№ 362
гр. Габрово, 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесети юни
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Ина П. Г.
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20234210101642 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260,
предявена срещу А. Ф. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, кв. ************ №
33, ет. 2, ап. 8 за установяване дължимост на следните вземания: сумата 16562.46 лева
– главница по договор за потребителски кредит № FL1264845 от 24.03.2022 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 17.05.2023 г. до погасяването ,
сумата 1476.49 лева – възнаградителна лихва за периода от 13.05.2022 г. до 16.03.2023
г., сумата 939.01 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от
13.05.2022 г. до 09.05.2023 г., за които суми в производството по частно гр. дело №
746/2023 г. на ГРС, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, връчена при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Ищецът твърди, че по силата на договор за потребителски кредит № FL1264845
от 24.03.2022 г., предоставил на кредитополучателя А. Ф. Х. парична сума в размер
16728 лева, при задължение за връщането , заедно с дължимата върху нея
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора, което връщане следвало да се
осъществи на 96 месечни анюитетни вноски. Поради неизпълнението на задълженията
на ответника по кредита, банката обявила същия за предсрочно изискуем на
16.03.2023 г.. На основание чл. 9 от процесния договор за кредит, кредитополучателят
дължал и съответното обезщетение за забава.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника, чрез назначения му особен представител,
е депозиран отговор на исковата молба, в който исковете се оспорват по основание и
размер. В съдебно заседание счита предявените искове за основателни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
1
Не е спорно между страните, а и от представения договор за потребителски
кредит № FL1264845 от 24.03.2022 г., се установява, „Юробанк България“ АД
предоставило на ответника А. Ф. Х. банков кредит в размер от 16728 лева, който
следвало да бъде върнат на 96 месечни погасителни вноски в срок до 13.03.2030 г.. На
основание чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, кредитополучателят дължал на банката
възнаградителна лихва във фиксиран размер от 10 % за първите дванадесет месеца,
съответно в променлив лихвен процент в размер на 10 %, който представлявал сбора
от референтния лихвен процент (референтен лихвен процент Прайм на банката за
необезпечени кредити) плюс фиксирана надбавка. При забава в плащането на
дължимите погасителни вноски, кредитополучателят дължал обезщетение за времето
на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава (чл. 9 от
договора). Съгласно чл. 14 от договора при непогасяване в уговорения срок на една
или повече вноски по кредита, банката имала право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
С уведомление, адресирано до ответника, за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземане, рег. № 890/31.01.2023 г. на ЧСИ Весела Цонева, поради
забавено изпълнение на задълженията по сключения договор, „Юробанк България“ АД
отправила изявление за обявяване предсрочната изискуемост на задълженията по
процесния договор. Връчването на уведомлението, изпратено до ответника, е
осъществено по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като връчителят е констатирал, че при три
посещения на адреса (01.02.2023 г., 18.02.2023 г., 02.03.2023 г.), адресатът не е открит и
не е намерено лице, което да получи съобщението, затова на входната врата е залепено
уведомление за получаване на книжата от кантората на ЧСИ в 2-седмичен срок.
Страните не спорят и от извършената справка по Наредба № 14, се установява, че
адресът, на който е търсен ответника от служителя на ЧСИ Цонева, е регистрираният
му постоянен и настоящ адрес, който е посочен от страната като адрес за
кореспонденция в сключения договор (чл. 19 от същия). В случая нито се твърди,
нито се установява ответникът да е уведомил кредитора за промяна на адреса, на който
може да бъде намерен. Смисълът на залепване на уведомлението и пускането му в
пощенската кутия е адресатът да се яви на указаното в уведомлението място в
двуседмичен срок, за да получи съответните книжа. Когато лицето не се яви в срока да
получи книжата, с неговото изтичане се счита, че книжата са връчени съгласно чл. 47,
ал. 5 ГПК. Разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК не поставя изискване ответникът да е
напуснал адреса, а е достатъчно същият да не може да бъде намерен на адреса и да не
се намери лице, което е съгласно да получи съобщението. Разпоредбата на чл. 47 ГПК
не изисква посещенията да са извършени в рамките на точно един календарен месец, а
ответникът да не може да бъде намерен на посочения адрес в продължение на един
месец.
Следователно, уведомлението е редовно връчено на А. Ф. Х. на 17.03.2023 г. – с
изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението.
В производството е прието неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът няма основание да не кредитира и въз основа на което приема,
че по процесния договор кредитополучателят на 24.03.2022 г. е усвоил целия размер на
отпуснатия кредит в размер на 16728 лева, като е извършил погасителни плащания в
общ размер на 256.05 лв., с които са погА.и част от главницата, възнаградителната
лихва и възникнало вземане за обезщетение за забава. Общо непогА.ата главница е в
размер на 16562.46 лв. (разлика между усвоена главница и погА.а такава), непогА.ата
възнаградителна лихва за периода 13.05.2022 г. – 16.03.2023 г. възлиза на сума в
размер от 1476.49 лева, съответно непогА.ата мораторна лихва за периода от
13.05.2022 г. до 09.05.2023 г. е в размер на 939.01 лева.
2
От приложеното за послужване частно гр. дело № 746/2023 г. на ГРС, се
установява, че въз основа на извлечение от счетоводните книги във връзка със
сключения договор за кредит, кредитната институция се снабдила със заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, на основание чл. 417 ГПК за сума в общ
размер от 18977.96 лева. Със заповедта били присъдени и направените за
производството разноски в размер на общо 1878.24 лева, представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса, която заповед за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
По отношение на обективно, кумулативно съединените установителни искове,
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал.
2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са
допустими, тъй като в производството по частно гр. дело № 746/2023 г. на ГРС,
ищецът „Юробанк България“ АД се е снабдило със заповед за изпълнение въз основа
на документ (чл. 417 ГПК) за процесната сума, поради което разполага с изпълнително
основание. При връчена заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
заявителят следва да предяви иск в 1-месечен срок от получаване на съобщението с
указанията на съда за установяване на вземането си, който срок, в случая е спазен.
Основателността на предявените установителни искове, се обуславя от
осъществен фактически състав, пораждащ съдебно предявените субективни
материални права, включващ елементите: съществуване на правоотношение с
процесуално легитимирания ответник, възникнало от сключен на 24.03.2022 г. договор
за банков кредит, елемент от съдържанието на което да са задълженията за връщане на
предоставена за ползване парична сума, заедно с възнаградителната лихва, уговорена в
договора, изпълнение на задължението на ищеца да предостави за временно и
възмездно ползване паричната сума и настъпила изискуемост на задълженията на
ответника, които се твърди да са неизпълнени, което неизпълнение е довело и до
пораждане на задължение за заплащане на мораторна лихва.
Неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора е по своето
естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение на
последния, а задълженото лице следва да установи положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задълженията си, за което доказателства
в производството не са ангажирани, нито се твърди такова да е осъществено.
Въз основа на обсъдените доказателства съдът приема, че между ищеца
„Юробанк България“ АД и кредитополучателя А. Ф. Х., ЕГН **********, е сключен
договор за банков кредит, със съдържание, съответно на уредения в чл. 430 ТЗ такъв,
включващо задължението на банката да предостави за временно и възмездно ползване
на кредитополучателя сумата, предмет на договора и задължението на последния да я
върне със съответната възнаградителна лихва. Тази сделка е юридическият факт,
породил търговско правоотношение между страните - А. Ф. Х., ЕГН ********** е
обективирал воля да получи сумата срещу насрещно задължение да я върне при
условията на договора, като фактът на изпълнение на задължението на банката за
предоставяне на паричната сума не е спорен и се установява от заключението на
счетоводната експертиза.
Съгласно сключения договор, кредитополучателят е поел задължението да върне
предоставената му парична сума в размер 16728 лева на 96 месечни вноски с падеж
всяко 13-то число на месеца, които вноски включват съответната част от главницата и
3
част от дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на задължението за
престиране на падежирали погасителни вноски, е породило правото на банката-
кредитор с едностранно волеизявление да уведоми задълженото по договора лице, че
губи преимуществото на срока и дължи изпълнение на цялото задължение.
Волеизявлението на банката- кредитор за обявяване на предсрочна изискуемост
на цялото вземане по договора, за да породи действието си, следва да е обективирано
в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.
60, ал. 1 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита.
Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения
между страните по материалното правоотношение, следователно кредиторът не е
ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. В случая, кредиторът е
избрал да връчи уведомление на длъжника чрез съдебен изпълнител, за което действие
са приложими правилата за връчване по реда на ГПК. Във връзка с изложеното, съдът
намира, че уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането е
редовно връчено на основание чл. 47, ал. 5 ГПК – след залепване на уведомление на
адрес, посочен от самия кредитополучател, което означава, че задълженията по
договора са станали предсрочно изискуеми на 17.03.2023 г..
За нуждите на настоящото производство от значение е до длъжника да е
достигнало едностранното изявление на кредитора за предсрочна изискуемост, поради
което към твърдяната от „Юробанк България“ АД дата непогА.ата главница в размер
на 16562.46 лева е с настъпила изискуемост и не се установява да е погА.а чрез
плащане или друг способ. Това обуславя извод, че ищецът е носител на изискуемо и
неудовлетворено право на вземане за сумата 16562.46 лева, представляващо общ
размер на падежиралата до 17.03.2023 г. и на предсрочно изискуема главница по
договор за банков кредит № FL1264845/24.03.2022 г. и предявеният иск за
установяване и принудително осъществяване на това материално право на вземане,
дължимо от ответника, е основателен и следва да бъде уважен.
Приетата за дължима от ответника главница следва да бъде заплатена заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, по повод на което е било образувано частно гр. дело №
746/2023 г. на ГРС – 17.05.2023 год. до окончателното й погасяване – аргумент от чл.
422, ал. 1 ГПК.
Договорът за банков кредит е възмездна сделка. За ползването на
предоставената парична сума, кредитополучателят дължи заплащане на
възнаграждение – лихва във фиксиран размер от 10 % за първите дванадесет месеца,
съответно в променлив лихвен процент в размер на 10 %, който представлява сбора от
референтния лихвен процент (референтен лихвен процент Прайм на банката) плюс
фиксирана надбавка. Така за периода 13.05.2022 г. – 16.03.2023 г. уговорената и
незаплатена възнаградителна лихва, съгласно заключението на счетоводната
експертиза възлиза на сумата 1476.49 лева. В случая нито се твърди, нито се
установява банката едностранно да е изменяла размера на приложимата
възнаградителна лихва.
Независимо от това съдът дължи служебна проверка на валидността на клаузите
на договора, тъй като същият е сключен с кредитополучателя в качеството му на
потребител, който се ползва от особена закрила.
Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, тъй като договорът няма как да е
безвъзмезден. Предоставянето на парична сума за временно ползване от
4
кредитополучателя изисква същият да заплати цена за ползването на предоставения му
финансов ресурс. В получаването на тази цена се състои икономическият интерес на
банката да предоставя средства на трети лица като тази цена съставлява уговорената
възнаградителна лихва, която е съществен елемент от съдържанието на този вид
банкови сделки – чл. 430, ал. 2 ТЗ.
В случая, в сключения договор за банков кредит възнаградителната лихва
(годишен лихвен процент) страните уговорили да се формира от фиксиран лихвен
процент в размер на 10 % за първите дванадесет месеца, съответно променлив лихвен
процент в размер на 10 %, който представлява сбор от референтен лихвен процент,
който включва референтен лихвен процент Прайм за необезпечени кредити, който има
променлив характер и фиксирана договорна надбавка. Тази клауза от договора не се
установява да е неравноправна.
В решение № 378 от 28.03.2019 г. по т. д. № 2775/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е
разяснено, че според формираната константна практика на ВКС, една договорна клауза
е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/. клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/. да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/. да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/. да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗЗП клауза да не бъде третирана като неравноправна по отношение на сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана
с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги, е изменението на цената (възнаградителната лихва) да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги,
а да са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор.
Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и
едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий
за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може свободно да формира воля да встъпи или
не в правоотношението при тези условия.
Съгласно решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на І т.о. ВКС, клауза, която се
отнася до определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя
безспорно обхваща цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но
и неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза
подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна и
разбираема /чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота
и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но и прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните,
така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици.
При съобразяване на цитираните разрешения в съдебната практика на ВКС, е
ясно, че клаузите на сключения процесен договор макар да не е установено да са
индивидуално уговорени, са ясни и разбираеми, като няма никакви данни банката да е
5
изменяла едностранно някой от елементите на възнаградителната лихва. Приложим е
лихвен процент, който страните изрично са договорили и същият е бил с ясно
определени параметри.
Така иска за дължимост на възнаградителна лихва следва да се уважи до
предявения размер.
