Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260042
гр.
Севлиево, 08.04.2021г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СЕВЛИЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ГЕРГАНА АНТОНОВА-ПОПОВА
Съдебни заседатели:
При секретаря ИВЕЛИНА
ЦОНЕВА и в
присъствието на прокурора ........................................ като
разгледа докладваното от съдията
Антонова-Попова гр.д.№525 по описа
за 2020г. и
за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. №
1920/22.06.2020 г., уточнена с молба вх. № 260285/04.02.2021 г., предявена от „Мого България" ООД, ЕИК
*********, с адрес: гр. София, бул. „Г.М.Димитров" №16-А, представлявано
от И.Г., срещу Д.М.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, за установяване съществуването на задължението му да заплати сума
в общ размер на 2791,35 лева, включваща:
сумата 186.54лв. –незаплатена главница по лизингови вноски лизингови вноски за периода от 01.04.2018 г.
до 03.12.2018 г. по договор за финансов лизинг от 13.03.2018г., сумата
1434.76лв.-незаплатена договорна
лихва по лизингови вноски за
периода от 01.04.2018 г. до 03.12.2018 г вноски сумата 50.18 лева – мораторна
неустойка върху неплатените лизингови вноски за периода от 01.04.2018 г. до
03.12.2018 г., сумата 558,87 лева - неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, сумата 292.19 лева - разходи за заплатени данъчни
задължения, сумата 268.81 лева - разходи за заплатени застрахователни премии,
за която сума в производството по частно гр. дело № 1208/2019 г. на СРС, е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В исковата молба са изложени твърдения, че по
молба на ищеца било образувано частно гр. д. № 1208/2019 г. по описа на СРС, и
издадена заповед за изпълнение на парично задължение, и била издадена заповед за
изпълнение, която била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което
и в законоустановения едномесечен срок ищецът предявил искова молба за
установяване със сила на пресъдено нещо, че е носител на правата на вземания за
посочените суми.
В исковата молба се твърди, че по
силата на договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността № AG0001736/13.03.2018
г. ищецът е предоставил на ответника лек автомобил „Mazda", модел
„6", ДК № ЕН****КН, номер на
рама JMZGY19R671462035. Излага,
че лизингополучателят е заплатил първоначални разходи по смисъла на приложимите
Общи условия, като размерът на
финансирането е 5100 лева. Твърди, че лизингополучателят поел задължение за
заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта по предназначение с
грижата на добър стопанин.
Излага, че уговореният срок на договора е 72 месеца и
изтича на 01.03.2024 г. съгласно приложения погасителен план - неразделна част
от договора за финансов лизинг. Твърди, че е договорен фиксиран лихвен процент
в размер на 39,60 %, съответно размер на месечни анюитетни вноски от 186,29
лева. Твърди, че лизингополучателят не е извършил нито едно плащане по
договорения погасителен план, поради което съобразно договореното в Общите
условия, лизингодателят развалил договора, считано от 03.05.2018 г. с писмено
уведомление. Същевременно
лизингополучателят продължил да ползва автомобила до 03.12.2018 г., на която дата е върнат на лизингодателя. Твърди, че на основание чл. чл. 345 от ТЗ във вр. с чл.
8.1 от приложимите към договора Общи условия за периода, през който автомобилът
е ползван от лизингополучателя, последният дължи заплащането на договорените
месечни вноски по погасителния план от първа (с падеж 01.04.2018 г.) до девета
(с падеж 01.12.2018 г.) включително и десета частично (за период от 02.12.2018
г. до 03.12.2018 г.) в общ размер от 1621,30 лева, включваща главница в размер
на 186.54 лева и възнаградителна лихва в размер на 1434.76 лева.
Твърди, че на основание чл. 15.1
от приложимите ОУ, предвид допуснатата забава
в плащанията на първа до единадесета вноска е начислена неустойка в
размер на 50.18 лева за периода от 01.04.2018 г. до 03.12.2018 г. Също така на
основание чл.15.5 от приложимите към договора Общи условия, лизингополучателят
дължи неустойка за прекратяване на договора по негова вина в трикратен
размер на договорената месечна вноска или общо 558,87 лева, дължима еднократно
към датата на прекратяване на договора, формирана като сбор от три месечни
вноска, всяка една в размер на 186,29 лева.
