Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 05.12.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и осми юни две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с.
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при участието на секретаря Виктория И.,
като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 874 по описа на СГС за
2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 20245703/06.11.2020 г., постановено по гр. д. № 60357/19 г. по описа на СРС,
53 състав, „Н.п.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, е осъдено да заплати на „М – В.Ф.“
ЕООД, ЕИК: *******, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 20 000 лв.,
представляваща сума по договор за заем от 20.02.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска – 18.10.2019 г. до окончателното плащане
на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2555 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
Подадена
е въззивна жалба от „Н.п.К.“ ЕООД срещу решение № 20245703/06.11.2020 г.,
постановено по гр. д. № 60357/19 г. по описа на СРС, 53 състав. Твърди, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивникът – ответник
в първоинстанционното производство е бил нередовно призован за насроченото
открито съдебно заседание на 16.09.2020 г., поради което е бил лишен от
възможността да присъства при изслушване на заключението на съдебно – счетоводната
експертиза, както и да зададе въпроси на вещото лице. Посочва, че елементите от
фактическия състав на договора за заем са съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на
тази сума от заемодателя на заемателя. Твърди, че по делото са налице
доказателства за извършен на 20.02.2019 г. превод по банков път на сумата от
20 000 лв. от ищцовото дружество в полза на ответното дружество, но не са
ангажирани доказателства, че сумата е дадена в заем. Иска се от съда да
постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и
вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли иска.
Въззиваемата
страна - „М – В.Ф.“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК. Твърди, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено. Посочва, че ответното дружество е било редовно призовано за
откритото съдебно заседание на 16.09.2020 г. чрез управителя на дружеството по
телефона. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
основанието, на което се предава процесната сума от 20 000 лв. от ищеца на
ответника, е заем от 20.02.2019 г. Посочва, че от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че ответното дружество не е направило
възражение по отношение на основанието за извършения превод, а е усвоило
сумата, както и че в счетоводството на двете дружества сумата е осчетоводена
като „заем“. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е ценил заключението
на съдебно – счетоводната експертиза, както и счетоводните записвания. Посочва,
че по делото се установява, че има първични документи, които обосновават
вторичните записвания в счетоводните книги на ответника, както и че
счетоводството на ответника е водено редовно, поради което правилно съдът е
изградил изводите си на база на счетоводните записвания. Твърди, че по делото
са доказани всички елементи от фактическия състав на заемното правоотношение. Посочва,
че от представената покана за доброволно връщане на заетата сума, ведно с
разписка за получаване при отказ и нотариална покана, се установява, че
ищцовото дружество е поискало връщане на заетата сума. Освен това исковата
молба, въз основа на която е заведено делото, също съдържа волеизявление за
връщане на заетата сума. Твърди, че ответното дружество не е доказало
твърденията си, че получената от него сума в размер на 20 000 лв. на
20.09.2019 г. не е била по договор за заем, а по договор за услуга от
02.11.2018 г. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Предявен е иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото
дружество „М – В.Ф.“ ЕООД твърди, че на 20.02.2019 г. е сключило с ответното
дружество „Н.П.К.“ ЕООД договор за заем в устна форма, по силата на който му е
предоставило паричен заем в размер на 20 000 лв. Твърди, че сумата от
20 000 лв. е предоставена от ищцовото дружество на ответното дружество
чрез банков превод от банковата сметка на ищеца по банковата сметка на
ответника, за което е издадено авизо за преводно нареждане за кредитен превод
от 20.02.2019 г. Посочва, че между страните е имало уговорка ответното
дружество да върне паричната сума на ищцовото дружество в срок до 20.05.2019 г.
Сочи, че заемната сума не е била върната в уговорения срок, поради което
управителят на ищцовото дружество е изпратил на 03.09.2019 г. покана за
доброволно изпълнение. Твърди, че управителят на ответното дружество е отказал
да получи поканата, поради което на 11.09.2019 г. е била изпратена и нотариална
покана до ответника. Посочва, че ответното дружество не е върнало
предоставената по договор за заем от
20.02.2019 г. сума от 20 000 лв. Иска се от съда да постанови
решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцовото дружество
сумата от 20 000 лв., представляваща сума по договор за заем от 20.02.2019
г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба
в съда – 18.10.2019 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът
„Н.П.К.“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Не оспорва обстоятелството, че
на 20.02.2019 г. е получил по банков път сумата от 20 000 лв. от ищеца, но
оспорва да е сключил с него договор за заем в устна форма, както и че между
страните да е била постигната уговорка за връщане на сумата до 20.05.2019 г.
Твърди, че между страните съществуват търговски отношения по договор за услуга
от 02.11.2018 г. на стойност 124 622,00 лв., която сума не е получена.
От
представеното като писмено доказателство в първоинстанционното производство
авизо за преводно нареждане за кредитен превод с уникален регистрационен номер ********от 20.02.2019 г. се установява, че на
20.02.2019 г. е преведена от „М – В.Ф.“ ЕООД в полза на „Н.П.К.“ ЕООД сумата от
20 000 лв. с посочено основание „заем от 20.02.2019 г.“
По
делото са представени като доказателства покана за доброволно изпълнение от „М
– В.Ф.“ ЕООД до „Н.П.К.“ ЕООД от 03.09.2019 г., за която няма доказателства да
е връчена на ответното дружество, както и нотариална покана с рег. № 11930, том
3, рег. № 102/11.09.2019 г. на нотариус Нели Лукова, която е връчена на
ответника на 30.10.2019 г. чрез залепване на уведомление на адреса на
управление на дружеството.
От
договор за услуга от 02.11.2018 г., сключен между „Н.П.К.“ ЕООД, като
възложител, и „М – В.Ф.“ ЕООД, като изпълнител, се установява, че възложителят
е възложил, а изпълнителят е приел да извърши услуга с предмет: „Извършване на
доставки по схема „Училищен плод“ /закупуване и подготовка на плодове и
зеленчуци, организация на логистика, съхранение, транспорт, обработка на
документи и заявки за плащане за отчитане пред ДФ „Земеделие“/ по Приложение №
1 „Списък на учебните заведения, одобрени за доставка от заявителя „Н.П.К.“
ЕООД с номер на одобрение FVS 03287”. Договорът е в
сила от 05.11.2018 г. до 31.05.2021 г. Според уговореното в чл. 6 от договора
за извършване на плащанията изпълнителят изготвя месечен отчет и месечна фактура
за стойността на извършената услуга по Приложение № 1 от договора.
Според
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното
производство, което съдът кредитира като компетентно изготвено, с авизо за
издадено преводно нареждане от 20.02.2019 г. сумата от 20 000 лв. е
преведена от „М – В.Ф.“ ЕООД в полза на „Н.П.К.“ ЕООД с основание „заем от 20.02.2019
г.“. Сумата от 20 000 лв. е постъпила на приход по сметката на ответника в
ПИБ съгласно банково извлечение от 20.02.2019 г. с основание „заем от
20.02.2009 г.“ От хронологичния регистър при ответника се установява, че сумата
от 20 000 лв. е осчетоводена по ДТ на сметка 503/1 „Разплащателна сметка в
лева“, КТ на сметка 422/4 „Подотчетни лица“, с основание „заем“. От счетоводната
справка на ищеца – хронологичен опис на
сметка 262 „Дългосрочни вземания и заеми на банки и други нефинансови
институции“ се установява, че сумата от 20 000 лв. е осчетоводена със
следната счетоводна операция: ДТ на сметка 262 „Дългосрочни вземания и заеми“,
с основание „отпуснат заем“, ДТ на сметка 503/1 „Разплащателна сметка в лева“.
Ищцовото дружество е начислило лихва за периода от 20.02.2019 г. до 29.02.2020
г., която е изчислена на база 5 % годишна лихва в общ размер – 1024,64 лв. При
проверката в счетоводството на двете дружества вещото лице не е констатирало
наличие на данни, че сумата от 20 000 лв., преведена на 20.02.2019 г., с
основание „заем от 20.02.2019 г.“, е върната.
От
повторното заключение на съдебно – счетоводната експертиза, прието във
въззивното производство, се установява, че с преводно нареждане от 20.02.2019
г. „М – В.Ф.“ ЕООД е превело по банковата сметка на „Н.П.К.“ ЕООД в „Първа
инвестиционна банка“ АД, с IBAN: ***, сумата от
20 000 лв., като според авизото за издадено преводно нареждане посоченото
основание е „заем от 20.02.2019 г.“. Сумата по преводното нареждане от
20 000 лв. е постъпила по банковата сметка на „Н.П.К.“ ЕООД на 20.02.2019
г. с IBAN: ***, като е отразено основанието, посочено
в преводното нареждане – „заем от 20.02.2019 г.“. След постъпване на сумата от
20 000 лв. по банковата сметка на „Н.П.К.“ ЕООД е изтеглена на каса от М.Д.Р.сумата
от 12 000 лв., а останалата част е ползвана за разплащане на задължения на
дружеството. Сумата от 20 000 лв. е осчетоводена в счетоводството на „М – В.Ф.“
ЕООД, като е дебитирана сметка 262 – „Дългосрочни вземания и заеми“, с посочено
основание „отпуснат заем“, и е кредитирана сметка 503/1 – „Разплащателна сметка
в лева“. На 18.10.2020 г. сумата от 20 000 лв. е отнесена по сметка 444/1
– „Съдебни вземания“, като е кредитирана сметка 262 – „Дългосрочни вземания и
заеми“ и дебитирана сметка 444/1 – „Съдебни вземания“. Сумата от 20 000
лв. е осчетоводена в счетоводството на „Н.П.К.“ ЕООД, като е кредитирана сметка
422/4 – „Подотчетни лица – подсметка Други“ и е кредитирана сметка 503/1 –
„Разплащателна сметка в лева“, като е посочено основание „заем“. При ищеца и
при ответника няма извършени плащания и осчетоводени такива за връщане на
предоставената от ищеца на ответника сума от 20 000 лв., преведена от
ищеца на 20.02.2019 г., с основание „заем от 20.02.2019 г.“
При
извършената от вещото лице по повторната съдебно – счетоводна експертиза
проверка в счетоводството на ответното дружество се установява, че през 2019 г.
в ответното дружество са осчетоводени получени банкови заеми от „УниКредит
Булбанк“ АД по сметка 151/1 – Получени краткосрочни заеми – кредитна карта и по
сметки 152/1, 152/2, 152/3 и 152/4 – Получени дългосрочни заеми. По сметка 159
– „Други заеми и дългове“ са отразени задълженията по лизингови договори с „П.Л.БГ“
ЕООД. От извлечението по сметка 422/4 – „Подотчетни лица – Други“, по който е
осчетоводена получената сума от „М – В.Ф.“ ЕООД, се установява, че са
осчетоводени през 2019 г. още две суми, посочени като заеми – сумата от
54 625,94 лв., получена като заем от „Т.В.“ ООД, и сумата от 30 000
лв., получена като заем от Ц.И.. Останалите записи за получени суми през 2019
г., които са осчетоводени като задължение по сметка 422/4, са с основание
„служебен аванс“ и „по договор“, и са получени от физически лица.
Според
повторното заключение на съдебно – счетоводната експертиза счетоводствата на
двете дружества са водени редовно през процесния период. Сметка 422 „Подотчетни
лица“, по която е осчетоводена процесната сума в ответното дружество,
обикновено се използва от предприятията за отчитане на вземанията от персонала
за предоставените авансово суми за изпълнение на определени задачи, като в
дебита на сметката се записват получените суми от подотчетните лица – аванси,
доплащания на дължими суми и други, а по кредита – отчетите на подотчетните
лица и изразходваните от тях суми, признати от работодателя. По тази сметка не
би следвало да се отразяват суми, предоставени на юридически лица, тъй като не
могат да бъдат служители на дружеството.
За
установяване на обстоятелствата около сключването на процесния договор за заем
във въззивното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетеля В.В.Т..
От
показанията на св. Т. се установява, че познава управителя на ищцовото
дружество М.Д., тъй като същият е брат на съпругата му. Освен това чрез две
дружества, чиито управител е св. Т., извършва
счетоводно обслужване на ищцовото дружество. Посочва, че му е известно, че
между ищцовото и ответното дружество е имало сключени няколко договора, които
са били изпълнявани от края на 2018 г. до началото на 2019 г., след което
ответното дружество е спряло плащанията
по тях. Заявява, че на 20.02.2019 г. управителят на ищцовото дружество М.Д. бил
в офиса на св. Т., и тогава св. Т. присъствал на разговор с управителката на
ответното дружество М.Р.за отпускане на краткосрочен заем, който ответното дружество
да върне в рамките на три месеца, като била уговорена и 5 % лихва на годишна
база. Св. Т. посочва, че от своя компютър наредил плащането на сумата по заема
чрез акаунта на ищцовото дружество, като плащането било потвърдено със есемес
по телефона от М.Д.. Заявява, че договорът за заем бил сключен само в устна
форма. Посочва, че работното време на счетоводната му фирма е всеки работен ден
от 07,00 ч. до 21,00 ч., както и че нареждането на сумата по сметката станало
около обяд.
По
делото е представено като доказателство и нареждане за електронно банкиране
„ДСК Директ“ от „Банка ДСК“ ЕАД с наредител
„М – В.Ф.“ ЕООД и получател „Н.П.К.“ ЕООД за сумата от 20 000 лв.,
с посочено основание „заем от 20.02.2019 г.“, в което е посочено, че е
изпратено на 20.02.2019 г. в 06:53 ч.
Съдът
намира, че показанията на св. Т. в частта им, касаеща времето на извършване на
банковия превод, не следва да се кредитират, тъй като в тази им част същите
противоречат на нареждането за електронно банкиране „ДСК Директ“ от „Банка ДСК“
ЕАД от 20.02.2019 г., от което е
видно, че преводът е нареден на 20.02.2019 г. в 06:53 ч.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната
жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни
материалноправни норми.
Разгледана по същество, въззивната жалба
е неоснователна.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението, въззивният съд намира следното:
За
основателността на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да се
установи от ищеца сключването на неформален договор за заем, по който
претендираната сума е предадена в заем на ответника, както и настъпването на
падежа на задължението за връщане на заемната сума.
В
тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.
По
своята правна същност договорът за заем е двустранен, неформален и реален
договор. За да е налице облигационно отношение по договор за паричен заем /като
разновидност на договора за заем/, следва да се докаже наличието на
съществените му елементи - размер на заемната сума и предаването й в заем на
заемополучателя. Ако не е уговорено друго, заемната сума следва да се върне в
срок от един месец от поканата /арг. от чл. 240, ал. 4 във вр. с ал. 1 ЗЗД/.
Не
се спори между страните по делото, а и от представеното като доказателство по
делото авизо за преводно нареждане за кредитен превод с уникален регистрационен
номер ********от 20.02.2019 г. се установява, че на
20.02.2019 г. „М – В.Ф.“ ЕООД е превело по банков път в полза на „Н.П.К.“ ЕООД
сумата от 20 000 лв.
Обстоятелството,
че сумата от 20 000 лв. е била преведена от ищцовото дружество и получена
от ответното дружество, респ. че банковата сметка на ответното дружество в
„Първа инвестиционна банка“ AД е била
заверена с посочената сума, се установява и от приетите в първоинстанционното и
във въззивното производство съдебно – счетоводни експертизи.
Спорният
въпрос е дали процесната сума е преведена на основание устен договор за заем,
сключен между страните по делото.
В
случая, от авизо за преводно нареждане за кредитен превод с уникален
регистрационен номер ********от 20.02.2019 г.
е видно, че като основание за превода на сумата от 20 000 лв. е посочено
„заем от 20.02.2019 г.“
По
делото не се установява при усвояването на получената сума ответното дружество да е направило възражение
пред банката по отношение на основанието на превода. Това обстоятелство води до
извода, че ответното дружество е получило процесната сума като заем от ищцовото
дружество.
На
следващо място, от приетите в първоинстанционното и във въззивното производство
съдебно – счетоводни експертизи се установява, че процесната сума е
осчетоводена, както в счетоводството на ищеца, така и в счетоводството на
ответника, като заем.
От
заключението на повторната съдебно – счетоводна експертиза, приета във
въззивното производство, се установява, че сумата е осчетоводена от ответното
дружество по сметка 422 като заем, като по тази сметка са били осчетоводявани и
други суми, получени в заем през
2019 г. – от търговско дружество и от физическо лице. Записът, който е
направен в тази сметка срещу получената сума, е заем.
Трайната
съдебна практика приема, че вписванията в счетоводните /търговските/ книги са
частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на
материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Като
производна, основана на доказателствената сила на първичните счетоводни
документи, тази доказателствена сила не се презюмира и при оспорване подлежи на
доказване, а и на преценка с оглед всички обстоятелства по делото.
По
делото ответното дружество не е оспорило вписванията в счетоводните си книги.
Същевременно по делото се установява и наличието на първични документи, които
обосновават вторичните записвания в счетоводните книги на ответника. От
заключението на повторната съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
счетоводството на ответника е водено редовно през процесния период, поради
което счетоводните записвания установяват фактите, които са обективирани в тях,
в т. ч. и че ответното дружество е поело задължението да върне сумата, тъй като
основанието, с което е осчетоводена процесната сума е „заем“.
В
подкрепа на извода, че между страните е възникнало и съществувало облигационно
правоотношение по устен договор за заем от 20.02.2019 г. са и показанията на
св. Т., разпитан във въззивното производство. От показанията му се установява,
че на 20.02.2019 г. е присъствал на разговор между управителите на двете дружество,
проведен по телефона в офиса на св. Т., при който управителката на ответното
дружество е поискала от управителя на ищцовото дружество краткосрочен заем със
задължението да върне заемната сума с лихва от 5 % на годишна база до три месеца. Св. Т.
сочи, че сумата била наредена от него чрез акаунта на ищцовото дружество, като
нареждането за плащане било потвърдено с есемес по телефона. Обстоятелството,
че св. Т. твърди, че нареждането на
превода е станало по обяд, докато от нареждането за електронно банкиране „ДСК
Директ“ от „Банка ДСК“ ЕАД от 20.02.2019 г. е видно, че това е станало малко
преди 7,00 ч. сутринта, не разколебава достоверността на показанията му в останалата
им част, тъй като с оглед изминалия период от време е нормално свидетелят да не
помни точния час на превода.
Предвид
изложеното по – горе, съдът намира, че по делото е доказан фактическия състав
на договора за заем.
На
следващо място, от нотариалната покана и от разписката за получаването й се
установява, че ищцовото дружество е поискало връщане на заемната сума.
Волеизявление за връщане на заемната сума се съдържа и в исковата молба, въз
основа на която е заведено делото. Ето защо, съдът приема, че по делото е
доказано, че е настъпила и изискуемостта на
задължението /арг. от чл. 240, ал. 4 ЗЗД/.
Твърдението
на ответното дружество, че получената от него на 20.02.2019 г. сума в размер на
20 000 лв. не е по договор за заем, а по договор за услуга от 02.11.2018
г. не е доказано по делото.
Предвид
изложеното по – горе, предявеият иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
следва да се уважи като основателен.
Поради
съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение
№ 20245703/06.11.2020 г., постановено по гр. д. № 60357/19 г. по описа на СРС,
53 състав, следва да бъде потвърдено като правилно, в т. ч. и в частта за
разноските.
Предвид
това, че въззиваемата страна не е представила доказателства за сторени разноски
във въззивното производство, то в нейна полза не следва да се присъждат
разноски по делото.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20245703/06.11.2020 г., постановено по гр. д. № 60357/19 г. по описа на СРС, 53
състав.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: