Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 24.11.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди
и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ М.
мл. с. ГОСПОДИН ТОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия М.в.
гр. д. № 7246 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на СРС, 42 състав, са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц., за заплащане на сумата от 2108,52 евро,
представляваща половината от сбора на платените вноски по договор за кредит, за
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., и на сумата от 225 евро за периода
от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г. Със същото решение В.Ц. Ц. е осъдена да
заплати на Д.П.Д. сумата от 1760,25 лв., представляваща обезщетение за лишаване
от ползване на съсобствен имот за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г.,
като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 4141 лв.
Отхвърлен е и предявеният от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц. иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 202,64 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 01.01.2018 г. до
25.11.2018 г. Освен това с решението ответницата е осъдена да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 311,83 лв., представляваща
разноски по делото, а ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 802,39 лв., представляваща разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от въззивника Д.П.Д., с адрес: ***, срещу решение №
30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на СРС, 42
състав, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц.,
иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 2108,52
евро, представляваща половината от сбора на платените вноски по договор за
кредит от 01.11.2007 г., за периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 225 евро за периода от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г.,
както и иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за
лишаване от ползване на съсобствен имот за периода от 20.12.2017 г. до
31.10.2018 г. в частта му за разликата над сумата от 1760,25 лв. до сумата в
размер на 3520,50 лв. Твърди, че решението в обжалваната му част е постановено
при съществено нарушение на процесуалните правила и в нарушение на материалния
закон. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила
първоинстанционният съд не е уважил допустимо и относимо към предмета на
доказаване по иска с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД доказателствено искане
за допускане на съдебно – счетоводна експертиза със задачите, посочени в
исковата молба, а след това искът е бил отхвърлен, като съдът е приел, че
ищецът не е доказал в кой момент заплатените от него суми са надвишили
половината от общия размер на дължимите по договора за кредит суми. Доколкото
искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бил отхвърлен поради акцесорния му
характер, то при уважаване на иска с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, следва да бъде уважена
и исковата претенция за мораторна лихва. Поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд е уважил иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС до размера на сумата от
1760,25 лв. Твърди, че районният съд неправилно е приложил нормата на чл. 57 СК
по отношение на процесното жилище, тъй като същото никога не е било семейно
жилище, като ответницата се е нанесла в него след раздялата й с ищеца, както и
че не е ясно как съдът е определил, че жилищната площ, ползвана от детето, е
равна на тази, ползвана от ответницата, и по тази причина е намалил наполовина
размера на дължимото обезщетение. Иска се от съда да бъде постановено решение,
с което да се отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част,
и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявените искове да
бъдат уважени. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна В.Ц. Ц., в който се поддържа становището, че решение №
30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на СРС, 42
състав, в обжалваната част от въззивника Д.П.Д., е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба от
В.Ц. Ц. срещу решение № 30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18
г. по описа на СРС, 42 състав, в частта му, в която е уважен искът с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗЗД, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца
сумата от 1760,25 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствен имот за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., както и в частта за
разноските. Твърди, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част е
неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил и кредитирал в пълна степен
всички доказателства. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
поканата от 20.12.2017 г., изпратена по имейл до ответницата, представлява
такава покана, която може да породи целените правни последици, тъй като с нея
ищецът не е отправил искане да си служи с вещта, а е поискал заплащане на
обезщетение, въпреки че никога не е бил лишен от ползването на имота, нито
ответницата е възпрепятствала по някакъв начин това ползване. Поддържа, че в
нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил показанията на св.
Маринова, която посочва, че ищецът има ключ от процесния апартамент, а е
кредитирал показанията на съпругата на ищеца, въпреки нейната заинтересованост
в полза на ищеца. При условията на евентуалност се поддържа, че присъденото
обезщетение следва да бъде намалено с 10 % поради това, че заключението на съдебно – оценителната експертиза е изготвено
въз основа на оферти за подобни жилища в района, в които цените са завишени с
поне 10 %. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решение №
30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на СРС, 42
състав, в частта му, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата
от 1760,25 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствен имот за периода от 20.12.2017 г. до
31.10.2018 г., както и в частта за разноските в размер на 311,83 лв., и
вместо това да постанови друго решение, с което отхвърли искът с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС в обжалваната част, респ. да намали размера на
обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и да присъди пълния размер на
направените разноски пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд. Прави
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В
срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е подаден отговор на насрещната въззивна жалба от
въззиваемата страна Д.П.Д., в който се поддържа становището, че решението на
първоинстаницонния съд в частта му, в която искът с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС е уважен, е правилно и следва да бъде потвърдено.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
от фактическа страна следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, чл. 86,
ал. 1 ЗЗД и чл. 31, ал. 2 ЗС.
