РЕШЕНИЕ
№ 732
гр. Пловдив, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20245300500727 по описа за 2024 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалба на „Ти Би Ай Банк“, ЕИК:*********, чрез
юриск. Вл.Ц. против Решение № 182/ 09.01.2024г. по гр.д.№3063/ 2023г. по описа на ПРС –
ХІХ гр.с., с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на А. Д. Д. сумата от
1395,76 лв.– недължимо платени по договор за кредит от 30.01.2017 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от 11.11.2022 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. 61308/2022 г. на СРС. С въззивната жалба се оспорват
изводите на районния съд по отношение приложимото материално право, свързано с
приложеното основание по чл.22 във вр.с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чл.11, ал.1, т.19 ЗПК, в която
насока се излагат насрещни правни съображения и доводи от жалбоподателя относно
съдържанието на договора за потребителски кредит, при който се възразява от
жалбоподателя, че процесният съдържа необходимите изискващи се посочвания и
допускания на ГПР, общата дължима сума, информация относно изискуемите се
застраховки, като се цитира налична съдебна практика на съдилища в насока на
поддържаните от жалбоподателя възражения. Изтъква се и оплакване относно липсата на
произнасяне от ПРС на формулираното в ОИМ възражение за изтекла погасителна давност
по отношение на претендираната от ищеца обща сума за връщане като недължима при
начална липса на правно основание.
1
Въззиваемата страна А. Д. Д., представлявана от последователно от адв.Д.Б. и адв.К. К.,
впоследствие чрез съдебен адресат на съдебен адрес: бул.“*** в гр.П., чрез Т. Н. Д., не
взема становище по жалбата.
Жалбата изхожда от надлежна страна, насочена е против валиден съдебен акт, подадена е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по
същество.
Съдът е сезиран с иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване недължимост на сумата от
1395,76 лв.– недължимо платени по договор за потребителски кредит № *** от 30.01.2017 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от *** до окончателното й изплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч. г. д. 61308/2022 г. на СРС. Недължимостта на
процесната сума е обоснована с недействителност на сключения договор на основание чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.12 ЗПК , съответно поради липса на яснота относно начина на
формиране на ГПР, непосочване размер на възнаградителната лихва в лева с оглед
сравняването й с договорения лихвен процент от 26,36 %, липса на отразяване в
погасителния план с изплащането на всяка вноска каква част от главницата, възнагр.лихва,
застраховките и таксата оценка на риска се погасяват, наред с което се оспорва дължимостта
на такса оценка на риска от 422,96 лв, тъй като не е допустимо събиране на такси свързани с
усвояването и управлението на кредита, освен неяснотата относно вида на извършените
дейностите за нейното събиране.
По аналогични доводи и възражения, формулирани с настоящата въззивна жалба,
ответникът с ОИМ е оспорил така предявения иск с искане за неговото отхвърляне като
неоснователен, в приложение на което е представил справка за извършени плащания и
погасявания по договора за ПК.
Безспорно се е явило между страните сключването на процесния договор за потребителски
кредит № ** от 30.01.2017 г. при следните изчерпателно посочени условия и параметри: за 3
110 лева заемна сума, 205,26 лв за погасяване на застраховка „Комбо живот“, 209, 37 лв – за
погасяване на застраховка „Комбо безработица“, при формиран общ размер на кредита
3947,59 лв, освен които суми задължение за плащане на еднократна такса ца оценка на риска
в размер на 422,96 лв, при възнаградителна лихва в размер на 26,36 лева и ГПР 48,65 %, при
определена обща дължима сума в размер на 4 920,39 лв със задължение за връщане чрез
погасяване на 20 месечни погасителни вноски за периода 05.03.2017г – 05.10.2018г.
Във връзка с указания на съда до ответника, същият с молба от 12.10.2023г. посочил, че при
изчисление на ГПР по кредита процесната еднократна такса за оценка на риска и
застрахователната премия са включени при калкулиране на общите разходи, като били
добавени към главницата по кредита.
По делото е ангажирана ССчЕ с депозирано заключение на в.л. Й. П. П. с предмет на
задачата за установяване на размера на ГПР при условие, че в него са включени
застр.премия живот и лечение в болница, както и допълнителна такса оценка на риска. При
отчитане на параметрите на договора, както са описани по-горе, е установено , че при
2
включване на посочените суми за видовете застраховки и еднократната такса за оценка на
риска, ГПР би възлизал на 78,40%.
