.“ АД не е договарял с
надлежния длъжник, поради което за ответното дружество не са възникнали
никакви задължения по това наемно правоотношение от 2011г., съответно
недължимост на сумата от 5782 лева с ДДС по част от претендираните
фактури по пункт 1 до 4 от исковата молба. Сочи, че фактурите не отразяват
валидно задължение в тежест на ответника, явяващ се трето лице, доколкото
са издадени въз основа на договора от 2011г. Неправилно съдът е приел, че е
налице валидна облигационна връзка за месеците 7, 8, 9, 10, 11 и 12 на 2020г.,
доколкото не се подкрепя от доказателствата по делото. Твърди, че съдът не се
е произнесъл по направеното с отговора изявление за прихващане, доколкото
касае претендираните наемни цени по фактурите, описани в останалите
пунктове 5-14 от исковата молба за сумата от 7 680,00 лева, с която ищецът се
бил обогатил за сметка на ответника на обща стойност от 4 608,67 лева.
Намира, че след извършеното прихващане е налице остатък от 3 071,33 лева,
2
който е обхванат от второто изявление за прихващане, касаещо донесеното в
обекта оборудване, останало в него след прекратяване на договора за наем.
Неправилно съдът не е уважил това второ възражение за прихващане, като не
подложил на анализ всички доказателства по делото. По изложените
съображения, моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено
ново такова, с което изцяло да се отхвърлят исковите претенции. Претендира
присъждане на направените по делото съдебни разноски. С въззивната жалба
не са направени доказателствени искания пред въззивния съд.
В срок е постъпил отговор на жалбата от процесуалния представител на
насрещната по спора страна – адвокат Р. П.. Оспорва жалбата изцяло като
неоснователна, като се излагат подробни съображения, във връзка с
изложените в жалбата аргументи. Намира, че обжалваното решение е
правилно, мотивирано и обосновано, поради което моли да бъде потвърдено
като се присъдят направените по делото разноски.
В частта, с която са отхвърлени исковите претенции на „Б.“ АД срещу
ответника „М. Д.“ ЕООД над размера от 13 442,48 лева до претендирания
размер от 13 845,48 лева, представляваща наем за м. октомври 2021 г., както и
тази по чл. 86 ЗЗД за сумата над 309,95 лева до претендирания размер от
315,38 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2582/2022 г. по описа на РС
- П., решението на първоинстанционния съд, като необжалвано, е влязло в
сила.
В открито съдебно заседание страните, чрез процесуалните си
представители, поддържат подадените въззивна жалба и писмен отговор.
Жалбоподателят претендира присъждане на разноски, съобразно представен
списък по чл. 80 от ГПК. Процесуалният представител на въззиваемата страна
възразява за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК на
претендирания от въззивника адвокатски хонорар. Заявява, че не претендира
разноски в полза на въззиваемата страна. Представя писмена защита.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
доводите, изложени в открито съдебно заседание и в представената от
въззиваемата страна писмена защита, при спазване разпоредбата на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
След извършена служебна проверка по редовността и допустимостта на
въззивната жалба, въззивният съд намира, че същата е постъпила в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, отговаря на изискванията на чл.
260 и 261 от ГПК, следователно същата е процесуално допустима за
разглеждане по същество.
Пред първоинстанционния е предявена искова молба от „Б.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „К. А. Б." №*,
представлявано от М. Р. К. срещу ответника „М. Д.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „П." №*, представлявано от Т.
В. М.. Ищецът твърди, че между него и ответника „М. Д.“ ЕООД са
съществували наемни отношения от 2011 г. по отношение обект - дневен бар в
3
хотел Е., находящ се гр. П., ул. „К. В." №*, собственост на „Б.“ АД по силата
на договори за наем. През 2020 г. се сключил втори по ред договор за наем на
посочения обект, като срокът му бил за 2 години, считано от 01.11.2020 г. - до
01.11.2022 г. Договорената месечна наемна цена била в размер на 800,00 лева,
без включен ДДС, платима по банков път, до 10-то число на месеца, за който
се отнася. Режийните разходи били уговорени за сметка на дружеството
наемател и се заплащали след издаване на фактура от наемодателя. Сочи още,
че на същата дата - 01.11.2020 г., паралелно с новия договор за наем, двете
дружества подписали и споразумение за разсрочване на задължения, дължими
по предходно наемно правоотношение. По силата на това споразумение, „М.
Д.“ ЕООД се задължило да плати разсрочено сумата от 27 744,86 лева на
вноски за 12 месеца, считано от месец януари 2021 г., на 11 месечни равни
вноски по 2 312,00 лева и една последна 12-та вноска от 2 312,86 лева.
Описаните вноски били с падеж 30-то число на месеца, за който се отнасят.
Сумата от 27 744, 86 лева била формирана от неплатени фактури, изрично
посочени в исковата молба и уточнителна молба към нея, а именно: 1/ фактура
№ **********/09.12.2019 г. за наем и консумативи на стойност от 2 464,16
лева, 2/ фактура № **********/10.01.2020 г. за наем и консумативи на
стойност от 2 233,85 лева, 3/ фактура № **********/10.02.2020 г. за наем и
консумативи на стойност от 4 371,67 лева, 4/ фактура №
**********/10.03.2020 г. за наем и консумативи на стойност 3 573,24 лева, 5/
фактура № **********/30.06.2020 г. за наем на стойност 2 700,00 лева, 6/
фактура № **********/31.07.2020 г. за консумативи на стойност 1 493,27 лева,
7/ фактура № **********/06.08.2020 г. за наем на стойност 900,00 лева, 8/
фактура № **********/31.08.2020 г. за наем и консумативи на стойност
4 012,00 лева, 9/ фактура № **********/30.09.2020 г. за наем и консумативи на
стойност 3 061,84 лева и 10/ фактура № **********/31.10.2020 г. за наем и
консумативи на стойност 2 934,83 лева. От горепосочените, останали
неплатени суми по фактури на обща стойност 10 908,67 лева, а именно по 1/
фактура № **********/06.08.2020 г. за наем на стойност 900,00 лева; 2/
фактура **********/31.08.2020 г. за наем и консумативи на стойност 4 012,00
лева; 3/ фактура № **********/30.09.2020 г. за наем и консумативи на
стойност 3 061,84 лева и 4/ фактура № **********/31.10.2020 г. за наем и
консумативи на стойност 2 934,83 лева. Твърди се още, че и във връзка с
подписания нов договор за наем между двете дружества от 01.11.2020 г., за
същия обект, наемателят изпаднал в забава и за дължимия наем и консумативи
по второто наемно правоотношение. По тази причина, на 14.09.2021 г.,
дружеството - наемодател е получило уведомление от длъжника, че поради
финансови затруднения прекратява договора за наем, сключен на 01.11.2020 г.