Ищецът
Д.П.Д. твърди, че с ответницата В.Ц. Ц. са били във фактическо съпружеско
съжителство до края на 2012 г., от което имат родено едно дете. Посочва, че
след прекратяване на отношенията им, през 2015 г. сключили споразумение по
отношение на въпроса за родителските права, което било одобрено от съда.
Твърди, че по време на съжителството им сключили договор за предоставяне на
банков кредит N HL 27379/01.11.2007 г. с „Ю.Б.“ АД, съгласно който
банката им отпуснала ипотечен кредит в евро, а те в качеството им на
кредитополучатели са поели солидарно задълженията по договора. Твърди, че
всички погасителни вноски по процесния договор за кредит в периода от
сключването му до датата на предоговарянето му на 12.12.2016 г. са извършени
изцяло от ищеца, като ответницата е извършила една единствена вноска на
16.11.2016 г. в размер на 62,00 евро. Поддържа, че и всички вноски, следващи
превалутирането на договора за кредит в лева, извършено с допълнително
споразумение от 16.11.2016 г., са погасени изцяло от ищеца. Твърди, че на
24.10.2017 г. на ответницата е била връчена нотариална покана, с която е била
поканена да заплати на ищеца полагащата й се част от задълженията по процесния
договор за кредит, в т. ч. и тези, дължими за периода от 24.11.2015 г. до
14.07.2016 г., но същите не били платени. Твърди, че в периода от 24.11.2015 г.
до 14.07.2016 г. е заплатил по процесния договор за кредит погасителни вноски в
общ размер от 4217,04 евро, поради което претендира от ответницата на основание
чл. 127, ал. 2 ЗЗД половината от тях, а именно – сумата от 2108,52 евро.
Поддържа, че с нотариалната покана, връчена на ответницата на 24.10.2017 г., й
е предоставен 2 – седмичен срок за плащане, с изтичането на който е изпаднала в
забава, считано от 07.11.2017 г. Твърди, че ответницата дължи на ищеца обезщетение
за забава за периода от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г. в размер на 225 евро. Поддържа, че страните са придобили в
съсобственост при равни права следния недвижим имот, а именно – ап. 18, находящ
се на ет. 5, със застроена площ от 71,13 кв. м., и съответните идеални части от
общите части на сградата, състоящ се от антре, кухненски бокс, дневна с тераса,
коридор, баня с тоалетна, спалня с тераса, тоалетна, закупен на етап „груб
строеж“, находящ се в жилищна сграда III, построена в УПИ III – 573, 574 oт кв. 43А. Твърди, че жилището се ползва
само от ответницата, поради което с покана от 20.12.2017 г., изпратена по
имейл, ищецът е поискал от ответницата да му заплаща обезщетение за лишаване от
ползването на ½ ид. ч. от имота, като с изтичането на нормално
необходимия срок за изпълнение ответницата е изпаднала в забава, поради което
претендира от нея заплащането на сумата от 4141 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на ½ ид. ч. от съсобствения имот за периода от
20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., както и мораторна лихва в размер на 202,64 лв.
за периода от 01.01.2018 г. до 25.11.2018 г. Иска се от съда да постанови
решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищеца, както следва: сумата
от 2108,52 евро, представляваща припадащата се ½ от общо заплатените от
ищеца погасителни вноски в размер на 4217,04 евро по договор за предоставяне на
банков кредит N HL 27379/01.11.2007 г., в периода от 24.11.2015 г. до
14.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на
исковата молба в съда – 26.11.2018 г. до окончателното плащане, мораторна лихва
в размер на 225 евро за периода от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г., сумата от
4141 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на ½ ид.
ч. от съсобствения имот за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда –
26.11.2018 г. до окончателнот плащане, както и мораторна лихва в размер на
202,64 лв. за периода от 01.01.2018 г. до 25.11.2018 г. Претендира разноски.
Ответницата
В.Ц. Ц. е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в
който поддържа становището, че предявените искове са неоснователни. Твърди, че
по одобреното от съда споразумение за родителските права е било уговорено
заплащането на издръжка в размер на 200 лв. от ищеца на непълнолетното им дете,
тъй като той е обещал да заплаща изцяло вноските по кредита. Твърди, че от
банковата й сметка банката е дебатирала многократно парични суми поради
допуснато от ищеца неизпълнение по договора за кредит. Оспорва твърдението на
ищеца, че от момента на сключването на договора за кредит до предоговарянето му
на 12.12.2016 г. всички погасителни вноски са били плащани от ищеца. Оспорва и твърдението
на ищеца, че е бил лишен от ползването на припадащата му се част от процесния
имот, а при условията на евентуалност поддържа, че размерът на претендираното
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е завишен. Прави възражение за прихващане на сумата
от 2108,52 евро, представляваща ½ от заплатените от ищеца вноски за
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016
г., със сумата от 587,93 евро /с левова равностойност от 1149,90 лв./,
представляваща ½ от платените от ответницата погасителни вноски за
периода от 01.03.2017 г. до 31.12.2017 г. по процесния договор за кредит.
