№ 667
гр. София, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Е.забет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000500289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №3810 от 11.07.2023 г. по гр. д. №9896/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, е признато за установено по иск с правно основание
чл. 108 ЗС, предявен от Д. Е. М., ЕГН **********, срещу П. Л. Б. ЕГН
**********, че ищцата е собственик по наследяване по закон от Е. П. М.,
починал на 18.06.2020 г., на апартамент № А-3-2-Б в гр. ***, район „***“ ул.
„***“, бл. *, вх. *, на втори жилищен етаж, със застроена площ 51,20 кв. м, с
описание по схема на самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.903.546.2.11 по кадастрална карта и кадастрални регистри, като е
отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на
владението върху имота, поради право на ползване на П. Л. Б. върху имота,
учредено със саморъчно завещание на Е. П. М. от 30.05.2020 г., обявено на
22.07.2020 г., съхранявано от нотариус К. Б. с район на действие СРС под №
043 на Нотариалната камара, вписано в Службата по вписванията гр. София с
вх. рег. № 42484 от 05.08.2020г., акт № 41, том VIII дело № 32631, имотна
партида № 685462. Със същото решение е признато за недоказано
оспорването на истинността на саморъчното завещание на Е. П. М. от
30.05.2020 г., обявено на 22.07.2020 г.
Посоченото решение е обжалвано от ищцата в първоинстанционното
производство - Д. Е. М., действаща чрез процесуалния си представител, в
неизгодната отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявения иск с
1
правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху апартамента с
идентификатор 68134.903.546.2.11, както и в частта, с която е признато за
недоказано оспорването на истинността на саморъчното завещание на Е. П.
М. от 30.05.2020 г., обявено на 22.07.2020 г.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението
в обжалваните части е неправилно, необосновано и постановено при
допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
Поддържа се, че представените сравнителни образци от ответната страна за
изготвянето на съдебно-графическата експертиза са надлежно и своевременно
оспорени като неавтентични от ищцовата страна на 07.04.2023 г. Поради това
вместо да открие производство по оспорване на истинността им по реда на чл.
193 ГПК, първоинстанционният съд е приел и кредитирал в нарушение на
процесуалните правила съдебно-графическата експертиза. Оспорва се като
незаконосъобразен отказа на СГС да приеме документите – сравнителен
материал като доказателства по делото и да ги провери съгласно чл. 194 ГПК.
Поддържа се възражението, че текста на саморъчното завещание не е написан
от Е. П. М. и същото не е подписано от него, поради което завещателното
разпореждане е нищожно съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН.
Изтъква се също така, че съдържанието на саморъчното завещание
противоречи на закона, обществения ред и добрите нрави, поради което е
нищожно и на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. Посочва се, че неправилно
първоинстанционният съд е приравнил завещаното право на обитаване на
право на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС. Твърди се, че поради липсата на
действаща позитивно правна уредба на право на обитаване, то токова не
може да възникне по силата на завещателното разпореждане в полза на П. Л.
Б.. Заявява се при условията на евентуалност, ако се приеме че завещанието е
валидно и е породило право за ответницата, че това не изключва и
възможността на ищцата да ползва имота, наравно с ответницата. Моли се
решението да бъде отменено като неправилно в обжалваните части, като
предявеният иск бъде изцяло уважен. Претендира се присъждането на
сторените съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемата и ответница в
първоинстанционното производство – П. Л. Б., уведомена чрез процесуалния
си представител, не е депозирала отговор на въззивната жалба. В проведените
открити съдебни заседания по делото, действаща чрез процесуалния си
представител, тя оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира
присъждане на сторените разноски във въззивното производство.
Предмет на настоящото въззивно производство и е частна жалба,
депозирана от Д. Е. М., действаща чрез процесуалния си представител, срещу
определение №13289 от 06.11.2023 г. по гр. д. №9896/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба
се излагат съображения, че неправилно СГС е оставил без уважение молбата
за присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение за защита съобразно
уважената част от исковата претенция и респективно е присъдил разноски в
2
пълен размер на ответната страна. Моли се определението да бъде отменено и
да бъде присъдено в полза на Д. Е. М. заплатеното адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част от исковата претенция, съответно
да бъде редуцирано и присъдено адвокатско възнаграждение на ответницата
съобразно отхвърлената част от исковата претенция.
На посочената частна жалба не е подаден отговор от П. Л. Б., уведомена
чрез процесуалния си представител. В проведените открити съдебни
заседания по делото, действаща чрез процесуалния си представител, тя
оспорва частната жалба като неоснователна.