При тези безспорни обстоятелства и ангажирани доказателства, районният съд е уважил
предявения иск по чл.422 ГПК поради основателност на доводите и основанията за
недействителност на процесния ДПК по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК– поради неупоменаване на
условията за приложение на лихвения процент, индекс или референтен лихвен процент,
липса на регламентация за размера на „печалбата на кредитора“ / възнаградителна лихва /
чрез посочване на частта от месечната погасителна вноска за главница и съответно лихва,
поради което липса на яснота относно определяне на общата дължима сума и какви
вземания са включени в нея; липса на базата, върху която се начислява лихвения процент и
неговото разпределяне във времето, съответно начина на нейното формиране, независимо
дали ЛП е променлив или фиксиран, с оглед възможността за проверка дали отговаря на
посочения размер от 26,36%. Неспазване изискването на чл.11, ал.1, ал.10 ЗПК е свързано с
единствено посочване на абсолютна стойност ГПР от 48,65%, без ясно разписана методика
на формиране на същия чрез посочване на компонентите, дали са отчетени дължимите такси
и застрахователни премии, при вземане отчитане заключението по ССчЕ, че при
включването на тези разходи размерът на ГПР би бил 78,40%, което въвежда в заблуда
потребителя относно реалната цена на предоставената му услуга. С оглед на това и на
посочените основания по чл. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК , процесният договор е обявен
за недействителен и на основание чл.23 ЗПК при отчитане признатите обстоятелства от
ответника за заплатена сума от 4 960, 06 лв и главница на заета сума в размер на 3 110 лв,
разликата от 1860,06 лв явяваща се платена без основание, като искът е уважен за
претендираната сума от 1395,76 лв. така направените фактически констатации и правни
изводи съответстват на безспорните между страните обстоятелства относно параметрите,
при които процесният договор за ПК е сключен, част от които условия обуславят правния
извод за недействителност на договора в съответствие с установената от настоящия въззивен
състав практика при анализа на аналогични договорени условия на потребителски кредити в
други случай. Последното вкл. във връзка с яснотата на прилагане на посочения лихвен
процент по кредита и начина на формирания Годишен процент на разходите в посочения му
размер от 48, 65%, за който е установено по делото, че не включва част от разходите по
кредита, вкл. настоящи такива и включването им сочи на реален ГПР от 78,40%.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита на
потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключването на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК „ общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за ПК, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Следователно по силата на
3
императивните разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК посочените по-горе
разходи,въз основа на които при включването им би довело до реален ГПР в размера му от
78,40%, е следвало да бъдат включени при изчисление на ГПР. С разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК ГПР по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения, което на основание чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза по договор за
ПК, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на Закона, е нищожна.
Посочената разпоредба цели охраняване интересите на икономически по-слабата страна в
кредитното правоотношение, каквато се явява потребителят по него. Следователно при
сключването на процесния договор за ПК чрез предвиждане на посочените разходи
обуславя поемането на допълнителни разходи за заплащането на крайната цена по
кредитния договор във връзка с ползване на реално предоставения кредитен ресурс, поради
което е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като
реалните условия по този договор се явяват несъответни на действително уговорените
такива. От така изложеното се налага изводът, че договорът не отговаря най-малко на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно яснотата за посочване на елементите,
формиращи действителния размер, на който възлиза общата стойност на ГПР, поради
което е налице недействителност на основание чл.22 ЗПК, в каквато насока са и решаващите
изводи на районния съд.
Независимо от посочване на конкретните размери на разходите за еднократна такса за
оценка на риска и застрахователната премия, същите съставляват реални настоящи и
допускания за направа на такива допълнителни разходи по смисъла на пар.1, т.1 ДР на ЗПК,
което формира общият размер на разхода по кредита и реално касае крайната обща цена на
кредита във връзка с предоставения кредитен ресурс на потребителя, което води вкл. реално
оскъпяване на цената на договора за кредит за предоставения за ползване от потребителя
финансов ресурс. С характер на допълнителни разход, по смисъла на пар.1, т.1 ДР на ЗПК
следва включване в „ общия разход по кредита за потребителя“, отчитащ всички настоящи,
бъдещи разходи по кредита и техните допускания. Целта на разпоредбата по чл.11, ал.11,
т.10ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. В този смисъла е и изискването на
чл.10, пар. 1, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани
за изчисляването на посочения процент на ГПР.
По поддържаното от жалбоподателя възражение за погасителна давност, въззивинят съд
намира същото за неоснователно. Процесната претенция на ищцата се основава на връщане
на дадено на основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД по изначално недействителен договор за кредит.
Приложимо се явява Постановление №1 от 28.V.1979 по гр.д.№ 1/79г. на Пленума на ВС,
съобразно разрешенията на което когато е получено нещо въз основа на договор, признат за
нищожен като противен или заобикалящ Закона, връщането на даденото може да се иска
поради начална липса на основание, като при този фактически състав погасителната давност
започва да тече от получаване на престацията. В случая жалбоподателят и ответник в
4
първоинстанционното производство поддържа тезата, че погасителната давност е започнала
да тече още с възникване на правоотношението от датата на договора за потребителски
кредит 31.01.2017г. При разясненията, дадени с ППВС №1/ 1979г., доводът се явява
неоснователен, тъй като за съобразяване на възражението за погасителна давност следва да
се отчете общият петгодишен погасителен срок по чл.110 ЗЗД, но от момента на получаване
на престацията от потребителя, за контретизацията на който момент не се твърди и
установява по делото поради поддържаната теза относно началният момента на
погасителната давност от страна на ответника, с оглед отчитането на релевантният момент
по цитираното ППВС №1/79г до момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. / Така
Определение № 330 от 4.04.2016г по гр.д.№ 1039/ 2016г. на ВКС – ІV гр.отд./
По тези съображения въззивната жалба се намира за неоснователна, а обжалваното решение
като правилно ще се потвърди изцяло.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 182/ 09.01.2024г. по гр.д.№3063/ 2023г. по описа на
Пловдивски районен съд – ХІХ гр.с., с което е признато за установено, че „Ти Би Ай Банк“,
ЕИК: ********* дължи на А. Д. Д. сумата от 1395,76 лв.– недължимо платени по договор за
кредит от 30.01.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.11.2022 г. до
окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.
61308/2022 г. по описа на СРС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5