Решение по дело №281/2024 на Административен съд - Добрич

Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и е образувано по жалба на Г. Й. Г. от [населено място], община Добричка, подадена чрез адв. М. Г. – ДАК, срещу Решение № 24/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ Добрич, с което е отхвърлена жалба срещу Разпореждане № 241-00-1874-5/15.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Добрич за отказ за предоставяне на парично обезщетение за безработица.

Жалбоподателят счита, че решението и разпореждането са незаконосъобразни, като постановени в противоречие с материалния закони. Излагат се твърдения, че жалбоподателят няма местопребиваване в чужбина, тъй като не е регистриран адресно на територията на друга държава, нито е живял на територията на друга държава. Неправилно административният орган приложил разпоредбите на Регламент 883/2004 г. като неправилно преценил коя е държавата по постоянно местопребиваване. В административното производство не били изследвани и причините, поради които жалбоподателят е работил в чужбина. По тези съображения жалбоподателят счита, че решението и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни, моли те да бъдат отменени, а преписката да се върне на длъжностното лице за ново произнасяне по същество по дадените указания. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв.Г. заявява, че поддържа жалбата. Претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение.

Ответната страна, директорът на ТП на НОИ [населено място], чрез процесуалния си представител, юрисконсулт М., оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. В писмена защита подробно излага аргументи за законосъобразност на оспорените актове. Счита, че в случая е приложимо общото правило на чл.61, § 2 от Регламент 883/2004 г. Изключението на чл.65 § 2 от регламента се отнасяло за лица, които са най-вече сезонни работници и затова държавата на пребиваване била правилно определена от административния орган. Изразява становище, че обезщетението за безработица е предназначено да насърчана осигурените лица да търсят работа в държавата-членка, където те последно са плащали осигурителните си вноски и да задължи държавата да поесе тежестта по изплащането на обезщетението за безработица. Периода на последната заетост на осигуреното лице бил относим към определяне държавата на пребиваване, а не периода след прекратяване на заетостта с оглед нормата на чл. 65, § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Моли обжалваното решение на директора на ТП на НОИ и разпореждането да бъдат оставени в сила.

Добричкият административен съд, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Г. Й. Г. е подал заявление с вх. № 313-3867/13.11.2023 г. в ТП на НОИ Добрич за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54 а от КСО като е декларирал, че трудовото му правоотношение с работодателя, Viking Catering AG, търговско дружество регистрирано в Конфедерация Швейцария, е прекратено. Към заявлението е приложил срочен трудов договор, сключен за периода 03.03.2023 - 11.11.2023 г., заявление за удостоверяване на осигурителни периоди в друга държава-членка на ЕС/ЕИП и декларация относно определяне на пребиваване и др. документи.

С Разпореждане № 241-00-1874-1 от 27.11.2023 г. ръководителят на осигуряването за безработица е спрял производството и е направил запитване до компетентната институция на Швейцария за удостоверяването на осигурителните периоди. Със СЕД Н002 от компетентната институция на К Швейцария са потвърдени осигурителните периоди на осигурена заетост с ПД U1 за 2021 г., 2022 г. и 2023 г.

Производството е възобновено с Разпореждане № 241-00-1874-2 от 07.02.2024 г. С разпореждане от 20.02.2024 г. производството е отново спряно като е отправено запитване до ЦУ на НОИ с цел определяне на държавата по пребиване и компетентната институция за отпускане на обезщетението за безработица.

На 08.03.2024 г. производството е възобновено, а на 15.03.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица е издал Разпореждане № 214-00-1874-5, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица. В мотивите на разпореждането са посочени периодите на осигуряване в Швейцария и периодите на получаване на обезщетение за безработица в България и е направен извода, че Република България се явява държава по престой между осигурителни периоди в Швейцария по см. на чл. 1, б.“к“ от Регламент ЕО) 883/2004 г. и не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване.

Г. Г. е обжалвал по административен ред горепосоченото разпореждане като директорът на ТП на НОИ - Добрич постановил оспореното в настоящото производство Решение № 24 от 08.05.2024 г., в чиито мотиви е прието, че отказът за отпускане на парично обезщетение за безработица е правилен и законосъобразен.