На 27.04.2022 г. ищецът изпратил нотариална покана до ответника, с която е
потвърдил прекратяването на договора, считано от 01.10.2021 г., като е
предоставил на ответника седемдневен срок за плащане на всички дължими
суми по Договор за наем от 01.11.2020 г., договор за наем от 01.07.2011 г. и
Споразумение за разсрочване на задължения от 01.11.2020 г. Сочи, че
ответникът е заплатил сумата в размер на 15 093,95 лева за консумативи и е
останало за плащане задължението в размер на 13 845,48 лева - наеми за
месеци - юли 2020 г. до октомври 2021 г., без м. март 2021 г., като в
уточнителна молба е посочено в табличен вид, как се формира горепосочената
сума, включително по кои фактури се дължи и съответния месец. Поради
4
неизпълнение на задължението на ответника, на 10.08.2022 г. ищецът е подал
заявление по чл. 410 от ГПК в Районен съд - П. за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за горепосочените суми срещу ответното
дружество. На 12.08.2022 г. съдът издал заповед за изпълнение, която била
връчена на длъжника. Последният подал възражение срещу нея в
законоустановения срок, в резултат на което и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от
ГПК, за ищецът е възниквал правен интерес от завеждане на установителен
иск за вземанията на дружеството срещу ответника. С оглед изложеното е
отправено искане до съда да постанови решение, с което да се приеме за
установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 13 845,48 лева,
с включен ДДС, представляваща сбор от неплатени суми дължими по договор
за наем от 01.11.2020 г. и договор за наем от 01.07.2011 г., с наемодател „Б.“
АД и наемател „М. Д.“ ЕООД, за периода месец юли 2020 г. - месец октомври
2021 г. включително, с изключение на месец март 2021 г., ведно с изтекла
лихва за забава за периода 20.05.2022 г. - 10.08.2022 г. на стойност 315,38 лева,
както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда - 10.08.2022 г. до окончателното плащане. Претендира и присъждане на
разноски за двете производства.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба
от ответника, с който изразява становище за допустимост на предявените
искове, но ги намира за неоснователни. Оспорва се дължимостта на
посочените фактури от т. 1 до т. 4 от претенцията, на стойност от 5 782,00 лева
с ДДС, тъй като ответникът не бил страна по договора за наем от 01.07.2011 г.
Счита, че не дължи и наем за месец 10.2021 г., тъй като договорът бил
прекратен, считано от 01.10.2021 г. Оспорва дължимостта на наем и за
месеците април и май 2021 г., тъй като било налице непреодолима сила, с
оглед обявената пандемия от Covid-19. Прави възражение за прихващане със
сумата от 4 608,67 лева, която ответното дружество е заплатило на ищеца по
описаните в исковата молба фактури от т. 1 до т. 4, вместо другото дружество
по договора за наем от 2011 г. - „М.“ ЕООД. С посочената сума ищецът се
обогатил за сметка на ответника без правно основание, поради което дължал
връщането й. В този смисъл прави изявление за прихващане на
претендираните наемни цени по фактурите описани от т. 5 до т. 14 от исковата
молба на обща стойност 7 680,00 лева, със сумата, с която ищеца се е обогатил
за сметка на ответника на обща стойност 4 608,67 лева. Излага твърдения, че
по време на действие на договора за наем от 01.11.2020 г., за осъществяване на
предмета на дейност и използване на наетото помещения като туристически
обект за уговореното предназначение, съобразно изискванията за този род
заведения, за да функционирало, дружеството наемател е извършило
следното: за нуждите на бара, бил поставен ледогенератор Hoskisaki, 40 кг. на
час на стойност 1 200,00 лева, както и ледогенератор Hoskisaki, 150 кг. на час
на стойност 4 800,00 лева, хладилници Elektrolux - 4 броя на стойност 200,00
лева всеки един, или общо на стойност 800,00 лева, Фризер Мондиал Елит - 2
броя по 500,00 лева всеки един, на обща стойност 1 000,00 лева, Фризер малък
Елит, тип шкаф, 200 л на стойност 350,00 лева, кухненски маси (тип плот) от
неръждаема стомана - 8 броя на стойност 3 200,00 лева; Пещ - фурна за пици,
двуетажна, двойна, на стойност 3 500,00 лева, които не представлявали трайни
подобрения, а оборудване. Всички вещи били на обща стойност 14 850 лева.
5
Твърди, че посочените уреди и инвентар не били върнати на ответника след
прекратяването на наемното правоотношение, като дори се ползвали от друг
наемател, за да функционирало помещението, поради което прави изявление
за прихващане с тяхната сума. Моли исковите претенции да бъдат
отхвърлени, като неоснователни, както и да му бъдат присъдени разноски.
Пред въззивната инстанция не са поискани и не са събрани нови
доказателства.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е
правилно установена от първоинстанционния съд с известни допълнения от
въззивната инстанция, както следва:
Видно от представения договор за наем от 01.07.2011 г., сключен между
„Б.“ АД, в качеството на наемодател и „М.“ ЕООД, в качеството на наемател,
наемодателят е предоставил на наемателя „М.“ ЕООД за временно и
възмездно ползване собствения си търговски обект, за използването му като
питейно - развлекателно заведение, представляващ - Дневен бар в хотел Е.,
находящ се в гр. П., ул. „К. В." №*, с капацитет от 50 места на закрито и
търговска площ 145 кв.м., както и прилежащо помощно помещение от 25 кв.м.
и складово помещение от 27 кв.м, а също и обширна тераса с площ 270 кв.м. В
чл. 5.7 е предвидено, че наемателят е поел задължението да поеме за своя
сметка всички разходи, свързани с експлоатацията на обекта - ел. енергия и
вода, които да заплаща на наемодателя до 10-то число на месеца, следващ
отчетния след префактуриране. В чл. 6 е уговорено, че наемната цена е в
размер на 1 500,00 лева месечно и всички плащания следва да се извършват по
банков път в полза на наемодателя. В чл. 13 е уговорено, че договорът е със
срок до 31.07.2012 г., а при изтичането му, ако същият не бъде прекратен,
автоматично се подновява за още една година.
Съгласно договор за наем от 01.11.2020 г., сключен между ищеца, в
качеството му на наемодател и ответното дружество, в качеството му на
наемател, наемодателят е предоставил на наемателя за ползване срещу
заплащане, същия имот, представляващ Дневен бар в хотел „Е.“ в гр. П..
Наемателят се е задължил да заплаща наемна цена в размер на 800,00 лева
месечно без ДДС, дължима до 10-то число на месеца, за който се отнася, както
и че дължи заплащането на всички консумативи. Срокът на договора е 2
години и влиза в сила от датата на подписването му. С разпоредбата на чл. 19
страните се съгласяват договора да продължи автоматично действието си за
същия период, ако никоя от страните не уведоми другата, че желае договора
да бъде прекратен, най-късно 2 месеца преди изтичане срока на действие на
договора.
Представено е Споразумение за разсрочване на плащане на задължения
от 01.11.2020 г., сключено между страните, за уреждане на отношенията
между тях, по повод просрочени задължения за наемни плащания и плащания
за консумативи. Ищецът е посочен като наемодател, а ответното дружество
„М. Д.“ ЕООД, като наемател. В чл. 1 е посочено, че наемодателят е
предоставил за ползване на наемателя срещу заплащане същия имот,
представляващ Дневен бар в хотел „Е.“, в гр. П.. С чл. 2 страните констатират
и съгласяват, че за периода 12.2019 г. - 10.2020 г. наемодателят е издал фактури
за наем и консумативи, на обща стойност 27 744,86 лева. В табличен вид са
6
посочени всяка от фактурите, както и каква сума се дължи общо за наем и
консумативи за всеки месец. С чл. 3 страните се съгласяват и констатират, че
наемателят не е заплатил посочените фактури. Ето защо с чл. 4, страните се
споразумяват наемателят ще погаси задължението си към наемодателя в общ
размер на 27 744,86 лева на вноски за срок от 12 месеца от м. 01.2021 г. при
погасителен план: 11 равни месечни вноски по 2 312 лева и последна 12
вноска от 2 312,86 лева. В чл. 5, ал. 1 е уговорено, че наемателят ще заплаща
на наемодателя уговорените вноски по чл. 4 ежемесечно до 30-то число на
месеца, за който се отнася погасителната вноска, по банкова сметка на
наемодателя.
