РЕШЕНИЕ
№ 245
гр. М., 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на седми октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500305 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Д. Г. М., ЕГН
***, действаща чрез процесуалния си представител адвокат Д. М., управител
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, последният с надлежно учредена
по делото представителна власт, срещу Решение № 257 от 22.05.2024 г.,
-ти
постановено по гр. д. № 1520/2023 г. по описа на Районен съд-гр. М., 3
състав, в частта, с която е признато за установено, че спрямо
жалбоподателката съществува вземане на „С.“ ООД в размер на 1000,00 лв. за
главница по договор за потребителски кредит № 632447 от 09.02.2022 г.,
обжалвано като неправилно за разликата от 484,00 лв. до уважения размер
от 1000,00 лв.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение, в обжалваната част, е неправилно. Поддържа се, че
посоченият в процесния договор размер на ГПР не отговаря на действителния
такъв, който е над максимално установения допустим, предвиден в
1
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този извод се обосновава
със съдържащата се в договора клауза за неустойка, чиято цел се счита, че е
единствено да заобикаля посочената разпоредба. Поддържа се, че тази
неустоечна клауза представлява скрита лихва, тъй като вноските по нея са
включения в погасителния план. Всичко това водило до нищожност на
договора и до дължимост единствено на основното задължение. В подкрепа
на изложеното се прави позоваване на съдебни решения постановени от Съда
на Европейския съюз.
Въз основа на изложеното от въззивницата се прави искане за отмяна
на първоинстанционното съдебно решение в частта, с която е признато за
установено съществуване на вземане за разликата от 484,00 лв. до размера
от 1000,00 лв. Претендира се за присъждане на направените разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемото дружество „С.“ ООД,
ЕИК ***, действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт Л. В., е
подало подробен отговор на въззивната жалба. Крайните правни изводи на
районния съд се намират за правилни. Счита се, че по делото било доказано по
безспорен начин наличието на облигационна връзка между страните. Твърди
се, че посоченият в договора ГПР от 48,73 % е реалният такъв, като не са
налице скрити такси, лихви, комисионни и други подобни, които да водят до
увеличаването му в недопустим от закона размер. Излага се, че вноските за
неустойка не са претендирани от него и се дължат под условие, поради което
съдът правилно бил приел, че те не водят до некоректно посочен размер на
ГПР. От това се обосновава, че договорът не е нищожен. Макар че решението
не е обжалвано в отхвърлителната част за възнаградителна лихва по
отношение на нея се представя задълбочено изложение.
С оглед на посоченото, въззиваемото дружество моли за
потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната
част. Претендира се за присъждане на направените разноски пред въззивната
инстанция, включително тези за юрисконсултско възнаграждение.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана
страна-ответник в първоинстанционното производство, чрез надлежно
2
упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес
обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане.
Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260
и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Не се явява нито въззивницата, нито процесуалният й
представител. Преди неговото провеждане е подадена писмена молба (л. 48 от
делото), в която се заявява, че въззивната жалба се поддържа. Представен е
списък с разноски (на гърба на л. 48 от делото), които се иска да бъдат
присъдени. Прави се възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение на насрещната страна, в случай, че се претендира размер над
минималния възможен. Не се явява представител на въззиваемото дружество.
Преди заседанието от него е подадена писмена молба (л. 43 от делото), в която
се сочи, че изложеното в отговора се поддържа и се прави искане за
присъждане на направените разноски включително тези за юрисконсултско
възнаграждение.