Въззивната жалба и частната жалба са подадени в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК от активно легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, съответно определение, подлежащи на обжалване, поради
което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Софийски градски съд е бил сезиран с ревандикационен иск с правно
основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на
ответницата П. Л. Б., че ищцата Д. Е. М. е собственик на апартамент № А-3-2-
Б в гр. *** район „Лозенец“ ул. „***“ бл. * вх. * втори жилищен етаж, със
застроена площ 51,20 кв. м., и за осъждането на ответницата да предаде на
ищцата владението върху процесния апартамент.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр.
2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в предЕ.те на релевираните
доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е
приложена императивна материалноправна разпоредба.
Не е спорно между страните, че ищцата е придобила правото на
собственост върху процесния апартамент като наследник по закон на баща си
Е. П. М., починал на 18.06.2020 г., както не е спорно и че ответницата П. Л. Б.
е във владение на процесния недвижим имот – апартамент с идентификатор
68134.903.546.2.11. Тези обстоятелства са безспорни и не нуждаещи се от
доказване съгласно чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК.
Със саморъчно завещание с дата 30.05.2020 г., със следния текст: „Днес
30.05.2020 г. аз Е. П. М. пиша саморъчно и в пълно съзнание моето желание.
Утре влизам в болница незнам какво ще се случи. За това пиша моето
желание. В апартамента, който притежавам в гр. *** на ул. „***“ № * ет. * ап.
*, вх. *, искам да остане да живее мойта приятелка П. Л. докато е жива, също
така и кучето Сузи. Нема нужда да обяснявам защо. Всички знаят много
3
добре какво прави тя за мен. Категоричен съм за изпълнение на желанието
ми. Смятам, че това мое писмо ще послужи където трябва“. Следва
саморъчен подпис в долната дясна част на листа. Към документа е приложен
протокол за приемане на съхранение и обявяване на саморъчно завещание от
пом. нотариус Б. П. по заместване на нотариус К. Б.. Върху документа,
озаглавен „Завещание“, е отбелязано вписване в Службата по вписванията гр.
София с вх. рег. № 42484 от 05.08.2020 г. акт № 41 том VIII дело № 32631,
имотна партида № 685462.
От фактическа страна спорният въпрос е за спазването на формата на
завещателното разпореждане, която изрично е оспорена от процесуалния
представител на ищцата с твърдения, че същото не е саморъчно изписано и
подписано от Е. П. М.. Оспорването на завещателното разпореждане
представлява материално правно възражение за неговата нищожност поради
липсата на форма, изискуема за негова действителност, съгласно чл. 42, б „б“
ЗН вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН. Релевантен в разглеждания случай е спорът относно
валидността на сделката – завещание, а не спорът за истинността на
документа, в който е обективирана тази сделка. Поради тази причина
неотриването формално на производство по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК
относно оспорването на истинността на саморъчното завещание като частен
документ не е съществено процесуално нарушение от страна на
първоинстанционния съд. Възражението за нищожност на завещанието
поради липсата на форма не е обвързано от преклузивния срок на чл. 193, ал.
1 ГПК и може да бъде въведено до края на съдебното дирене по делото.
Според заключението на първоначалната единична съдебно-графически
експертиза, кредитирана от първоинстационния съд като еднозначно и
обективно дадена, ръкописният текст, с което е изготвен документът от
30.05.2020 г., предмет на изследване, е написан от Е. П. М. и негов е подписът
в долната част на документа.
Във връзка с отправените оплаквания във въззивната жалба, че
въззивницата е била лишени от възможността надлежно да оспори съдебно-
графическата експертиза на вещото лице М. Г. М., както и да постави
допълнителни въпроси, въззивният съд е допуснал и назначил повторна и
допълнителна съдебно-графическа експертиза, изготвена от друго вещо лице
- Г. И. М.. От заключение на тази експертиза се установява, че почеркът, с
който е съставен представеният от ответницата документ, озаглавен
„Завещание“, и подписът, положен върху долната дясна част на документа, са
изпълнени от наследодателя на ищцата Е. П. М.. Също така ръкописният
текст и подписът върху документа, озаглавен „Завещание“, не са изпълнени
от П. Л. Б..
При обсъждане на двете единични съдебно-графически експертизи,
настоящият съдебен състав възприема изцяло направените доказателствени
(фактически) изводи, тъй като те са изготвени след преценка на всички
събрани по делото доказателства, като са отговорили подробно на всички
4
поставени релевантни въпроси. Ето защо въззивният съд кредитира
обсъдените експертизи.
