Решение по адм. дело №205/2025 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба на Р. В. Д. от [населено място], ***, чрез адвокат М. Д. от *, срещу Решение № 2153-28-20 от 24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане № 281-00-943-3 от 06.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ямбол за отказ да се отпусне парично обезщетение за безработица.

Твърди се немотивираност и материална незаконосъобразност на постановеното решение, както и несъответствие с целта на закона. Намира, че са изпълнени визираните в чл. 64, л. 4 от Регламент № 833/2004 г. За невярно се счита посоченото в оспореното разпореждане, че чл. 65,ал. 2 от Регламент № 833 предвижда държавата по пребиваване по последната трудова заетост да е компетентна да предостави обезщетението за безработица. Счита, че регламента изрично предвижда възможност принципната компетентност да бъде изместена именно към държавата на пребиваване, защото се презумира, че лицето е запазило своите тесни връзки с държавата си по пребиваване, към която се завръща, за да търси работа. В случая жалбоподателят идва в Република България като български гражданин, за да търси работа. Оспорва се изводът, че със заминаването си в друга държава-членка лицето прекъсва връзката си с държавата по произход - България. Сочи се, че институцията по пребиваване на лицето е ТП на НОИ в Република България, тъй като по преписката са налице данни, че оспорващият е прекъснал трудовата си заетост в Белгия и от 01.06.2024 г. пребивава на територията на РБ, където иска и си търси работа; упражняваната трудова дейност на територията на Белгия е довело до придобиване на осигурителни права, които следва да бъдат зачетени от компетентната държава по моментно пребиваване на лицето, а именно - България. Излагат се и доводи, че са изпълнени всички относими към казуса изисквания, разписани в чл. 54а от КСО. Счита се за неправилно приетото в разпореждането и в потвърдилото го решение, че страната на пребиваване на жалбоподателя не е България, а Белгия – твърди се, че Д. е български гражданин по произход, родил се е на територията на РБ, родителите и цялото му семейство са български граждани, децата му са родени в РБ, той живее трайно на територията на РБ, има постоянен адрес и трайно животът му е свързан с РБ; неговата страна на пребиване към момента на подаване на искането за отпускане на обезщетението за безработица е България, а той е пребивавал в Белгия единствено, за да работи и издържа семейството си, което е в България; обстоятелството, че той е полагал няколко години труд в Белгия, не може да се счете за признак „уседналост“, какъвто изискват нормативните актове на ЕС, защото трайната му уседналост и животът му са уредени именно в България. Иска се да бъде отменено решението на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, ведно с потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол. Не е заявена претенция за разноски.

В съдебно заседание оспорващият Р. В. Д., редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

Ответната страна - Директор на ТП на НОИ-Ямбол, редовно призован, се представлява от Главен юрисконсулт С. М., която оспорва жалбата като неоснователна и иска съдът да я отхвърли. Излага подробни съображения по съществото на спора. Иска присъждане на разноските по производството.

По делото са събрани писмени доказателства, приобщена е в цялост административната преписка по издаване на оспорения акт.

След като извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Административната преписка е постъпила с Писмо изх. № 2133-28-10 от 13.05.2025 г. по описа на ТП на НОИ-Ямбол. От съдържащите се в нея писмени доказателства се установява следното:

Със Заявление № ЗПОБ-210-900 от 10.06.2024 г. Р. В. Д. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, посочвайки, че е упражнявал трудова дейност в Белгия за периода от 2017 г. до 2024 г. Със Справка № 281-00-900-1 от 11.06.2024 г. заявлението, ведно с придружаващите го 4 бр. документи от Белгия е прието. С декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 заявителят е декларирал период на пребиваване през последните 5 години преди годината на прекратяване на последната заетост от 15.02.2017 г. до 31.05.2024 г.