На
следващо място твърди, че на основание чл. 8.6. във вр. с чл.
8.7.4 от Общите условия, лизингополучателят дължи да възстанови на лизингодателя направените разходи за заплащане на данъци
на основание чл.52-61
от Закона за местните данъци и такси за 2018 г. и 2019 г. в общ размер на 292.19 лева. На последно място
твърди, че на основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.5 от Общите условия,
лизингополучателят дължи да възстанови на лизингодателя направените разходи за
заплащане на застрахователни премии по вноска №1 по полица BG/22/118002832185 на „Лев Инс“ АД.
В условията
на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове, са предявени осъдителни искове за сумата 316.48 лева,
представляваща непогасените първа и втора лизингови вноски по погасителния план към договор за финансов лизинг
от 13.03.2018 г., както и сумата 1304,03 лева - неустойка на основание
чл. 15.3 от Общите условия за неоснователно ползване на лизинговия автомобил за
периода от 01.06.2018 г. до 03.12.2018 г. в размер на 7 месечни вноски, всяка
от които -186,29 лева.
Претендират се направените разноски по делото.
В законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител е депозирал отговор на
исковата молба, с които оспорва предявените искове. Оспорва да е извършено надлежно
уведомяване на длъжника за разваляне на договора. Излага
подробни съображения, че уговорената и претендирана от ищеца неустойка в
процесния договор за лизинг в размер на три лизингови вноски по силата на чл.
15.5 от ОУ е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не било доказано лизинговият автомобил да е ползван от
ответника до 03.12.2018г. Оспорва претенциите за
заплащане на данъци и такси и за заплащане на застрахователни премии.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. №1208 по описа за
2019г. на РС-Севлиево, се
установява, че на ищеца е издадена Заповед с №678/01.11.2019г. за изпълнение по чл.
410 ГПК за сумата от 2991.35лв.,ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда –01.11.2019г. до окончателното й
погасяване.
Заповедта за изпълнение е била
връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради това съдът е
указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си. Исковете са
предявени в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на
разглеждане по същество.
От представените доказателства по
делото, а именно: препис от Договор за финансов лизинг № AG0001736 със задължително
придобиване на собственост върху лизинговия актив от 13.03.2018 г., препис от
погасителен план за лизингови вноски, препис от приемо-предавателен протокол от
14.03.2018 г., препис от пълномощно за застраховане и съгласие за условията за
застраховане на лизинговия актив, препис от декларация от лизингополучателя от
14.03.2018 г., препис от Общи условия към договори за финансов лизинг,
сключвани от „Мого България“ ЕООД с
физически лица – потребители от 14.03.2018 г., препис от Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, препис от
погасителен план, препис от Тарифа към общите условия, приложими към договори
за финансов лизинг, сключвани от „Мого България“ ЕООД, препис от ел. писмо от
30.04.18 г., извлечение от списък, препис от преводно нареждане от 28.06.2019
г., препис от сметка 321911 за начислена застрахователна премия, препис от
сметка 326497 за начислена застрахователна премия, препис от преводно нареждане
за кредитен превод от 06.11.2018г.,
както и заключението на в.лице, се установява
следната фактология:
Предмет на
исковото производство са задълженията за:
сумата 186.54лв. –незаплатена главница по лизингови вноски лизингови вноски за периода от 01.04.2018 г.
до 03.12.2018 г. по договор за финансов лизинг от 13.03.2018г., сумата
1434.76лв.-незаплатена договорна
лихва по лизингови вноски за
периода от 01.04.2018 г. до 03.12.2018 г вноски сумата 50.18 лева – мораторна
неустойка върху неплатените лизингови вноски за периода от 01.04.2018 г. до
03.12.2018 г., сумата 558,87 лева - неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, сумата 292.19 лева - разходи за заплатени данъчни
задължения, сумата 268.81 лева - разходи за заплатени застрахователни премии.