Оспорването от страна на въззивницата на ползваните сравните образци
от почерка на Е. П. М. при изготвянето на експертизата в
първоинстанционното производство е неоснователно. Както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство, въззивницата е
имала възможността да посочи или да представи допълнителни сравнителни
образци. По въпроса за доказването на автентичността на документи,
представени като сравнителен материал, при спор относно автентичността на
саморъчно завещание, е налице изобилна съдебна практика на ВКС, която се
споделя от настоящия състав, например - решение № 171 от 18.06.2009 г. по
гр. д. № 6412/2007 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 60 от 23.04.2013 г. по гр. д.
№ 693/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 256 от 30.10.2014 г. по гр. д. №
3196/2014 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 137/11.10.19 г. по гр. д. №
4409/2018 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 64 от 19.07.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 2945/2021 г., I г. о. и др. Съгласно тази практика осигуряването на
сравнителен материал (”образци за сравнително изследване”) по смисъла на §
1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и
възнагражденията на вещите лица/, е в тежест на лицето, ползващо се от
завещанието. При спор относно автентичността на завещанието най-често се
използват т. н. „свободни” сравнителни образци - такива, които са съставени
независимо от възникналия между страните правен спор (не са съставени с
оглед на процеса). Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. п. В
теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено
изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на
сравнителни образци. Няма изискване сравнителният материал да е от
официален документ или да материализира изявление, направено пред
държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. Когато възникне
спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение
на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци -
обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе
съмнение в заключението на експертизата. Оспорващият сравнителния
материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да
бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по
категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да
бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във
връзка с автентичността.
Саморъчното завещание представлява едностранна сделка по смисъла
на чл. 13 ЗН, за действителността на която законът поставя специални
изисквания - да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да е датирано и
да е подписано от него - чл. 25, ал.1 ЗН. Неизпълнението на тези изисквания
води до нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка - чл.
42, б. ”б” ЗН. В разглеждания случай като обосновани следва да се кредитират
заключенията на съдебно-графическите експертизи. Установява се по
5
категоричен начин, че завещанието от 30.05.2020 г., извършено в полза на П.
Л. Б., е написано саморъно и подписано от посочения в него завещател - Е. П.
М. Поради тези причини това саморъчно завещание от 30.05.2020 г. не се
явява нищожно на основание чл. 42, б „б“ , вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН.
Неоснователно е и другото възражение за нищожност на завещателното
разпореждане на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, поддържано и във въззивното
производство, че съдържанието му противоречи на закона, обществения ред и
добрите нрави. В тази насока се изтъква, че липсва законова възможност за
завещаване на право на обитаване, какво вещно право действащото
законодателство не урежда. Също така се посочва, че е противно на закона и
добрите нрави завещателно разпореждане в полза на животно. Преценката
дали волята на Е. П. М., изразена в процесното завещателно разпореждане, е
ясна и дали тя съответства на закона и добрите нрави, предполага нейното
тълкуване от съда. Формата на саморъчното завещание предполага
завещателят, който най-често няма юридически познания, със свои житейски
думи, но ясно и категорично, да посочи как се разпорежда и в полза на кое
лице/лица със свое имущество за след смъртта си.
При сделките mortis causa е от изключително голямо значение
правилното изследване на действителната воля на лицето, което ги извършва.
В този смисъл ползването на определени думи или изрази би могло да ни
подскаже за действителната воля, макар и тя да не е била добре изразена.
Освен това, при тълкуването на завещателни разпореждания, следва да
държим сметка не само за изразената воля на завещателя, но и за
действителното фактическо положение. Важно е и съобразяването, когато се
тълкува волята на завещателя, на житейските правила. Те са част от
доказателствените правила и съдът следва да се ръководи не само от
буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също от
житейската логика и опитните правила. При тълкуването съгласно общите
правила на чл. 20 ЗЗД, приложими към едностранните сделки съгласно чл. 44
ЗЗД mutatis mutandis (т.е. съответно), ще се търси истинското намерение на
завещателя, действителната му воля. Съдържанието на завещателното
разпореждане следва да се тълкува не само съгласно буквалния смисъл на
употребените в него изрази. При тълкуването на съдържанието на
завещателно разпореждане следва са бъде принципно съобразено и
тълкувателното правило in favorem testamenti (в полза на завещателната
свобода). В тази насока важно значение и има класическо разбиране за
тълкуване на съдържанието и последиците на сделките, с още по-голяма
стойност относимо към сделките mortis causa – in favorem validitatis (в полза
на действителността). Крайният резултат от извършените тълкувателни
съждение ще даде точния отговор за приложението на чл. 42, б. „в“ ЗН
относно съответното завещание.