С писмо от 10.04.2020 г., изходящо от ищцовото дружество, адресирано
до ответното дружество, чрез Т. М., във връзка с нейна молба от 07.04.2020 г.,
е изразена готовност наемът да бъде намален с 50 % за целия период на
извънредното положение, въведен поради настъпилата в страната
Covid-криза.
Видно от допълнително споразумение от 21.04.2020 г. към договор за
наем от 01.01.2017 г., сключено между страните - ищецът като наемодател, а
ответникът като наемател, същите се споразумяват наемната цена за м. март
2020 г. да бъде намалена с 50% - от 1 800,00 лева с ДДС на 900,00 лева с ДДС.
За целта страните постигат съгласие да бъде издадено кредитно известие към
вече издадена фактура № **********/10.03.2020 г. Страните констатират и се
съгласяват, че в деня на подписване на това споразумение разходите за
консумативите за м. март 2020 г. остават дължими в пълен размер, а за целия
период на наложеното в страната извънредно положение - наемът се определя
в размер на 900,00 лева месечно, дължим в 1-месечен срок от датата на
издаване на фактура. Страните постигат съгласие, че фактурата за наем ще
бъде издадена в края на месеца, следващ месеца на отмяна на наложеното в
страната извънредно положение. Страните се споразумяват и за това, че към
момента на подписване на допълнителното споразумение наемателят „М. Д.“
ЕООД и преди издаване на кредитното известие по фактура № ********** от
10.03.2020 г. има задължения към наемодателя в размер на 17 042,92 лева,
които се съгласяват наемателя да погаси не по-късно от 31.10.2020 г. Страните
постигат съгласие, че при удължаване на срока на извънредното положение
могат да се споразумеят за удължаване на този срок. Всички останали клаузи
от договора за наем остават непроменени.
Във връзка с оспорване на това допълнително споразумение е приета
съдебно-графологическа експертиза, съгласно която подписът за „М. Д.“
ЕООД в Допълнително споразумение от 21.04.2020 г. към Договор за наем от
01.01.2017 г., сключен между „Б.“ АД и „М. Д.“ ЕООД, е положен от
управителя Т. В. М..
По делото е представена и молба от „М. Д.“ ЕООД, чрез Т. М. от дата
10.07.2020 г., адресирана до ищеца, в която е посочено, че тя и нейното
семейство са стопанисвали процесния обект от 2011 г. и молят наемът да бъде
намален.
Страните не спорят, че считано от 01.10.2021 г. е прекратен договорът за
наем от 01.11.2020 г. Това се установява и от приложените по делото
нотариална покана от ищцовото дружество, адресирана на ответника, както и
7
заявление от Т. М., управител на ответното дружество от 14.09.2021 г.
По делото са приложени фактури, издадени от ищцовото дружество със
задължено лице - ответното дружество, касателно периода от 06.08.2020 г. до
29.10.2021 г. Същите се отнасят за месечен наем, считано от м. 07.2020 г.,
както и префактуриране на разходи за ел. енергия и вода за всеки месец в
посочения период. Приложени са и фактури за наем, отново издадени от
ищцовото дружество със задължено лице - ответното дружество, за периода от
м. 12.2016 г. до м. 04.2017 г.
Страните не спорят, че по силата на Решение № 78/11.07.2017 г. по т.д. №
75/2017 г. по описа на ОС – П., влязло в сила на 25.08.2017 г., търговското
дружество „М.“ ЕООД, ЕИК ********* е прекратено на основание чл. 157, ал.
1 от ТЗ. Не е спорно и това, а се установява и от представените по делото
доказателства, че едноличен собственик на капитала и негов управител е било
лицето И. А. М., който е починал през 2016г. – на 05.10.2016г.
От приложените по делото Удостоверения за съпруг/а и родствени връзки
се установява, че свидетелят С. М., съпруг на управителя на ответното
дружество – Т. М., е син на И. М. - едноличен собственик на капитала и
управител на дружеството „М.“ ЕООД.
От приложеното Предложение от 20.05.2022 г. от „М. Д.“ ЕООД,
представлявано от Т. М., адресирано до ищцовото дружество, е видно, че е във
връзка с нотариалната покана на ищеца, като дружеството „М. Д.“ ЕООД
прави предложение за плащане на сумата в размер на 28 939,43 лева, която да
бъде издължена в срок от две години по 14 469,71 лева на година, като сумата
от 14 469,71 лева да бъде изплащана на тримесечие по 4 823,23 лева. Предлага
се подписване на писмено споразумение. Същото носи подписа на Т. М. и не е
оспорено.
По делото е представен списък на оборудване и мебели намиращи се в
процесния обект, намерени на 14.04.2022 г. Приложен е и констативен
протокол за извършения оглед от същата дата, изготвен и подписан от М. К.,
С. Д., М. Н., Д. М. и С. К., от който се установява, че при огледа е
констатирано лошо съС.ие на търговската площ, помощно помещение,
складово помещение.
Приложен е баланс за периода 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. на ответното
дружество, от който е видно, че не притежава дълготрайни материални
активи, освен земи, както и че притежава текущи краткотрайни материални
активи – продукция в стоки, в това число – стоки в размер на 8 000,00 лева.
Страните не спорят, че след получаване на нотариалната покана,
ответното дружество е заплатило на ищеца сумата в размер на 15 093,95 лева
за консумативи по фактурите, представени с исковата молба - прието като
безспорно обстоятелство по делото.
По делото са разпитани свидетелите М. Н., С. Д. – В., С. М. и А. З..
Свидетелката М. Н. потвърждава пред съда, че работи като счетоводител
в ищцовото дружество. Същата е издавала фактурите по договорите за
помещението в „Е.“. За него сочи, че след 2011 г. се ползвало под наем от С. и
Т., които били наемателите, като договорът бил сключен с друг - свекър или
баща на Т.. Сочи, че заведението било ползвано от Т. и С. до 2021 г. Запозната
8
е, че имало забавяне в плащането на фактури за около 20 000 лева. След
прекратяване на договора обектът не бил предаден веднага от Т., която била
управител на ответното дружество. Споделя, че по-късно бил съставен
приемо-предавателен протокол като тя лично участвала в изготвянето му и
огледа на обекта, заедно с други лица, в който описали съС.ието на обекта.
Посочва, че имало вещи - „някакво оборудване, имаше някоя друга пейка на
терасата. Вътре имаше някакви пейки и маси“, като не са установили нещо
годно за ползване. Посочва, че имало работни плотове от неръждавейка и един
фризер в складово помещение, в който имало загнили продукти. Споделя, че
по време на Covid кризата имало период, в който заведението не е работило и
наемът бил намален.
Свидетелката С. Д.-В. работила при ищеца като експерт от началото на
2022 г. Сочи, че ищцовото дружество се намирало в договорни отношения с
ответното дружество от 2011 г. - 2012 г., като взаимоотношенията били
приключили през 2021 г. Знаела, че ответното дружество не се издължило по
договорите за наем и имало натрупани задължения от 2019 г., който били
разсрочвани. Ответникът поискал договорът да бъде прекратен, като
получили и писмо за разсрочване на задълженията. Сочи, че ключовете за
обекта не били върнати от ответника. Имала впечатления от влизането в
заведението - същото било разбито, много разхвърлено и изпочупено, открили
и ел. уреди, които приличали на фризери и ледогенератори. По време на Covid
кризата, заведението спряло да работи, като ищецът намалил наема, за което
подписали и споразумение.