В решението са изложени мотиви, че наличието на постоянен адрес в България, не е фактор, който имал отношение към определяне на държавата по пребиваване по смисъла на европейските регламенти. Мястото на работа на жалбоподателя, круизен кораб, се считал за част от територията на страната, под чийто флаг плава. Въз основа на документите в административната преписка било установено, че държавата на пребиваване се определя според общата продължителност на периодите в осигурена заетост на лицето. В процесния случай за Г. Й. Г. тези периоди в осигуряване в Швейцария били: 15.07.2010 - 07.01.2011г. 31.03.2011 -30.12.2011 г., 19.03.2012 - 29.10.2012 г., 05.09.2014 - 26.11.2014 г., 13.03.2015 -22.12.2015 г., 25.08.2015 - 06.01.2020 г., 01.04.2020 - 01.10.2020 г., 16.07.2021 -11.11.2021 г., 10.03.2022 - 07.12.2022 г., 07.03.2023 - 12.11.2023 г. Изложени са също съображения, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово - правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. От началото на първия период на осигурена заетост на жалбоподателя в чужбина (15.07.2010 г.), до прекратяването на последното му трудово правоотношение (12.11.2023 г.), били минали повече от 5 години. Европейското законодателство (Съвет на ЕС, т.19, дело С-76/76) е възприело този 5 - годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава. Този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава. Лицето е получавало парично обезщетение за безработица през периодите: 22.12.2015 - 21.06.2016 г. и 01.10.2020 - 31.05.2021 г. След втория период на паричното обезщетение за безработица жалбоподателят нямал други периоди на трудова заетост в България. Последното му трудово правоотношение в България било прекратено на 27.08.2019 г. Очевидно било, че Г. след тази дата упражнявал дейност само в чужбина и се завръщал в България, за да кандидатства за българско обезщетение за безработица, но в този случай България се явява държава по престой. С горните мотиви жалбата срещу разпореждането е отхвърлена.

Решението е съобщено на 20.05.2024 г., а жалбата срещу него е подадена на 29.05.2024 г., т.е. в законоустановения срок за обжалване.

При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е основателна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Добрич и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица са издадени в рамките на установената от закона за тези органи компетентност - чл. 117, ал. 3, вр., ал. 1, т. 2, б. "б. " от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО.

Решението и потвърденото с него разпореждане отговарят на изискванията за форма на административните актове.

Съдът не установи в административното производство да са допуснати съществени процесуални нарушения.

Решението и потвърденото с него разпореждане са постановени в противоречие с материалния закон.

Страните не спорят по установените в административното производство факти, касаещи периодите на трудова заетост на жалбоподателя и периодите, през които същият е получавал обезщетение за безработица в Република България. Спорът се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била за Швейцария.

От събраните доказателства се установява, че през периодите на заетост, посочени по-горе, жалбоподателят е работил по трудово правоотношение с работодател, регистриран в Конфедерация Швейцария, който го е наемал по срочни договори за извършване на работа на круизни кораби. В административното производство не са събраните доказателства, че жалбоподателят е имал адрес на пребиваване в друга държава, различен от специфичното му място на работа на круизен кораб.

Република България като държава - членка на ЕС е обвързана от европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Относимо към спора в случая е приетото на 31.03.2012 г. Решение №1/2012 на Съвместния комитет ЕС – Швейцария, с което е актуализирано Приложение II „Координация на системите за социална сигурност” към Споразумението между Европейската общност и нейните държави–членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора. От 01.04.2012 г. държавите–членки прилагат с Конфедерация Швейцария Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" чл. 11, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е посочено, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от общото правило, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Спорът между страните е дали в настоящата хипотеза е приложима нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б. "а", изр.2-ро от същата разпоредба, отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 определя, че: "Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено".

Предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на последната си дейност, като зает или самостоятелно зает, гражданинът да е пребивавал в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинен.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие - това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Конфедерация Швейцария, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовата си дейност на борда на круизния кораб жалбоподателят се завръща в България, а не на територията на Швейцария.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, който определя, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 11, § 4 от Регламент (ЕО) № 883/2004 касаеща случаите, в които мястото на работа е на борда на морски плавателен съд. Макар че в настоящия случай мястото на работа на жалбоподател е на речен круизен кораб (не морски), то по аргумент от принципа, въведен с горепосоченото правило, изисква се осигуреното лице да пребивава действително в държавата в държавата си по заетост, за да се приеме, че то е подчинено на законодателството на тази държава.