В разглеждания случай използваният от Е. П. М. израз е следния: „В
апартамента, който притежавам в ………, искам да остане да живее мойта
приятелка П. Л. докато е жива, също така и кучето Сузи.“.
6
Тълкувайки волята на завещателя, въззивният съд намира, че е налице
осъществено частно завещателно разпореждане в полза на П. Л. Б. на правото
на ползване съгласно чл. 56, ал. 1 ЗС върху процесния апартамент. Целта на
завещателят е същата да може да остане да живее в апартамента, докато е
жива. Напълно нормално е Е. П. М. да опише това свое желание със свои
думи. Изразеното в цитираното изречение желание на завещателя в
апартамента да остане да бъде отглеждано и кучето следва да се тълкува като
тежест по смисъла на чл. 17 ЗН към заветника П. Л. Б.. Тази тежест е
възможна и не противоречи на закона или добрите нрави. Не следва да бъде
споделено тълкуването на волята на Е. П. М., осъществено от въззивницата,
че е осъществено завещателно разпореждане в полза на животно, което е
недопустимо от закона и добрите нрави. Не следва да бъде споделено и
нейното тълкуване, че в полза на П. Л. Б. е завещано правото на обитаване,
каквото нашето действащо позитивно право не урежда. Както вече беше
посочено, волята на завещателят се тълкува съгласно житейската логика,
което налага вникване в нейния житейски смисъл, а не чисто формално и
буквално възпроизвеждане на употребените от завещателя изрази. От данните
по делото става ясно, че приживе завещателят и П. Л. Б. са живЕ. във
фактическо съпружеско съжителство в процесния апартамент, където са
отглеждали и посоченото в завещанието куче. Напълно нормално от законова
и морална гледна точка е Е. П. М. да иска след смъртта си апартаментът да
бъде ползван от своята фактическа съжителка, като тя да продължи да се
грижи за отглежданото в него животно. Поради изложеното правилно
първоинстанционният съд е заключил, че със завещателното разпореждане е
учредено в полза на П. Л. Б. пожизнено право на ползване по смисъла на чл.
56, ал. 1 ЗС върху процесния апартамент, което временно ограничава правото
на собственост на Е. П. М. до т. нар. „гола собственост“, без право тя да
владее и ползва имота до смъртта на Б..
Необосновани са и поддържаните от въззивницата твърдения, че
завещаното в полза на Б. право на обитаване, не изключва и възможността на
М. да ползва имота, наравно с въззиваемата. Ако завещателят би имал такава
воля, то същият би посочил в завещанието си, че желае след смъртта си в
апартамента да продължи да живее своята фактическа съжителска, наред с
неговата дъщеря, които съвместно да могат да го обитават. Такава желание
липсва обаче. Отново тълкувайки волята на М., следва да се приеме, че той е
пожелал след смъртта си Б. да продължи да ползва апартамента еднолично.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
По частната жалба:
С обжалваното определение №13289 от 06.11.2023 г. по гр. д.
№9896/2022 г. по описа на Софийски градски съд, постановено по реда на чл.
7
248 ГПК, съдът е оставил без уважение молбата на Д. Е. М. за изменение на
постановеното решение в частта за разноските.
Действително СГС с процесното решение не е уважил искането на
ищцата за присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение за защита
съобразно уважената част от исковата претенция, като е присъдил разноски в
пълен размер в полза на ответната страна. В разглеждания случай
действително исковата претенция с правно основание чл. 108 ЗС е уважена в
установителнаъа си част и е отхвърлена в осъдителната. Видно е обаче от
процесуалното поведение на ответницата в първоинстанционното
производство, че същата не е оспорвала наследеното от ищцата право на
собственост върху процесния апартамент, това право е признато от нея. Ето
защо обосновано СГС е приел, че за тази установителна част от исковата
претенция ответницата не е дала повод за завеждане на делото и разноските
следва да се разпределят в зависимост от изхода на единствено спорната
между страните осъдителна част на ревандикационния иск. Този извод на
първоинстанционния съд е съобразен с нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК и следва
да бъде подкрепен и от въззивната инстанция. Ето защо частната жалба е
неоснователна, а обжалваното с нея определение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата се
дължат разноски, за които са представени доказателства за тяхното реално
извършване, а именно 600 лева - заплатено в брой в полза на адв. С.
адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3810 от 11.07.2023 г. по гр. д.
№9896/2022 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част от Д. Е.
М..
ПОТВЪРЖДАВА определение №13289 от 06.11.2023 г. по гр. д.
№9896/2022 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Д. Е. М.,
ЕГН:**********, да заплати на П. Л. Б., ЕГН:**********, сумата от 600 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9