Окръжен съд-гр. М., като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба
предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
От приетите по делото писмени доказателства от фактическа страна се
установява, че страните са в облигационно правоотношение от 09.02.2022
г. Въз основа на искане за предоставяне на потребителски кредит (л. 10 от
първоинстанционното дело), попълнено от Д. Г. М., е сключен договор за
потребителски кредит № 632447/09.02.2022 г. (л. 5-9 от
първоинстанционното дело) между въззиваемото дружество „С.“ ООД, като
кредитодател и въззивницата Д. Г. М., като кредитополучател. Страните
са постигнали уговорка, обективирана в чл. 3, т. 1 от текста на договора,
според която банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит
в размер на 1000,00 лв. Тази сума е предадена на жалбоподателката в брой, в
момента на сключването на този договор, видно съдържанието на чл. 4, ал. 1
от договора. Кредитополучателят се е задължил да върне паричната сума на
3
осем месечни вноски. От съдържанието на представения по делото договор се
установява, че уговореният в него годишен процент на разходите е в размер на
48,73 %, а годишният лихвен процент е в размер на 40,05 %. Общото
задължение по кредита съгласно чл. 3, т. 12 от договора се равнява на 1186,78
лв., тъй като освен главница се начислява и договорна лихва, последната в
общ размер на 186,78 лв. Освен това е договорена и неустойка, при
неизпълнение на задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение
(банкова гаранция или поръчителство), която видно от погасителния план е
предвидена да се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски по
договора. Същата съгласно чл. 11, ал. 1 от него е в размер на 901,22 лв. Така с
неустойката общата дължима сума по кредита не е посочената в договора от
1186,78 лв., а се увеличава и е в размер на 2088,00 лв., последното отразено и в
погасителния план.
Длъжницата е заплатила суми в размер на 416,39 лв., представляваща
неустойка и 144,61 лв., представляваща такси. Предвид твърдяната липса на
изпълнение за останалите задължения по кредита, пред Районен съд-гр. М. е
образувано заповедно производство по повод на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК (л. 3, 4 от заповедното дело),
подадено от „С.“ ООД, в качеството му на заявител, срещу Д. Г. М., в
качеството й на длъжник, за следните суми: 1000,00 лв., представляваща
главница, 186,78 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
09.02.2022 г. до 10.10.2022 г. и 70,29 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 01.05.2022 г. до 01.04.2023 г. Заявлението е уважено изцяло, като е
издадена Заповед № 573 от 03.05.2023 г. (л. 17 от заповедното дело) за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по ч. гр. д. № 981/2023
г. по описа на Районен съд-гр. М.. Заповедта е връчена лично на длъжницата
на 11.05.2023 г. видно от положения от нея подпис на приложена по делото
разписка (на гърба на л. 19 от заповедното дело). В срока по чл. 414, ал. 2 от
ГПК, на 06.06.2023 г., длъжницата е подала писмено възражение (л. 20 от
заповедното дело), с което е възразила срещу издадената заповед. За това на
заявителя са дадени указания (л. 21 от заповедното дело) за възможността за
тези вземания да предяви установителен иск.
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. М.
гражданскоправен спор е образувано по повод на подадена чрез системата за
сигурно електронно връчване, в законоустановения по чл. 415, ал. 4, във
4
връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК едномесечен срок на 07.07.2023 г. (започнал да тече
от 09.06.2023 г.), искова молба от „С.“ ООД, в качеството му на ищец,
действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт С.К., срещу Д. Г.
М., в качеството й на ответник. С нея е предявен положителен установителен
иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2, по реда на чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал.
3, предл. 1, във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗПК и
чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 33, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗПК,
за установяване на съществуване на вземанията по издадената заповед за
изпълнение.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и е назначена съдебно-икономическа експертиза, заключението по която не е
оспорено от страните.
С първоинстанционното съдебно решение № 257 от 22.05.2024 г.,
постановено по гр. д. № 1520/2023 г., Районен съд-гр. М. е признал за
установено съществуването на вземания от „С.“ ООД към жалбоподателката
за главница в размер на 1000,00 лв. ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение-02.05.2023 г. до окончателното изплащане на задължението и за
мораторна лихва в размер на 70,29 лв., за периода от 01.05.2022 г. до
01.04.2023 г., произтичащи от процесния договор за потребителски кредит.