Разпитаният свидетел С. М. - съпруг на управителя на ответното
дружество, изяснява, че само „по документи се водили съпрузи“, тъй като
били разделени от около 3 години. Процесното заведение преди било
стопанисвано от баща му, той помагал там до 2020 г., когато починал баща му
и фирмата била изпаднала в несъстоятелност и се натрупали задължения към
ищеца. Споделя, че съпругата му - Т. М., чрез дружеството „М. Д.“ ЕООД
решила да стопанисва заведението и на среща с представилите на „Б.“ АД и
казали, че ако подпише с „М. Д.“ АД споразумение за разсрочване на
задължението, тогава ще подпишели договор за наем. Изяснява, че всички
договори били писмено изготвени от „Б.“ АД. Свидетелят също присъствал на
тази среща, която се провела в заведението. Споделя, че преди това също
имало уреди в заведението, но през 2020 г. ги подновили. Т. ги била закупила
от гр. Пловдив от склад - два ледогенератора, единият бил около 140 кг.,
другият бил под 40 кг, като не си спомня марки. Той участвал дейно в
дейностите по пренасянето им. Вещите били фурна за пици на два реда,
плотове от неръждавейка, като уточнява, че не представляват само плот, а
цели маси от неръждавейка. Предполага, че били 5 броя, може би около 13-14
метра общо. Смята, че електроуредите са останали в заведението, защото
съпругата му щяла да го помоли да ги изнесе. Сочи, че в Covid кризата
заведението било затворено, като отваряли и затваряли. Същото било и през
Covid вълната през м. февруари и м. март 2021 г. Не бил участвал в управата
на заведението, а когато се провел разговор между страните по делото за
сключването на договор за наем били разделени с Т..
По делото в качеството на свидетел е разпитана и А. З., работеща като
готвачка в „М. Д.“ ЕООД. Преди е работила в „Е.“, а сега работи при Т. в кафе
9
„Министерството“ - другото й заведение. В заведението в хотел „Е.“ работила
около 8 месеца. Когато започнала работа там виждала фризери, като изяснява,
че Т. докарала втора употреба уреди от гр. Пловдив - 3 фризера, пещ пицария,
ледогенератор - 2 бр., железни плотове, голяма скара, 3 хладилника и бойлер.
Сочи, че знае, дали е прекратен договора за наем, както и дали са изнесени
тези уреди. Споделя, че електрическите уреди били докарани от свидетеля С.
М., като изяснява, че той е правил всичко по заведението - маси, столове,
ремонти.
По делото е приета съдебно-оценителна експертиза по отношение
стойността на описаните от ответника вещи, които според неговите твърдения
са останали в процесния обект към датата на прекратяване на договора за
наем - 01.10.2021 г., възлизаща на сумата от 19 418,00 лева. Към датата на
изготвяне на експертизата, същите са със стойност от 11 334,00 лева. При
извършен оглед в заведението вещото лице е установило следните вещи, които
е остойностило с пазарна цена, възлизаща на сумата от 5 669,00 лева, както
следва: 1/ кухненски работен плот от неръждаема стомана с мивка от алпака, с
дължина от 2,20 л.м - 2 броя х 680,00 лева - 1 360,00 лева; 2/ кухненски
работен плот от неръждаема стомана с дължина от 2,80 л.м. - 1 брой – 500,00
лева; 3/ кухненски работен плот от неръждаема стомана с дължина от 1,50 л.м.
- 1 брой – 460,00 лева; 4/ кухненски работен плот от неръждаема стомана с
мивка от алпака, с дължина от 3 л.м. - 1 брой – 700,000 лева; 5/ плот от ПДЧ с
дължина от 2 л. м. - 1 брой – 100,00 лева; 6/ фурна за пици, двуетажна, като
долният етаж не работи – 802,00 лева; 7/ фризер - ракла „Liebherr” - 1 брой –
400,00 лева; 8/ фризер - ракла за сладолед, нефункциониращ - 1 брой - оценен
по метода на ликвидационната стойност – 180,00 лева; 9/ ледогенератор -
нефункциониращ – 510,00 лева; 10/ миялна машина - нефункционираща –
120,00 лева и 11/ фризер - ракла, нефункциониращ - 3 броя – 537,00 лева.
Между страните не е спорно, а е видно и от приложеното по делото ч.гр.д.
№ 2582/2022 г. по описа на Районен съд – П., че на 10.08.2022 г. ищецът е
отправил искане до съда за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК срещу ответното дружество. Издадена е Заповед за изпълнение № 1405
от 12.08.2022 г. по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „М. Д.“
ЕООД да заплати на „Б.“ АД сумите, както следва: 13 845,48 лева - главница,
ведно със законна лихва за период от 10.08.2022 г. - датата на подаване на
заявлението в съда до изплащане на вземането, 315,38 лева - представляваща
законна лихва за забава върху главницата за период от 20.05.2022 г. до
10.08.2022 г., както и държавна такса в размер на 283,22 лева. В заповедта за
изпълнение е посочено, че вземанията произтичат от неплатени фактури за
наем по Договор за наем от 01.11.2020 г., с наемодател „Б.“ АД и наемател „М.
Д.“ ЕООД, както и Споразумение за разсрочване на задължения от 01.11.2020
г., подписано между същите страни и Договор за наем 01.07.2011 г., с
наемодател „Б.“ АД и наемател „М. Д.“ ЕООД. Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника на 23.08.2022 г., като на същата дата последният е подал
възражение по чл. 414 от ГПК. С Разпореждане № 5241/24.08.2022 г.
заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането си. Това разпореждане е връчено на заявителя на 05.09.2022 г.,
който е изпълнил указанията в едномесечния преклузивен срок.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна,
10
настоящата инстанция приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
При извършената служебна проверка на валидността и допустимостта на
обжалваното решение на основание чл. 269 от ГПК съдът намира, че същото е
валидно, съответно допустимо в обжалваната част.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК, с
правно основание чл. 232, ал. 2, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86 от
ЗЗД, след проведено заповедно производство по чл. 410 от ГПК, предявени от
ищеца „Б.“ АД срещу ответника „М. Д.“ ЕООД, за признаване за установено
по отношение ответника съществуването на вземания на ищеца.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Предявеният иск е процесуално допустим, предявен е в преклузивния
едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, от легитимирана страна - заявителят в
заповедното производство, след подадено в срока по чл. 414 от ГПК
възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Налице е
развило се заповедно производство с предмет, който е идентичен с предмета
на настоящото исково производство.
Ищецът в настоящото производство обосновава исковата си претенция
спрямо ответника „М. Д.“ ЕООД, въз основа на наемни правоотношение
възникнали между тях, по отношение собствения му търговски обект – дневен
бар, находящ се в хотел „Е.“, с адрес: гр. П., ул. „К. В." №*, който е
предоставил на ответника за възмездно ползване срещу заплащане на наемна
цена, която последният не е заплатил.
За да приеме основателността на исковите претенции за процесния
период, първоинстанционният съд е изследвал отношенията между страните,
като е достигнал до изводи, че същите са били в трайни търговски отношения
по отдаване под наем на процесния обект и преди месец ноември 2020 г.,
когато са сключили последния договор за наем от 01.11.2020 г. Посочил е, че
договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден,
комутативен и неформален договор, като за валидното възникване на наемно
правоотношение е достатъчно да се постигне съгласие на страните относно
вещта, която се предоставя във временно ползване, и относно наемната цена,
която наемателят дължи за предоставеното му ползване. Приел е, че
договорът от 01.07.2011 г., сключен с дружеството „М.“ ЕООД, в качеството на
наемател, е ирелевантен за отношенията между страните, доколкото е сключен
с различно от ответника дружество, а ответникът не е негов правоприемник.
От съвкупният анализ на събраните доказателства, е достигнал до извода си за
наличието на валидни наеми правоотношения между страните, с оглед
споразумението за разсрочване на плащане на задължения от 01.11.2020 г., за
уреждане на отношенията между тях, по повод просрочени задължения за
наемни плащания и плащания за консумативи, както и на заплатени от страна
11
на ответника консумативни разходи за процесния период в размер на 15 093,95
лева. В подкрепа на извода си, съдът се е позовал и на показанията на
свидетелите С. Д. - В. и М. Н., имащи преки впечатления за лицето, което е
ползвало процесния обект, в качеството му на наемател, както и на писмени
доказателства - допълнително споразумение от 21.04.2020 г. към договор за
наем от 01.01.2017 г., сключено между страните - ищецът като наемодател, а
ответника като наемател, отправеното предложение от „М. Д.“ ЕООД,
представлявано от Т. М. за плащане на сумата в размер на 28 939,43 лева по
получената нотариална покана, част от която е и претендираната сума за наем,
а също и от молбата на „М. Д.“ ЕООД, чрез Т. М., адресирана до ищеца, в
която е посочено, че тя и нейното семейство са стопанисвали процесния обект
от 2011 г., съответно молят наемът да бъде намален. Посочените изявления на
управителя на дружеството-ответник е приел за извънсъдебно признание на
съществуващите с ищеца наемни правоотношения, като по отношение
размерът на претенцията се е позовал на неоспорените фактури за наема цена
за периода юли 2020 г. - м. септември 2021 г. Позовавайки се на
споразумението от 01.11.2020 г. не е приел възражението на ответника, не
дължи сумите, посочени във фактури на стойност 5 782,00 лева по в т. 1 до т. 4
от исковата молба, тъй като ответникът не бил страна по договора за наем от
01.07.2011 г., приемайки, че от всички доказателства се установява, че за
посочения период на фактурите между страните е имало наемно
правоотношение. Отхвърлил е и възражението на ответника, че не дължи наем
за месеците април и май 2021 г., тъй като било налице непреодолима сила, с
оглед обявената пандемия от Covid-19. Действително е било наличието на
форсмажорно обстоятелство, но дружеството вече е било в забава на
плащанията си по наемното правоотношение, поради което на основание чл.
306, ал. 1, предл. последно от ТЗ е приел, че ответникът няма как да се позова
на института на непреодолимата сила. Отделно от това, ответното дружество е
отправило молба до ищеца с искане за намаляване на техния размер, а не е
направил изявление, че е в невъзможност да заплати наемите са посочените
два месеца, което искане е удовлетворено от ищеца. Доколкото договорът за
наем е бил прекратен, считано от 01.10.2021г., е приел възражението на
ответника, че не дължи претендираната наемна цена за месец 10.2021 г.
Отхвърлил е като неоснователно направеното от ответника възражение за
прихващане със сумата в размер на 14 850,00 лева, тъй като в процесния обект
били оставени движими вещи, негова собственост и не му били върнати от
ищеца. За да достигне до този извод, първоинстанционният съд е приел, че от
събраните по делото доказателства не може по категоричен начин да се
установи, че ответникът е закупил процесното оборудване, че същото е
ползвано в процесния обект и не е било върнато, респективно не е било взето
от ответника при освобождаването. Съдът не се е доверил на показанията на
свидетелите С. М. и А. З., доколкото не установили с точност вид, марка,
модел и други индивидуализиращи белези на оборудването, още повече, че М.
е съпруг на управителя на ответното дружество, а З. е негов служител.
Отделно от това липсвали доказателства, че по някакъв начин ответното
дружество е поискало връщането на оборудването от ищцовото дружество. По
изложените съображения е приел исковите претенции за основателни за
размера от 13 442,48 лева, както и за дължимата законната лихва за забава в
размер на 309,95 лева, изчислена с помощта на лихвен калкулатор, съответно
12
е отхвърлил исковете над посочените размери и е присъдил разноски по
съразмерност.
Правните изводи на настоящата инстанция за основателност на исковите
претенции, съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Същият е изложил
подробни, логически издържани и обосновани мотиви. Във връзка с
възраженията, изложени в подадената жалба, въззивният съд намира да
посочи следното:
В правната доктрина и в съдебната практика няма спор, че договорът за
наем по правило е неформален. Както правилно е посочил районният съд, за
валидното възникване на наемното правоотношение следва да е налице
съгласие на страните относно съществените елементи на договора - вещта,
която се предоставя за временно ползване и възнаграждението за това
ползване - наемната цена. С оглед дефиницията по чл. 228 от ЗЗД и
произтичащата от нея характеристика на договора като двустранен и
възмезден, съответно наемната цена е един от двата елементи, които са
необходимо съдържание на договора за наем като източник на наемно
правоотношение. При наличието на съгласие относно посочените съществени
елементи, договорът се счита за валидно сключен. Възникването на
задължението за заплащане на наемната цена от наемателя е обусловено от
изпълнението на основното задължение на наемодателя - да отстъпи
ползването на вещта.
Страните не спорят, че са били в наемни правоотношения по отношение
процесния недвижим имот в периода от 01.11.2020 г. до 01.10.2021 г., въз
основа на сключения между тях Договор за наем от 01.11.2020 г., прекратен на
01.10.2021 г. Основният спор по делото е обстоятелството, дали между
страните по делото – ищецът като наемодател, съответно ответникът – „М. Д.“
ЕООД, с управител Т. М., като наемател, са били обвързани от валидно наемно
правоотношение и преди сключването на приложения по делото договор за
наем от 01.11.2020 г.
Представеният по делото договор от 01.07.2011 г., сключен между „Б.“
АД, в качеството на наемодател и „М.“ ЕООД, в качеството на наемател, не
обоснова извод за възникнало наемно правоотношение между ищеца и
ответника „М. Д.“ ЕООД, доколкото страна по договора е друго дружество, а
по делото не са налични доказателства, че е налице правоприемство между
тях, както правилно е посочил районният съд. Видно е от представеното
влязло в сила съдебно решение по т.д. № 75/2017 г. по описа на ОС – П., че
търговското дружество „М.“ ЕООД, ЕИК *********, чийто управител и
едноличен собственик на капитала е И. А. М., е прекратено поради наличие на
хипотезата на чл. 157, ал. 1 от ТЗ. Установява се по делото, че И. А. М. е
починал 05.10.2016 г., както и това, че последният е баща на свидетеля С. М.,
който пък е съпруг на управителя на ответното дружество – Т. М..
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства, разгледани и в
хронологичен ред, обаче, води до логичния и обоснован извод, че между
страните - „Б.“ АД, в качеството на наемодател и „М.“ ЕООД, в качеството на
наемател, са съществували трайни търговски наемни отношения, във връзка с
отдаването под наем на процесния дневен бар и преди сключването на
представения по делото договор за наем от 01.11.2020 г.
13
Както правилно е посочил районният съд, наличното и преди 01.11.2020 г.
наемно правоотношение между страните категорично се установява от
сключеното между страните допълнителното споразумение от 21.04.2020 г.
към договор за наем от 01.01.2017 г., несъмнено подписано от управителя на
ответника като наемател, установено и с приетата по делото съдебно-
графологическа експертиза. Видно от това допълнително споразумение
страните намаляват с 50% наемната цена на процесния обект за м. март 2020 г.
