№ 349
гр. София, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20241800500496 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН.
Обжалва се решение № 122 от 21.05.2024 г. по гр. д. № 174/2024 г. на РС – Е.П., с
което по молба на П. К. С. по отношение на свекърва й Н. Й. С. са наложени мерки за
защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН /последната е задължена да се въздържа от извършване
на домашно насилие по отношение на молителката и й е забранено да приближава
молителката, жилището й, местата й за социални контакти и отдих на разстояние от 50 м., с
изключение на съдебни и полицейски сгради, за срок от 10 месеца, като на основание чл. 5,
ал. 2 ЗЗДН е зачетен срокът на действие на мерките, наложени с издадената на 13.02.2024 г.
заповед за незабавна защита/, издадена е заповед за защита от домашно насилие и Н. Й. С. е
осъдена да плати по сметка на РС – Е.П. държавна такса за производството по делото в
размер на 25 лв., а на молителката – разноски за производството по делото /възнаграждение
на адвокат/ в размер на 700 лв.
Решението е обжалвано от Н. Й. С. изцяло, изложени са доводи за неговата
неправилност и необоснованост с искане решението да бъде отменено.
В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от ответницата по нея,
молителка в първоинстанционното производство, като жалбата е оспорена, изложени са
съображения за правилност и обоснованост на решението с искане да бъде оставено в сила.
1
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните съдът намира
следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна,
съответно решението следва да бъде оставено в сила по следните съображения:
За да уважи молбата за защита от домашно насилие, първоинстанционният съд е
приел, че са доказани. фактите и обстоятелствата, изложени в нея. Изводите на
първоинстанционния съд са правилни и се споделят от настоящата инстанция, поради което
и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени в
първоинстанционното решение. Следва да се добави следното с оглед наведените във
въззивната жалба оплаквания:
Неоснователно е бланковото оплакване /макар изложено многократно и многословно
във въззивната жалба/, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички представени по
делото доказателства – както поотделно, така и в тяхната съвкупност, поради което е
стигнал до неправилни правни изводи.
Видно е от съдържанието на първоинстанционното решение, че
първоинстанционният съд е обсъдил надлежно всички събрани по делото доказателства и е
основал изводите си именно на тяхната съвкупна преценка. Анализирайки какво
представлява актът на домашно насилие, първоинстанционият съд е отчел неговата
особеност, че такъв акт най-често бива извършван в домашна среда в отсъствието на
свидетели, които да могат да го установят чрез показанията си пред съда, поради което
именно законодателят е предвидил, че при липсата на други доказателства декларацията по
чл. 9, ал. 3 ЗЗДН разполага със самостоятелна доказателствена сила, но е отчел също, че това
отклонение от общите принципи на доказването в гражданския процес не създава законна
доказателствена сила на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, тъй като законът не съдържа
разпоредба, че фактите, посочени в декларацията, се считат верни до доказване на
противното. Отнасяйки формалната доказателствена сила на представената по делото
декларация от молителката П. К. С. по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН към обстоятелството, че тази
доказателствена сила не е опровергана от събраните по делото гласни и писмени
доказателства, а косвено твърденията на молителката са подкрепени от своевременно
подадения сигнал до полицията и от приложената по прокурорската преписка скъсана
фактура, съдът е направил извод за основателност на молбата, приемайки за установено, че
между молителката и ответницата е възникнала физическа саморазправа, след която
молителката е напуснала къщата в с. А. заедно с детето си М.. В тази връзка е
неоснователно оплакването, че изводите на първоинстанционния съд почиват единствено
на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗДДН.
Неоснователно е и оплакването за допуснато от първоинстанционния съд нарушение
на процесуалните правила чрез непредоставяне на ответницата на възможност и указания за
отговор в едномесечен срок с указване и на неговото съдържание и последиците от
неподаването му. Принципно такова процесуално нарушение би могло доведе до
неправилност на дадено първоинстанционно решение в случай, че страната твърди, че по
2
този начин е лишена от възможност да упражни процесуалните си права и най-вече да
ангажира доказателства, които биха довели до различни правни изводи, а такова нещо в
настоящия случай страната не твърди и не прави искания за събиране на доказателства,
които биха били събрани от първоинстанционния съд, ако не би било допуснато такова
процесуално нарушение. Същественото в случая обаче е, че първоинстанционният съд не е
допуснал процесуално нарушение при разглеждане на делото, тъй като производствата при
търсена от съда защита от домашно насилие се развиват по реда на Закона за защита от
домашното насилие, който съдържа и процесуални правила и тези процесуални правила са
специални по отношение на правилата на глава XIII, раздел I ГПК – „Предявяване на иск“ и
в частност на тези от тях, които уреждат процедурата по размяна на книжа. Съгласно чл. 12,
ал. 1 ЗДДН в деня на постъпване на молбата съдът насрочва открито съдебно заседание в
срок не по-късно от един месец, като заедно с призовката и преписа от молбата с
приложенията съобщава на ответника задължението му за представяне на доказателства.
