№ 129
гр. Пловдив, 04.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502649 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“
ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника юрисконсулт Я.,
против Решение № 260287 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело № 579 по
описа на РС – Асеновград за 2021 г., с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателя, че Г. ИВ. Ц., ЕГН **********, не дължи сумата
от 3329,56 лева, представляваща възнаграждение по договор от 30.01.2019 г.,
като същият е осъден да заплати на Г. ИВ. Ц. сумата от 133,18 лева,
направени по производството разноски, и на Адвокатско дружество „Г.“,
БУЛСТАТ: *********, сумата от 555 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на така
постановеното решение. Оспорва се и изводът на районния съд за наличие на
правен интерес за ищцата от предявяване на отрицателен установителен иск
за процесното вземане. Искането към въззивния съд е за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с
което да се отхвърли предявеният иск като неоснователен и недоказан.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата Г. ИВ. Ц., чрез пълномощника адв. Б., в който подадената
жалба се оспорва като неоснователна и се поддържа, че крайните изводи на
първоинстанционния съд за основателност на предявената искова претенция
са правилни.
1
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба на ищцата Г.
ИВ. Ц., с която е предявен иск за признаване за установено по отношение на
ответника „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, че същата не дължи сумата
от 3329,56 лева, представляваща възнаграждение по договор от 30.01.2019 г.
Ищцата е навела твърдения в исковата си молба, че между С.Б. и „ЛАЙТ
КРЕДИТ“ ООД бил сключен договор за паричен заем № 13687/30.01.2019 г.,
по силата на който заемодателят предоставил сумата от 3000 лева, а Б. се
задължил да я върне, ведно с лихва от 40% и ГПР от 49,13% на 52 седмични
вноски от 70,22 лева в срок до 29.01.2020 г. Ищцата е посочила още, че на
този ден бил сключен договор между нея, С.Б. и „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ (предишното наименование на ответника „ГАРАНТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“), по силата на който ответното дружество поело задължението да
обезпечи задълженията на Б. по първия договор с наличие на парични
средства и готовност за изплащане на дължимите суми. Срещу това Б. се
задължил да му заплати възнаграждение в размер на 3329,56 лева, разсрочено
на вноски от 64,03 лева, дължими заедно с всяка месечна вноска по договора
за кредит. Уговорено било плащането да се извършва на „ЛАЙТ КРЕДИТ“
ООД, което дружество от своя страна да отчита паричните средства на
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД. В исковата молба се поддържа, че
договорът за паричен заем бил недействителен, тъй като не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и че от неговата
недействителност следвала и недействителността на втория договор, който по
естеството си бил такъв за поръчителство, доколкото такова можело да
съществува само за действително задължение. Клаузата за заплащане на
възнаграждение по този договор е оспорена като недействителна и на
основание – заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“
ЕООД е оспорил предявения иск с доводи за недопустимост и
неоснователност. Поддържа се, че за ищцата не бил налице правен интерес от
предявяване на иска, тъй като между страните не било възникнало
правоотношение от сключен договор за гаранция, а освен това липсвали
доказателства имуществената сфера да е била застрашена или накърнена от
действия на ответника. Посочва се, че договорите не били подписани от
заемодателя и гаранта и поради това фактическият им състав бил непълен –
липсвали насрещни изявления на страните по тях. Изложени са доводи, че с
договора за гаранция не се предоставя кредит, поради което нямало как да
бъдат нарушени разпоредбите на ЗПК, както и че той не следва да се
квалифицира като договор за поръчителство.
2
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за
недоказано твърдението на ищцата, че между нея, С.Б., „ЛАЙТ КРЕДИТ“
ООД и ответното дружество е бил сключен договор за гаранция от 30.01.2019
г., като е изложил съображения, че доколкото не се е осъществил
фактическият състав на сделката, то искът за установяване недължимост на
процесното вземане е основателен. Изводът си за наличие на правен интерес
от предявения иск съдът е обосновал с обстоятелството, че представеният по
делото документ съдържа печат на ответното дружество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния
съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Извършвайки тази служебна проверка по
чл. 269 ГПК, съдът приема, че решението на РС – Асеновград е валидно, но
недопустимо.
На основата на съдържащите се в исковата молба фактически твърдения
и заявеното в петитума искане първоинстанционният съд е достигнал до
правилния извод, че е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.
1 ГПК за несъществуване на вземане на ответника към ищцата за сумата от
3329,56 лв. За да обоснове претенцията си, ищцата е изложила доводи за
недействителност на твърдения от нея договор за гаранция, както и на
клаузата от договора за паричен заем, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за гаранта. С постановеното по делото решение съдът е
уважил исковата претенция на друго, непредявено от ищцата, основание –
поради липсата на сключен договор за гаранция. По този начин съдът е
нарушил разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, съгласно която предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните,
и се е произнесъл по непредявен иск. При това положение обжалваното
решение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. В случая
не са налице основанията за връщане на делото на първоинстанционния съд
за произнасяне по предявения иск, а производството по делото следва да бъде
прекратено, като съображенията за това са следните: Правният интерес е
положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за
наличието на която съдът е длъжен да следи служебно през цялото
времетраене на исковия процес. При предявен отрицателен установителен
иск правен интерес от установяването е налице, когато се претендира
отричано от ищеца право, тъй като по този начин се смущава нормалното
упражняване правата на ищеца и се поражда нужда от защита. Настоящият
съдебен състав намира, че в случая липсва правен интерес за ищцата от
установяване със сила на пресъдено нещо недължимостта на процесното
вземане. По делото не се установи сключването на твърдените от ищцата
договор за паричен заем и договор за гаранция. Следва да се има предвид и че
в хода на производството ответникът не е навел доводи за дължимост на
вземането, като същият отрича сключването на посочените договори. Не се
установи и извън процеса ответното дружество да е претендирало отричаното
3
от ищцата вземане. Предвид горното, не може да се приеме, че между
страните е бил налице правен спор относно дължимостта на сумата, който
спор да обуславя и правния интерес на ищцата от предявяване на иска. Не
могат да бъдат споделени доводите на първоинстанционния съд, че наличието
на печат на ответното дружество върху представения от ищцата „договор“
обосновава извода за наличието на правен интерес от предявения иск,
доколкото полагането на печат само по себе си не поражда правни последици.
По тези съображения настоящият състав на съда приема, че районният
съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което решението му следва да
се обезсили, а производството по делото следва да се прекрати на основание
чл. 270, ал. 3 ГПК.
При този изход на спора жалбоподателят има право на разноски на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК. В хода на производството пред първата
инстанция жалбоподателят не е направил разноски, като на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 100 лв. Пред въззивната инстанция същият е
сторил разноски за държавна такса в размер на 66,59 лв., като следва да му се
определи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260287 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело №
579 по описа на РС – Асеновград за 2021 г., и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото.
ОСЪЖДА Г. ИВ. Ц., ЕГН: **********, да заплати на „ГАРАНТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 100 лв. – разноски за
производството пред първата инстанция, и сумата от 166,59 лв. – разноски за
производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4