С Разпореждане № 281-00-900-1 от 18.06.2024 г., (надлежно връчено лично на оспорващия 08.07.2024 г.), производството по отпускане на ПОБ е спряно до получаване на структуриран електронен документ (СЕД) U017 за удостоверяване на осигурителна заетост от компетентна институция в Белгия, поискан чрез Електронен обмен на социално-осигурителната информация между България и EC (EESSI), тъй като е необходим за преценка правото на парично обезщетение за безработица. По същия ред към компетентната институция (КИ) на Белгия на 18.06.2024 г. със СЕД U001CB е отправено и искане за осигурително досие. На 20.06.2024 г. със СЕД Х012 КИ на Белгия изисква документ С4 с начална и крайна дата на работния период, а на 24.06.2024 г. със СЕД Н001 е предоставена необходимата информация и са изпратени необходимите данни. На 20.06.2024 г. и на 09.07.2024 г. е уточнена изисканата информация, а със СЕД Х009 от 03.12.2024 г. е изпратено напомнително писмо към КИ на Белгия. На 06.12.2024 г е получен СЕД U017 относно удостоверяване на осигурителен стаж с потвърден период на осигурена заетост от 09.04.2024 г. до 17.05.2024 г., за което заявителят е надлежно уведомен.

Със Справка вх. №281-00-943-3 от 29.01.2025 г. са приети представени от Д. документи от Белгия (3 броя и СЕД S041). Впоследствие, на 30.01.2025 г. със СЕД Н001 решаващият орган изискал повторно потвърждаване на декларирания стаж за времето от 15.02.2017 г. до 31.05.2024 г., като към искането са приложни представените документи от лицето. На 30.01.2025 г. е изискан СЕД Н005 (искане за информация за пребиваване) от КИ на Белгия, на което е получен отговор на 19.02.2025 г., обективиран в СЕД Н006, в което се посочва, че държава на пребиваване е Белгия.

С Разпореждане № 281-00-943-2 от 06.03.2025 г. е възобновено производството по отпускане на ПОБ с мотив за получени структурирани електронни документи (СЕД) Н006 и СЕД U017 от КИ на Белгия.

С Разпореждане № 281-00-943-3 от 06.03.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Р. В. Д. е отказано отпускането на ПОБ по чл. 54а от КСО. Изложени са следните мотиви: в подаденото заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) лицето декларира период на осигурена заетост от 15.02.2017 г. до 31.05.2024 г. в Белгия. Направено е позоваване на чл. чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като е посочено, че според трайната практика на СЕС (конкретно, т. 19 от дело С-76/76) основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Посочено е, че с получения СЕД U017 е потвърден период на осигурена заетост от 09.04.2024 г. до 17.05.2024 г., както и че според отразеното в изискания и представен СЕД Н006 държавата по пребиваване по време на последната заетост е Белгия. Направено е позоваване на извършената в Регистъра на осигурените лица справка, от която се установила липса на трудова-правна връзка с България след 25.04.2016 г., като е направен извод, че не е извършвана трудова дейност, за която лицето да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, както и че до настоящия момент няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България повече от 8 години. Направено е и позоваване на приложената към заявлението декларация от Д. относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., където той посочил, че през периода на последната си заетост от 15.02.2017 г. до 31.05.2024 г. данъците върху доходите са плащани в Белгия, както и че рядко се е завръщал в България, при това за да види семейството си, както и че нищо не го свързва с държавата по последна заетост, освен работа. Независимо от така декларираното, от органа е направен извод, че за упоменатите периоди в диапазона от 15.02.2017 г. до З1.05.2024 г. оспорващият е имал трудови правоотношения с работодатели в Белгия, т.е. установена е дългосрочна/стабилна заетост, която е и главен критерий при определяне на държавата по пребиваване, като е заключено, че лицето пребивава в Белгия, независимо от обстоятелството, че е оставило семейството си в другата държава-членка, в случая България. Въз основа на събраните в производството доказателства и предвид наличните данни е обоснован извод, че държавата по пребиваване съвпада с държава на последна заетост, съответно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е прието, че България не е компетентната институция по отпускане на паричното обезщетение за безработица (ПОБ), тъй като лицето не е осъществявало дейност по прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на европейскйте регламенти в областта на социалната сигурност.