Именно това е направил първоинстанционният съд, а доводът на жалбоподателката за
приложимост на чл. 131 ГПК на основание § 1а ЗЗДН е неоснователен, тъй като
приложението на правилата на ГПК в настоящото производство е субсидиарно – за
неуредените въпроси. А в случая процесуалните правила, по които се разглежда делото при
постъпила молба за защита от домашно насилие, са уредени от ЗЗДН /т. е. не е налице
неуреден въпрос/ и неговите специални правила дерогират общите правила на ГПК и в
частност тези от тях, които уреждат процедурата по размяна на книжа /вкл. и поради
очевидната несъвместимост на процедурата по чл. 131 ГПК и целта на ЗЗДН/.
Неоснователно е оплакването, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН не отговаря на
изискванията на закона. ЗЗДН не въвежда особени изисквания към формата и съдържанието
на тази декларация. Доколкото съгласно чл. 9, ал. 3 от закона към молбата по чл. 8, ал. 1, т. 1
от закона може да се приложи и декларация от молителя за извършеното насилие, то
единственото изискване е тази декларация да съдържа изявление за фактите, изложени в
молбата за защита. В случая, видно от декларацията и молбата, двете кореспондират, като не
отговаря на истината твърдението във въззивната жалба, че е налице противоречие между
тях. Обстоятелството, че в декларацията твърдените факти са изложени малко по-подробно,
отколкото в молбата, не води нито до извод за противоречие между двата изходящи от
молителката документа, нито до извод, че в тях е изложена съвсем различна фактическа
обстановка.
Неоснователно е и оплакването, че евентуалните конфликтни отношения между
страните по делото не могат да се квалифицират като акт на домашно насилие. За
предхождащи конкретния случай конфликтни отношения между молителката и родителите
на съпруга й се съдържат данни в сведението, дадено от майката на молителката по
представената по делото прокурорска преписка, а в показанията на същата пред
първоинстанционния съд се съдържат и данни за влошени отношения и между молителката
и съпруга й. Това обаче не изключва възможността конкретният конфликт да бъде
квалифициран като домашно насилие в случай, че поведението на някоя от страните в него
3
отговоря на легалната дефиниция за домашно насилие, както е в случая. Установено е
безспорно по делото, че между молителката и ответницата е имало физическо стълкновение.
Според свидетелските показания и молителката, и ответницата са имали физически следи по
себе си от стълкновението. Институтът на реторсията обаче не намира приложение в
настоящото производство. Същевременно е факт, че молителката е живеела в къщата на
родителите на съпруга си, където очевидно не е срещала подкрепа и където именно е
настъпил конфликтът, факт е също, че към момента на конфликта молителката е била
бременна в седмия месец и същевременно се е грижела за четиригодишния си син, като
конфликтът дори е настъпил в негово присъствие. Тези факти безспорно поставят
молителката в много по-уязвима позиция както принципно в семейните отношения, така и
по време на конкретния конфликт. Факт е също, че в резултат на конфликта молителката е
напуснала семейното жилище, като не е изчакала дори връщането на съпруга си /при това е
напуснала жилището окончателно, тъй като по-късно същия ден се е върнала да събере
багажа си/ и този факт сам по себе си говори за това, че молителката е възприела
поведението на свекърва си като заплаха. Поради това, отнесено и към гореобсъдените
факти, превръщащи молителката в значително по-уязвимата страна в конфликта,
поведението на ответницата, дори съпроводено с насрещно такова на молителката, следва да
се квалифицира като домашно насилие, като се има предвид също, както правилно е прието
и от първоинстанционния съд, че целта на настоящото производство не е налагане на
наказание на извършителя, а осигуряване на защита на лицето, спрямо което е извършено
домашно насилие.
С оглед изложеното решението следва да бъде потвърдено.
Съдът намира следното по исканията на страните за разноски:
С оглед изхода на делото искането на жалбоподателката за присъждане на разноски
не следва да се уважава. Искането на ответницата по жалбата за присъждане на разноски е
основателно и следва да бъде уважено. Ответницата по жалбата е направила разноски за
настоящото производство съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата
за реално сторени разноски по делото в размер на 700 лв. за възнаграждение на адвокат,
съответно тези разноски следва да й се присъдят.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 122 от 21.05.2024 г. по гр. д. № 174/2024 г. на РС –
Е.П..
ОСЪЖДА Н. Й. С. с ЕГН **********, с адрес: с. А., ул. „Д.ш.“ № 2 да плати на П. К.
С. с ЕГН **********, с адрес: гр. Е.П., ул. „К.М.“ № 2, вх. Б, ет. 3, ап. 7 сумата от 700 лв.
/седемстотин лева/, представляваща направени във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
4
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5