Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13026 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.06.2018 год., постановено
по гр.дело №63645/2016 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е отхвърлен като
неоснователен предявения от И.Д.Л. срещу В.Г.Н. иск с правно основание чл. 45,
ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени стрес и страх, причинени от
посегателства и отправени от ответника заплахи, насочени срещу ищцата и нейното
семейство в периода от 07.07.2016 год. до 25.07.2016 год. и ищцата е осъдена да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 480 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата И.Д.Л.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд не бил кредитирал показанията на свидетелите, посочени
от нея и бил изключил от доказателствения материал представени писмени
доказателства – списък на констатирани увреждания на МПС по преписка по щета
№0300/16/777/503751. Датата 22.03.2018 год. била поставена от ЗАД „А.Б.“ при
издаването на заверения препис. Вещото лице по допусната и изслушана
съдебно-техническа експертиза било посочило, че не е налице манипулация на
записа. Отклонението в датите се дължало на преместването на записите от
техническото средство – мобилен телефон, върху твърд диск – флаш памет, който
бил представен за целите на експертизата. Показанията на посочените от ищцата
свидетели били последователни, житейски издържани и кореспондиращи си. Не можело да се очаква свидетелят И.М.да
предприеме действия да предотврати посегателството върху лекия автомобил на
ищцата – той не можел да застрашава сигурността си и да извърши неправомерни
действия, за да защити имуществото на ищцата. Действията му да се обади на
родителите на ищцата и да ги предупреди за посегателствата били достатъчни и
изпълнявали поетия от него ангажимент към семейството да наглежда леките
автомобили. Доказано било също така, че посегателствата на ответника се
отразили негативно на ищцата и довели до притеснения и негативни емоции.
Свидетелите на ответника В.Я.и А.П.били съседи на страните, но не били близки с
тях и не ги познавали добре. Не било и установено, че на процесните дати
посочените свидетели били на адреса. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Ответникът
по жалбата В.Г.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да
не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане
е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или
бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/
причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и
настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ
фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние
т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на
защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от
категорията на естествените права.
В разглеждания случай ищцата се позовава на увреждащо поведение на ответника в периода
от 07.07.2016 год. до 25.07.2016 год., изразяващо се в посегателство върху нейно
имущество – лек автомобил „Киа Рио“
с рег.№*******ВМ и отправяне на заплахи, в резултат на което и били
причинени неимуществени вреди – стрес и страх.
Безспорно
е във въззивното производство, че през процесния период ищцата, заедно с
родителите си, както и ответникът са живеели в жилища, находящи се в сграда в
гр.София, ул.“Будапеща“ №46. Родителите на ищцата притежавали две паркоместа
във вътрешния двор, като ищцата била собственик на лек автомобил „Киа Рио“ с
рег.№*******ВМ, който паркирала там, а ответникът притежавал два гаража. Отношенията
мeжду
страните били влошени поради спорове относно начина на паркирането на превозни
средства в двора, който бил само с един подход към него.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните по делото писмени доказателства – списък на констатирани увреждания
на МПС от 11.07.2016 год. по преписка по щета №0300/16/777/503751, изготвен от
служител на ЗАД „А.Б.“ и опис на щета на посочения застраховател, гласните
доказателства чрез разпита на свидетелите И.Л.М.и Е.С.Д.и заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 10.07.2016
год. и 25.07.2016 год., в тъмната част на денонощието, ответникът осъществил
пряко и непосредствено физическо въздействие върху собствена на ищцата вещ – горепосочения
лек автомобил, за да засегне субстанцията й, като действията му били придружени
с вулгарни изрази със заплашителен характер, които били пряко възприети от
ищцата, в резултат на което на последната били причинени твърдените
неимуществени вреди – страх и стрес /притеснение/.
Основателно е възражението на
жалбоподателката, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение
като е изключил от доказателствения материал по делото на писмен документ,
непредставен в оригинал, на основание чл. 183, изр. 2 ГПК.
Разпоредбата на чл. 183 ГПК
позволява на страната да представи заверен препис от документа, на който се
позовава. Това облекчение отпада, ако противната страна поиска да види
оригинала и в такъв случай страната, заверила преписа, трябва да представи
оригинал или официално заверен препис от него. Задължението важи и за
хипотезата, при която оригиналът се намира у трето лице. Ако това задължение не
изпълни, преписът трябва да бъде изключен от доказателствата по делото,без да е
налице изрично искане от страна за това процесуално действие на съда, тъй като
не се установява, че такъв документ въобще съществува. В този случай съдът не
може да основе своите изводи на преписа, който не е годно доказателствено
средство /виж например Решение № 95 от 7.05.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 662/2012 г., II г. о., ГК и
Решение № 137 от 3.10.2017 г. на ВКС по гр. д. №
4758/2016 г., III г. о., ГК/.