Отхвърлил е искът по отношение на договорната лихва в размер на 186,78
лв. Със същото съразмерно с уважената част ответницата е осъдена да заплати
направените в заповедното производство разноски в размер на 149,10 лв. и
направените в исковото производство разноски в размер на 328,02 лв.
Съразмерно с отхвърлената част ищцовото дружество е осъдено да заплати
направените в исковото производство разноски в размер на 22,20 лв. Наред с
това последното е осъдено да заплати на процесуалния представител на
жалбоподателката, за оказана й безплатна правна помощ и съдействие,
адвокатско възнаграждение изчислено в съответствие с отхвърлената част от
исковете в размер на 76,37 лв.
Това решение не е обжалвано от страните по делото в частите, с които е
признато за установено съществуването на вземането за главница до размера
от 484,00 лв. и вземането за мораторна лихва в размер на 70,29 лв., както в
5
частта, с която се отхвърля искът за възнаградителна лихва, поради което на
основание чл. 296, т. 2, предл. първо от ГПК по отношение на тях то е влязло в
сила.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, за правомощията, които има, при извършена служебна проверка по
чл. 269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е
валидно, а в обжалваната му част е допустимо. Изложените във въззивната
жалба доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваните му части
въззивният съд намира за основателни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че единственият спорен въпрос пред
Окръжен съд-гр. М. е съществува ли вземането на „С.“ ООД срещу Д. Г. М.
за главница над размер от 484,00 лв. до размер от 1000,00 лв., т. е. в размер
на 516,00 лв., произтичащо от договор за потребителски кредит № 632447 от
09.02.2022 г.
Съгласно трайната съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи
за съответствието на договора с императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК,
които в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
уреждат правата на потребителя. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3
от ГПК, която предвижда, че съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Непосредствена цел на въззивното производство е повторното
разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на
въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите
твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и
подвеждането на установените факти под приложимата материалноправна
разпоредба (в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.,
постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество
решения на ВКС-Решение № 55 от 03.04.2014 г., постановено по т. д. №
1245/2013 г., І т. о. на ВКС, Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д.
№ 674/2014 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 263 от 24.06.2015 г., постановено по
т. д. № 3734/2013 г., ТК, І т. о. на ВКС, Решение № 111 от 03.11.2015 г.,
постановено по т. д. № 1544/2014 г., ТК, II т. о. на ВКС и други). В
6
Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г., постановено по тълк. д. №
1/2020 г., на ОСГТК на ВКС, е възприето разбирането, че съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на
отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор и без
да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В
случая ответницата по иска и въззивница в настоящото производството е
въвела изрични възражения за нищожност още с молба (л. 50 от
първоинстанционното дело), подадена след отговора и преди провеждане на
откритото съдебно заседание, които поддържа и пред въззивната инстанция с
изложеното във въззивната жалба. Същото не е преклудирано по време. Това е
така, тъй като възражението на потребителя за неравноправния характер на
договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл. 131 от ГПК и може да бъде наведено за първи път дори и във
въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 от ГПК не се
прилагат. В този смисъл е и теорията „…съдът дължи служебно да констатира
нищожността на сделката per argumentum a fortiori и когато е било релевирано
възражение от ответника в процеса, но след изтичането на преклузивния срок
по чл. 133 ГПК, т.е. направено е било от страната възражение за нищожност
извън срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК“ (Кънев, Й. Длъжен
ли е съдът служебно да следи за нищожността на сделките – предмет на
тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, допълнен и преработен
вариант на статия, публикувана първоначално в сп. „Общество и право“, 2021,
№ 2). Предвид това неоснователни са доводите на въззиваемия, че той не е
въвеждал такива твърдения и не е претендирал вземания за неустойка и такси,
поради което те не са част от предмета на делото (в този смисъл са Решение №
189 от 16.03.2021 г., постановено по т. д. № 1884/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС,
Решение № 188 от 15.12.2017 г., постановено по т. д. № 2613/2016 г., т. к., ІІ т.