от 1 800,00 лева с ДДС на 900,00 лева с ДДС, както и че разходите за
консумативите за м. март 2020 г. остават дължими в пълен размер. С него
констатират, че към момента на подписване на допълнителното споразумение
наемателят „М. Д.“ ЕООД и преди издаване на кредитното известие по
фактура № ********** от 10.03.2020 г. има задължения към наемодателя в
размер на 17 042,92 лева, които се съгласяват наемателят да погаси не по-
късно от 31.10.2020 г. Анализът на доказателствата сочи, че посоченото
споразумение е подписано във връзка молба от 07.04.2020 г. от Т. М. и писмо
от 10.04.2020 г., изходящо от ищеца, адресирано до ответното дружество, чрез
Т. М., с което е изразена готовност наемът да бъде намален с 50% за целия
период на извънредното положение, въведен във връзка с настъпилата в
страната Covid-криза. В подкрепа на извода за наличие на съществуващото
между страните наемно правоотношение и преди месец 11.2020 г. е и молбата
от 10.07.2020 г. на „М. Д.“ ЕООД, чрез Т. М., в която е посочено, че тя и
нейното семейство са стопанисвали процесния обект от 2011 г. и молят наемът
да бъде намален. Това важи и за сключеното между страните Споразумение за
разсрочване на плащане на задължения от 01.11.2020 г., за уреждане на
отношенията им, по повод просрочени задължения за наемни плащания и
плащания за консумативи, с което са констатирали, че за периода 12.2019 г. -
10.2020 г. наемателят „М. Д.“ ЕООД има неплатени задължения в размер на 27
744,86 лева и са уговорили последният да погаси задължението си към
наемодателя, съобразно погасителен план, посочен в споразумението. Този
извод следва и от предложението на „М. Д.“ ЕООД от 20.05.2022 г.,
представлявано от Т. М. до ищеца, във връзка с изпратената от последния
нотариална покана, с което се прави предложение за разсрочено плащане на
сумата в размер на 28 939,43 лева, част от която е и процесната сума за наем в
размер на 13 845,48 лева, както и от последващото плащане от ответника в
размер на 15 093,95 лева, представляваща заплатени суми за консумативи на
процесното помещение. Хронологичната последователност на всички тези
доказателства, в своята логическа обусловеност и взаимовръзка, сочат на
налични наемни отношения между страните по делото и преди месец ноември
2020 г.
В подкрепа на извода за наличните наемни отношения между двете
дружества са и свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели -
С. Д. - В. и М. Н., сочещи, че ответното дружество е било наемател на обекта и
го е ползвало за процесния период, и които имат преки впечатления за
задълженията на дружеството към наемодателя. Действително същите са
служителки на ищцовото дружество, но с оглед кореспондирането на
показанията им с останалия доказателствен материал, за съда не възниква
съмнение в тяхната достоверност. Същото се отнася и за приложените по
делото фактури, издадени от ищцовото дружество на ответното дружество.
14
Тук е моментът да се отбележи, че с оглед смъртта на управителя на
предходния наемател – свекър на Т. М., очевиден е изводът от анализа на
всички доказателства, че същата с новото си дружество, заедно с нейния
съпруг С. М., са продължили да го ползват, в унисон с посоченото от самата
М.а в писмото от 10.07.2020 г. на „М. Д.“ ЕООД, че „тя и нейното семейство са
стопанисвали процесния обект от 2011 г.“. Този извод е логичен и е подкрепен
от всички събрани по делото доказателства. Видно е от неоспорените
фактури, че са издавани за задължения за наем. Това важи и за фактурите
периода от 06.08.2020 г. до 29.10.2021 г., отнасящи се за месечен наем, считано
от м. юли 2020 г., префактуриране на ел. енергия и вода за всеки месец в
посочения период.
Неоснователни са аргументите в жалбата, че това било превратно
тълкуване на доказателствата по делото, че съдът не бил обсъдил всички
доказателства и доводите на страните, както и че издаването на фактура едва
ли не, нямало как да обоснове извод за наличие на договорни
правоотношения. Всички събрани доказателства, анализирани поотделно и в
тяхната съвкупност, потвърждават посоченото по-горе, че след смъртта на
управителя на „М.“ ЕООД, дружеството на неговата снаха Т. М. – „М. Д.“
ЕООД е станало наемател и е започнало да ползва за заведение процесният
обект, във основа на сключено с ищеца договор за наем. Всички писмени
доказателства и изявленията на управителката М.а сочат на несъмнен извод за
това, преценени като извънсъдебно признание на тези факти, както правилно
е посочил и първоинстанционният съд. Потвърдено е и от приетата по делото
и неоспорена от страните съдебно-графологическата експертиза, че именно
М.а, като управител на ответното дружество, е подписала допълнителното
споразумение от 21.04.2020 г., в което признава наличието на задължения в
размер на 17 042,92 лева, който се съгласява да погаси не по-късно от
31.10.2020 г. С последващи молби именно М.а, като управител на ответника, е
поискала намаляване на наемната цена от месец 07.2020 г., както и
разсрочване на натрупаните задължения на дружеството от преди това, за
което е предлагала и погасителен план, съответно е извършила и плащане по
част от фактурите. Да се приеме, че тези изявления и действия на М.а, в
качеството й на управител на „М. Д.“ ЕООД, не са свързани със съществуващо
наемно правоотношение, а са просто някакви изявления, е несериозно и
абсурдно, доколкото липсва каквато и да е формална и житейска логика, да се
подписват споразумения и да се иска намаляване на наемна цена и
разсрочване на натрупани задължения, ако страната не е била обвързана от
договор за наем. Правилно и обосновано съдът е приел, че не следва да
кредитира показанията на свидетеля С. М. – съпруг на управителката на
ответното дружество, в частта, в която заявява, че е помагал на баща си в
процесния обект до 2020 г., когато баща му починал и фирмата му „М.“ ЕООД
била изпаднала в несъстоятелност и натрупала задължения към „Б.“ АД.
Очевидна е целта на тези показания – да се опровергае, че преди 2020 г.
дружеството ответник е било наемател на обекта. В тази част казаното от
свидетеля М. противоречи освен на приложеното по делото решение на ОС –
П., с което е прекратена дейността на дружеството „М.“ ЕООД още през 2017
г., но и на установеното по делото, че бащата на този свидетел е починал през
2016 г. При този факт, няма как свидетелят М. да е помагал на баща си в
15
процесния обект до 2020 г. Само на това основание показанията му следва да
бъдат дисквалифицирани, като негодни да дадат обективни данни за
действителните отношения между страните по делото, поради което правилно
съдът не ги е кредитирал.
Неоснователни са възраженията на процесуалния представител на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение като е отхвърлил искането за представяне на договор за наем от
01.01.2017 г., като преклудирано. Неоснователни са и доводите, че неправилно
съдът приел, че е налице извънсъдебно признание от страна на ответника, с
оглед подписване на допълнителното споразумение от 01.04.2020 г. към
договора за наем от 01.01.2017 г., без да се даде възможност да се съберат
доказателства, че такъв договор липсвал. С цел да обезпечи разглеждане на
делото в разумен срок и да се стимулира страната да прояви процесуална
активност и дисциплина, процесуалният закон е уредил преклузии във връзка
възраженията и доводите на страните и възможността на представят и
изискват доказателства. След настъпването на преклузивния срок, правото се
преклудира и делото се решава, съобразно наличните по делото доказателства.
