РЕШЕНИЕ
№ 166
гр. М., 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на двадесет и седми май
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Таня Живкова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20241600500154 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на М.
И. П. против решение № 80/20.02.2024 г. на Районен съд – М. по гр. д. № 342/2022 г., с
което е отхвърлен установителен иск за собственост срещу Община М..
Жалбоподателката М. И. П. твърди, че решението е необосновано, тъй като
съдът е пренебрегнал наведените от ищцата доводи, оставил ге е необсъдени и е
стигнал до неправилни правни изводи. Съдът е оновал крайния си извод върху
недопустимо предположение, че щом процесният имот е включен в територия по §4 от
ЗСПЗЗ, то това означава, че имотът е бил одържавяван и е подлежал на реституция по
реда на ЗСПЗЗ, каквато не е проведена, следователно Общината е придобила имота.
Жалбоподателката развива доводи, че е придобила имота по давност, след като
владението й е било предоставено пред 1998 г. от В.К.. Установени са и двата елемента
от фактическия състав: упражняване на фактическа власт и намерението на
собственик. Неправилното отразяване на имота в кадастралната карта няма
правопораждащо действие, то е техническа дейност и не може да лиши въззивницата
от правото й на собственост. По делото е установено, че лозето не е било внасяно в
ТКЗС, затова и не е била проведена процедура по възстановяването му като земеделска
земя с решение на ОСЗГ. След като не се касае до имот, за който не са били предявени
претенции за възстановяване, то той не може да бъде придобит от Общината. Актът за
1
общинска собственост, съставен от въззиваемата страна, няма обвързващо действие
след като е бил надлежно оспорен, а тежестта на доказване придобиването на право на
собственост от Общината се носи от самата нея. Тя обаче не е ангажирала убедителни
доказателства за това.
Въззивницата моли решението на МРС да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно и вместо него МОС да постанови ново, с което да уважи иска за
собственост по чл. 124 от ГПК, като присъди и деловодни разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна Община М., представлявана от кмета З.Ж., в писмен
отговор оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Поддържа, че
решението е обосновано, затова следва да бъде потвърдено. Изтъква, че не е установен
субективният елемент на владението, упражнявано от М. П., както и идентичността на
спорния имот с този на праводателката на ищцата.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред МРС М. П. е предявила установителен иск за собственост срещу Община
М. като е твърдяла, че е придобила по давност лозе от 1000 кв. м, представляващо част
от имот с идентификатор ***.210.511 по КККР на гр. М.. Владение е установила през
1998 г. след сключване на предварителен договор за продажба с В.К. Д., която пък се е
легитимирала като собственик с нотариален акт № 18, н.д. № 23 от 1951 г. на
Михайловградски околийски съдия.
За да отхвърли иска, РС - М. е приел, че В. Д. е притежавала само един имот в
м. П. – лозе от 1500 кв.м., придобит чрез покупка през 1951 г. За този имот Д. е подала
заявление за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, а през 1998 г. е
сключила с П. и предварителен договор за 1000 кв. м от същия имот. Имотът е
включен в територия по §4 от ЗСПЗЗ, което е станало, защото имотът е земеделски,
подлежащ на възстановяване. От това съдът прави извод, че се касае до земеделска
земя, която е останала след възстановяване на правата на собствениците и на
основание чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ се стопанисва и управлява от общината, а след
влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и
възстановими стари реални граници е станала общинска собственост. По този начин е
отрекъл правата на ищцата.
Въззивният съд намира решението за неправилно, затова го отменя.
Въззивницата М. П. твърди, че е придобила по давност лозе от 1000 кв.м. в м.
2
П., представляващо част от имот с идентификатор ***.210.511 по КККР на гр. М..
Община М. е съставила Акт за частна общинска собственост № 6364/2021 г. за същия
имот. Актът за общинска собственост е оспорен от П.. При възникналата конкуренция
на права ищцата по установителния иск следва да докаже упражняване на фактическа
власт върху имота явно и несмущавано с намерението на собственик, а Общината носи
тежестта да установи наличието на предпоставки за съставянето на АОС и
основанията, на които имотът е станал частна общинска собственост.
От събраните доказателства се установява, че през 1951 г. В. Д. е придобила
лозе от 1500 кв м. в м. П. в землището на гр. М. чрез договор за покупка (нотариален
акт №18/03.02.1951г.). През 1998 г. тя е сключила с М. П. предварителен договор за
продажба на 1000 кв. м. от това лозе и е предала владението. От показанията на
свидетелите К. К. и А.П. се установява, че лозето се владее от М. П. и съпруга й, а
двамата свидетели, като споделят своите наблюдения от 70-те години на ХХ век до
днес, посочват, че преди М. П. лозето е било обработвано от В. Д. и нейния съпруг. От
заключението на вещото лице Н. се установява, че имотът владян от П. е част от имот с
идентификатор ***.210.511. В експертизата на вещото лице арх. Г.Л. е изведено
заключение след оглед на място и съпоставяне на имотите по нотариалния акт от 1951
г. и предварителния договор от 1989 г., че владяната от П. част съвпада с описаното в
предварителния договор.
Данните по делото налагат извод, че процесният имот не е бил одържавяван,
включван в ТКЗС или отнеман на друго основание. Първо свидетелите посочват, че
той винаги е бил обработван от В. Д., а в последствие от П., на следващо място вещото
лице Н. след справки в Община М. и ОЗСГ също установява, че няма данни за
отнемане на имота. След като имотът не е бил включван в ТКЗС, то той и не подлежи
на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Д. не е губила владението върху собственото си
лозе, поради което е могла да упражнява правото си на собственост върху него в
пълния му обем. Така тя е обещала продажба на 1000 кв.м. от лозето на М. П. и е
предала владението със сключване на предварителния договор на 19 ноември 1998 г.
От този момент П. е започнала да упражнява фактическа власт с намерението на
собственик и след изитчане на 10 години е придобила имота по давност.
Подаването на молба до ОСЗГ за възстановяване на имота от В. Д. не е
действие, което да прекъсне давността, защото на първо място то не е насочено срещу
упражняващата владението и не е достигнало до нея, а до един административен орган.
На следващо място това заявление не променя статута на имота – ако той не е бил
одържавен, то и не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и административният орган е
бил длъжен да констатира това и да постанови негативен резултат по заявлението на
Д..
Ирелевантно за настоящия спор е защо на Д. е бил възстановен земеделски имот
3
в същата местност. Касае се до незаконосъобразен административен акт, който в
настоящото производство не е представен и не може да бъдепредмет на обсъждане и
въобще на съдебен контрол.
Не съществува законова забрана за упражняване на давностно владение върху
лозето след като то винаги е било частна собственост и действията на П. са насочени
именно срещу собственичката Д..
Установяването на фактическа власт върху част от имот, който е с обща площ
1500 кв.м., не препятства възможността владяната част да се придобие по давност, щом
отговаря на изискванията за самостоятелен имот. В случая имотът представлява лозе, а
минималната площ за имот от такъв вид е именно 1 дка.
МОС приема, че М. П. е реализирала правата си на владелец, като е придобила
имота по давност след 10-годишно упражняване на фактическа власт с намерение на
собственик. Субективният елемент е установен от показанията на свидетелите, които
категорично поддържат, че М. П. е демонстрирала себе си като собственик и това й
качество никога не е било оспорвано от никого.
Въззиваемата Община М. е включила имота в територия по § 4 от ЗСПЗЗ –
земи, които са били предоставени за ползване, но подлежат на възстановяване на
бившите собственици. По отношение спорния имот обаче няма никакво основание да
бъде част от такава територия, защото нито е бил обобществяван, нито е бил
предоставян за ползване, нито подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Имотът не покрива
условията на чл. 25 от ЗСПЗЗ да е земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, за да се счита общинска собственост. Тъй
като имотът не подлежи и на възстановяване по ЗСПЗЗ, то спрямо него не се прилага и
чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ: лозето не е земеделска земя, останала след възстановяване
правата на собствениците, за да стане общинска собственост след влизане в сила на
плана за земеразделяне. Чл. 19 от ЗСПЗЗ намира приложение за земеделски земи, които
са подлежали на реституция, но бившите собственици не са инициирали процедурата
пред ОСЗГ.
Плановете, на които се позовава Община М., е следвало да са съставени въз
основа на решения за възстановяване и извършени административни процедури по
установяване на собствеността, но те нямат вещно действие, а само констатират
съществуващо положение, поради което не могат да породят ефект на придобиване
собствеността от Общината.
Актът за общинска собственост № 6364 съдържа констатация, която обаче няма
правопораждащо, а само констативно действие, а тя е опровергана. Актът посочва две
правни основания за придобиване на имота: чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОбС и чл. 56, ал.1 от
ЗОбС, но и двете норми са общи и очертават възможни хипотези, които следва да са
изпълнени с конкретно съдържание според конкретния случай. За да бъде придобита
4
собственост от Общината, трябва да е налице възстановяване на собственост по ред,
определен в закон според чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОбС, а в случая не е провеждана
процедура, която да реституира имот в полза на Общината. Разпоредбата на чл. 56 от
ЗОбС пък урежда процедурата по съставяне на АОС и сама по себе си не е основание
за придобиване право на собственост.
По делото не се установи Община М. да е придобила процесния имот.
Като намира, че искът на М. П. за установяване правото й на собственост е
основателен, то МОС отменя обжалваното решение и вместо него постановява ново, с
което признава за установено на основание чл. 124 от ГПК по отношение Община М.,
че М. П. е собственик на реална част с площ от 1000 кв. м, попадаща в северозападната
половина на ПИ с идентификатор ***.210.511 по КК на град М., заедно с поостроената
в тази част сграда от 28 кв.м. с идентификатор ***.210.511.1.
При този изход на процеса на въззивницата М. П. се дължат разноските за двете
съдебни инстанции, които възлизат на 3421,97 лв.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 80/20.02.2024 г. на Районен съд – М. по гр. д. № 342/2022
г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение ОБЩИНА М., представлявана
от кмета З.Ж., че М. И. П., ЕГН **********, от гр. М., ж. к. „М.“, бл. *, вх. *, ет. *, ап.
**, е собственик на реална част с площ от 1000 кв. м, попадаща в северозападната
половина на поземлен имот с идентификатор ***.210.511 по КК на град М., целия с
площ от 2 388 кв.м с административен адрес местност „Парта”, трайно предназначение
на територията – земеделска, при съседи на частта, притежавана от М. П.: имоти
***.210.332, ***.210.505, ***.210.468 и ***.210.510, а също и сграда от 28 кв.м. с
идентификатор ***.210.511.1.
ОСЪЖДА ОБЩИНА М. да плати на М. И. П. разноски за двете съдебни
инстанции в размер на 3 421,97 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6