Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 42
Дата 03.02.2016 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав
Председател: Асен Гаджев
Членове: Красимир Коларов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в открито съдебно заседание на 27 януари 2016 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 785 по описа за 2015 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е
Решение № 540 от 09.10.2015 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д.
№ 575/2014 г., в частта му, с която съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА О.А. да
заплати на „Н.” ООД сумата 212 500.12 лв., представляваща дължим остатък
от възнаграждение, за изпълнение на Договор от 02.12.2008 г., сключен между
страните, с предмет „Техническа помощ за подготовка на проект „Строителство и
реконструкция на вътрешна ВиК мрежа на село М*, довеждащ колектори и
строителство на ПСОВ” за кандидатстване за финансиране по Оперативна програма
„Околна среда”, прекратен по взаимно съгласие със Споразумение от 09.09.2009
г., ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата 212 500.12 лв., в
размер на законната лихва от 65 308.33 лв. за периода 28.07.2011 г. –
27.07.2014 г. и законна лихва върху главницата от сезиране на съда на
28.07.2014 г. до изплащането й, както и направените по делото разноски от
11 112.34 лв.“
В тази осъдителна част решението е постановено при едновременно уважено
възражение на О.А. за право на задържане на присъденото плащане, до изпълнение
на задължението на „Н.“ ООД да предаде документите, върнати му от О.А. на
10.09.2009 г., отнасящи се до изпълнението на посочения договор от 02.12. 2008
г., като е било постановено и едновременното изпълнение на двете насрещни
задължения.
В останалите им части предявените от „Н.” ООД искове са били отхвърлени,
в полза на О.А. са присъдени и разноски в размер на сумата 371.20 лв.
В посочената по-горе осъдителна
част Решението на Пловдивския окръжен съд се обжалва от О.А. с подробни съображения
за неговата неправилност.
Ответникът по жалбата е
на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният
съд прецени становищата на страните и данните по делото и съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК приема следното:
Искът
е за заплащане на „остатъчна част“ (260 872.25 лева с включен ДДС) от неплатено
възнаграждение, за която част дружеството „Н.“ ООД твърди, че е дължима по
сключения с О.А. Договор № от **г. за
извършване на „Техническа помощ за подготовка на проект „Строителство и
реконструкция на вътрешна ВиК мрежа на с. М*, довеждащ колектор и строителство на
ПСОВ, за кандидатстване за финансиране по Оперативна програма „Околна среда“
(л. 30 и сл.), като този осъдителен иск е бил предявен на основанието по чл. 266,
ал. 1, във вр. с чл. 267, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД.
Възникването
на това правно основание на предявеното
от ищеца вземане е било установено със сила на пресъдено нещо с Решение № 645
от 13.12.2013 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по т. д. № 1020/2013
г. (л. 6 и сл.). Предмет на това съдебно решение, а от тук – и на обективните
предели на задължителната за съдилищата сила на пресъдено нещо (чл. 297, във
вр. с чл. 298, ал. 1 ГПК), е установеното
в предходния процес и съответно уважено притезание на настоящия ищец „Н.“ ООД
срещу настоящия ответник О.А. за „сумата 75 000 лева, по предявен частичен
иск от сумата 335 872.25 лева, представляваща част от дължимо
възнаграждение за извършени работи по договор за услуга от 02.12.2008 г.,
прекратен със споразумение от 09.09.2009 г. по взаимно съгласие на страните“.
С влязлото в сила съдебно решение по този
предходен процес е било прието и съответно постановено, че възнаграждението от
общо 335 872.25 лева с включен ДДС се дължи като насрещна съответна престация
на О.А. срещу приетото частично изпълнение на „Н.“ ООД, което частично
изпълнение – след настъпилата невъзможност за довършване на работата вследствие
на причина, за която никоя от страните не отговаря – е било полезно за
поръчващия О.А. (чл. 267, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД).
Влязлото
в сила Решение № 645 от 13.12.2013 г., постановено от Пловдивския апелативен
съд по т. д. № 1020/2013 г. (вж. Определение № 317 от 17.06.2015 г. постановено
по т. д. № 1332/2014 г. на ВКС, прил. на л. 64 и сл.) е формирало сила на
пресъдено нещо относно предявеното от ищеца „Н.“ ООД основание на вземането му, което означава, че фактите, на които
това основание би могло впоследствие да бъде отричано като невъзникнало, са преклудирани.
Затова възраженията на О.А.
които са подробно и изчерпателно изложени в Отговора на исковата молба (л. 26 и
сл.), допълнени са в първото съдебно заседание (л. 82 и сл.) и се отнасят до:
- недължимост на претендираното от изпълнителя „Н.“ ООД
възнаграждение поради разваляне на договора, който правен резултат бил настъпил
с подписване на споразумението от 09.09.2009 г. и бил последван от връщане на
даденото от всяка от страните;
- неприемане на дори и част от изпълнена от „Н.“ ООД работа по
договора;
- престиране от „Н.“ ООД на резултат, непредвиден като дължимо
изпълнение, съобразено с предмета на договора;
- неполезност на изработения частичен
резултат за възложителя О.А. и
- недължимост на част от претендираното от ищеца „Н.“ ООД
възнаграждение поради извършване на възложената по договора работа от трето лице – дружеството „В*“ АД,
които възражения са били
основани на невъзникване (липса) на правопораждащите вземането факти, са били
също преклудирани и не е било юридически възможно, евентуалното наличие на тези
твърдяни от ответника факти да се приеме като основание за настоящата липса на
вземането, поради неговото първоначално невъзникване.
Ето защо Пловдивският
окръжен съд е бил длъжен (чл. 297, във вр. с чл. 298, ал. 1, предл. 1-во и 3-то ГПК) да установи по делото и да приеме, че:
- предявеното в процеса вземане на ищеца произтича от прекратяване
на договора от 02.12.2008 г. поради причина, за която никоя от страните не
отговаря;
- твърдяното от ответника О.А. „разваляне на договора“ е
несъществуващо;
- престираното от изпълнителя „Н.“ ООД, макар и частично
изпълнение, е било предвидено като дължимо и е било съобразено с предмета на
договора;
- това частично и прието изпълнение е
резултат, който е полезен за възложителя, а също и
- фактът, че част от възложената работа е била изпълнена от
подизпълнителя „В*“ АД, въпреки че не е била включена в предмета на
декларацията на изпълнителя по чл. 56, ал. 1, т. 7 от ЗОП, е без правно значение
за дължимостта на договореното с „Н.“ ООД възнаграждение.
И
накрая, с оглед необходимостта от преценка за наличие на абсолютните
отрицателни процесуални предпоставки за водене на делото, съдът е бил длъжен да
съобрази:
а) дали претендираната в настоящия процес част от това вземане, в размер на сумата
260 872.25 лева с включен ДДС, е предмет на претенция, която – в тази
нейна част – досега не е била предявявана пред съд,
б) дали подлежащият на пълно доказване размер
на заявената частична претенция е по-голям или по-малък от сбора на вече присъдената по търг. д. № 356/2012 г. на Пловдивския
окръжен съд сума от 75 000 лева като първа част от това неполучено
възнаграждение (чл. 299, ал. 2 ГПК) и сумата от 260 872.25 лева с включен
ДДС, която се е претендирала от ищеца като друга (втора) част от същото
неполучено възнаграждение по същия договор (чл. 126, ал. 1 ГПК).
Без значение за
настоящия правен спор е, до какъв общ
размер е било констатирано цялото твърдяно от ищеца вземане във вече приключеното
дело по първия частичен иск – за присъждане на сумата 75 000 лева: в
предходния процес общият размер на вземането не е бил предмет нито на заявеното
от ищеца искане (чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), нито на съдебното решение по
съществото на спора (чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК), нито на отделна установителна
претенция по чл. 212 ГПК. Поради което този общ размер – като юридически факт –
понастоящем не е обхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо по
чл. 298, ал. 1 ГПК: при приетото от съда по предходния частичен иск
съществуване на основанието на
твърдяното от ищеца вземане, за извършената в предходния процес преценка –
относно претендирания и съответно подлежащ на присъждане негов размер – е била
достатъчна само преюдициалната констатация, дали общият размер на цялото
вземане надвишава или не надвишава предявената по делото негова част. Сама по
себе си тази констатация не се ползва със сила на пресъдено нещо и не обвързва
нито страните, нито съда в последващия процес за остатъка от вземането, затова
и в този последващ процес (настоящия) общият размер на вземането е спорен факт
по чл. 153 ГПК, в пряка връзка с размера на претендираната – като остатъчна –
част от същото вземане.
Което означава, че
целият размер на вземането (възнаграждението, което е било дължимо от О.А. на „Н.“
ООД при условията на чл. 267, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД) е бил подлежащ на
установяване в настоящия процес юридически факт, от който – ако искът бъде
приет за основателен – е зависило уважаването или отхвърлянето на предявената в
процеса остатъчна част от това вземане.
Тоест, независимо от
влязлото в сила решение по уважения частичен иск, по делото е трябвало да бъде установен
не само целия размер на вземането при неговото възникване, но и настоящото съществуване
на остатъчната непогасена част от това вземане.
Поради което ищецът „Н.“ ООД:
а) е нямал задължение повторно да доказва настъпване на
основанието (правосъздаващият факт) на предявеното в процеса вземане и
б) не е трябвало да доказва отрицателния факт на непогасяване на претендирания остатък от това вземане.
Достатъчно е било само да твърди, че непредявеният в
предходния процес остатък от вземането продължава да е дължим.
Обратно, тъй като по отношение на предявения в процеса остатък от
вземането не е била формирана сила на пресъдено нещо, ответникът е можел да прави и съответно да установява възражения, че този остатък от вземането е недължим. И тези възражения, ако са
били основани на новонастъпили правоотричащи или правопогасяващи процесната
част от вземането юридически факти, не са
били преклудирани, защото не са били възражения, свързани с първоначалното
възникване на вземането, а са правопогасяващи възражения – вж. в
този смисъл Решение № 89 по т. д. № 716/ 2010 г., ВКС, І т. о.
Както и по-горе се каза, ответникът не е можел да възразява само против първоначалната липса на основание за дължимост на остатъчната (процесната)
част от вземането, това негово право е
преклудирано: една част от вземането на ищеца вече е била предмет на съдебен
процес, затова основанието на цялото вземане е било установено, а
претендираната в предходния процес част
от вземането е била и присъдена.
В
тази обстановка, за да бъде предявеното пред съда притезание уважено,
първо, в случай, че са
били въобще заявени от ответника, ищецът е трябвало да отговори на евентуално непреклудираните
материално правни възражения за недължимост на претендираната в процеса
„остатъчна“ част от вземането – поради междувременно настъпили правопогасяващи
тази част юридически факти и
второ, е трябвало да бъде
установен размерът на твърдяното в процеса вземане при неговото правосъздаване
(при възникването му), за да е възможно – след приспадане на вече предявената
по предходното дело част от това вземане за сумата 75 000 лева с включен
ДДС, да бъде установена и дължимостта на сега претендираната „остатъчна“ част
от вземането, в размер на твърдяната от ищеца сума от 260 872.25 лева с
включен ДДС.
Възражения
на ответника, които да се основават на нововъзникнали правопогасяващи
юридически факти, в процеса е нямало, не са посочени и във въззивната жалба на О.А.
Споразумението между страните от 09.09.2009 г., връщането на платения аванс и
връщането на проектната документация са все факти, които имат отношение към
възникване на вземането, а не – към последващото му погасяване, били са
обсъдени при разглеждането на първоначално предявения частичен иск и
обусловените от тях възражения на ответника са били признати за неоснователни.
Същото се
отнася и до възражението на жалбоподателя за недължимост на част от търсеното
възнаграждение, защото съразмерното на тази част изпълнение било на практика осъществено
от подизпълнителя „В“ АД, без предметът на това частично изпълнение да е бил
предварително включен в Декларацията по чл. 56, ал. 1, т. 7 ЗОП, ред. ДВ, бр.
52 от 2010 г. Този факт не само няма отношение към последващо (нововъзникнало)
погасяване на част от вземането, но в предходния процес е бил и подробно обсъден,
като обусловеното от него възражение също е било прието за неоснователно.
За
установяване пълния размер на вземането на „Н.“ ООД при неговото възникване, в
процеса бе назначена техническа експертиза.
Приетото в
съд. з. от 27.01.2016 г. подробно и изключително компетентно изготвено
заключение на вещото лице инж. Я.Р. не бе оспорено от страните и съдът приема,
че при договорени работи на стойност 378 960 лева с включен ДДС, при
87,79% изпълнение на дейностите по проекта, разгледан като част от одобрения
бюджет на О.А. и при изключване на всички договорени, но неизвършени по
процесния договор работи, възнаграждението на изпълнителя е трябвало да бъде в
размер на сумата 335 910.12 лева с включен ДДС (т. 3-та).
До този
размер, намален с вече присъдената по предходния частичен иск сума от
75 000 лева с включен ДДС, тоест, за сумата 260 910.12 лева с включен
ДДС (335 910.12 лева – 75 000 лева = 260 910.12 лева),
предявеният осъдителен иск е бил основателен и е можело да бъде уважен.
Ищецът е
претендирал за плащане по-малката сума от 260 872.12 лева с включен ДДС, окръжният
съд е присъдил още по-малката сума от 212 500.12 лева с включен ДДС, а в
отхвърлителната му част решението не е било обжалвано.
Заключението
е, че – в обжалваната му осъдителна част – решението на Пловдивския окръжен съд
е като краен резултат законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на
осн. чл. 271 ГПК ще следва да бъде потвърдено, със съответното препращане (чл.
272 ГПК), с изключение на съображенията за пълния размер на вземането, към
подробните мотиви на съда.
На осн. чл.
273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по жалбата „Н.“ ООД ще
се присъдят поисканите и съответно направени по настоящото дело разноски, в размер
на сумата 9 900 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 540 от 09.10.2015 г., постановено от
Пловдивският окръжен съд по т. д. № 575/2014 г., в частта му, с която
съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА О.А.
***, пл. „Ак. Н* Х*” № 9, да заплати на „Н.”
ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 212 500.12 лв.,
представляваща дължим остатък от възнаграждение, за изпълнение на Договор от
02.12.2008 г., сключен между страните, с предмет „Техническа помощ за
подготовка на проект „Строителство и реконструкция на вътрешна ВиК мрежа на
село М*, довеждащ колектори и строителство на ПСОВ” за кандидатстване за
финансиране по Оперативна програма „Околна среда”, прекратен по взаимно
съгласие със Споразумение от 09.09.2009 г., ведно с обезщетение за забавено
плащане на главницата 212 500.12 лв. в размер на законната лихва от
65 308.33 лв. за периода 28.07.2011 г. – 27.07.2014 г., и законна лихва
върху главницата от сезиране на съда на 28.07.2014 г. до изплащането й, както и
направените по делото разноски от 11 112.34 лв.“
В останалата му част – като необжалвано – Решение №
540 от 09.10.2015 г., постановено от Пловдивският окръжен съд по т. д. № 575/ 2014
г., е влязло в сила.
ОСЪЖДА О.А. ЕИК*, да заплати
на дружеството „Н.“ ООД, ЕИК *, направените по настоящото дело разноски, в
размер на сумата 9 900 лева.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.