Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Варна, 30.07.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публично заседание на четвърти юли през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА
ХРИСТОВА
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
при секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от съдията Петкова
в.гр. дело
№ 1288 по описа
за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
въззивна жалба на „2 Криейт“ ООД, ЕИК200659554, чрез процесуален представител,
срещу Решение № 905/07.03.2018г.,
постановено по гр.д. № 15031/2017г. по описа на ВРС, ІХ-ти с-в, с което е
признат за недействителен чл.5 от споразумение от 15.06.2017г. към трудов
договор №225/24.04.2017г., в частта с който е уговорен срок за изпитване в
полза на работодателя от 4,5 месеца, по иска на Ю.Г.Д., ЕГН**********, признато
е за незаконно и отменено уволнението на Ю.Г.Д., ЕГН **********, обективирано в
заповед №107/01.08.2017г., с което е прекратено трудовото правоотношение между
страните по трудов договор №225/24.04.2017г. и споразумение от 15.06.2017г. към
него, на осн. чл.344, ал.1, т.1 КТ, както и е възстановен Д. на заеманата преди
уволнението длъжност „специалист тестване софтуер” във въззивното дружество,
като са присъдени разноски. В жалбата се излага, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като съдът не е съобразил основателността на направеното
от ответника възражение за недопустимост на предявения установителен иск за
недействителност, с което е нарушено и правото за разглеждане на делото по реда
на бързото производство. Твърди се, че са допуснати и процесуални нарушения,
като не е приет за разглеждане предявения от ответника насрещен установитилен
иск. Сочи, че при сключване на първоначалния трудов договор страните не са
постигнали съгласие за временния му характер, поради което и е недействителен. Моли решението да бъде отменено и исковете
отхвърлени.
В срока за отговор по чл.263 ГПК
въззиваемата страна Ю.Г.Д., редовно уведомен, не е изразил становище по
жалбата.
По предмета на така предявените искове с правно основание чл.74 ал.4 и
чл.344 ал.1 т.1 и 2 КТ се излагат следните твърдения от страните:
Ищецът твърди, че на 24.04.2017г. сключил трудов
договор с ответното дружество за длъжност „специалист тестване софтуер”, със
срок на договора до 15.06.2017г. и със срок за изпитване от 45 дни. Твърди още,
че на 15.06.2017г. между страните било подписано допълнително споразумение към
изтичащия трудов договор, с което последният бил превърнат в безсрочен и бил
въведен отново (с чл.5) срок за изпитване от още 4,5 месеца. Със заповед от
01.08.2017г. въз основа на така въведения в споразумението срок за изпитване
трудовият договор бил прекратен от работодателя едностранно. Д. излага, че не
са налице сочените в заповедта основания за прекратяване на трудовото
правоотношение, тъй като е извършено въз основа на недействителната клауза на
чл.5 от допълнителното споразумение. Твърди, че е налице частична
недействителност на трудовия договор, тъй като в разрез с изискването на КТ е
въведена за втори пореден път в рамките на едно и също индивидуално трудово
правоотношение за една и съща длъжност. Евентуално твърди, че повторната клауза
води до заобикаляне на закона, защото не цели да провери качествата на
служителя, а да направи лесно уволнението му. По тези причини моли за
прогласяване на клаузата за недействителна. Моли съда, след като уважи иска за
частична недействителност на договора, да признае уволнението за незаконно и да
възстанови ищеца на заеманата преди уволнението длъжност.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „2 Криейт“ ООД, депозира
писмен отговор, в който оспорва исковете, тъй като счита, че е налице соченото
основание за прекратяване на правоотношението. Твърди, че макар да е вписан
като срочен, първоначално сключеният договор е целял да обвърже безсрочно
страните по него, което е била волята им, изразена в депозираната от ищеца
молба за постъпване на работа и поставената от работодателя резолюция. Твърди
още, че ако се приеме за срочен, първият договор би бил недействителен, защото
не са били налице предпоставките на КТ, които разрешават сключване на такъв. Желае
съда да установи тази недействителност на договора от 24.04.2017г. Счита още,
че със споразумението от 15.06.2017г. страните са санирали пороците на тяхното
правоотношение, респективно че то е възникнало за първи път с допустимо по
закон съдържание, в това число и клаузата за изпитване. Отделно счита, че
общият период на двете клаузи е шест месеца и е съответен на максималният такъв
по КТ. По тези причини моли за отхвърляне на предявените искове.
ВОС като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа страна следното:
Видно
от представения по делото трудов договор от 24.04.2017г., същият е сключен
между страните, като ищецът е приел да изпълнява длъжността „специалист,
тестване софтуер“ в ответното дружество на осемчасов работен ден. Договорът е
сключен за срок до 15.06.2017г. и срок за изпитване 45 дни в полза на
работодателя. Уговорено е работодателят да заплаща брутно възнаграждение 638 лв.
плюс допълнително 0.6% за всяка година стаж на сходна длъжност.
С допълнително
споразумение от 15.06.2017г., сключено към трудов договор от 24.04.2017г., страните
са договорили, че трудовото възнаграждение остава в същия размер, като се
запазва продължителността на работното време, както и заеманата длъжност.
Уговорено е обаче, че трудовият договор става безсрочен такъв със срок за
изпитване от 4,5 месеца в полза на работодателя.
С
атакуваната заповед от 01.08.2017г. договорът е прекратен едностранно от
работодателя, на осн. чл.71, ал.1 КТ, без предизвестие в срока за изпитване.
Към делото
е приложено цялото трудово досие на служителя, в което се съдържа и молба от
24.04.2017г., депозирана от ищеца Д., с която същият е поискал да бъде назначен
в ответното дружество на длъжност „специалист, тестване софтуер“, считано от
02.05.2017г. Молбата е резюлирана от работодателя потвърдително с уговорка, че
сключването на договора следва да е със срок за изпитване.
Предвид така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявените искове намират
правното си основание в нормата на чл.74 ал.4 и чл.344 ал.1 т.1 и 2 КТ.
По
възраженията за недопустимост, обективирани във въззивната жалба:
Искът по
чл.74 ал.4 КТ е допустим, доколкото е налице интерес за ищеца да бъде
прогласена частична недействителност на допълнителното споразумение именно
досежно клаузата, служеща като основание за извършване на атакуваното
уволнение. Нормата на чл.74 ал.5 КТ сочи, че
страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия
договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за
обявяването й не бъде връчено на страните. Следователно и за ищеца е налице правен интерес именно
чрез предявяване на иск, а не под формата на възражение за нищожност, да
прогласи недействителността на клауза от договора. Установяването на тази
недействителност е преюдициален въпрос, който следва да бъде разрешен именно с
решение. Затова и възраженията, че искът по чл.74 ал.4 КТ е недопустимо, тъй
като за предявяването му не е налице правен интерес, е неоснователно.
Възражението
за допуснати процесуални нарушения поради неприемане от страна на съда на
предявен от ответника насрещен иск/възражение за нищожност на договора от
24.04.2017г., е неоснователно. На първо място, следва да се отбележи, че срокът
за предявяване на насрещен иск е срокът за отговор по исковата молба. В
производството такъв насрещен иск не е предявен. Заявеното в отговора искане
съдът да се произнесе относно нищожността на трудовия договор от 24.04.2017г. поради противоречие с волята
на страните и закона, следва да бъде
квалифицирано като правоизключващо възражение за частична нищожност на трудовия
договор, по което съдът, ако го приеме за допустимо, следва да разгледа при
обсъждането му по същество. Горното е сторено от ВРС.
По
наведените основания за незаконосъобразност на решението по същество съдът
намира следното:
В тежест
на ищеца при предявен иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ в тежест на
ищеца е да установи наличието на действителен трудов договор между страните,
включващ основните му характеристики. Безспорно е между страните в
производството, че такъв договор е бил сключен на 24.04.2017г., който е срочен-
до 15.06.2017г. и със срок за изпитване 45 дни, уговорен в полза на работодателя.
Възражението на ответника, че договорът е частично нищожен поради
противоречието му на волята на страните, съдът намира за неоснователно. Вярно
е, че в молбата си за постъпване на работа ищецът е поискал да бъде назначен на
посочената длъжност без да уточнява останалите елементи на трудовия договор-
срок, възнаграждение, работно време, месторабота и т.н. Предвид това и следва да се приеме, че служителят е
изразил единствено съгласието си да бъде назначен на посочената длъжност, при
каквито условия работодателят намери за добре да му предложи. Последният е резюлирал молбата с единствена
отметка, че сключването следва да със срок за изпитване. Едва с изготвянето на
проекта за трудовия договор работодателят е предложил своята оферта за
сключването му- досежно срока на договора, възнаграждението, допълнителните
начисления, продължителността на работния ден, местоработата, продължителността
на срока за изпитване. Договорът е подписан от ищеца, поради което и следва да
се приеме, че тези условия отговарят на неговите изисквания. Съгласие между
страните е постигнато и договорът не е недействителен поради противоречие с
волята на страните, тъй като на практика такава воля досежно срока на договора
не е изразена от ищеца в молбата му от 24.04.2017г. Възражението за нищожност
на соченото основание – а именно противоречие с волята на страните, е
неоснователно. Още повече следва да се съобрази и обстоятелството, че право да
се позове на тази нищожност има страната, чиято воля е била опорочена, в случая
ищеца. Правен интерес да се позовава на този порок на волята на другата страна,
ответникът няма. А порок на волята на ответника не е налице, тъй като именно
той е изготвил трудовия договор, т.е. това са предложените от него самия
клаузи. Ето защо и направеното възражение за нищожност е неоснователно.
Същото
важи и за правоизключващото възражение за нищожност поради противоречие със
закона. Нормата на чл.68 ал.1 т.1 КТ /цитирана в трудовия договор от
24.04.2017г./ сочи, че срочен трудов договор за определен срок, който не може
да бъде по-дълъг от 3 години, като същият може да бъде сключван за извършване
на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с
новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в
ликвидация предприятия. Ал.4 е предвидила, че по изключение срочен трудов
договор по ал. 1 т. 1 може да бъде сключен за срок най-малко една година за
работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, като
такъв трудов договор може да се сключи и за по-кратък срок по писмено искане на
работника или служителя. Безспорно е, че в случая не е налице нито една от
предвидените от КТ хипотези за сключване на срочен трудов договор предвид
уговорената за заемане длъжност. Нарушена е
императивна правна норма. Именно с оглед дисциплиниране на страните по
трудовото правоотношение и като гаранция за съблюдаване на императива на
нормата, законодателят е предвидил нормата на ал.5 на чл.68 КТ, която
предвижда, че трудов договор по ал. 1, т. 1, сключен в нарушение на ал. 3 и 4, се
смята за сключен за неопределено време. Следователно и доколкото в производството безспорно се
установява, че трудовият договор от 24.04.2017г. е сключен в нарушение на
нормата на чл.68 ал.1 вр. ал.3 и 4 КТ като срочен такъв- до 15.06.2017г., то
клаузата, касаеща срока на договора по силата на закона е заместена от
законовата разпоредба. Договорът следва да се счита за сключен като такъв с
неопределен срок. За да се приеме горното, не е било необходимо сключването на
нов договор, нито на допълнително споразумение. По силата на закона договорът е
трансформиран в безсрочен такъв. Сключването на допълнително споразумение в
случая би имало само декларативен, установителен, но не и конститутивен ефект.
Ето защо и споразумението от 15.06.2017г., не е породило целения правен ефект.
То само е установило, че договорът не се прекратява поради изтичането на срока,
тъй като същият следва да се счита сключен за неопределен срок. Установено е,
че се запазват и всички останали условия на договора. Споразумението обаче съдържа
в себе си изменение на трудовия договор от 24.04.2017г., касаещо продължаване
на срока за изпитване с още 4,5 месеца, считано от сключване на споразумението.
Цитираната клауза е в нарушение на нормата на чл.70 ал.5 КТ, която предвижда,
че за една и съща работа с един и същ работник или служител в едно и също
предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само
веднъж. Горното по аргумент на по-силното основание важи и за допълнителното
споразумение към вече сключен трудов договор при изтекъл първоначално уговорен
срок за изпитване. Отново по аргумент на по-силното основание следва да се
приеме, че забраната на ал.5 на чл.70 КТ обхваща и забрана за продължаване на
уговорен вече срок за изпитване. Предвид изложеното, съставът приема, че
допълнителното споразумение от 15.06.2017г. е недействително в частта, с която
е уговорен нов срок за изпитване в продължение на 4,5 месеца от сключване на
споразумението. Изпитателният срок е изтекъл на посочената дата- 15.06.2017г.,
респективно е бил изтекъл и към 01.08.2017г., когато трудовото правоотношение е
прекратено на осн. чл.71 ал.1 КТ без предизвестие. Към цитираната дата обаче не
е било налице цитираното основание за прекратяване на договора. Затова и
прекратяването е незаконно. Същото следва да бъде признато за такова. Искът с
правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ следва да бъде уважен, а решението на ВРС в
горния смисъл потвърдено.
Установи
се по безспорен начин незаконността на уволнението, както и безсрочния характер
на договора, поради което и като правна последица следва да бъде уважен и
предявения иск за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнение
длъжност. Искът с правно основание чл.344 ал.1 т.2 КТ следва да бъде уважен, а решението на ВРС и в тази част-
потвърдено.
На осн. чл.78 ал.1 ГПК и
предвид направеното искане в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени направените пред настоящата инстанция разноски за заплатен адвокатски
хонорар в размер на 612 лв., които въззивникът следва да бъде осъден да
заплати.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 905/07.03.2018г., постановено по гр.д.
№ 15031/2017г. по описа на ВРС, ІХ-ти с-в.
ОСЪЖДА „2 Криейт” ООД, ЕИК200659554, да заплати на Ю.Г.Д.,
ЕГН **********, сума в размер на 600 /шестстотин лева/, представляваща
направените пред настоящата инстанция разноски за заплатен адвокатски хонорар и
на осн. чл.78 ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.