Същевременно изключването на
неофициални копия от документи на основание чл. 183, изр. 2 ГПК не е безусловно
и е преодолимо в хипотезите, в които страната не може да представи искания
документ по причина, че оригиналът му е приложен като доказателства по висящ
наказателен или граждански процес /в този смисъл Решение № 335 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2008 г., ІІ г. о., ГК и Решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2009
г., II г. о., ГК/, на които следва да бъде приравнен и
настоящият случай –списъкът на констатираните увреждания на МПС от 11.07.2016
год. /оригиналът му/ се намира по образуваната при ЗАД „А.Б.“ преписка по щета
№0300/16/777/503751. В този смисъл представеното копие от посочения документ не
е следвало да се изключва от доказателствения материал, тъй като невъзможността
ищцата да го представи в оригинал е обектива и не е била преодоляна въпреки
положената от страната грижа и полученото от съда съдействие чрез издаването на
съдебно удостоверение. Отделно от това съществуването на правата, които
произтичат от обсъждания документ, са установени от опис на щета №0300/16/777/503751,
а и следва да се посочи, че представеният като доказателство списъкът на
констатираните увреждания на МПС не е бил оспорен от ответника като
несъществуващ документ.
На следващо място, противно на
приетото от СРС, настоящият съдебен състав счита, че при преценката им, в т.ч.
по реда на чл. 172 ГПК, показанията на горепосочените свидетели следва да бъдат
ценени като ясни, последователни, убедителни, кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото и неопровергани от показанията на разпитаните
по искане на ответника свидетели В.И.Я.и А.В.П.. Времето и естеството на
извършените от ответника действия, описани от свидетеля М., съответстват на информацията
в изображенията /20 бр. снимки и 10 бр. видеозаписи със звук/, заснети с
мобилния телефон на ищцата, за които няма признаци за извършена манипулация и
по-специално на чутите звуци, наподобяващи равномерни почуквания с камък, респ.
удар/падане на предмет и вулгарни изрази със заплашителна насоченост. Наличието
на съвпадение между посочения от свидетеля М. момент, в който е бил очевидец на
описаните от него вандалска проява и заплахи и датата и часа на заснемане на
изследваните от вещото лице изображения – макар от тях да не може да се
установи заснетото лице, поради липса на светлина, но при установеното, че
записаният мъжки глас в част от видеозаписите, е на едно и също лице, налага
извода, че именно ответникът е техен автор. Необосновано първоинстанционният
съд е приел, техническата информация към снимките има отразена дата на
създаване/записване – 26.07.2016 год. – 16 дни след датата, на която ищцата
твърди, че е записала описаните в исковата молба действия. И това е така, тъй
като видно от заключението на вещото лице това е датата, на която е извършен
записът в представената за изследване преносима памет, която е различна от
датата и часа на заснемане на снимките и видеозаписите – виж снимка 4 и снимка
21 от заключението. Обстоятелството, че свидетелят М. е проявил пасивност,
въпреки че е видял как ответникът нанася вреди върху автомобила на ищцата, само
по себе си не обуславя недостоверност на казаното от него, при положение че липсват
твърдения и данни за негова възможна заинтересованост в полза на ищцата, показанията
му не съдържат вътрешни противоречия, неясноти и уклончивост, а съобщеното от
него, че е наблюдавал ответника и автомобила на ищцата от подхода от улицата
към двора /като безистен/ кореспондира с казаното от свидетеляЯ., че от улицата
има видимост към вътрешността на двора на кооперацията и че металната врата –
решетка на подхода не се е заключвала.
Отречената от СРС убедителност на
показанията на свидетеля М., поради това, че поне един от съседите в процесната
кооперация следва да е видял процесния инцидент и възложената едва с решението
доказателствена тежест на ищцата в тази насока, противоречи на правилата на
логиката и опита, тъй като е възможно да
е нямало други очевидци на случилото се, а същевременно способността за
възприемането на едно събитие не е еднаква при всички хора, тъй като зависи от много
фактори – обстановка на възприятието /наличие или липса на смущаващи и/или
разсейващи фактори/, годност на сетивните органи, умения за раздвоено внимание,
възможност на вярна оценка на възприетото и точното му запаметяване.
Показанията на свидетелите В.Я.и А.П.не
съдържат значима за спора информация – и двамата заявяват, че не знаят за
процесния инцидент, а и чрез тях ответникът не е постигнал непълно насрещно
доказване /което по принцип е достатъчно, за да обезсили главното доказване на
ищцата/. И това е така, тъй като макар посочените свидетели да са съседи на
страните, съобщеното от тях разкрива пълно непознаване на отношенията им, за
които самият ответник признава, че са влошени /т.ІІІ от писмения отговор на исковата
молба/. А промяна в емоционалното състояние на ищцата очевидно не би могла да
бъде констатирана от посочените свидетели, тъй като и двамата заявяват, че не
контактуват с нея, респ. не са близки с нея. Следователно необосновано първоинстанционният
съд е приравнил невъзприемането на определен факт от свидетелите на неговото
неосъществяване.
СГС приема, че поведението на ответника
има характера на противоправно. Противоправността при
деликтите като нарушение на правилото “не вреди другиму” се изразява в
противоречието между поведението на деликвента и правни норми от действащото
обективно право, които по императивен начин уреждат правомощията на титулярите
на абсолютни субективни права и съдържанието на тези права. Неприкосновеността на частната собственост е право от категорията на абсолютните и изрично е прогласено в нормата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България /арг. чл. 216, ал. 1 НК/. В разглеждания
случай то е било засегнато, а и доколкото действията на ответника са били придружени
със заплахи във вулгарна форма, които не са били отправени спонтанно и
импулсивно, то те реално са възбудили и основателен страх у ищцата /арг. чл.
144, ал. 1 НК/.
Както вече бе посочено, вината се презюмира /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и следователно не е необходимо да се установява от ищеца. Увреденият е доказал обективните факти, от които следва вината,
защото предположението на закона, изхожда от типизацията на случаите, че
доказването на фактите, предполагащи вината, доказват и самата вина. Касае се
до правна презумция, която задължава съда след установяване на другите елементи от
фактическия състав на деликта, да приема за установен факта на вината, без да
излага съображения за това, освен ако не
бъде доказана оборимостта на презумираната
вина. В частност ответникът не е провел обратно доказване, така че презюмираният факт е безспорно установен.
На следващо място доказано е по
делото, че в пряка причинна връзка от поведението на ответника за ищцата са
произлезли твърдените вреди – негативни емоционални преживявания, изразяващи се
в страх и стрес /притеснение, в т.ч. от среща с ответника/, който извод следва
от ценените гласни доказателства.
Следователно налице са
предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответника. Последният
трябва да компенсира вредите, които увредената И.Л. е понесла. Причинените при
деликт вреди поначало се обезщетяват парично, като на поправяне подлежат всички
вреди /без степенуване на вината на деликвента/, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането – чл. 51, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на размера на
обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобрази разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД. Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се отчетат от съда при определяне размера на
обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
Съобразявайки, от една страна,
тежестта на уврежданeто, което не е еднократно, възрастта на пострадалата –
същата е била на 27 години към момента на увреждането, обстоятелствата, при
които е настъпило същото – в тъмната част на денонощието, по време, когато
ищцата е била сама в жилището, продължителността и интензивността на нейните
страдания, и от друга – липсата на трайни последици за психичното здраве на ищцата, за настъпили промени в начина й на живот,
както и на доказателства за продължително безсъние, създадени битови неудобства
и за извършването на останалите описани в исковата молба действия от страна на
ответника, СГС намира, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени
вреди, който би удовлетворил обществения критерий
за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия
на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият от съдебната практика ориентир,
относим към аналогични случаи, следва да бъде определен на 1 000 лв., до който и релевираната претенция следва да бъде
уважена. Присъждането на по-голяма от тази сума би довело до несъответстващо на
изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която предявеният иск по чл. 45, ал. 1 вр. с чл.
52 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 1 000 лв., която претенция подлежи на
уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в
която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 400 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати, както
следва: на жалбоподателката /ищцата/ направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 40 лв. и за възнаграждение за вещо
лице в размер на 63.33 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 20 лв., а на адв. С.Е.Й. –
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 вр. с
ал. 1, т. 3 ЗА в размер на 105 лв. за първоинстанционното производство и в
размер на 105 лв. за въззивното производство, съразмерно с уважената част от
въззивната жалба, респ. уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката
/ищцата/ следва да бъде осъдена да заплати на ответника направените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400
лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената
част от иска.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 28.06.2018 год.,
постановено по гр.дело №63645/2016 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения от И.Д.Л. срещу В.Г.Н. иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД за сумата от 1 000 лв.,
както и в частта му, в която ищцата И.Д.Л. е осъдена да заплати на
ответника В.Г.Н. разноски за първоинстанционното производство за разликата над
400 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.Г.Н., с адрес: ***, да
заплати на И.Д.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл.
45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД сумата от
1 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени стрес и страх,
причинени от отправени от ответника заплахи и извършени посегателства, насочени
срещу ищцата и нейно имущество, в периода от 07.07.2016 год. до 25.07.2016 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от
28.06.2018 год., постановено по гр.дело №63645/2016 год. по описа на СРС, ГО,
34 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Г.Н., с адрес: ***,
да заплати на И.Д.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 40 лв. и за възнаграждение за вещо
лице в размер на 63.33 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 20 лв.
ОСЪЖДА В.Г.Н., с адрес: ***,
да заплати на адв. С.Е.Й., с адрес: ***, възнаграждение за безплатно
процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА в размер на
105 лв. за първоинстанционното производство и в размер на 105 лв. за въззивното
производство.
ОСЪЖДА И.Д.Л. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на В.Г.Н., с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
400 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/