о. на ВКС, Решение № 23 от 07.07.2016 г., постановено по т. д. № 3686/2014 г.,
т. к., І т. о. на ВКС, Решение № 87 от 16.11.2020 г., постановено по т. д. №
2165/2019, І т. о, на ВКС, Решение № 142 от 01.08.2018 г., постановено по т. д.
№ 1739/2017 г., ІІ т. о. на ВКС). Така предвид, от една страна, служебното
задължение, което има съдът за проверка за нищожност, а от друга страна, и
изричното въведено възражение в тази насока от една от страните по делото,
въззивният съд констатира следното:
7
След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит се установява, че същият е сключен при предварително
определени от страна на кредитодателя договорни клаузи. Представеният
договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително
договаряне между страните. Договорът макар и определен като индивидуален,
всъщност е сключен при общи условия, обективирани в него, и не е налице
индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора,
финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения
процент по кредита, годишен процент на разходите (ГПР) и годишното му
оскъпяване. Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и
задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и
нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до
нищожност на целия договор.
Съгласно чл. 5 от процесния договор, кредитополучателят се задължава
да обезпечи вземанията по кредита чрез осигуряването на поръчител по
договора или банкова гаранция в тридневен срок от сключването му, като при
неизпълнение на това задължение на основание чл. 11, ал. 1 от договора той
дължи неустойка в размер на 901,22 лв., която следва да се заплаща
разсрочено.
В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на забава на плащане
или при неизпълнение по кредита кредитополучателят е задължен да заплати
направените разходи за извънсъдебно събиране на вземанията. Конкретен
размер на тези разходи, както и основания за начисляване на такси по кредита
обаче не са уговорени между страните. По делото е приложена тарифа за
таксите за допълнителните услуги предоставяни от „С.“ ООД (л. 13 от
първоинстанционното дело), върху която няма положени подписи на
длъжницата, следователно липсват доказателства същата да е била запозната с
тях.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски
кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В
случая процесният договор за кредит формално отговаря на това изискване,
доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по
8
кредита. Посочената общо дължима сума обаче не съответства на
действителната такива, тъй като в нея не е включен разходът за
неустойка за непредоставено обезпечение, което води до извод, че този
разход не е включен и при изчисляване на размера на ГПР . За преценка на
последното следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното
задължение на потребителя да върне сумата по предоставения му кредит, а не
за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да
се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, чрез предвиждане в
договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на главницата по кредита, размерът на които да не
се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице
именно такава хипотеза, тъй като в посочените в договора ГПР и обща
дължима сума по кредита не е включена неустойката за непредоставено от
потребителя обезпечение, а уговорената неустойка несъмнено представлява
разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК във вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. С това
е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
потребителят е въведен в заблуждение относно действително поетата от него
финансова тежест по договора.
Освен това непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване
9
на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди
сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави
кредит без обезпечение при спазване императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК
на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като за нищожността съдът следи служебно. С оглед изложеното
съдът намира, че процесната неустойка-уговорена за непредставяне на
обезпечение, няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функции, а със същата търговецът цели скрито оскъпяване на
кредита. Подобни уговорки са във вреда на потребителя и не отговарят на
изискването за добросъвестност, като водят до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което се налага извод и за неравноправност на клаузите
по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
От изложеното следва, че е нарушено и изискването на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, съгласно който договорът трябва да бъде сключен по ясен и разбираем за
потребителя начин. Както се посочи, в случая ГПР е 48,73 % при обща сума за
плащане от 1186,78 лв., формирана от главницата от 1000,00 лв. и договорна
лихва от 186,78 лв. Наред това е договорена неустойка в размер на 901,22 лв.,
при която дължимата сума по договора нараства на 2088,00 лв. Изложеното
налага извод, че е налице несъответствие на действителния ГПР от 48,73 %,
ако не е бил включен разходът за неустойка от 901,22 лв., така както
предвиждат императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Това налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, доколкото с включване на неустойката ГПР надвишава пет пъти размера
на законната лихва.
Съдът намира за неравноправна и противоречаща на добрите нрави и
клаузата, установяваща задължение за кредитополучателя да заплаща разходи
за извънсъдебно събиране на вземанията по договора.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора
10
за потребителски кредит. Съобразно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита (в този смисъл е и посоченото в Решение
№ 345/09.01.2019 г., постановено по т. д. № 1768/2018 г., Т. К, II o. на ВКС).
Претендираните такси (разходи) за извънсъдебно събиране на вземането, от
своя страна, са свързани с управлението на кредита, в случая с неговото
събиране. Чрез така претендираните вземания се нарушават принципите на
справедливост и еквивалентност на престациите, от което се налага изводът за
неравноправност на клаузата, с която е уговорено заплащането им. Противно
на нормативната уредба по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, по своята същност тези
разходи представляват допълнителна санкция при забава в плащанията по
кредита. Отделно от това следва да се съобрази, че в договора липсва каквато
и да е било конкретика относно това как се формират тези разходи. Техният
размер не е посочен по ясен и разбираем за потребителя начин, така както
изисква чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
Неспазването на цитираните разпоредби е предпоставка да се приеме, че
на основание чл. 22 от ЗПК сключеният договор е недействителен.
Следователно, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не други разходи по кредита (чл. 23 от ЗПК). Ето защо, въззивният
съд намира, че извършеното от въззивницата счетоводно погасяване на
неустойки и такси е незаконосъобразно.
От изложеното следва, че дължима по процесния договор е единствено
главницата и въззиваемото дружество има право да получи само
чистата стойност на кредита. Съгласно заключението по назначената съдебно-
икономическа експертиза (л. 45-47 от първоинстанционното дело),
непогасените задължения по процесния кредит са тези за главница в размер на
1000,00 лв., за възнаградителна лихва в размер на 186,78 лв. и за лихва за
забава в размер на 96,92 лв. В заключението е посочено, че по договора са
заплатени суми за неустойки за непредоставяне на обезпечение в размер на
416,39 лв. и за такси в размер на 144,61 лв. Посочените като погасени суми за
неустойка и такси не са дължими от въззивницата, респ. въззиваемото
дружество неправилно е отнесло част от доброволно заплатените от
жалбоподателката суми за погасяване на тези задължения. Иначе казано
11
цялата заплатена от въззивницата сума в общ размер от 561,00 лв. е
послужила за погасяване единствено на главницата. С оглед на това
непогасеният остатък от главното вземане е в размер на 439,00 лв.
Въззивницата обаче е обжалвала решението в частта за сумата не от 439,00 лв.
до 1000,00 лв., а за сумата от 484,00 лв. до 1000,00 лв., поради което в
съответствие с диспозитивното начало съдът не може да присъди повече от
претендираното, поради което тя дължи главница само в размер на 484,00 лв.
Следователно, предявеният установителен иск за главница е основателен за
сумата от 484,00 лв., в която част решението не е обжалвано. За разликата над
тази сума до пълния предявен размер от 1000,00 лв. искът следва да бъде
отхвърлен. На основание чл. 86 от ЗЗД следва да бъде присъдена
претендираната законна лихва върху главницата. По правило същата е
дължима считано от датата на обявяване на предсрочната изискуемост до
окончателното изплащане на вземането. В случая периодът, за който тя се
иска да бъде призната за установено е от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение-02.05.2023 г. до окончателното й
изплащане, поради което отново в съответствие с диспозитивното начало,
такава следва да бъде присъдена само за претендирания период.
Ergo при този резултат на делото неправилно от районния съд е уважен
изцяло искът за главницата, поради което в обжалваната част решението
следва да бъде отменено, като неправилно поради нарушение на материалния
закон като искът в тази част бъде отхвърлен.
Обжалваното решение на районния съд следва да бъде отменено и в
частта за разноските направени в заповедното и в първоинстанционното
производство.