Както бе посочено по-горе, в случая няма никакви събрани данни жалбоподателят да има адресна регистрация в Швейцария, нито изобщо да е пребивавал там. От декларацията на жалбоподателя относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е видно, че след приключване на трудовото му правоотношение (винаги уговаряно като срочно) той се е прибирал в България. Трудовата дейност, изпълнявана от жалбоподателя, също може да се определи като работа със сезонен характер, видно от потвърдени периоди на заетост.

Предвид специфичното място на работа, борда на круизен кораб и предвид липсата на всякакви данни за някаква уседналост на жалбоподателя в държавата му по заетост, в административното производство е следвало да бъдат изследвани елементите на пребиваването по см. на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. В случая държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.

Самото естество и специфичните характеристики на осъществяваната дейност от жалбоподателя, полагане на временен труд на круизен кораб, срочния характер на всеки негов трудов договор, липсата на всякаква друга връзка с държавата по заетост, несъмнено изискват задълбочена преценка на елементите на пребиваването по см. на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В случая изобщо не е изследвано и намерението на жалбоподателя, свързано с преместването му на работа при швейцарския работодател. А нормата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 определя за решаващи причините за преместването на един работник при определяне на действителното му място на пребиваване.

От всички данни по делото, както и свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели, неговите близки, Д. М. и брат му М. Г., се установява по несъмнен начин, че причините за срочните трудови договори на жалбоподателя с швейцарската компания, извършваща търговска дейност чрез круизни кораби, са изцяло икономически. Същевременно жалбоподателят никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си. Видно от доказателствата по делото, след изтичането на срока на трудовите договори, същият периодично се е завръщал на територията на страната.

След като жалбоподателят няма установено жилище, домакинство в друга държава, различна от България и никога не е живял на територията на държавата по заетост, специфичното му място му на работа, борда на круизния кораб, не е достатъчно за определяне на държавата по заетост и като държава на пребиваване.

Освен това всички доказателства по делото сочат, че жалбоподателят не е възнамерявал трайно да се установява в друга държава.

Затова при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага категоричният извод, че център на интересите на жалбоподателя е Република България - противно на приетото от административния орган. Република България е държавата по обичайно пребиваване на Г. Г., следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, както и изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество.

В този смисъл е и практика на Върховния административен съд, а именно - Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. д. № 8158/2018 г.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. д. № 8633/2018 г.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. д. № 3077/2018 г.; Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 година, както и на административните съдилища - Решение от 18.01.2024 г. на Адм С - Силистра по адм. д. № 191/2023 г.; Решение № 4401 от 3.07.2023 г. на Адм С - София по адм. д. № 93/2023 г.; Решение № 1108 / 13.06.2024 г. по адм.д. № 457/2023 г. на Административен съд – Ловеч; Решение № 314 от 1.12.2023 г. на Адм С - Русе по адм. д. № 387/2023 г.; Решение № 649 от 8.03.2023 г. на Адм С - Благоевград по адм. д. № 811/2022 г.; Решение № 111 от 22.12.2022 г. на Адм С - Габрово по адм. д. № 210/2022 г.; Решение № 53 от 13.02.2023 г. на Адм С - Пазарджик по адм. д. № 1070/2022 г.; Решение № 10 от 2.02.2023 г. на Адм С - Велико Търново по адм. д. № 733/2022 г.

Предвид гореизложеното, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно, поради допуснато нарушение на приложимия материален закон, а административната преписка следва да бъде върната за ново произнасяне по същество, при което следва да бъдат съобразени мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

На жалбоподателя следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и съдействие и пълномощно, съдържащ клауза за изплатено адвокатско възнаграждение в брой в размер на 600 лева с включено ДДС.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Добрич, пети състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Г. Й. Г. Решение № 24/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ Добрич и Разпореждане № 241-00-1874-5/15.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Добрич за отказ за предоставяне на парично обезщетение за безработица.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Добрич за ново произнасяне по заявление вх. № 313-3867/13.11.2023 г. на Г. Й. Г., съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона и в сроковете по КСО.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт - София да заплати на Г. Й. Г. с [ЕГН] с адрес в [населено място], община Добричка, [улица], сумата от 600 (шестстотин) лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство.

Решението не подлежи на обжалване.