Претендира разноски.
Видно
от нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот N 138, том Х, рег. N 11334, дело N 1641/07 г.
по описа на нотариус с рег. N 65 на НК В.Ц. Ц. и Д.П.Д.
са закупили следния недвижим имот, построен на етап „груб строеж“ – ап. 18,
находящ се на ет. 5 от сграда, със застроена площ от 71,13 кв. м., състоящ се
от антре, кухненски бокс, дневна с тераса, коридор, баня с тоалетна, спалня с
терадда, тоалетна, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата
и от правото на строеж върху УПИ III – 573, 574.
На 01.11.2007 г.
е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 27379 между „Б.П.Б.“ АД, като кредитор, и В.Ц.
Ц. и Д.П.Д., като кредитополучатели, съгласно който банката е предоставила на
кредитополучателите кредит в размер на 54 175 евро, от които – 20 360
евро за покупка на недвижим имот и 33 815 евро – за други плащания, като
за връщането на кредита и за другите задължения по договора лицата, подписали
договора, като кредитополучатели, отговарят солидарно. Съгласно уговореното в
чл. 6 от договора кредитополучателят се е задължил да погасява кредита на равни
/анюитетни/ месечни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска
от 365,79 евро, като погасяването на кредита се извършва във валутата, в която
кредитът е разрешен.
Съгласно
представения по делото погасителен план от 11.08.2015 г. месечната погасителна
вноска е в размер на 429,77 евро, а по погасителния план от 26.01.2017 г. –
710,23 лв.
По
делото не се спори между страните, че на 12.12.2016 г. е сключено допълнително
споразумение между „Ю.Б.“ АД и кредитополучателите В.Ц. Ц. и Д.П.Д., съгласно
което кредитът се превалутира от евро в лева, считано от датата на подписването
му.
На
01.11.2007 г. е вписана промяна в наименованието на дружеството – кредитодател
– от „Б.П.Б.“ на „Ю.Б.И.Е.Д.Б.“ АД, а на 11.01.2013 г. – от „Ю.Б.И.Е.Д.Б.“ АД
на „Ю.Б.“ АД.
С
нотариална покана с рег. N 11849, том IV, N 155 по описа на нотариус с рег. N 536 на НК от Д.П.Д. до В.Ц. Ц., връчена й на 24.10.2017
г., същата е била поканена в 2 – седмичен срок от връчването на поканата да му
възстанови на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД половината от погасената от него
сума по договор за кредит N HL
27379/01.11.2017 г.,
по който двамата са солидарни длъжници, а именно – сумата от 16 108,90
евро.
За установяване на извършените от
страните погасителни вноски по процесния договор за ипотечен кредит N HL 27379/01.11.2017 г. и допълнителното споразумение
към него в периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г. във въззивното
производство е допуснато изслушването на заключение на съдебно – счетоводната
експертиза.
От
приетото по делото и неоспорено от страните основно заключение на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че в периода от 24.11.2015 г. до
14.07.2016 г. са постъпили вноски за погасяване на задълженията по процесния
договор за ипотечен кредит и допълнителното споразумение към него само от Д.П.Д..
Сумите са постъпили от банковата сметка на Д.П.Д. в „Б.П.“ АД с IBAN: ***етка на В.Ц. Ц. с
IBAN: ***, по която кредитът е обслужван. В
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г. Д.П.Д. е внесъл суми по процесния
договор за кредит в размер на 4217,04 евро, с които са погасени част от
вноската по кредита с падеж – 13.10.2015 г., изцяло вноските с падежи от
13.11.2015 г. до 13.06.2016 г. и част от вноската с падеж – 13.07.2016 г. През
процесния период всички задължения по кредита са погасени от Д.П.Д., като В.Ц. Ц.
не е внасяла суми за погасяване на задълженията по кредита. Ако се разпределят
поравно между страните платените от Д.П.Д. суми по кредита през процесния
период, то всяка от страните следва да поеме ½ от общо платените суми
или по 2108,52 евро. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху
сумата от 2108,52 евро, считано от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г., е 224,90
евро или 439,87 лв.
Въз
основа на представените по делото извлечения от банкови сметки на В.Ц. Ц.
вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза дава заключение, че направените
от нея вноски за погасяване на кредита в периода от 01.03.2017 г. до 31.12.2017
г. са в размер на 2 289,80 лв., а ½ от платените от ответницата суми в
периода от 01.03.2017 г. до 31.12.2017 г. са в размер на 1144,90 лв., с
равностойност в евро - 585,38 евро.
От неоспореното
от страните допълнително заключение на съдебно – счетоводната експертиза,
изслушано въз въззивното производство, се установява, че до датата на
продажбата на процесния недвижим имот /19.06.2019 г./ по кредита са платени
задължения в размер на 111 520,89 лв., т. ч. от В.Ц. Ц. е платена сумата в
размер на 21 778,93 лв. или 19,53 % от общата сума, а от Д.П.Д. – сумата
от 89 741,96 лв. или 80,47 % от общата сума. От постъпленията от продажбата на недвижимия
имот са погасени задължения по кредита в общ размер от 95 781,00 лв. Ако
се приеме, че погасените задължения с продажбата на недвижимия имот следва да
се разпределят поравно между страните, то общият размер на платените суми по
кредита е 207 301,89 лв. /111 520,89 + 95 781 лв./, в т. ч. от В.Ц. Ц.
са погасени задължения по кредита в размер на 69 669,43 лв. или 33,61 % от
общата сума, а от Д.П.Д. са платени суми за погасяване на задължения по кредита
в размер на 137 632,46 лв. или 66,39 % от общата сума. Д.П.Д. е погасил 66,39 % от задълженията по кредита,
в т. ч. и с отчитане на принос, съответстващ на дяловетe
им в собствеността на имота от ½ за всяка от страните. Общото задължение
по кредита в размер на 207 301,89 лв., а ½ от него – 103 650,94
лв, като при това разпределение В.Ц. Ц. е платила по – малко суми в размер на
33 981,51 лв., а Д.П.Д. е платил повече суми в размер на 33 981,51
лв.
Според
допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза на 13.04.2017 г.
по сметка с IBAN: *** е постъпила сумата от 700 лв. с посочен
основание: „вноска по ипотечен кредит 07.2017 г.“, като тази сума не е използвана
за погасяване на задълженията по кредита. На 29.11.2017 г. от сметка с IBAN: *** в преведена сумата от 350 лв. по сметка
с IBAN: ***, като за операцията е посочно: „вътрешно
банков левов превод между сметки на клиента“, а в основанието за плащане:
„възстановяване на кредитна вноска доп – е“. От извлечението по сметка с IBAN: ***, че сумата от 350,00 лв. е внесена от Д.П.Д.
на 17.11.2017 г. и същата е прехвърлена по сметка с IBAN: *** В.Ц. Ц..
По
делото са представени като доказателства незаверен препис от решение от
11.08.2021 г., постановено по гр. д. N
45339/19 г.
по описа на СРС, 26 състав, и изпълнителен лист от 12.10.2021 г., издаден въз
основа на влязлото в сила решение от 11.08.2021 г., постановено по гр. д. N 45339/19 г. по описа на СРС, 26 състав. От
съвкупната им преценка съдът приема, че най – късно на 12.10.2021 г. /датата на
издаване на изп. лист/ решението от 11.08.2021 г. по гр. д. N 45339/19 г. по описа на СРС, 26 състав, е влязло
в сила. С посоченото решение В.Ц. Ц. е осъдена да заплати на Д.П.Д. сумата от
16 593,42 лв., представляваща регресно вземане за платено в повече от
своята част солидарно задължение по договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 01.11.2007 г., сключен с „Б.П.Б.“ АД, за периода от 16.05.2013 г. до
24.11.2015 г. и от 14.07.2016 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 02.08.2019 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв., частичен иск от иск в
общ размер от 34 706 лв.
С
електронно писмо, изпратено по имейл на 20.12.2017 г., от Д.П.Д. до В.Ц. Ц., за
което не се оспорва от ответницата, че е получено от нея, ищецът е поискал от
ответницата да й заплаща обезщетение за лишване от ползването на ½ ид.
ч. от процесния съсобствен имот в размер на 400 лв., представляваща ½ от
сумата, която би получил при евентуално отдаване на имота под наем.
За
установяване на обстоятелството от кого и как се ползва процесния имот по
делото са събрани гласни доазателствени средства чрез разпит на св. Т.Р.Д. и
св. К.И.М..
От показанията
на св. Д. /съпруга на ищеца/ се установява, че й е известно, че страните по
делото притежават общ апартамент, който се ползва от ответницата и от дъщерята
на страните - София. Посочва, че ищецът никога не е живял в апартамента.
Заявява, че й е известно, че ищецът няма ключ от външната врата на комплекса,
както и че не знае дали има ключ за вътрешната врата на апартамента.
От
показанията на св. М./приятелка на ответницата/ се установява, че ответницата и
дъщеря й София живеят в апартамент в кв. Витоша. Посочва, че от ответницата
знае, че ищецът има ключ от апартамента.
От
заключението на съдебно – оценителната експертиза се установява, че месечната
пазарна наемна цена за процесното жилище, със застроена площ от 71,13 кв., при
коригирана наемна цена от 9,54 лв./кв. м., е 680 лв. Общият размер на пазарната
наемна цена за процесното жилище за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г.
възлиза на сумата от 7041 лв., а за ½ от него – 3520,50 лв.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана страна,
поради което е допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Насрещната
въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК- от процесуално
легитимирана страна, поради което е допустима.
Разгледана по същество, насрещната
въззивна жалба е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение
е валидно, както и че в обжалваната му част е допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни правни норми.
По
иска с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 2108,52
евро, представляваща регресно вземане за ½ от платените вноски по
договор за кредит от 01.11.2007 г., за периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016
г.:
За
основателността на иска с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже: наличието на солидарно задължение с ответницата по договор за
ипотечен кредит, както и че през процесния период /от 24.11.2015 г. до
14.07.2016 г./ ищецът е погасил припадащата се част от задължението на
ответницата по процесния договор.
От
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява по
безспорен начин, че на 01.11.2007 г. е сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот N HL 27379 между „Б.П.Б.“ АД /с ново наименование „Ю.Б.“
АД/, като кредитор, и В.Ц. Ц. и Д.П.Д., като кредитополучатели, съгласно който
банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 54 175
евро, от които – 20 360 евро за покупка на недвижим имот и 33 815 евро
– за други плащания, като за връщането на кредита и за другите задължения по
договора лицата, подписали договора, като кредитополучатели, са се задължили да
отговарят солидарно. Уговореният срок на кредита е бил 300 месеца, а
месечната вноска – 365,79 евро. От представения по делото погасителен план от
11.08.2015 г. е видно, че месечната вноска е в размер на 429,77 евро, а по
погасителния план от 26.01.2017 г. – 710,23 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 2,
изр. 1 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има
иск срещу останалите съдлъжници за разликата.
По
въпроса кога възниква регресното право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД на
солидарния длъжник спрямо другия солидарен длъжник - дали след изплащането на
пълния размер от всяка вноска по договор за кредит платилият длъжник има право
да търси при условията на регрес от другия солидарно задължен кредитополучател
половината от сумата, или това право възниква едва след погасяването на частта
на платилия длъжник от цялото вземане, в практиката на ВКС са формирани две
групи становища.
Според
едното становище /напр. Решение N
1204/13.05.1963 г.
по гр. д. N 684/63 г.
на ВС, I г. о., Решение N 191/23.02.2018
г.
по гр. д. N 3907/16 г. на ВКС, IV г.
о. и Решение N 16/04.02.2020 г. по гр. д. N 1222/19 г. на ВКС, III г.
о./ всяка вноска има свой собствен падеж и свое самостоятелно значение като
изпълнение на задълженията по договора за кредит. Затова при плащането на всяка
вноска във вътрешните отношения между солидарните длъжници се прилага
разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД и това, което е платено на кредитора,
трябва да се понесе от тях по равно. Ако един от солидарните длъжници изплати
повече от своята част от всяка отделна вноска, той има иск за разликата срещу
другите солидарни длъжници съгласно чл. 127, ал. 2 от ЗЗД. Не е необходимо длъжникът да изплати
целия потребителски кредит, за да може да насочи иска си срещу останалите
солидарни длъжници. Те изпадат в забава при всяко плащане в повече на отделната
вноска от страна на единия солидарен длъжник.
Според второто
становище /напр. Решение N 827/15.12.2010
г.
по гр. д. N 1328/10 г. на ВКС, IV г.
о. и Решение N 196/21.08.2015 г. по гр. д. N 6068/14 г.
на ВКС, IV г. о./ правилото на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД изрично изисква, за да възникне обратно
вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник да е изпълнил повече от своята
част. При това положение не може да бъде уважен иск от солидарен длъжник срещу
другия такъв без първият да е изпълнил, като е платил на кредитора такава част
от задължението, която да надхвърля припадащата му се част.
Настоящият съдебен
състав споделя първото становище, според което ако един от солидарните длъжници
изплати повече от своята част от всяка отделна вноска, той има иск за разликата
срещу другите солидарни длъжници съгласно чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, като не е необходимо длъжникът да е
изплатил целия кредит, за да може да насочи иска си срещу останалите солидарни
длъжници. Възприемането на обратното становище при дългосрочните ипотечни
кредити би могло да доведе до това правото на платилия солидарен длъжник да
получи платеното в повече да не може да се реализира при направено евентуално
възражение за погасяване на вземането по давност от другия солидарен длъжник,
което би го поставило в по – неблагоприятно положение от солидарните длъжници,
които не погасяват задълженията си.
В случая, от
неоспореното от страните основно заключение на съдебно – счетоводната
експертиза се установява, че в периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г. са
постъпили вноски за погасяване на задълженията по процесния договор за ипотечен
кредит и допълнителното споразумение към него само от Д.П.Д., като сумите са
постъпили от банковата му сметка в „Б.П.“ АД по банковата сметка на В.Ц. Ц., по която
кредитът е бил обслужван. Съдебно – счетоводната експертиза не е
установила В.Ц. Ц. да е внасяла суми за погасяване на задълженията по кредита
през процесния период. С внесените от Д.П.Д. суми по процесния договор за
кредит в размер на 4217,04 евро са погасени част от вноската по кредита с падеж
– 13.10.2015 г., изцяло вноските с падежи от 13.11.2015 г. до 13.06.2016 г. и
част от вноската с падеж – 13.07.2016 г.
Ето
защо, съдът приема, че по делото е доказано при условията на пълно и главно
доказване, че въззивникът Д.П.Д. е погасил изцяло вноските по процесния договор
за ипотечен кредит в общ размер от 4217,04 евро в периода от 24.11.2015 г. до
14.07.2016 г., поради което в негова полза е възникнало регресно вземане срещу
другия солидарен длъжник В.Ц. Ц. за ½ от платените суми по договора за
кредит за процесния период или за сумата от 2108,52 евро.
Поради несъвпадение на крайните изводи
на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на иска с правно
основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД решение №
30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на СРС, 42
състав, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц.,
иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 2108,52
евро, представляваща половината от сбора на платените вноски по договор за
кредит от 01.11.2007 г., за периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., следва
да се отмени като неправилно, и вместо това следва да се постанови друго, с
което В.Ц. Ц. да бъде осъдена да заплати на Д.П.Д. на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата от 2108,52 евро, представляваща регресно вземане за ½ от
платените вноски по договор за ипотечен кредит от 01.11.2007 г., в периода от
24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда –
26.11.2018 г. до окончателното плащане.
Предвид
формирания от въззивния съд извод за основателност на иска с правно основание
чл. 127, ал. 2 ЗЗД следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба
евентуално възражение за прихващане на сумата от 2108,52 евро, представляваща
½ от заплатените от Д.П.Д. вноски по процесния договор за кредит, в
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., със сумата от 587,93 евро /с левова
равностойност от 1149,90 лв./, представляваща ½ от платените от В.Ц. Ц. погасителни
вноски за периода от 01.03.2017 г. до 31.12.2017 г. по процесния договор за
кредит.
В
случая, от представеното във въззивното производство влязло в сила решение от
11.08.2021 г. по гр. д. N 45339/19 г. по описа на
СРС, 26 състав, се установява, че В.Ц. Ц. е осъдена да заплати на Д.П.Д. сумата
от 16 593,42 лв., представляваща регресно вземане за платено в повече от
своята част солидарно задължение по договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 01.11.2007 г., сключен с „Б.П.Б.“ АД, за периода от 16.05.2013 г. до
24.11.2015 г. и от 14.07.2016 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 02.08.2019 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв., частичен иск от иск в
общ размер от 34 706 лв.
С
оглед разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение N 3/16 г. по тълк. дело N 3/16 г.
на ОСГТК на ВКС, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на
вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от
същото право“, следва да се приеме, че релевираното с отговора на исковата
молба правопогасяващо възражение за прихващане със сумата от 587,93 евро,
представляваща ½ от платените от В.Ц. Ц.
погасителни вноски за периода от 01.03.2017 г. до 31.12.2017 г. по
процесния договор за кредит, не следва да се разглежда като преклудирано.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 225 евро,
представляваща мораторна лихва за периода от 07.11.2017 г. до 25.11.2018 г.,
начислена върху главницата от 2108,52 евро:
За
основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се
установи от ищеца наличието на главен дълг и забава в погасяването – изтекъл
срок за плащане, а при липса на определен срок – наличие на покана.
В
случая, съдът формира фактически и правни изводи за наличието на главен дълг.
На
следващо място, съдът приема, че от нотариална покана с рег. N 11849, том IV, N 155 по
описа на нотариус с рег. N 536 на НК от Д.П.Д.
до В.Ц. Ц., връчена й на 24.10.2017 г., се установява, че В.Ц. Ц. е изпаднала в
забава в погасяването на половината от претендираното регресно вземане, с
изтичането на дадения й 2 – седмичен срок от връчване на поканата, т. е. – от 08.11.2017 г.
Изчислен
от съда при условията на чл. 162 ГПК, размерът на мораторната лихва за периода
от 08.11.2017 г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52 евро,
възлиза на сумата от 224,32 евро.
Ето
защо, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи до размера
на сумата от 224,32 евро, представляваща мораторна лихва за периода от
08.11.2017 г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52 евро,
като за разликата до предявения размер от 225 евро и за дата – 07.11.2017 г.
искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид
частичното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. №
74949/18 г. по описа на СРС, 42 състав, в частта му, в която е отхвърлен
предявения от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 225 евро, представляваща мораторна лихва за периода от
07.11.2017 г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52 евро,
следва да се отмени в частта му, в която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
до размера на сумата от 224,32 евро, представляваща мораторна лихва за периода
от 08.11.2017 г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52 евро,
като вместо това следва да се постанови друго, с което В.Ц. Ц. да бъде осъдена
да заплати на Д.П.Д. сумата от 224,32 евро, представляваща мораторна лихва за
периода от 08.11.2017 г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52
евро. За разликата над сумата от 224,32 евро до предявения размер от 225 евро и
за дата – 07.11.2017 г. решението на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдено.
По
иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС:
Съгласно чл. 31,
ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците,
те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на
писменото поискване.
За основателността
на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС в тежест на ищеца е да докаже:
наличието на съсобственост върху вещта, ползването й от единия съсобственик за
задоволяване на свои собствени нужди и писмена покана за заплащане на
обезщетение.
По делото не се спори между страните, а
и от представения като доказателство по делото нотариален акт за покупко –
продажба на недвижим имот N 138, том Х, рег. N 11334, дело
N 1641/07 г. по описа на нотариус с рег. N 65 на НК се установява, че страните по делото се
легитимират като обикновени съсобственици на процесния апартамент при равни
права – по ½ ид. ч. през процесния период.
Съгласно разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно
решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, „когато един от
съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че
препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може
да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за
задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е
ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез
непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От
значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират.“
За
установяване на обстоятелството дали процесният имот се е ползвал лично от
ответницата през процесния период по делото са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпит на св. Т.Р.Д. и св. К.И.М..
От
показанията и на двете разпитани свидетелки се установява, че през процесния
период апартаментът се е ползвал от ответницата и от дъщерята на страните - София.
Св.
Д. заявява, че не знае дали ищецът няма ключ от апартамента, а св. М.твърди, че
й е известно от ответницата, че ищецът има ключ
от апартамента.
Обстоятелството
дали ищецът е имал ключ от апартамента е ирелевантно за това дали в негова
полза е възникнало право на обезщетение за лишаване от ползване на припадащата
му се част от процесния апартамент през процесния период, тъй като по делото не
се установява на ищеца да е била дадена възможност да ползва общия имот заедно
с ответницата, или той да е отказал да приеме предоставена му от ползващия
съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му.
По делото се установява
и наличието на третата предпоставка за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, а
именно - получаване на писмено поискване
от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Съгласно
разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно
решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, „писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане
на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието“.
Ето защо, съдът
приема, че електронното писмо, изпратено
по имейл на 20.12.2017 г., от Д.П.Д. до В.Ц. Ц., за което не се оспорва от
ответницата, че е получено от нея, с което ищецът е поискал от ответницата да й
заплаща обезщетение за лишаване от ползването на ½ ид. ч. от процесния
съсобствен имот в размер на 400 лв., представляваща ½ от сумата, която
би получил при евентуално отдаване на имота под наем, следва да се цени като
писмено поискване по см. на чл. 31, ал. 2 ЗС.
Предвид
изложеното по - горе, съдът приема, че фактическият състав на съдебно
предявеното вземане за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на
½ ид. ч. от процесния апартамент за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., е доказан.
За определяне на
размера на обезщетението съдът кредитира заключението на СОЕ като обективно и
компетентно. От него се установява, че пазарната наемна цена за процесното
жилище за периода от 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г. възлиза на сумата от 7041
лв., а за ½ ид. ч. от него – 3520,50 лв.
Във връзка с
доводите, изложени във въззивната жалба, съдът счита, че не е налице основание
за намаляване на размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 СК. Това е така, тъй като по делото няма данни
процесният апартамент да е бил семейно жилище. Освен това не е налице непълнота
в закона, която да дава основание за прилагане по аналогия на нормата на чл. 57 СК.
За личното ползване по
см. на чл. 31, ал. 2 ЗС е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си
служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени
от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той
я е предоставил /в т. см. са мотивите към Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС/.
На следващо
място, следва да се посочи, че доводите, изложени в насрещната въззивна жалба,
свързани с намаляване на размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС с още 10
%, тъй като заключението е изготвено въз основа на оферти за подобни жилища в
района, в които цените са завишени с поне 10 %, са неоснователни. Видно от
кредитираното от съда заключение на съдебно – оценителната експертиза вещото
лице е дало коригирана наемна цена на процесния имот, като е отчело
завишаването на офертните наемни цени в региона с 5 %, и не е налице основание
за намаляването й с още 10 %.
Предвид
изложеното по – горе, съдът намира, че въззивната жалба в частта й, касаеща иска
с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, е основателна, и следва да се уважи, а
насрещната въззивна жалба следва да се отхвърли като неоснователна.
Поради
частичното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС
решение № 30807/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 74949/18 г. по описа на
СРС, 42 състав, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Д.П.Д. срещу В.Ц.
Ц. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на разликата над сумата от 1760,25 лв. до сумата
в размер на 3520,50 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на ½ ид. ч. от съсобствен имот за периода от
20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., следва
да се отмени като неправилно, като вместо това следва да се постанови друго
решение, с което В.Ц. Ц. да бъде осъдена да заплати на Д.П.Д. по иска с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС разликата над
сумата от 1760,25 лв. до сумата в размер на 3520,50 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид. ч. от съсобствен имот за периода от
20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба – 26.11.2018 г. до окончателното плащане.
Решението на
първоинстанционния съд в частта му, в която
предявеният от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц.,
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за разликата над сумата от
3520,50 лв. до пълния предявен размер от 4141 лв., е влязло в сила като
необжалвано.
Решението на първоинстанционния
съд в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Д.П.Д. срещу В.Ц. Ц., иск с основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 202,64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
01.01.2018 г. до 25.11.2018 г., е влязло
в сила като необжалвано.
По разноскитe:
Всяка от
страните претендира разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Възражението по
чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от В.Ц. Ц., е основателно. Заплатеното от въззивника
Д.П.Д. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство е 900 лв. с ДДС. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 672,53 лв. без ДДС, респ.
807,04 лв. с ДДС. Доколкото делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, то дължимото адвокатското възнаграждение
на въззивника Д.П.Д. следва да се намали до минимума от 807,04 лв. с ДДС.
Предвид изхода
на спора решението на първоинстанционния съд в частта му, която Д.П.Д. е осъден
да заплати на В.Ц. Ц. разноски пред СРС в размер на 802,39 лв., следва да е
отмени за разликата над сумата от 90 лв.
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.Ц. Ц. следва да бъде осъдена
да заплати на Д.П.Д. още 1075,42 лв., представляващи разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 1449,73 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 30807/03.02.2020 г.,
постановено по гр. д. № 74949/18 г. по
описа на СРС, 42 състав, в частта му,
в която са отхвърлени предявените от Д.П.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу В.Ц. Ц., ЕГН: **********, с адрес: *** ********N ********, иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД
за заплащане на сумата от 2108,52 евро,
представляваща половината от сбора на платените вноски по договор за кредит за
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г.,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размера на сумата от
224,32 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 08.11.2017 г. до
25.11.2018 г., както и иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над сумата от 1760,25 лв. до сумата от 3520,50
лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на ½ ид. ч. от съсобствен имот за периода от
20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., както и в частта му, в която Д.П.Д., ЕГН: **********,
с адрес: ***, е осъден да заплати на В.Ц.
Ц., ЕГН: **********, с адрес: *** ********N ********,
разноски пред първоинстанционния съд за разликата над сумата от 90,00 лв., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.Ц. Ц., ЕГН: **********,
с адрес: *** ********N ********, да заплати на Д.П.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***. И. ********, по иск с правно основание чл. 127,
ал. 2 ЗЗД сумата от 2108,52 евро,
представляваща регресно вземане за ½ от платените вноски по договор за
ипотечен кредит N HL 27379/01.11.2007 г., в
периода от 24.11.2015 г. до 14.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 26.11.2018 г. до окончателното плащане, по
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 224,32 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 08.11.2017
г. до 25.11.2018 г., начислена върху главницата от 2108,52 евро, и по иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС разликата
над сумата от 1760,25 лв. до сумата от 3520,50
лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на ½ ид. ч. от съсобствен имот за периода от
20.12.2017 г. до 31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда –
26.11.2018 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА В.Ц. Ц., ЕГН: **********, с
адрес: *** ********N ********, да заплати на Д.П.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***. И. ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК още 1075,42 лв., представляващи разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 1449,73 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: