№ 43
гр. Бл. , 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Бл., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на деветнадесети януари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Румяна Бакалова
Миглена Йовкова
при участието на секретаря Мирела Гълъбова
като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело №
20201200501091 по описа за 2020 година
Производството е образувано по жалба на адв. М.Б.,
пълномощник на В.К. против решение № 1282/10.02.2020 г., постановено по
гр.д. 1265 по описа за 2018 г. на РС- Бл..
Според жалбоподателят РС неправилно е отхвърлил иска за
заплащане на наема за претендирания период и лихвата върху него. Счита за
незаконосъобразен извода на съда, че липсва валидно сключен договор между
страните. В тази връзка изтъква, че РС не се е съобразил, че договора за наем
не е формален, поради което не е нужно да се сключва в писмена форма,
която форма е само препоръчителна. Не е съобразил, че страните години
наред са имали наемно правоотношение и са изпълнявали задълженията си по
него като наемодателят е предоставял помещението за ползване, а наемателят
е плащал наем. Това е продължило до 1.7.2013 г. след която дата наемателят е
спрял да плаща наема, който се дължи до деня на въвода, извършен от ЧСИ
на 18.4.2018 г. Сочи, че не е вярно твърдението на съда, че е сключен договор
за наем със сестрата на ищцата. Излага съображения за собствеността на
помещението. Сочи, че не знае доколко твърденията по друго дело на
доверителката му са доказателствено средство, като заявява, че не си спомня
1
някоя от страните да е правила искане за прилагане на гр.д 796/2016 г. по
описа на БлРС към настоящото. Моли атакуваното решение да се отмени и да
се постанови уважаване на предявените искове за наем и мораторна лихва.
В отговора по въззивната жалба въззиваемата страна чрез
процесуалния си представител изразява становище за неоснователността й.
Акцентира, че е безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
договорът за наем от 1.2.2011 г. не е подписан от доверителката му – Ц., а от
св. К., поради което извода на съда, за невъзникнала валидна облигационна
връзка по силата на този договор за наем е обоснован. Оспорва довода в
жалбата, че договорът не е формален, като изтъква, че страната се е позовала
на сключването на такъв в писмена форма, с което съдът е бил длъжен да се
съобрази за наличието именно на писмен договор. Затова моли решението на
РС да се потвърди.
БлОС счита жалбата за допустима, тъй като е подадена от лице
с правен интерес, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на
атакуване съдебен акт. Атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо.
За да се произнесе по доводите в жалбата, съобразно чл. 269,
ал. 2 от ГПК, при съобразяване тезите на страните, закона и събраните по
делото доказателства, БлОС счита за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е образувано по предявен иск от В.К. срещу
Ц.С. за заплащане на наем за периода от м. юли, 2013 г. до 19 април 2018 г. в
размер на 11 526,54 лв., както и на мораторна лихва в размер 2 892,99 лв. с
правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Според чл. 232, ал. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да плаща
наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.
Задължението произтича при наличие на сключен между
страните договор за наем, с който според съдържащата се в чл. 228 от ЗЗД
дефиниция - наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ
за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена.
Ищцата в исковата молба твърди, че през 2011 г. е сключила
писмен договор за наем с Ц.С. като от м. юли, 2013 г. С. е спряла да плаща
2
наема от 200 лв., като е отказвала да освободи помещението.
В отговора ответницата не отрича съществуването на наемно
правоотношение с ищцата като обяснява, че е търсила да наеме помещение и
след постигнати устни договорки с ищцата са се разбрали В.К. да подготви
договора, който С. да подпише като сочи, че на 01.02.2011 г. й е бил
предоставен процесния договор за наем, попълнен от ищцата, по който
ответницата твърди, че е плащала редовно наема за помещението.
Въпреки това С. оспорва подписа върху договора за наемател
да е положен от нея, като това не отрича и ищцата, като последната в с.з.
обяснява, че подписът е положен от Я.К.., с когото е преговаряно и който
тогава е бил приятел на Ц.С., а понастоящем нейн съпруг, което се
потвърждава и от разпита на самия Я.К...
При така изразените тези от страните БлОС счита за доказано,
че помежду им на 1.2.2011 г. е сключен договор за наем. Съдът съобрази, че
договорът за наем е неформален, тъй като за валидното му сключване не се
изисква спазване на някаква форма. Той може да се сключи в писмена, устна
форма или с конклудентни действия. С постигане на съгласие за вещта, която
се наема и наема, който ще се плаща договорът се счита за сключен. В случая
ответницата сочи, че е постигнала устна уговорка с ищцата, като не отрича,
че е запозната със съдържанието на договора, който е подписан от Я.К.. и че в
изпълнение на този договор е ползвала помещението, визирано в него респ.
плащала уговорения също в него наем. Ето защо БлОС приема, че между
страните е налице валидно сключен договор за наем като съгласието на
ищцата е обективирано в изявлението й в подписания от нея договор, а
ответницата е изразила съгласието си устно.
След като Ц.С. се е съгласила с условията по договора, то само
неподписването му не сочи, че няма договор. Подписването означава, че
изявлението в документа е на подписалото го лице. А в случая Ц. не оспорва,
че съдържанието на нейното изявление съвпада с това на наемателя от
предоставения й от ищцата договор за наем . Затова БлОС не споделя извода
на РС, че ответницата не е страна по договор за наем, като е отчел
категоричното и многократно заявяване на ищцата, че правоотношението с
ответницата е възникнало с подписване на договор за наем на 1.2.2011 г.,
3
каквото писмено изявление от страна на ответницата няма.
Въз основа на възникналото облигационно наемно
правоотношение с ответницата, ищцата претендира наем за периода от
1.7.2013 г. до 19.4.2018 г.
В исковата молба ищцата заявява, че договорът за наем е
действал от неговото сключване до 19.4.2018 г., когато наемателката е
изведена принудително. Посочва изрично, наблягайки в исковата молба, че
договорът за наем е действал по време на образуваното от нея срещу
ответницата гр.д № 796/2016 г. пред БлРС по чл. 108 ЗСоб., приключило със
спогодба, според която С. е поела задължението да освободи помещението до
края на м. май 2017 г.; действал е, според ищцата - и по време след
приключване на гражданското дело, както и по време на образуваното изп.
производство № 369/2018 г. по описа на ЧСИ Ш.Д.. Изрично сочи, че е
прекратен на 19.4.2018 г., когато Ц.С. принудително е изведена от имота и че
претендира неплатения наем.
БлОС намира за несъстоятелна тезата на ищцата, която свързва
крайния момент на действието на договора за наем с фактическото
принудително освобождаване на имота. Задължението на наемателя за
връщане на имота произтича от факта на прекратяване/разваляне на договора
за наем. Очевидно то не би следвало да се изпълнява при действащ договор за
наем, тъй като в изпълнение на същия наемодателят по дефиниция дължи
изпълнение на вмененото му от закона задължение да предостави на
наемателя ползването на вещта. Затова нелогично е да се твърди, че при
действащ наемен договор наемодателят има право да иска връщане на наетата
вещ - в случая освобождаване на имота. Законодателят е разграничил
претенцията, която се дължи за ползване на една вещ при действащ договор
за наем и тя е за наемна цена, от претенцията, която се дължи при прекратен
договор за наем, но продължило ползване на имота, въпреки
противопоставянето на наемодателя, когато се дължи обезщетение за
ползване – чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на изложеното след поетото задължение от Ц.С. със
съдебната спогодба по гр.д. 796/2016 г., с което се е задължила спрямо В.К. да
освободи помещението, очевидно, няма как да се приеме твърдението на
4
ищцата, че договорът за наем е продължил да действа и след това между
сключилите го страни, след като те са страните и по спогодбата по гр.дело по
чл. 108 ЗСоб.
Със спогодбата Цветина С. се е задължила да освободи и
предаде помещението на В.К. в срок до един месец, считано от деня на
спогодбата – 25.4.2017 г.
Ето защо БлОС счита, че договорът е действал до 25.5.2017 г.,
поради което наемна цена не се дължи след тази дата до крайната дата на
срока на претенцията 19.4.2018 г. /принудителното извеждане на наемателя/
.
Направеното от ответника възражение за погасяване на
вземането по давност съдът счита частично за основателно. Според чл. 111 б.