Съгласно посоченото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от
18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г., на ОСГТК, ВКС, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобрази изхода на спора и разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
По отговорността за разноските в заповедното производство:
Общият размер на вземането е 1257,07 лв. Искът е уважен за размер от
554,29 лв. и е отхвърлен за размера от 702,78 лв.
12
Заявителят в заповедното производство е претендирал разноски, видно
от представен списък на разноските в заповедното производство обективиран
в края на заявлението (на гърба на л. 4 от заповедното дело) за държавна такса
в размер на 25,00 лв. и за юрисконсултско възнаграждение. В заповедното
дело се съдържат доказателства за заплатена държавна такса за образуване на
заповедно производство в размер на 25,00 лв. (на гърба на л. 13 от
заповедното дело). При това положение разноските за държавна такса на
заявителя съразмерно с уважената част от иска се изчислят като
съотношение, както следва: 554,29 лв. х 25,00 лв./ 1257,07 лв. Така, на
заявителя се следват разноски в размер на 11,02 лв. Съдът намира, че в
случая се следва минималният възможен размер за юрисконсултско
възнаграждение, който може да бъде определен по реда на чл. 78, ал. 8 от
ГПК, на основание чл. 25, ал. 1 от НЗПП, в размер на 100,00 лв. Тези разноски
длъжницата следва да бъде осъдена да ги заплати в полза на дружеството
заявител.
Въззивният съд намира, че на процесуалния представител на
жалбоподателката не следва да се присъждат разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство, поради това, че в неговите
корици липсва представен договор за правна защита и съдействие
удостоверяващ оказана й безплатна правна помощ в хода на него. Налице е
единствено възражение, което е подадено чрез адвокат Д. М., без обаче към
него да е приложен такъв договор удостоверяващ оказана й безплатна правна
помощ, за да може на това основание да се претендира да бъде определен
размер на адвокатско възнаграждение.
По отговорността за разноските в първоинстанционното
производство:
Ищцовото дружество в първа инстанция е претендирало присъждане на
разноски включително за юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд
намира, че не му се следват такива за държавна такса в размер на 25,00 лв., тъй
като видно от съдържанието на приложеното преводно нареждане (на гърба на
л. 13 от първоинстанционното дело), то е същото като това представено по
заповедното производство издадено на 21.03.2023 г. (на гърба на л. 13 от
заповедното дело). Следователно не е била довнесена такса в размер на още 2
%, т. е. още 25,00 лв. По делото е изготвена експертиза, за която на вещото
13
лице е заплатено възнаграждение в размер на 150,00 лв. (л. 48 от
първоинстанционното дело). При това положение разноските на ищеца
съразмерно с уважената част от иска се изчислят като съотношение, както
следва: 554,29 лв. х 150,00 лв./ 1257,07 лв. Така, на ищеца се следват разноски
в размер на 66,14 лв. Съдът намира, че в случая се следва минималният
възможен размер за юрисконсултско възнаграждение пред първа инстанция,
който може да бъде определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, на основание
чл. 25, ал. 1 от НЗПП, в размер на 100,00 лв. Тези разноски ответницата
следва да бъде осъдена да ги заплати в полза на ищцовото дружество.
Ответникът в първа инстанция, видно от представен списък на
разноските в първоинстанционното производство (л. 51 от
първоинстанционното дело), е претендирал разноски в общ размер на 666,00
лв., от които 150,00 лв. за депозит за вещо лице и 516,00 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Възнаграждението се определя в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Размерът на цената на иска в случая е 1257,07
лв. Определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер на 425,70 лв. Съгласно § 2а от ДР на
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати, ДДС се начислява
върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Предвид представените по
делото доказателства (на гърба на л. 5 от делото) за регистрация на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ по реда на ЗДДС, за адвокатското
възнаграждение се дължи и ДДС в размер на 85,14 лв. или общото дължимо
адвокатско възнаграждение за въззивното производство е в размер на 510,84
лв. Разноските на ответницата съразмерно с отхвърлената част от иска се
изчислят като съотношение, както следва: 702,78 лв. х 510,84 лв./ 1257,07 лв.
Така, на процесуалния представител на ответницата се следват разноски в
размер на 285,59 лв. Тези разноски ищецът следва да бъде осъден да ги
заплати в полза на едноличното адвокатско дружество сключило договора за
правна защита и съдействие.
При това положение по отношение на възнаграждението за вещо лице
14
в размер на 150,00 лв. разноските на ответницата съразмерно с
отхвърлената част от иска се изчислят като съотношение, както следва:
702,78 лв. х 150,00 лв./ 1257,07 лв. Така, на ответницата се следват разноски в
размер на 83,86 лв. Тези разноски ищецът следва да бъде осъдена да ги
заплати в полза на ответницата.
По отговорността за разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора и това, че въззивната жалба е уважена в цялост,
на адвоката на въззивницата следва да се присъди адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. В случая следва да бъде съобразено това,
че договорът за правна защита и съдействие е сключен между Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ и Д. М., а процесуалното представителство е
осъществено адвокат Д. М. (л. 38 от делото). Когато договорът обвързва
валидно адвокатското дружество, в тази хипотеза то, а не конкретно
упълномощеният адвокат престира по сключения със страната договор и
съответно следва да получи насрещната престация по него. Разноските се
следват именно на дружеството, с оглед сключеният договор за правна защита
и съдействие, по който то е страна като се съобрази и това, че поетото
задължение е по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ГПК, т. е. съдът следва да
определи размера на разноските за процесуално представителство и ги
присъди в полза на дружеството (в този смисъл са Определение № 356 от
30.07.2018 г., постановено по т. д. № 1401/2018 г., I т. о., ТК на ВКС,
Определение № 676 от 15.11.2017 г., постановено по ч. т. д. № 1664/2017 г., II
т. о., ТК на ВКС и Определение № 60248 от 21.12.2021 г., постановено по т. д.
№ 2006/2020 г., II т. о., ТК на ВКС). Възнаграждението се определя в размер
не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Размерът на
цената на иска в случая е 516,00 лв. Определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 400,00
лв. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати, ДДС
се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Предвид представените
по делото доказателства (на гърба на л. 5 от делото) за регистрация на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ по реда на ЗДДС, за адвокатското
възнаграждение се дължи и ДДС в размер на 80,00 лв. или общото дължимо
15
адвокатско възнаграждение за въззивното производство е в размер на 480,00
лв. Тези разноски въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да ги
заплати в полза на едноличното адвокатско дружество сключило договора за
правна защита и съдействие.
На въззивницата се следват и направените от нея разноски за държавна
такса за въззивно обжалване в размер на 25,00 лв., която видно от платежно
нареждане (на гърба на л. 4 от делото) същата е внесла, поради което
въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да ги заплати.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 257 от 22.05.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1520/2023 г., по описа на Районен съд-гр. М., 3състав, в частта, с която
е признато за установено, че съществува вземане на „С.“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С., ул. ,,С.“ № **, ет. * към Д. Г. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Ч., обл. М., ул. ,,П.“ № **, във връзка със сключен
между страните договор за потребителски кредит № 632447/09.02.2022 г., за
главница над сумата от 484,00 лв. до установения размер от 1000,00 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 02.05.2023 г. до
окончателното изплащане на сумата, като неправилно, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения положителен установителен иск по реда на чл.
422 от ГПК за признаване за установено, че съществува вземане на „С.“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. ,,С.“ № **, ет.
*, към Д. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Ч., обл. М., ул. ,,П.“ № **, за
главница над сумата от 484,00 лв. до претендирания размер от 1000,00 лв .,
или за сумата от 516,00 лв., във връзка със сключен между страните договор за
потребителски кредит № 632447 от 09.02.2022 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 02.05.2023 г. до окончателното изплащане на
сумата, за която на 03.05.2023 г. по ч. гр. дело № 981/2023 г., по описа на
16
-ти
Районен съд-гр. М., 3 състав е издадена Заповед № 573 за изпълнение по чл.
410 от ГПК, като неоснователен.
Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОТМЕНЯ Решение № 257 от 22.05.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1520/2023 г., по описа на Районен съд-гр. М., 3състав, в частта, с която
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Д. Г. М., ЕГН ***, с адрес гр. Ч., бул. „П.“ №
** е осъдена да заплати на „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. „С.“ № **, ет. *, сумата от общо 328,02 лв. деловодни
разноски по гр. д. № 1520/2023 г. по описа на РС-М.-съразмерно с уважената
част от исковете, както и сумата от общо 149,10 лв. деловодни разноски по ч.
гр. д. № 981/2023 г. по описа на РС-М.-съразмерно с уважената част, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. Г. М., ЕГН ***, с адрес гр. Ч., бул. „П.“ № 95 да заплати
на „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „С.“ №
**, ет. *, представлявано от законния си представител-управителят Н.П.,
сумата от общо 111,02 лв. (сто и единадесет лева и две стотинки), от които
100,00 лв. (сто лева) юрисконсултско възнаграждение и 11,02 лв. (единадесет
лева и две стотинки) държавна такса, представляваща направени разноски в
заповедното производство и сумата от общо 166,14 лв. (сто шестдесет и шест
лева и четиринадесет стотинки), от които 100,00 лв. (сто лева) юрисконсултско
възнаграждение и 66,14 лв. (шестдесет и шест лева и четиринадесет стотинки)
възнаграждение за вещо лице, представляваща направени разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от
исковете.
ОТМЕНЯ Решение № 257 от 22.05.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1520/2023 г., по описа на Районен съд-гр. М., 3състав, в частта, с която
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. „С.“ № **, ет. * е осъдено да заплати на Д. Г. М., ЕГН
***, с адрес гр. Ч., бул. „П.“ № ** сумата от 22,20 лв. деловодни разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., ул. „С.“ № **, ет. *, представлявано от законния си представител-
управителят Н.П., да заплати на Д. Г. М., ЕГН ***, с адрес гр. Ч., бул. „П.“ №
17
**, сумата от 83,86 лв. (осемдесет и три лева и осемдесет и шест стотинки),
възнаграждение за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОТМЕНЯ Решение № 257 от 22.05.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1520/2023 г., по описа на Районен съд-гр. М., 3състав, в частта, с която
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 38 от ЗА „С.“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „С.“ № **, ет. * е осъдено
да заплати на Еднолично адвокатско дружество ,,Д. М.“, БУЛСТАТ ***,
фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес
на упражняване на дейността гр. С., ж. к. ,,М.“, бл. **, вх. ,,*“, ет. *, оф. 11,
сумата от 76,37 лв.-адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената
част от исковете, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, представлявано от законния си представител-
управителят Н.П., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
ти
М.“, БУЛСТАТ ***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24- състав на
Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността гр. С., бул. „А.С.“
№ ***, ет. *, офис 5.3, сумата от 285,59 лв. (двеста осемдесет и пет лева и
петдесет и девет стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на ответницата в първоинстанционното
производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, представлявано от законния си представител-
управителят Н.П., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
ти
М.“, БУЛСТАТ ***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24- състав на
Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността гр. С., бул. „А.С.“
№ ***, ет. 5, офис 5.3, сумата от 480,00 лв. (четиристотин и осемдесет лева)
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на въззивницата във въззивното производство.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., ул. „С.“ № *, ет. *, представлявано от законния си представител-
управителят Н.П., да заплати на Д. Г. М., ЕГН ***, с адрес гр. Ч., бул. „П.“ №
**, сумата от 25,00 лв. (двадесет и пет лева) представляваща заплатена
държавна такса за въззивно обжалване.
18
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19