Против Разпореждане № 281-00-943-3 от 06.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, (надлежно връчено лично на адресата на 01.04.2025 г.), Р. Д. депозирал Жалба вх. № 1012-28-45 от 10.04.2025 г., по която е произнесено Решение № 2153-28-20 от 24.04.2025 г. на Директор на ТП на НОИ – Ямбол, с което тя е оставена без уважение при пълно възприемане на фактическите констатации и изведените въз основа на тях правни изводи на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол. В решението се съдържат указания за начина и срока за обжалването му. То е надлежно връчено на адресата на 28.04.2025 г. (л. 21), а Жалба вх. № 2103-28-10 от 09.05.2025 г. против него е подадена чрез административния орган до съда, въз основа на която е образувано и настоящото съдебно производство.

При горната фактическа установеност съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена в 14-дневен срок от връчване на решението, срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 1 от КСО, от неблагоприятно засегнато лице, с оглед на което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя се преценя като неоснователна по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол е Решение № 2153-28-20 от 24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата на Р. В. Д. срещу Разпореждане № 281-00-943-3 от 06.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ямбол за отказ да се отпусне на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по подаденото от Д. заявление.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Ямбол и оставеното в сила с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица, са издадени в рамките на установената от закона за тези органи компетентност по аргумент от чл. 117, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Издадени са в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон. Наведените в жалбата доводи в обратната насока са неоснователни, като до колко изведените от органите изводи са съответни на събраните доказателства (подробно анализирани и в разпореждането, и в потвърдителното решение), и на приложимия закон, е въпрос по съществото на спора и по-конкретно - на материалната законосъобразност на акта. В този смисъл доводите за липса на мотиви в произнесеното решение, въведени с жалбата, са неоснователни. Видно от съдържанието на решението, в него са обсъдени всички възражения на лицето, като изрично е посочено, че обстоятелството на завръщане в родината и декларираното намерение за оставане в България не променят крайния извод, че държавата по пребиваване е Белгия и тя съвпада с последната държава по трудова заетост, с оглед на което е и компетентната за отпускане на исканото обезщетение за безработица, а не българската.

По делото не са спорни периодите на трудовата заетост на жалбоподателя, както и не е спорно, че преди подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица (10.06.2024) г. жалбоподателят се е осигурявал в Белгия - установява се, че последната му трудова заетост е била именно в Белгия за времето от 09.04.2024 г. до 17.05.2024 г. (съгласно отразеното в СЕД U017).

Спорът по делото се свежда до това дали правилно са приложени от страна на органа материалноправните предпоставки на Регламент (ЕО) 883/2004 г. и на Регламента по приложението му № 987/2009 г. (ЕО), както и на практиката на СЕС по тълкуването на тези нормативи, дадено основно в решение по дело С-30/2022.

Безспорно е, че по отношение на жалбоподателя като български гражданин са приложими нормите на Регламент (ЕО) 883/2004 г. предвид регламентацията на чл. 2. Също така в чл. 11, § 1 от регламента се сочи, че лицата, за които се прилага той, са подчинени на законодателството само на една държава-членка, като това законодателство се определя в съответствие с дял втори. Според чл. 11, § 3, б. „а“ на дял втори от регламента, за лицата, които упражняват дейност като наети лица, (какъвто е бил жалбоподателят), или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Принципът, че държавата по последната заетост отговаря за ПОБ е разписан в дял втори, озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“, като изключенията от този принцип са посочени в чл. 65 на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., където са използвани понятия като „компетентната държава-членка“, „държава-членка по пребиваване“, „последна заетост“, „последна дейност“ и други. По аргумент от чл. 11 на Регламент (ЕО) № 883 компетентната държава е тази, в която лицето осъществява дейност, т.е. където е наето, като в случая за жалбоподателя това е Белгия. Държавата по пребиваване е тази, която отговаря на визираните в чл. 1, § 3, б. „й“ от посочения регламент изисквания - това е мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от „престой“, което означава временно пребиваване. Правилата за определяне на пребиваването са уредени в Регламент (ЕО) 987/2009 г., който е регламентът по прилагане на Регламент 883/2004 г. Елементите за определяне на пребиваването са посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009 г. така, според цитираната норма, определянето на пребиваването зависи от центъра на интересите на съответното лице – той се определя на база цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти като: продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки; естеството на упражняваната дейност, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на договора за заетост; семейно положение и роднински връзки; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 г. е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето (в този смисъл Решение № 10291 от 03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 г. на ВАС).

В контекста на горните положения, заложени в регламентите и съобразно фактите по делото, съдът съобрази следното:

Жалбоподателят от 2017 г. до 2024 г. е работил извън България, като липсват данни за прекъсвания при осъществяваната трудова заетост в чужбина, а данните по делото сочат, че макар и същият да се е завръщал в България, престоят му на година не е бил дългосрочен. Също така липсват доказателства по делото за трудова заетост на жалбоподателя в България след 25.04.2016 г. до датата на подаване на заявлението за ПОБ на 10.06.2024 г. Напротив, доказателствата сочат, че липсва трудова-правна връзка с България след 25.04.2016 г., т. е. не е извършвана трудова дейност, за която Д. да е подлежал на задължително осигуряване по чл. 4 и/или 4а от КСО, както и че до настоящия момент лицето няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България повече от 8 години.

За правото на ПОБ е от значение обичайното пребиваване през периода на заетост, а не през друг период. В случая, обичайното пребиваване за периода на заетост (2017 г. - 2024 г.), е извън България, доколкото трудовата дейност е осъществявана в Белгия, където е и последната заетост на жалбоподателя за времето от 09.04.2024 г. до 17.05.2024 г. Поради това съдът счита, че се установява дългосрочна и стабилна заетост на оспорващия извън страната, както правилно е прието и от решаващия орган при преценка на ПОБ. Стабилната и дългосрочната заетост се явява в конкретния случай главният критерий за определяне на държавата по пребиваване. Когато работникът има стабилна или дългосрочна работа в държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава. По възраженията в жалбата, че лицето има българско гражданство, имот и роднини в България, съдът съобрази следното: гражданите, които са се установили в друга държава и това установяване е с постоянен характер, също имат роднини в държавата си по произход (в случая България), адресната им регистрация също може да е в България и да притежават жилище тук. Но това не определя България като държава по пребиваване за периода на тяхната заетост за целите на ПОБ. От събраните по делото доказателства действително се установява, че оспорващият е бил трудово зает в Белгия за дълъг период от време (близо осем години). В случая институцията на Белгия е удостоверила с надлежно издадени съобразно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. документи горепосочените периодът на заетост и осигурителните периоди за процесния период, т. е. установено е по безспорен начин времето на пребиваване в Белгия като периоди поради трудова заетост. Факт е, че за период повече от 5 години (за времето от от 2017 г. до 2024 г.) Д. е имал трудово правоотношение в друга държава от ЕС (Белгия), като след периода на осигуряване там не е изтекъл нов петгодишен период, в който той да е осигуряван в България, за да произтече компетентност на българската институция да отпусне парично обезщетение (това е и обективно невъзможно, след като от момента на връщането му в РБ до настоящия момент е изминала около една година). Отделно от това, установява се от съответния СЕД Н006 (л. 37), че държавата по пребиваване е именно Белгия. В контекста на изложеното съдът намира, че завръщайки се в България жалбоподателят се връща в държавата си по произход, а не в държавата по пребиваване в смисъла на изискванията за ПОБ. След приключване на заетостта, не може да се каже, че той се е върнал в държавата по пребиваване. В тази посока са и писмените доказателства по делото, и конкретно посоченото в СЕД Н006 (държава по пребиваване - Белгия).

Безспорно е, че трудовата дейност на българските граждани извън страната е свързана с осигуряване на прехрана. Правото на парично обезщетение обаче зависи от периода на последната заетост, а тя в случая не е в България. Както се посочи вече, наличието на жилище в България, семейство, постоянен адрес, роднини са все обстоятелства, които не променят извода, че държавата по пребиваване за периода на последна заетост не е България, а Белгия. В случая работата извън страната не касае кратковременни ангажименти, свързани с осигуряване на доходи за издръжка на семейството, а сочи за траен избор на лицето. Що се отнася специално за причините от семеен характер, то същите не следва да се вземат предвид при прилагане на чл. 65, § 2 и § 5 от Регламент 883/2004 г., изменен с Регламент 465/2012. В този смисъл е Решение от 30.09.2021 г. по дело С-285/20 г. на СЕС, където се сочи, че причините, и по-специално от семеен характер, поради които едно лице е преместило пребиваването си в държава – членка, различна от компетентната държава–членка, не следва да се взимат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба.

Другото релевантно по делото обстоятелство е, че периодът, за който трябва да се прави преценката на пребиваването не следва да включва факти и обстоятелства след приключване на последната заетост. Не следва да се взема предвид също така причината, поради която лицето е напуснало държавата. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се измества периодът на преценката за пребиваването, даден в практиката на СЕС и европейските регламенти, според които определянето на държавата по пребиваване се извършва за периода на последната трудова дейност на лицето. В случая за периода от 2017 г. до 2024 г. жалбоподателят е бил с място на пребиваване в Белгия, поради което не би могло да се приеме, че той попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., където е разписано, че отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по силата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, е необходимо напълно безработното лице по време на последната си дейност като заето лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Завръщайки се в България, както вече се посочи, жалбоподателят всъщност не се връща в държавата по пребиваване, а в държавата по произход.

Задължителни за съда са и мотивите на Определение от 24 март 2023 г. на СЕС по дело С-30/22 по тълкуването на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета, на което се е позовал и решаващият орган в своя краен акт. Според приетото в решението на СЕС, чл. 65, ал. 2 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В случая жалбоподателят подава заявление за ПОБ в България, която е държавата, в която той не е завършил периода на заетост. По смисъла на чл. 61, § 2 от Регламента, той е лице, което не е придобил „последно“ осигурителен период по българското законодателство, поради което правото на обезщетение може да възникне само ако положението му съответства на визираното в чл. 65, § 5, б. „а“, вр. чл. 65, § 2 от Регламента, разписваща, че безработно лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Предвид даденото от СЕС тълкуване за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на жалбоподателя се явява несъответно, тъй като след прекратяване на трудовата му дейност в Белгия, където е пребивавал във връзка с тази си дейност, той се е завърнал в държавата на произход (България). В този смисъл обосновано е прието в оспорения акт, че българската държава не е държавата по пребиваване и държавата по последната заетост, респ. - обезщетението не се дължи от българската институция.

В обобщение, съдът счита, че атакуваното решение е изцяло законосъобразно като отговарящо на всички нормативно установени изисквания за това, респ. - жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.

При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски е основателно, поради което в полза на същия се следват такива за юрисконсултско възнаграждение, което, съобразно чл. 144 от АПК, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, в редакцията, действаща към датата на приключване на устните състезания по делото (изм. - ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 01.10.2025 г.), съдът определя в минималния размер от 200 лева.

 

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р. В. Д., [ЕГН], от [населено място], ***, [улица], против Решение № 2153-28-20 от 24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане № 281-00-943-3 от 06.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ямбол за отказ да се отпусне парично обезщетение за безработица.

 

ОСЪЖДА Р. В. Д., [ЕГН], от [населено място], ***, [улица], да заплати на ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛЕН ОСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ - ЯМБОЛ сумата от 200 (двеста) лева за разноски по делото.

 

Съгласно чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.