„в“ от ЗЗД вземанията за наем се погасяват с изтичане на тригодишна
давност. Следователно възражението е основателно за периода на
претендирания наем преди 18.5.2015 г., считано от 1.07.2013 г., при
съобразяване, че исковата молба е депозирана на 18.05.2018 г. Вземанията за
периода от 1.7.2013 г. до 18.5.2015 г. се погасени с тригодишна давност. Не са
налице обстоятелствата, визирани в чл. 116 ЗЗД за прекъсване на давността .
Образуваното от ищцата гр.д № 796/2016 г. пред БлРС по чл. 108 ЗСоб. не е
иск за вземане за наемна цена, нито е действие за принудително изпълнение
на това вземане.
След като съдът приема, че наемното правоотношение не е
възникнало въз основа на писмен договор, то гласните доказателства, които
страните са ангажирали за установяване факта на плащането на наема по арг.
от чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, забраняващ гласни доказателства, ако няма
съгласие между страните, за доказване изпълнението на установени с писмен
акт парични задължения - са допустими.
От събраните гласни доказателства не се установява ищцата да
е плащала наем от 1.6.2015 г. до 25.5.2017 г. - до която дата БлОС приема, че
договорът е действал.
Св. Елизабет Т., сочи, че работи в офиса /наетото помещение/
от 2015 г., като от 2 години е в отпуск по майчинство /св. е разпитвана в с.з.
5
на 31.10.2018 г./, като посочва, че само два три пъти, най-много четири се е
налагало да предава парите за наема на госпожа В.К.; свидетелката не е
виждала и не присъствала на предаване на пари между Ц. и В..
От нейните показания, според БлОС - не се установява по
несъмнен и категоричен начин да е плащан наема, тъй като няма
категоричност в показанията й за това колко пъти свидетелеката е платила
наема съотв. за кои месеци, за да се прецени дали плащането е извън
периода, за който вземането е погасено по давност.
Съдът не дава вяра на показанията на св. К., защото те са
заинтересовани. Свидетелят е съпруг на ответницата и има съдебни
производства със сестрата на ищцата в т.ч. и изп. производство, по което му
се изплащат присъдени суми. Освен това неговите показания, в които той
сочи, че постоянно е бил пред офиса противоречат на показанията на
служителката в офиса, на св. Т., която сочи, че в офиса в това помещение в
Бл. е работила само тя; че Я. е идвал, взимал е застраховки, но не е работил
на това работно място; Ц. също не е работила, а е идвала само за някакви
документи. Освен това св.К. сочи, че е предавал парите за наема всеки месец
на В.К. в офиса в помещението, като не може да каже, че винаги е имало
някой при него при предаване на парите, но сочи, че са присъствали
служителите които са работили в офиса. Обаче разпитаните служителки,
както Св. Т., така и св.Г. не сочат да са присъствали на такова постоянно
ежемесечно предаване на суми от Я. на ищцата, като те не сочат за каквото и
да било предаване на суми от него на ищцата. Опровергава се и
обстоятелството от показанията му, че освен тези две работнички, които са
разпитани са имали и други, тъй като в показанията си служителката св. Т.
заявява, че в офиса е работила само тя. Ето защо съдът не дава вяра на
показанията на този свидетел.
Показанията на св. В.Г.. са ирелевантни, тъй като са за период,
за който свидетелката сочи, че е работила в офиса от м. януари до м. април,
2018 г., за който съдът прие, че договорът за наем не е действал.
От показанията на доведените от ищцата свидетели – на
дъщеря й св. Вс.К., на св. Б.К., нейн племенник, на сестра й св. К.К. се
установява, че ищата им е споделяла проблемите с неплащането на наема от
6
Ц.. Св. Вс.К. знае от майка си, че Ц. е спряла да плаща наема и разказва, че
през 2016 г. са били в офиса с майка й, за да се освободи помещението, по
причина, че наемателката не е плащала наема;Св. Б.К. сочи, че като е
говорил с леля му/ищцата/ тя му е споменавала, че Ц. не плаща наем и че бая
време преди да освободи помещението не е плащала наем; св. К.К.,също сочи,
че сестра й е казвала за някакъв наем, който не й е дала Ц., но не знае за
период.
От изложеното след като не се доказа от ответницата да е
плащала дължимия наем за периода от 1.6.2015 г. до 25.5.2017 г. следва, че
иска за заплащането му е основателен. За 24 -те месеца при месечен наем от
200 лв. при отчитане, че за последния месец за 25 дни се дължи наем от 167
лв. следва, че дължимата сума за неплатения наем възлиза на 4 767 лв.
/23х200+167/.
Иска за лихви:
След като страните са се съгласили наема да се плаща до 5-то число на
текущия месец, то неплащането на парично задължение, определен със срок
влече след себе си задължение за заплащане на обезщетение за забава по чл.
86 от ЗЗД. От справка 2 от заключението на вещото лице се установява, че
размера на лихвата за периода от 6.6.2015 г. до 18.5.2018 г. при месечен наем
от 200 лв., неплатен за периода от м. юни, 2015 г. до 25.5.2017 г. възлиза на
943,84 лв., като за последния месец лихвата е изчислена от съда с апис
процедури върху дължимия наем за 25 дни от 167 лв./или лихвата за наема за
м. май е 17,54лв. ,вместо посочената сума от вещото лице от 21 лв., изчислена
при наем от 200 лв./. Или иска за лихва се явява основателен за сумата от
943,84 лв.
Ето защо с оглед гореизложеното решението на РС, в частта, с
която иска за претендирания наем за периода 1.6.2015 г. - 25.5.2017 г. за
сумата от 4 767 лв. и иска за мораторна лихва върху нея от 943.83 за периода
от 6.6.2015 г. до предявяване на исковата молба 18.5.2018 г. са отхвърлени
следва да се отмени и се постанови уважаването им респ. решението се
потвърди в останалата му отхвърлителна част, по изложените мотиви в
настоящия акт, а не по мотивите на РС, поради липса на писмен договор за
наем.
7
На жалбоподателката с оглед изхода на делото на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК се следват разноски съразмерно частичната основателност
на жалбата в общ размер от 1 371,94 лв., от тях 589.46 лв. за разноските,
направени пред РС и 782,48 лв. - пред настоящата въззивна инстанция.
На въззиваемата също се дължат разноски съразмерно
частичната неоснователност на жалбата възлизащи на 724,74 лв. за всяка от
двете съдебни инстанции или в общ размер на 1 449,48 лв. / 724,74х2/.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, БлОС
РЕШИ:
Отменя решение № 1282/10.02.2020 г., постановено по гр.д.
1265 по описа за 2018 г. на РС- Бл., в частта, с която са отхвърлени,
предявените от В. Б. К. против Ц. А. С. искове за наем за периода от 1.6.2015
г. до 25.5.2017 г. за сумата от 4 767 лв. и иска за мораторна лихва за сумата
от 943.83 за периода от 6.6.2015 г. до предявяване на исковата молба
18.5.2018 г., ведно със законната лихва върху първата сума, считано от
18.5.2018 г. до окончателното й изплащане, както и за размера на сумата за
разноски над 589,49 лв., която В.К. е осъдена да плати на Ц. А. С. като вместо
това постановява:
Осъжда Ц. А. С. от гр. Бл., адрес, ет. 2, ап. 3 да заплати на В. Б.
К., с ЕГН **********, от гр. Бл., пл. адрес сумата от 4 767 лв. /четири хиляди
седемстотин шестдесет и седем лева/, представляваща неплатен наем за
периода от 1.6.2015 г. до 25.5.2017 г., както и сумата от 943.83 лв.
/деветстотин четирдесет и три лева и 83 ст./, представляваща мораторна лихва
за периода от 6.6.2015 г. до предявяване на исковата молба 18.5.2018 г. върху
неплатения наем, ведно със законната лихва върху първата сума, считано от
18.5.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 371,94 лв.,
представляваща направени разноски пред двете съдебни инстанции.
Потвърждава решението в останалата му атакувана част.
Осъжда В. Б. К., с ЕГН **********, от гр. Бл., пл. адрес да
заплати на Ц. А. С. от гр. Бл., адрес, ет. 2, ап. 3 направените разноски пред
двете съдебни инстанции в размер на 1 449,48 лв.
8
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9