Последиците от настъпването на преклузиите за посочване и събиране на
доказателства, остават за сметка на страната, която е пропуснала срока. В
съдебното заседание от 15.11.2023 г. процесуалният представител на
ответника е поискал представянето на посочения договор, във връзка с
открито производство по чл. 193 от ГПК, а веднага след това е оттеглил
искането си за представянето му. Видно е от протоколите от проведените по
делото открити съдебни заседания е, че едва след изготвянето на съдебно-
графологическата експертиза – приета в следващото съдебно заседание на
17.01.2024г., ответната страна отново е поискала да се задължи ищеца да
представи договорът. Правилно първоинстанционният съд е отказал и е
оставил без уважение искането, приемайки го за преклудирано – съгласно
разпоредбите на процесуалния закон преклузията е настъпила след откриване
на производството по чл. 193 от ГПК по оспорване и разпределяне на
доказателствената тежест, което се е случило в съдебното заседание от
15.11.2023г., на което заседание искането е било надлежно оттеглено от
процесуалния представител на страната. Следва да се отбележи, че се твърди
процесуално нарушение във връзка със събиране на доказателствата и делото
било решено при дефицит на доказателствената съвкупност, но в същото
време, с въззивната жалба жалбоподателят не е поискал събирането му и от
въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК.
Във връзка с доводите, че със споразумението от 01.11.2020г. за
разсрочване на задължения от 2019 г. до 10.2020 г. не била възникнала
солидарна отговорност за ответното дружеството за задълженията по договор
от 2011 г., сключен с дружеството „М.“ ЕООД, тъй като никъде в него не се
споменавало встъпване, заместване, поемане на дълг или поръчителство,
следва да се отбележи, че по делото не се е твърдяло възникване на солидарна
отговорност на ответника „М. Д.“ ЕООД за задълженията на дружеството
„М.“ ЕООД. При тълкуване договорките в това споразумение от 01.11.2020 г.
и като се имат предвид събраните по делото и обсъдени по-горе доказателства,
следва да се приеме, че с това споразумение ответникът е поел задължението
да заплати разсрочено собствените си задължения, а не е поел чужд дълг.
16
Поради това ирелевантни са разсъжденията на жалбоподателя за способите за
възникване на солидарната отговорност.
И според настоящата инстанция, с оглед установеното по делото, че
между ищеца и ответника са възникнали валидни облигационни отношения по
договори за наем на процесния дневен бар, находящ се гр. П., ул. „К. В." №* и
преди месец ноември 2020 г. Видно от доказателствата по делото, ищецът е
изпълнил задължението си да предаде за ползване обекта на наемното
правоотношение, поради което му се дължи и наемната цената. От
приложените по делото писмени доказателства - фактури, проведена
комуникация между страните, касаещи намаляването на наемната цена през
определени месеци се установява, че наемната цена е в размери, както следва:
м. юли 2020 г. - 362,48 лева; м. август 2020 г. - 1800 лева; м. септември 2020 г.
- 1800 лева; м. октомври 2020 г. - 1800 лева; м. ноември 2020 г. - 960 лева; м.
декември 2020 г. - 960 лева; м. януари 2021 г. - 480 лева; м. февруари 2021 г. -
480 лева; м. април 2021 г. - 480 лева; м. май 2021 г. - 480 лева; м. юни 2021 г. -
960 лева; м. юли 2021 г. - 960 лева; м. август 2021 г. - 960 лева; м. септември
2021 г. - 960 лева, като следва да се изключи м. март 2021 г., с оглед
посоченото в исковата молба.
Правилно и в съответствие с установеното по делото,
първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на
ответника, че не дължи плащане на претендираните суми по фактури по пукт
1 до 4 от исковата молба на стойност 5 782,00 лева, тъй като били дължими от
другото дружество „М.“ ЕООД. Същите касаят периода от 07.2020 г. до
10.2020 г., за който период по делото безспорно се установи, че е налице
валидно наемно правоотношение, по което наемател е именно ответникът „М.
Д.“ ЕООД и той е ползвал имота за този период. Аргумент за това е
изложеното по-горе, във връзка с писмата и молбите предхождащи тези
периоди, изходящи от управителката на ответника - Т. М., споразумението от
21.04.2020 г., сключено между страните - ищецът като наемодател, а
ответникът като наемател, с което се споразумяват наемната цена за м. март
2020 г. да бъде намалена с 50%, както и споразумението от 01.11.2020 г., за
разсрочване на задълженията по тези фактури. С оглед неоснователност на
възражението за недължимост на вземането по тези фактури, неоснователно
се явява и възражението на ответника за прихващането им с направеното от
ответника плащане на разходите за консумативи в размер на сумата от
15 093,95 лева, извършено след получаване на нотариалната покана от месец
май 2022 г., което не е уважено и от районния съд.
В жалбата се съдържа оплакване, че неправилно съдът е приел, че е
налице валидна облигационна връзка освен за месеците 7, 8, 9, 10 на 2020г.,
доколкото не се подкрепяло от доказателствата по делото, така и за месеците
11 и 12 на 2020 г. По-горе бяха посочени аргументите за наличието на
облигационна връзка между страните по наемно правоотношение за месеците
7, 8, 9, 10 на 2020 г. За съда не става ясно оплакването за липсата на валидна
облигационна връзка за месеците 11 и 12 на 2020 г., доколкото в
производството страната не оспорва наличието на сключения договор за наем
от 01.11.2020 г., а в жалбата си изрично сочи, че валидният договор за наем е
именно този от 01.11.2020 г., поради което възражението за тези месеци, съдът
намира за неоснователно.
17
В жалбата не се съдържат възражения във връзка неприетото от
първоинстанционния съд възражение на ответника, че не дължи наем за
месеците април и май 2021 г., тъй като било налице непреодолима сила по
смисъла на чл. 306 от ТЗ, с оглед обявената пандемия от Covid-19, поради
което на основание чл. 269 от ГПК, за въззивният съд е налице забрана да
проверява правилността на тази част от първоинстанционното решение.
Видно от събраните по делото доказателства, след прекратяване на
договорните си отношения с ищеца, ответникът не е заплатил задълженията
си за наем и консумативи в пълен размер. След извършеното от него плащане
от 15 093,95 лева за консумативи по процесните фактури, е останало
задължение за плащане на наемната цена, което възлиза на сумата от 13 442,48
лева. Макар и да не е обжалвано в тази част, следва да се посочи, че
действително претендираната сума за наем от 403,00 лева за месец 10.2021г.,
доколкото договорът за наем от 01.11.2020г. е прекратен считано от 01.10.2021
г. е недължима, както правилно е посочил първоинстанционният съд.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че
ответникът не е заплатил наемната цена за периода от м. юли 2020 г. до м.
септември 2021 г., за които са издадени надлежни фактури. Доколкото
вземането за сумата от 13 442,48 лева е дължимо, неоснователно се явява и
възражението за прихващане с платената от него сума за консумативни
разходи, по фактурите описани в пунктове по т. 5 до т. 14 от исковата молба,
касаещи задълженията му от месец 11.2020 г. до м. 09.2021г. в размер на
7 680,00 лева, съответно не е налице твърдяното от жалбоподателя
неоснователно обогатяване на ищеца със сумата от 4 608,57 лева.
По отношение неуваженото от първоинстанционния съд възражение за
прихващане на ответника за стойността на оставените в процесния обект след
прекратяване на договора за наем от 01.10.2021 г. движими вещи,
представляващи оборудване, негова собственост, които и не му били върнати
от ищеца и за настоящата инстанция същото е неоснователно.