От представените писмени доказателства
доказателства се установява, че страните са обвързани от Договор за финансов
лизинг № AG0001736/14.03.2018г., по силата
на който на ответника е бил предоставен лизинговия обект: лек автомобил „Mazda", модел „6", ДК № ЕН****КН, номер
на рама JMZGY19R671462035; че към
договора са били приложени двустранно подписани от страните Общи условия и Тарифа
към тях; че ответникът не е заплатил
първата лизингова вноска по договора; че договорът е
прекратен на 03.05.2018г. и финансовият актив е предаден
на лизингополучателя на 03.12.2018г.
Автомобилът, предмет на договора за лизинг, е предаден на
лизингополучателя-ответник на 14.03.2018г. в 16.00 часа, за което е съставен
приемо-предавателен протокол подписан от страните /л.10/.
На 30.04.2018г. в
8.40часа ищцовото дружество е отправило уведомление за прекратяване на договор
за лизинг №0001736, на електронния
адрес на ответницата, който е вписан
в
договора.
Страните не спорят относно характера на възникналото между страните правоотношение по договор за лизинг.
Размерът на лизинговата цена по договор
за финансов лизинг AG0001736 от
13.03.2018г. е 7500лева. Ответникът
е направил
плащане на първоначалната
вноска вноска на 13.03.2018г., в размер
на 2400лева, както и на първоначални разходи в размер
на 220лв. при сключване на
договора. След това
не е извършвал други плащания по
договора до настоящия момент.
Съгласно процесния
договор, срокът на лизинга е 72месеца. Лизингополучателят
заплаща главницата и лихвата върху нея на 72месечни вноски съгласно Приложение 1.Общият размер
на кредита е 5100лв. Общият
разход по кредита е
8 356.78лв. и включва: такса
ангажимент-100лв. и лихва върху главницата- 8256.78лв.Общата сума дължима от
лизингополучателя е 13456.78лв.. Годишният процент на разходите е 48.32% и включва такса ангажимент
и лихва върху главницата.
Съгласно приложения
погасителен план, първата
лизингова вноска е в размер на
130.19лв., с падеж- 01.04.2018г.
Съгласно т.12 от договора, лизингополучателят се
задължава да сключи за своя сметка в полза
на лизингодателя застраховка “гражданска
отговорност“.
Съгласно чл.8.7.4 от Общите условия към
договора за финансов лизинг,
лизингополучателят се задължава да
заплаща пълният размер на данъците за процесния автомобил, които са заплатени от
лизингодателя.
Изслушано е
заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като
правилно и компетентно,
което установява, че размерът на
договорената и незаплатена
част от главницата по договора за финансов лизинг за периода 01.04.2018г.- 03.05.2018г.
е в размер на
37.81лв..
Размерът на договорената
и незаплатена възнаградителна
лихва за периода 01.04.2018г.-03.05.2018г. е в размер на
290.69лв.
Лихвата за забава върху погасителните вноски
по договора за периода 01.04.2018г.- 03.12.2018г. е в
размер на 53.95лв..
Начислената неустойка за прекратяване на договора
по вина на лизингополучателя е в размер на
558.87лв..
В.лице е изчислило, че
пропорционалната част от данъчното задължение за процесния лек
автомобил, което е заплатено от лизингодателя, която съответства на
периода 01.04.2018г.-03.05.2018г. е в
размер на 28.68лв..
Заплатените
разходи за застрахователни премии
за процесния лек автомобил от
лизингодателя за процесния автомобил за периода март-декември 2018г.
са в размер на
224лв., която сума не е погасена
от лизингополучателя.
Въз основа на обсъдените доказателства съдът достига до следните правни изводи по
спора:
Разпоредбата на чл.342, ал.2 от ТЗ предвижда, че с
договора за финансов лизинг /ДФЛ/ лизингодателят се задължава да придобие вещ
от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я
предостави за ползване срещу възнаграждение. Разпоредбата в ал.3 предоставя
възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на договора или след
изтичане на срока му. Предвид посочените правни норми, разпоредбата на чл.344 от ТЗ, съгласно която лизингодателят има задълженията на наемодател по чл.230 от ЗЗД,
и препращащата норма на чл.347, ал.2 отТЗ, основните задължения на
лизингодателя по договора за финансов лизинг са следните: 1/ да придобие вещта
- предмет на договора за лизинг от трето лице при условия, определени от
лизингополучателя; 2/ да предаде лизинговия обект за ползване на
лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките на срока на
договора; 3/ да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата вещ
в уговорения срок. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична
финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. Задълженията на лизингополучателя са предвидени в
разпоредбата на чл.345 от ТЗ: 1/ има задълженията на наемател съгласно чл.232 и
чл.233, ал.2 от ЗЗД, а именно да си служи с вещта за определеното в договора ползване,
а при липса на такова - съгласно предназначението й, /чл.232 от ЗЗД/, да плаща
лизинговата цена и разходите, свързани с ползуването на вещта /чл.232, ал.2 от ЗЗД/, да съобщава незабавно на
лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ
/чл.233, ал.2 от ЗЗД/.
Поради неизпълнение на основно задължение на
лизингополучателя да заплаща редовно лизинговата цена, договорът е прекратен
едностранно от страна на лизингодателя.
С развалянето му за лизингополучателя не отпада задължението
за плащане на предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи
връщането им в случай, че същите са били платени до този момент. В случая,
лизингодателя е упражнил именно потестативното си право да развали договора
поради сбъдване на едно от условията за това съгласно т.13.5, „I” от ОУ към договора за лизинг –
неплащане, вкл. забава в плащането на лизингова вноска повече от пет дни.
От изслушаното и неоспорено заключение на вещото лице по
ССЕ се установява, че действително е налице неизпълнение на задължението по
договора за заплащане на вноските по погасителен план. Лизингополучателят е заплатил само първоначалната вноска
вноска на 13.03.2018г., в размер
на 2400лева, както първоначални разходи в размер
на 220лв. при сключване на договора,
след което не е извършвал други плащания по договора.
Съобразно
заключението, размерът на договорената и незаплатена част
от главницата по договора за
финансов лизинг за периода 01.04.2018г.-
03.05.2018г. е в размер на
37.81лв..
Размерът на договорената
и незаплатена възнаградителна
лихва за периода 01.04.2018г.-03.05.2018г. е в размер на 290.69лв.
Лихвата за забава върху погасителните вноски
по договора за периода 01.04.2018г.-03.12.2018г. е в размер
на 53.95лв..
Начислената неустойка за прекратяване на договора
по вин а на
лизингополучателя е в размер на 558.87лв..
В.лице е изчислило, че
пропорционалната част от данъчното задължение за процесния лек
автомобил, което е заплатено от лизингодателя, която съответства на
периода 01.04.2018г.-03.05.2018г. е
в размер на 28.68лв..
Заплатените
разходи за застрахователни премии
за процесния лек автомобил от
лизингодателя за процесния автомобил за периода март-декември 2018г.
са в размер на
224лв., която сума не е погасена
от лизингополучателя.
Не се спори, че посочената крайна дата- 03.05.2018г. е
датата на прекратяване на договора за лизинг. Прекратяването се приравнява на
разваляне, тъй като е упражнено едностранно от лизингодателя по вина на лизингополучателя,
при наличие на предпоставките на т.13.5 от Общите условия към договора.
Процесното правоотношение се регулира от разпоредбите на
ЗПК поради качеството на лизингополучателя на потребител по см. на пар.13, т.1
от ДР на закона, така и поради естеството и предмета на договора. Това
произтича от спецификите на договора за финансов лизинг, с който се осъществява
инвестиционно кредитиране на лизингополучателя. За срока на договора последният
ползва паричния ресурс на лизингодателя, т.е. в месечната вноска се включва и
част от стойността на вещта, предмет на лизинга. Налице са и условията по чл.3,
ал.3 от ЗПК, поради което към договора приложение намират разпоредбите на
закона. Съгласно чл.24 от ЗПК, приложими към тези правоотношения са и нормите
на ЗЗП, съотв. разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК, съгласно която съдът служебно
следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор.
Предявените
претенции както за договорна лихва, така и за неустойка са точно и ясно
посочени в договора и приложимите ОУ на лизингодателя. Същите не са променяни
по време на действие на договора. Същевременно, възнаградителната лихва
представлява компонент от ГПР, уговорена е във фиксиран размер от 39.60% в
договора за лизинг. Очевидно е от погасителния план, че същата представлява
съществен елемент от погасителната вноска. Съгласно т.9 от договора за лизинг,
ГПР съставлява 48.32% като се формира от договорната лихва и такса ангажимент.
Съгласно относимата разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В упражняване на служебното си
правомощие и поради възраженията на ответника, съдът не констатира при
уговаряне клаузата за възнаградителна лихва страните да са се отклонили от
императивната разпоредба, уреждаща защита на потребителя. Не е извършвана
промяна на фиксирания лихвен процент. Компонентите на договора и дължимите от
ответника плащания са ясно посочени в договора за лизинг. Въз основа на
изложеното съдът намира, че не се установяват основания за нищожност на
уговорения годишен процент на разходите, в частност на възнаградителната лихва
като негова компонента. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК ограничава ГПР до
петкратния размер на законната лихва (или 50%). Поради това възражението на
ответника за нищожност на клаузата от договора, се явява неоснователно.
По отношение на претендираната неустойка за предсрочно
прекратяване на договора за финансов лизинг:
Договорът е прекратен поради наличие на неизпълнение на
задължението за плащане на лизингови вноски съгласно т.13.5 от ОУ. Изслушаното
по делото заключение на ССЕ сочи, че няма извършени плащания от ответника по договора. Съгласно
т.15.5 от ОУ, при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски – същата се
изчислява въз основа на последните три падежирали лизингови вноски преди
прекратяването. В случая не е спорно, че прекратяването на договора е настъпило,
считано занапред от 03.05.2018г. Съобразно заключението последните три вноски,
всяка от които е в размер на 186.29лв., са обща стойност от 558.87
лева.
По възражението за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ
предвиждаща неустойка за прекратяване на договора, като неравноправна и
нищожна, съдът го намира за неоснователно. Визира се неравноправност на клауза,
която не е индивидуално договорена, а представлява част от съдържанието на
Общите условия на лизингодателя. Съгласно
разпоредбата на чл.143,т.5 от
ЗЗП, неравноправна е клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на
негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
като съгласно чл.145 от ЗЗП, неравноправността се преценява към момента на
сключване на договора при вземане предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както
и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи, а
според чл.146 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Определената изцяло от търговеца методика на
изчисляване на неустойки в размер, многократно завишен спрямо обезщетението,
дължимо за евентуално предвидими от забавата вреди, е в разрез с принципа на
добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услуга, като
потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. Съдът следва
да отговори дали е налице такова несъответствие в уговорената неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, при това дали
същото е обусловено от положението на потребител на страна в правоотношението.
Съгласно ОУ, неустойката е осъразмерена с три лизингови вноски с настъпил падеж
преди прекратяването.
В случая е
налице разваляне на договора по вина на длъжника – сам длъжникът не оспорва, че
е било налице забавено изпълнение за лизингови вноски, което
представлява и основанието за разваляне. Налице е уговорка в Общите условия на
лизингодателя за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в т.15.5,
поради което съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо оставащото
изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на неустойка в
размер на три лизингови падежирали вноски – разваляне на договора и изрична
договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това
основание.
Съдът дължи
произнасяне по възражението за нищожност на неустойката като неравноправна,
нарушаваща добрите нрави, на
осн.чл.143, т.5 ЗЗП вр.чл.26, ал.1 ЗЗД. Налице е изрично възражение на
ответника, а от друга страна както съгласно чл.7, ал.3 ГПК, така и въз основа
на ТР №1/2010г., т.3 на ОСТК на ВКС, съдът дължи служебно преценка относно
недействителността на неустоечната клауза с добритеите нрави, т.е. при надхвърляне на присъщите и
функции.
Установената в
нормата на чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и
отсъствието на императивни законови правила, регулиращи начините на
определяне неустойката и нейните граници, както и въведения в гражданските и
търговски правоотношения принцип за справедливост, позволява да се приеме,
както изрично е посочено в
практиката на
ВКС /вкл.решение № 129 от 09.07.2010 г., по т.
д. № 977/2009 г. на II-ро т. о. на ВКС/, че съответствието на
уговорена неустойка с установените в обществото предели на нравствена
допустимост се преценява във всеки конкретен случай към датата на сключване на
договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД намира приложение и при
търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието „добри нрави",
но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им,
приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие
смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които бранят правила,
принципи, права и ценности -общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е
в интерес на обществените отношения като цяло, не само на някоя от договарящите
страни. Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване
несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. /цит.
реш.88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, Първо т.о./ В тази връзка, въпросът
за накърняване на добрите
нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна
преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но при отчитане на
други фактори. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3, преценката за нищожност на клауза за
неустойка в търговските договори /договорът за лизинг е абсолютна търг.сделка
съгл.чл.1, т.15 ТЗ/ поради накърняване на добите нрави се извършва въз основа
на различни критерии, например: естеството на задълженията на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
В случая размерът е ограничен до три лизингови вноски с настъпил падеж. Съдът
не би могъл да осъразмери вредата за кредитора –лизингодател с друго освен с
плащането, което би получил от лизингополучателя до края на срока на договора-01.03.2024г., вкл. при
евентуално придобиване на лизинговата вещ. Договорът е развален още в началото
на действието му през месец
май 2018г.
при оставащи неплатени повече от 60
вноски и цена на МПС лева. Същевременно, вещта е върната на лизингодателя,
който свободно може да я отдаде отново за ползване на трето лице /или продаде
на трето лице/като извлече полза от това.
Съдът съобразява съществуваща съдебна практика, обективирана в решение №193/9.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014
г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, съгласно която уговорката за неустойка при предсрочно
прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина
на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от лизинговата
цена, е нищожна, поради противоречие с добритеите нрави, т. к. излиза извън
присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече
разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна, в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя
ползването на собствената му вещ, което води до неговото неоснователно
обогатяване и нарушава принципа за справедливост. В случая договорната
отговорност на лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на лизинговата
вноска при оставащи още 69 вноски. От
заключението се установява, че сборът от три падежирали главници възлиза на
558.87лв., каквато сума е посочена от ищеца. Неустойката обезпечава
изпълнението, но в случая се проявява нейната обезщетителна и санкционна
функция, която страните са ограничили до трикратния размер на вноската. Същата
има за предназначение да обезщети лизингодателя за вредите от предсрочното
прекратяване на договора о вина на лизингополучателя. Съдът намира, че
уговорката не разкрива белези на неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5
вр.чл.146 от ЗЗП, не е налице и нарушаване добрите нрави, в съгласие с
договорната свобода, поради което претенцията е основателна. Размерът е
съобразен с изричната воля на страните и ограничен до трикратната погасителна
вноска по договора.
Съгласно т.12 от договора, лизингополучателят се задължава
да сключи за своя сметка в полза на лизингодателя застраховка “гражданска отговорност“.
Съгласно чл.8.7.4 от Общите условия към
договора за финансов лизинг,
лизингополучателят се задължава да
заплаща пълният размер на
данъците за процесния автомобил, които
са заплатени от лизингодателя.
В.лице е изчислило, че
пропорционалната част от данъчното задължение за процесния лек
автомобил, което е заплатено от
лизингодателя, която съответства на периода 01.04.2018г.- 03.05.2018г. е в размер на
28.68лв..
Заплатените
разходи за застрахователни премии
за процесния лек автомобил
от лизингодателя за процесния
автомобил за периода март-декември 2018г. са
в размер на 224лв., която
сума не е погасена от
лизингополучателя.
По изложените
съображения, лизингополучателят Д.М.К. дължи на лизингодателя „Мого
България“ ООД по Договор за финансов лизинг № AG0001736 със задължително
придобиване на собственост върху лизинговия актив от 13.03.2018 г.,
следните суми :
-сумата от
37.81лв. - незаплатена част от главницата по договор за финансов лизинг за периода 01.04.2018г.- 03.05.2018г.;
-сумата 290.69лв.- незаплатена възнаградителна лихва за периода 01.04.2018г.-03.05.2018г.;
-сумата 53.95лв.-
неустойка за забава върху погасителните
вноски по договора за периода
01.04.2018г.- 03.12.2018г.;
-сумата 558.87лв.-неустойка за прекратяване на договора;
-сумата 28.68лв.- пропорционалната част
от данъчното задължение за процесния лек автомобил, което е заплатено от
лизингодателя, която съответства на периода
01.04.2018г.-03.05.2018г.;
-сумата 224лв.- заплатени
разходи за застрахователни премии
за процесния лек автомобил от
лизингодателя за процесния автомобил за периода март- декември 2018г.;
В
съответствие с гореизложеното, искът относно вземането за главницата
е основателен и доказан до размер
на сумата от 37.81лв.,
поради което следва да бъде уважен
в тази част, ведно със законната
лихва, считано от датата на постъпване
на заявлението- 01.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата
част до размер на претендираната сума от 186.54лв., искът за
главницата следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
В съответствие с гореизложеното, искът
относно вземането за незаплатена възнаградителна лихва за периода
01.04.2018г.-03.05.2018г. е основателен и доказан до размер на сумата от
290.69лв..В останалата част до размер
на претендираната сума от 1434.76лв., искът следва да
бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Исковете
за неустойка за забава върху погасителните
вноски по договора за периода
01.04.2018г.- 03.12.2018г. в
размер на 50.18лв. и за
неустойка в размер
на 558.87лв. за прекратяване
на договора са основателни и доказани,
поради което следва да
бъдат уважени изцяло.
Искът относно вземането за разходи
за заплатени данъчни задължения е основателен и доказан до размер на сумата от
28.68лв., поради което следва да бъде уважен
в тази част, ведно със законната
лихва, считано от датата на постъпване
на заявлението- 01.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата
част до размер на претендираната сума от 292.19лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
Искът относно
вземането за разходи за
заплатени застрахователни премии
е основателен и доказан до размер на
сумата от 224лв., поради което
следва да бъде уважен в тази
част, ведно със законната лихва, считано
от датата на постъпване на заявлението- 01.11.2019г. до окончателното
изплащане на сумата. В останалата част до размер на
претендираната сума от 268.81лв.,
искът за главницата следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
С огледа изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените
разноски в исковото производство
съразмерно с уважената част от исковете общо в
размер на 995.69лв., на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
С огледа изхода на спора ответникът следва
да бъде осъден да заплати
на ищеца направените
разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№1208/2019г. по описа на РС-Севлиево, съразмерно с уважената част от исковете общо в размер
на 68.37лв., на основание чл.78,ал.1 от
ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл.422,ал.1 от ГПК, че Д.М.К., ЕГН**********, с адрес: ***, с
особен представител:адвокат Е. П. *** ДЪЛЖИ на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205, седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Г.М.Димитров“ №16-А, представлявано от И.Х.Г.-Управител, с пълномощник:
юрисконсулт К. И.К., сумата от 37.81лв./тридесет и
седем лева и осемдесет и една ст./-главница, ведно със законната лихва,
считано от датата на постъпване на заявлението-01.11.2019г. до окончателното
изплащане на сумата, по Заповед за
изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№1208/2019г.
на Севлиевски районен съд, като отхвърля иска в останалата до размер на
претендираната сума от 186.54лв./сто
осемдесет и шест лева и петдесет и
четири ст./, като неоснователен и недоказан.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422,ал.1 от ГПК, че Д.М.К.,
ЕГН**********,с адрес: ***, с особен представител:адвокат Е. П. *** ДЪЛЖИ
на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Г.М.Димитров“ №16-А, представлявано
от И.Х.Г.- Управител, с пълномощник: юрисконсулт К. И.К., сумата от 290.69лв./двеста и деветдесет лева и шестдесет и девет ст./- възнаградителна лихва за периода
01.04.2018г.-03.05.2018г. по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д.№1208/2019г. на Севлиевски
районен съд, като отхвърля иска в останалата
до размер на претендираната сума от 1434.76лв./хиляда четиристотин тридесет и четири лева и
седемдесет и шест ст./, като неоснователен и недоказан.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422,ал.1
от ГПК, че Д.М.К., ЕГН**********, с адрес: ***, с особен представител: адвокат
Е. П. *** ДЪЛЖИ на „МОГО БЪЛГАРИЯ”
ООД, ЕИК204009205, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Г.М.Димитров“
№16-А, представлявано от И.Х.Г. -Управител, с пълномощник: юрисконсулт К. И.К., сумата от 50.18лв./петдесет лева и осемнадесет ст./- неустойка за забава за
периода 01.04.2018г.- 03.12.2018г. върху
погасителните вноски и сумата 558.87лв./петстотин петдесет и осем лева и осемдесет и седем
ст./- неустойка за прекратяване
на договора по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д.№1208/2019г. на Севлиевски
районен съд.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422,ал.1 от ГПК, че Д.М.К.,
ЕГН**********, с адрес: ***, с особен представител: адвокат Е. П. *** ДЪЛЖИ
на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Г.М.Димитров“ №16-А, представлявано
от И.Х.Г.- Управител, с пълномощник: юрисконсулт К. И.К., сумата 28.68лв./двадесет и осем лева и шестдесет
и осем ст./- разходи за заплатени данъчни задължения, ведно със законната лихва,
считано от датата на постъпване на
заявлението- 01.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, по
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д.№1208/2019г. на Севлиевски
районен съд, като отхвърля иска в останалата част до
размер на претендираната сума от 292.19лв./двеста деветдесет и два лева и деветнадесет ст./, като неоснователен и недоказан.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422,ал.1
от ГПК, че Д.М.К., ЕГН**********,с адрес: ***, с особен представител:адвокат Е. П. ***, ДЪЛЖИ
на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205,
седалище и адрес на управление: гр.София,бул.“Г.М.Димитров“ №16-А,
представлявано от И.Х.Г.- Управител, с пълномощник: юрисконсулт К.И.К., сумата
224лв./двеста двадесет и четири лева/-разходи за
заплатени застрахователни премии,
ведно със законната лихва, считано от
датата на постъпване на заявлението- 01.11.2019г. до окончателното изплащане на
сумата, по Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№1208/2019г. на Севлиевски районен съд, като отхвърля иска в
останалата част до размер на претендираната сума от 268.81лв./двеста шестдесет и осем лева и осемдесет и една ст./, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Д.М.К., ЕГН**********,с адрес: ***, с особен
представител:адвокат Е. П. ***, да заплати
на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205,
седалище и адрес на управление: гр.София,бул.“Г.М.Димитров“ №16-А,
представлявано от И.Х.Г.- Управител, с пълномощник: юрисконсулт К. И.К., направените
разноски в исковото производство
съразмерно с уважената част от исковете
в размер на 995.69лв./деветстотин деветдесет
и пет лева и шестдесет и девет
ст./, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.М.К., ЕГН**********,с адрес: ***, с особен представител:адвокат
Е. П. *** да заплати на „МОГО БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК204009205,
седалище и адрес на управление: гр.София,бул.“Г.М.Димитров“ №16-А,
представлявано от И.Х.Г.- Управител, с пълномощник: юрисконсулт К. И.К., направените
разноски, в заповедното производство по ч.гр.д.№1208/2019г. на РС-Севлиево,
съразмерно с уважената част от
исковете в размер
на 68.37лв./шестдесет и осем лева и тридесет и седем ст./, на основание чл.78,ал.1 от
ГПК.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред
Габровски окръжен съд в
двуседмичен срок от
връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: