№ 107
гр. Плевен, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500117 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 851/04.08.2021 г., постановено по гр. дело № 867/2021 г.
по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил предявеният иск от
„***“ АД против Н. П. Г., ЕГН ********** , от гр.Плевен, ***, със съдебен
адрес: гр. Плевен, ул. ***, тел. ***, с посочено правно основание чл. 415 от
ГПК и цена на иска 22139,28 лв.
Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е
подадена въззивна жалба от „***“ АД – гр. София чрез процесуалния
представител – юрк. В. В..
Въззивникът счита първоинстанционното решение за неправилно и
незаконосъобразно.
На първо място, въззивникът твърди, че от приетата по делото
съдебно-икономическа експертиза е видно, че на 24.09.2012 г. е сключен
Договор № 02-341-250 /24.09.2012 г. за потребителски кредит между Н.П. Г.
и ТБ „МКБ Юнионбанк” АД (с последващо търговско наименование
„Юнионбанк” ЕАД) - универсален праводател на „***” АД в размер на 10 000
1
лева, като средствата по кредита са предоставени и усвоени по сметка,
открита на името на кредитополучателя в „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД. Освен
това, експертизата е установила, че Н. П. Г. дължи претендираните суми
от Банката общо в размер на 22 139. 28 лева.
Въпреки изведените изводи и заключения на вещото лице, съдът не
ги е взел предвид при постановяване на съдебния си акт, както и не е
обсъдил поради какви съображения и мотиви изключва приетата по
делото експертиза, като част от доказателствения материал. В този
смисъл, въззивникът счита, че на това основание първоинстанционното
решение е неправилно и необосновано.
На следващо място, въззивникът счита за ирелевантни доводите на
съда, че Договор № 02-341-250/24.09.2012 г. за потребителски кредит не
отговаря в значителна степен на изискванията, съдържащи се в глава III, IV,
V и VI от Закона за защита на потребителския кредит, както и че е нищожен,
тъй като Договорът за кредит е от 2012 г., а измененията в ЗПК са от 2014 г.,
т.е. няма как да се прилагат правилата на ЗПК по отношение на процесния
Договор за кредит, както и че цитираните разпоредби нямат обратно
действие.
Въззивникът счита, че процесният Договор за кредит не накърнява
равновесието между страните и не противоречи на добрите нрави и на
принципите на добросъвестност при договарянето, както и от
доказателствения материал по делото не е доказано, че същият е
нищожен. Договорът за кредит е валидна правна сделка и не са налице
основания за неговата нищожност, нито за нищожност на отделни клаузи в
него. Кредитът е сключен по искане на кредитополучателя.
В случая, става въпрос за договор за кредит, по който кредиторът
предоставя на кредитополучателя сума при уговорените в договора условия, а
кредитополучателят се задължава да я върне, като за ползването на кредита се
дължи плащане на възнаграждение под формата на договорна
/възнаградителна/ лихва, а при забава в плащането на дължими вноски, се
дължи и плащане на съответно уговорените неустойки и наказателни лихви.
Уговореното в Договора за кредит, сключен между Банката и длъжниците
напълно отговаря на характера и функциите на подобен тип договори. Освен
това, клаузите на договора за кредит са уговорени индивидуално, ясно,
2
недвусмислено и разбираемо, поради което в случая, няма основание да се
говори за неравноправни клаузи.
Всички клаузи на процесния Договор, в това число и инкорпорирания
погасителен план, са договорени индивидуално между страните и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им, и като
такива на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП са изключени от понятието
неравноправни клаузи по чл. 143 от ЗЗП. Клаузите в представеният Договор
са индивидуално договорени на база конкретни параметри, съобразени с
искането на кредитополучателя. За да е нищожна, като неравноправна,
договорна клауза в договор, сключен е потребител, тя следва да не е
уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.
144 от ЗЗП и в тази връзка, материята на неравноправните клаузи е изцяло
неприложима в настоящата хипотеза. В процесния Договор за кредит няма
неравноправни клаузи. Всички клаузи в Договора за кредит са индивидуално
уговорени, като същите са ясни и непротиворечиви.
Неправилни са и изводите на първоинстанционния съд относно това, че
процесния Договор за кредит е нищожен и противоречи на закона и добрите
нрави.
Въззивникът моли съда, да отмени изцяло първоинстанционното
решение и да постанови ново, с което уважи установителните искове на
Банката и разноски пред заповеден съд и в исковото производство.
В условията на евентуалност, в случай, че не бъде уважена претенцията
на Банката в цялост, въззивникът моли, да бъдат присъдени на Банката
следните суми: просрочена главница в размер на 9621, 74 лева и
непогасена договорна лихва в размер на 5 601. 88 лева.
Претендират се и направените разноски в настоящото производство.
В законоустановения срок не е постъпил отговор от въззиваемия Н. П. Г..
В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
3
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е частичо основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението в неговата
цялост.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РС-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е
следната:
Безспорно между страните е, че между „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД
гр.София, с правоприемник – въззивната „***“ АД гр.София и Н. П. Г. е
сключен договор за потребителски кредит № 02 – 341 - 250 от 24. 09. 2012 г.
По силата на договора банката е отпуснала кредит в размер на 10000лв. за
задоволяване на текущи потребителски нужди, с договорен лихвен процент
фиксиран на 14.95% за първата година, а след нея тримесечния индекс на
Софибор плюс фиксирана надбавка от 10.80%, но не по-малко от 14.95%.
Посочен е ГПР в размер на 17.07%, а в чл.6 е договорена и наказателна
надбавка от 10% /1000 базисни точки при 1/100 от един процентен пункт за
точка или 0.01% при забава в плащането на част или цяла вноска или
предсрочна изискуемост на кредита. Договорена е и еднократна такса в
размер на 50лв. за проучване и 2.5%, но не по-малко от 100лв. еднократна
такса за управление на кредита. Заемът е отпуснат за срок от 7 години или
общо 84 погасителни вноски от 15.10.2012г. до 15.09.2019г. в размер на
193.13лв. месечно.
4
Също безспорно е, че на 30.10.2019г. в СРС е постъпило заявление от
въззивната банка за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,
което е препратено по подсъдност на ПРС. ПРС е издал заповед за изпълнение
№4594/19.12.2019г. по ч.гр.д.№8098/2019г., за сумата от общо 22139.28лв., от
които 9621.74лв. непогасена главница; 5601.88лв. договорна лихва за периода
15.03.2013г. – 15.09.2019г.; 6915.66лв. обезщетение за забава за просрочени
плащания за периода 15.03.2013г. – 29.10.2019г.; деловодни разноски –
442.79лв. д.т. и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт. Тъй като заповедта е
връчена по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, РС-Плевен е указал на заявителя да
предяви настоящия иск, с правно основание чл.422 от ГПК.
Спорен по делото е въпросът дължи ли въззиваемият сумите по
предявения иск?
За да отговори на този въпрос РС-Плевен е приел, че твърденията за
съществуване на вземането са недоказани, а и че договорените суми по т.7 от
договора, противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а именно, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
Тези изводи на първоинстанционния съд са частично правилни, макари
не по изложените съображения.
На първо място ищецът – въззивник твърди, че парично задължение не
му е платено. Това е отрицателен факт, който не следва да се доказва от самия
ищец. Ако ответникът длъжник навежда твърдения, че е платил той трябва да
докаже положителния факт на плащането или отправяне на покана към
кредитора за това плащане. По делото няма нито твърдения, че ответникът е
платил, нито пък доказателства за изпълнение. От назначената съдебно-
икономическа експертиза се установява, че действително просрочената
главница по този кредит е в размер на 9621.74лв.; непогасената договорна
лихва е 5601.88лв. за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г. и сумата от
6915.66лв. обезщетение за забава за просрочени плащания за периода
15.03.2013г. – 29.10.2019г.
Това доказателство, освен неоспорените договор за потребителски
кредит и извлечение от сметка, е достатъчно, за да се приеме за доказано
съществуването на задължението по отношение на главницата и договорната
5
лихва. По отношение на главницата са приложими правилата на чл.23 от ЗПК,
като тя се явява винаги дължима, независимо от това дали договорът е
нищожен на някое от основанията по чл.22 от ЗПК. Т.е. искът е надлежно
доказан за сумата от 9621.74лв. Тъй като заявлението по чл.417 от ГПК, а и
искът са предявени, след настъпване на падежа на всяка една от
погасителните вноски, в случая не е необходимо да се установява предсрочна
изискуемост. Също така изцяло лишени от основания са и позоваванията на
РС-Плевен, че договорът не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Независимо, че не е назначавана техническа експертиза по делото, то с
просто око е видно, че договорът е написан в ясен, висок размер шрифт, без
дребни букви или цифри, както в основното си съдържание, така и общите
условия и погасителния план.
Въззивният съд счита, че искът е доказан и по отношение сумата от
5601.88лв., представляваща договорна лихва за периода 15.03.2013г. –
15.09.2019г. Видно от представения договор лихвения процент е фиксиран на
14.95% за първата година и на тримесечния индекс на Софибор плюс
фиксирана надбавка от 10.80%, но не по-малко от 14.95%, за останалите шест
години от срока му. Посоченият в договора ГПР е в размер на 17.07%, който
отговаря на изискванията на чл.19 от ЗПК. Следва да се има предвид, че ГПР
е различен от самия лихвен процент. Развитите съображения от РС-Плевен,
че неправилно в него са включени, начислените в т.7 от договора такси за
проучване и управление на кредита и поради това договора е недействителен
не се възприемат от съда. На първо място тези такси не са предмет на иска,
нито на заявлението, поради което и не следва да бъдат разглеждани. Видно
от погасителния план, че същите не са част и от погасителната вноска, т.е. не
формират повишаване на ГПР, а от там и на общия размер на кредита. В
погасителната вноска влизат само лихва и главница. Поради това лихвения
процент и ГПР следва да бъдат приети за формирани в съответствие с
изискванията на ЗПК и ЗЗП. Договорната лихва представлява
възнаграждението на кредитора за предоставената финансова услуга. Приетия
между страните процент не надвишава законовите изисквания, нито
противоречи на добрите нрави. Поради това и искът се явява доказан и по
отношение на тази сума.
Въззивният съд счита обаче, че предвидената в чл.6 наказателна
надбавка от 10% /1000 базисни точки при 1/100 от един процентен пункт за
6
точка или 0.01%/ при забава в плащането на част или цяла вноска или
предсрочна изискуемост на кредита е недействителна и не поражда правни
последици, тъй като е в противоречие със законовите изисквания.
Несъмнено от анализа на правоотношението е ясно, че приложимите
към него норми са тези на Закона за защита на потребителите, с оглед
характеристиката на длъжника на "потребител", и на Закон за потребителския
кредит - при установените елементи на заемното правоотношение, съответно
на ЗЗД, като общи и субсидиарно приложими норми. Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо
е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя,
така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
В практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика. В Закона за защита на потребителите и по-
конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни
уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО.
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
7
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от въззивното дружество, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия
/Стандартни условия/, т. е. при предварително определени от страна на ищеца
договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, съдът приема, че
същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от
което следва извод, че ответникът – въззиваем не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. В случая е бил подписан стандартизиран бланков
формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от заявителя.
По принцип няма законова пречка да се договаря неустойка или друг
вид санкционна сума при частично или пълно неизпълнение на договора.
Съществено е обаче това да не накърнява правата на потребителя с поемане
на задължение, което не е могъл да обсъди и да отхвърли преди подписване
на договора, а и да не се явява прекомерно, с оглед вида на неизпълнение.
В конкретния случай страните са приели, че договорения лихвен
процент е равен и не по-малък от 14.95% за целия срок на договора. Приели
са също, че ГПР е 17.07%. Наказателната надбавка са фиксирали, като
добавка към договорената лихва в размер на 10%. При това положение е
очевидно, че общия сбор на двата лихвени процента надхвърля договорения
ГПР, което е недопустимо по закон. В чл.19 ал.1 от ЗПК изрично е
предвидено, че „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Т.е не може да
има каквито и да било други разходи, дори и при неизпълнение на
задължението за погасяване на кредита, които да не са включени в ГПР.
Същевременно по силата на чл.33 ал.1 и ал.2 от ЗПК „При забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
8
сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.“ В договора на практика се добавя нова лихва върху вече
съществуващата, след неизпълнение, като новата е в размера на законната, но
се прилага не самостоятелно, а заедно с договорната, с което автоматично
надхвърля законовия праг.
Ето защо съдът счита, че това вземане произтича от недействителни
договорни клаузи, поради което и не може да се приеме, че същите са го
породили надлежно и затова искът за неговото установяване е недоказан по
основание и следва да бъде отхвърлен.
Решението следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен искът за
следните суми: просрочената главница в размер на 9621.74лв.; непогасената
договорна лихва 5601.88лв. за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г., като се
уважи предявения иск и се приеме за установено съществуването на тези
задължения, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№8098/2019г. на ПРС, както и в частта за разноските, като се постанови ново
съобразно изложените мотиви.
В останалата обжалвана част до размера на предявения иск от
22139.28лв. или за сумата от 6915.66лв., представлявата обезщетение за
забава за просрочени плащания за периода 15.03.2013г. – 29.10.2019г., искът е
неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Решението в тази му
част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на процеса следва въззиваемият Н. П. Г. да бъде осъден
за заплати деловодни разноски за двете инстанции в исковото производство,
съобразно уважената и отхвърлена част от иска в размер на 1687.99лв. на
„***“ АД. Самият въззиваем не е направил разноски, поради това и съдът не
присъжда такива по компенсация. Също така следва да заплати и
възнаграждение за юрисконсулт от минималните по 100лв. на инстанция или
общо 200лв. за двете инстанции. За заповедното производство следва да бъда
осъден да заплати сумата от 304.48лв. д.т. и минималните 50лв. за
юрисконсулт.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение № 851/04.08.2021 г., постановено по гр. дело №
867/2021 г. по описа на Плевенски районен съд, в частта, в която е отхвърлил
предявения от „***“ АД гр.София ЕИК *** против Н. П. Г., ЕГН ********** ,
от гр.Плевен, *** иск с правно основание чл.422 от ГПК за следните суми:
просрочената главница в размер на 9621.74лв.; непогасената договорна лихва
5601.88лв. за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.422 ал.1 от ГПК, че Н. П.
Г., ЕГН ********** , от гр.Плевен, *** ДЪЛЖИ на „***“ АД гр.София ЕИК
*** следните суми: просрочената главница в размер на 9621.74лв. и
договорна лихва 5601.88лв. за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г.,
произтичащи от договор за потребителски кредит № 02 – 341 - 250 от 24. 09.
2012 г., за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК
№4594/19.12.2019г. по ч.гр.д.№8098/2019г., по описа на Плевенски районен
съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 851/04.08.2021 г., постановено по гр.
дело № 867/2021 г. по описа на Плевенски районен съд, в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ал.1 от ГПК Н. П. Г., ЕГН ********** , от
гр.Плевен, ***ДА ЗАПЛАТИ на „***“ АД гр.София ЕИК *** деловодни
разноски за двете инстанции в исковото производство, съобразно уважената и
отхвърлена част от иска в размер на 1687.99лв. и възнаграждение за
юрисконсулт от общо 200лв., а за заповедното производство сумата от
304.48лв. д.т. и 50лв. за юрисконсулт.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е изготвено по реда на
чл.280 и следващите от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10