Ответникът твърди, че след прекратяване на договора, в заведението е
оставило свое оборудване, както следва: 1/ ледогенератор Hoskisaki, 40 кг. на
час, 2/ ледогенератор Hoskisaki, 150 кг. на час, 3/ 4 броя хладилници
Elektrolux, 4/ 2 броя Фризер Мондиал Елит, 5/ Фризер малък Елит, тип шкаф,
200 л, 6/ кухненски маси (тип плот) от неръждаема стомана - 8 броя; 7/ Пещ -
фурна за пици, двуетажна, двойна.
Видно от приетото по делото заключение на вещото лице по назначената
съдебно-оценъчна експертиза, при извършения оглед на място в обекта,
същото е установило налични следните вещи: 1/ кухненски работен плот от
неръждаема стомана с мивка от алпака, с дължина от 2,20 л.м - 2 броя; 2/
кухненски работен плот от неръждаема стомана с дължина от 2,80 л.м. - 1
брой; 3/ кухненски работен плот от неръждаема стомана с дължина от 1,50
л.м. - 1 брой; 4/ кухненски работен плот от неръждаема стомана с мивка от
алпака, с дължина от 3 л.м. - 1 брой; 5/ плот от ПДЧ с дължина от 2 л. м. - 1
брой; 6/ фурна за пици, двуетажна, чийто долнен етаж не работи; 7/ фризер -
ракла „Liebherr” - 1 брой; 8/ фризер - ракла за сладолед, нефункциониращ - 1
брой; 9/ ледогенератор - нефункциониращ; 10/ миялна машина -
нефункционираща и 11/ фризер - ракла, нефункциониращ - 3 броя. Всички
18
вещи според заключението на вещото лице са с пазарна стойност в размер на
5 669,00 лева. При изслушването си вещото лице сочи, че е описало вещите,
които са му показани от настоящия наемател на обекта, който е заявил, че ги е
заварил там при наемане на обекта и не знае на кого са. Вещото лице не е
успяло да индивидуализира същите, тъй като били в много лошо съС.ие,
нямало е индикиращи табели за вид, тип, марка, доколкото са били
изключително амортизирани.
Според настоящата инстанция не може да се направи категоричен извод,
че откритите от вещото лице и описани от него в заключението вещи са
идентични с тези, които са описани в отговора на исковата молба, и с чиято
стойност се претендира извършване на прихващане с въведеното от ответника
възражение.
И според настоящата инстанция, от разпитаните по делото свидетели,
представените писмени доказателства и заключението на вещото лице
категоричен извод, за това, че ответникът е закупил описаното от него
оборудване, че същото е ползвано в процесния обект и не е било върнато,
респективно не е било взето от него при освобождаването му, не може да се
направи. Разпитаните по делото свидетели С. М. и А. З. не установяват
никакви конкретни индивидуализиращи белези на претендираното
оборудване, което управителката да е занесла там, нито заявяват с
категоричност дали оборудването е останало в обекта след прекратяване на
договора или не. По делото не са представени каквито и да е доказателства, че
откритото при оглед от вещото лице е собственост на дружеството. Двамата
свидетели твърдят, че управителката Т. ги е закупила „втора употреба“ от
склад в гр. Пловдив, като били внесени в обекта от съпруга й С.. Както беше
посочено по-горе, показанията на свидетеля С. М. - съпруг на управителя на
ответното дружество пораждат съмнения за тяхната достоверност. По
отношение показанията на свидетелката З., следва да се има предвид, че
същата е служителка на ответното дружество и към настоящия момент, както
правилно е отбелязал първоинстанционния съд. Видно от приложения по
делото констативен протокол от 14.04.2022 г., обектът е бил заварен в пълен
безпорядък, като откритите и отразени в него вещи са посочени като негодни
и нефункциониращи. В този смисъл е и заключението на вещото лице, което
сочи, че не е успяло да индивидуализира откритите от нея вещи, тъй като били
в много лошо съС.ие, няма ли са индивидуализиращи знаци и били
изключително амортизирани. Поради това правилен е изводът на
първоинстанционният съд, че откритото от вещото лице оборудване, не може
с категоричност да се приеме, че е било собственост на ответното дружество.
В подкрепа на този извод, следва да се посочи, че действително ответното
дружество, въпреки обемната си кореспонденция с ищеца по никакъв начин не
е индикирало, че е оставило някакви вещи или оборудване в обекта след като
го е напуснало, нито пък въобще е поискало неговото връщане.
Първоинстанционният съд е направил обстоен анализ на събраните по
делото доказателства и правилно е приел това възражение за прихващане за
неоснователно, доколкото ответната страна, не е успяла да установи чрез
пълно и главно доказване, че посочените в отговора на исковата молба вещи
са негова собственост, че същите са поставени в обекта и след прекратяването
на договора те все още се намират в него, доколкото противното би било само
19
предположение.
Поради всичко гореизложено и настоящата инстанция достигна до извод,
че предявените искови претенции за неплатената наемна цена са основателни
за сумата от 13 442,48 лева с ДДС, към която следва да се присъди и законната
лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 10.08.2022 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По отношение предявения иск акцесорен иск по чл. 86 от ЗЗД за
заплащане на мораторна лихва, правилно районният съд го е приел за
основателен, с оглед липсата на плащане от ответното дружество след
отправената покана, до размера на сумата от 309,95 лева, изчислен с помощта
на лихвения калкулатор на интернет страницата на НАП, като е съобразил, че
ответникът не дължи наем за месец 10.2021 г.
С оглед всичко гореизложено, според настоящата инстанция
релевираните във въззивната жалба възражения са неоснователни. Не се
констатират твърдените от жалбоподателя пороци на първоинстанционното
решение, поради което и с оглед съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд, в обжалваната част, решението
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, съобразно правилата
на чл. 78 от ГПК, право на разноски за настоящата инстанция има
въззиваемата страна. По делото не са представени доказателства от тази
страна за извършени разноски пред въззивната инстанция, а в хода на устните
състезания процесуалният й представител заяви, че не претендира такива. С
оглед на това въззивният съд не дължи произнасяне по разноските пред
въззивната инстанция и такива не следва да бъдат присъждани.
Както беше посочено, в частта, с която са отхвърлени исковите претенции
на „Б.“ АД срещу ответника „М. Д.“ ЕООД над размера от 13 442,48 лева до
претендирания размер от 13 845,48 лева, представляваща наем за м. октомври
2021 г., както и тази по чл. 86 ЗЗД за сумата над 309,95 лева до претендирания
размер от 315,38 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2582/2022 г. по
описа на РС - П., решението на първоинстанционния съд, като необжалвано, е
влязло в сила.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото се касае за търговски
спор и цената на иска е под 20 000,00 лева, решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 203/19.02.2024г., постановено по гр.д. №
20225220103134 по описа за 2022 г. на Районен съд – П., В ЧАСТТА, С
КОЯТО e прието за установено, на основание чл. 422 ГПК, във връзка с чл.
415 ГПК, във връзка с чл. 232, ал. 2, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД,
по отношение на „М. Д.“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. П., ул. „П." №*,
ет. 5, че съществува вземане на „Б.“ АД, ЕИК *********, с адрес на
20
управление: гр. С., р-н С., ул. „К. А. Б." №*, представлявано от управителя М.
Р. К., в размер на 13 442,48 лева с включен ДДС, която сума представлява сбор
от неплатени наеми за период месец юли 2020 г. - месец септември 2021 г.
включително, с изключение на месец март 2021 г., за обект дневен бар в хотел
Е., находящ се гр. П., ул. „К. В." №*, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението в съда - 10.08.2022 г. до окончателното изплащане
на вземането и сумата в размер на 309,95 лева, представляваща обезщетение
за забава за периода от 20.05.2022 г. до 10.08.2022 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 2582/2022 г. по описа на РС - П..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21