Забавеното изпълнение на главното задължение за връщане на сумите по
кредита е юридическият факт, пораждащ задължение за кредитополучателя да заплаща
законна лихва за забава върху просрочената сума – чл. 9 от договора. Размерът на
законната лихва е нормативно определен на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД - основният
лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10 пункта
/Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения в сила от 01.01.2015 г./. Така за периода
13.05.2022 г. – 09.05.2023 г. обезщетението за забава, съгласно заключението на вещото
лице, възлиза на сумата 939.01 лева, което означава, че и този иск следва да бъде
уважен изцяло.
В обобщение: елементите, обосноваващи основателността на предявените обективно,
кумулативно съединени искове са налице, което обуславя извод за уважаването им.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
Предвид уважаването на установителните искове, право на присъждане на
разноските за производството възниква в полза на ищеца, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК,
който прави искане за присъждането им и доказва извършени такива в размер на
сумата 4609.18 лева – разноски за исковото производство, формирана от заплатена
държавна такса в размер на 379.56 лева, възнаграждение за вещо лице по изготвената
ССчЕ в размер на 400 лева, депозит за особен представител в размер на 1300 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 2529.62 лева.
Възражението на особения представител на ответника, че адвокатско
възнаграждение не е дължимо поради липса на представен договор за правна помощ и
съдействие е неоснователно. Писмената форма на договора за правна помощ и
съдействие не е условие за неговата действителност, а служи за доказване на
уговореното между страните. Когато договор за правна помощ и съдействие не е
представен по делото, но са представени доказателства, че страната е заплатила
възнаграждение на адвокатското дружество, респективно адвоката, който е извършил
процесуални действия от нейно име по делото, и в тези доказателства е посочено по
кое дело, съответно за кои процесуални действия се отнася възнаграждението,
плащането следва да се определи като реално извършено – в този смисъл определение
№ 560 от 12.09.2019 г. по ч. т. д. № 1874/2019 г. на ВКС, II т. о. В случая от
представения с пълномощното за процесуално представителство документ, а именно
преводно нареждане от 09.10.2023 г., в което изрично е посочено какъв е размерът на
сумата и основанието за плащане, се установява, че „Юробанк България“ АД реално е
заплатило адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство за настоящото производство.
Направеното от особения представител на ответника възражение за
прекомерност на така заплатеното адвокатскo възнаграждениe е основателно.
Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2529.62 лева не
съответства на правната и фактическа сложност на спора и обема на извършената от
адвоката работа и се налага да бъде намалено. В случая адвокатското възнаграждение
6
на ищеца с оглед целите на възмездяването му следва да бъде намалено до сумата
2110 лева, който размер съобразно искането на ответника съответства на установените
в Наредба № 1 на ВАС минимуми, които не са обвързващи за съда, след решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз. С оглед изложеното
отговорността за разноски на ответника за исковото производство следва да бъде
ангажирана за сумата 4189.56 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В заповедното производство ищецът доказва извършени разноски в общ размер
на 1878.24 лева, формиран от заплатена държавна такса в размер на 379.56 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 1498.68 лева, която сума следва да му се
присъди, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, адрес: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път” № 260, обективно,
кумулативно съединени искове, с правна квалификация 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А. Ф. Х., ЕГН **********, с
адрес: гр. Габрово, кв. ************ № 33, ет. 2, ап. 8 дължи на ищеца, сумата
16562.46 лева – главница по договор за потребителски кредит № FL1264845 от
24.03.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.05.2023 г. до
погасяването , сумата 1476.49 лева – възнаградителна лихва за периода от 13.05.2022
г. до 16.03.2023 г., сумата 939.01 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 13.05.2022 г. до 09.05.2023 г, за които суми в производството по частно гр.
дело № 746/2023 г. на ГРС, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
ОСЪЖДА А. Ф. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, кв. ************ №
33, ет. 2, ап. 8, да заплати „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, адрес: гр. София,
район Витоша, ул. „Околовръстен път” № 260, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
4189.56 лева (четири хиляди сто осемдесет и девет лева и петдесет и шест стотинки) –
разноски за исковото производство и сумата 1878.24 лева (хиляда осемстотин
седемдесет и осем лева и двадесет и четири стотинки) – разноски за производството
по частно гр. дело № 746/2023 г. на ГРС, представляващи внесена държавна такса и
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Габрово в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
7