Решение по дело №3086/2020 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер  642/30.3.2021г.          Година  2021, 30.03.        Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ състав

 

   на 17.03.2021 година

 

 в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

     ЧЛЕНОВЕ:     ЯНКО АНГЕЛОВ

                               ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА

 

при секретаря П. Ц. и при участието на прокурора К. П., като разгледа доклад­ва­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ к. адм. де­ло но­­­мер 3086 по описа за 2020 годи­на и като обсъди:

            

         Производство по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.

Образувано е по подадена касационна жалба срещу Решение №1810/ 19.10.2020г. по адм. дело №1010/2020г. на Административен съд – Пловдив, II състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София/ГДИН/ да заплати на И.Р.Р. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на общо 1 350 лева за периодите: 03.12.2014г. до 02.06.2016г. вкл., от 18.12.2019г. до 19.12.2019г. вкл. и от 14.02.2020г. до 13.05.2020г..

Със същото решение съдът е осъдил ГДИН да заплати на Р. раз­носки в размер на 10 лв, а на адв. М. 56 лева.

Касационната жалба е подадена от ГДИН – София, чрез процесуал­ния си представител юриск.Ч., който обжалва решението в частта,с която дирек­­цията е осъдена да заплати на Р. обезщетение за причине­ни неимущест­вени вреди в размер на 1 350 лева. В жалбата са релевирани дово­ди, че в обжал­ваната част решението е неправилно и необосновано - касационни осно­ва­ния по чл.209 т.3 АПК, поради което моли да бъде отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният от Р. иск, алтернативно обезщете­ние­­то да бъде намалено до 500 лева. Конкретно се сочи, че първоинстанцион­ният съд не е преценил доказателствената тежест на събраните доказателства, съот­­ветно, че не са установени по категоричен начин вредата, бездействието от стра­на на администрацията, както и причинната връзка. Претендира юрис­консулт­ско възнаграждение.

Ответникът по тази касационна жалба – И.Р., чрез адв. М.,счита жалбата за неоснователна.Претендира разноски и за тази инстанция.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадената касационна жалба.

Пловдивският административен съд – двадесет и първи състав, след ка­то разгледа поотделно и в съвкупност наведените с жалбите касационни осно­ва­ния, намира за установено следното.

Касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която реше­нието в обжалваните части е неблагоприятно, подадена е в срок, поради което е ДО­ПУС­ТИМА, но разгледана по същество е НЕОСНО­ВАТЕЛНА.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искова молба, предя­ве­на от И.Р., намиращ се сега в Затвора – Пловдив за присъждане на обезщетение в размер на общо 46 000 лева, като са посочени отделни искови периоди: 01.02.1993г. – 10.06.1995г. в Затвора в Пловдив в размер на 5 000 лв.; втори период: 18.05.2004г. – 16.01.2005г. в Следствения арест Пловдив и 16.01.2005г. – 11.07.2010г. в Затвора Пловдив в размер на 10 000 лв.; трети период: 15.08.2010г. -10.04.2012г. в Затвора Пазарджик и 10.04.2012г. – 15.09. 2015г. в Затвора  Пловдив в размер на 10 000 лв.; четвърти период: 05.07. 2017г. – 04.11.2017г. в Следствения арест Пловдив и 04.11.2017г. – 06.06.2018г. в Затвора Пловдив в размер на 7 000 лв.; пети период: 04.03.2015г. – 18.11. 2016г. в Затвора Пловдив в размер на 7 000 лв.; шести период: от 07.07.2019г. до датата на предявяване на исковата молба в Затвора Пловдив, в размер на 7 000 лв.

Като основание на претенциите за обезвреда,Р. посочил, че неиму­щест­вените вреди се изразяват в унижение, срам, чувство за безпомощност, болки и страдания. Твръди се, че в Затвора Пловдив нетната площ на килиите не е надвишавала 3 кв.м. и не е имал достатъчно жизнено пространство, липс­вала вентилация и свеж въздух, което водило до задух и кашлица, а тоалетните са с неработещи казанчета, липсвали прегради, липсвали чешми и умивалници и тоалетната не е шумоизолирана. По отношение на храната, то същата била с лошо качество и не съдържала достатъчно калории, а водата не ставала за пиене. Изложени били доводи за лошото състояние на банята, липса на свет­лина в килиите, прокапали тръби и мухъл. Твърди се, че през зимата килиите в Затвора Пловдив са много студени, а през лятото топли. Посочва се, че спал­ното бельо се е сменяло много рядко, а килиите били пълни с инсектициди. Налице е и оплакване, че спрямо Р. не е водена индивидуална и корек­ционна работа, и не му е дадена възможност за участие в програми за въз­действие, не му е давана работа.

По отношение пребиваването в Затвора - Пазарджик обстоятелствата са за недостатъчна жилищна площ, липсата на светлина в килиите, наличието на хлебарки и дървеници, както и мухъл. Твърди се още липса на вентилация и ло­шо състояние на санитарния възел.

За периодите в които ищецът е бил настанен в Следствения арест Плов­див, оплакванията са за недостатъчна жилищна площ, липсата на осветеност, лоша хигиена, наличие на мухъл и насекоми, както и липса на санитарен възел в килията.

За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че от наличните по делото доказателства се установява, че И.Р. е тър­пял наказание лишаване от свобода, като за периодите: 03.12.2014г. до 02.06. 2016г. и 18.12.2019г. до 19.12.2019г. и от 14.02.2020г. до 13.05.2020г. жизненото пространство в съответните поделения на ответника не е отговаряло на изиск­ва­нията на стандартите, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които сочат необходимостта от минимум на 4 кв. м. нетна площ на лишен от свобода. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по права­та на човека, включително в пилотното решение „Н.и други срещу Бълга­рия“, съставлявали самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с раз­по­редбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.

Или  съдът е намерил, че е налице незаконосъобразно бездействие от стра­на на служителите на ответника само по във връзка с пренаселеността на помещенията  и то само в Затвора Пловдив за посочените в диспозитива на съдеб­ния акт периоди.

По отношение определяне на конкретният размер на следващото се обез­щетение за претърпените неимуществени вреди, то съдът се е позовал на изиск­ванията на чл.52 от ЗЗД (по препращане от § 1 от ДР на ЗОДОВ), съг­ласно която размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вре­ди се определя по справедливост. Съобразена е новелата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС в случаите по чл.3, ал.2, като съдът взема предвид кумулативното въз­действие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лиша­ване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора и като е приел, че периода, в който се търпяни тези вреди, е около 9 месеца, е при­съдил обезвреда в размер на общо 1 350 лева.

По тези конкретни установявания в касационната жалба не се сочат никак­ви конкретни оплаквания. В същата се сочат основания на исковата пре­тен­ция, които са отхвърлени от съда(по отношение на изградените тоалетни, наличие на течаща вода, възможността за разходки в коридорите, посещаване на съседни спални помещения, лоша хигиена).

Настоящият касационен състав не споделя тезата, развита в касацион­ната жалба, че видите ли погрешна и „субективна“ е преценката на съда, на осно­вата на която той е извел своите заключение за налични бездействие на затворническата администрация, а от там и на вреди, причинени на Р.. Липсвала и изискуемата се каузална връзка между поведението и вредоносния резултат.

Тук необходимо е да се посочи, че съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редак­цията ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г. / осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нару­шение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпя­ване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изра­зя­ващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна актив­ност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснова­на употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездейст­вия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в прак­тиката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизи­телно отношение по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ.

В тази връзка, разпоредбите на чл. 3 и чл. 43, ал. 2, ал. 4 и ал. 5/пре­диш­на ал. 4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са дейст­вали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкре­тен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание "лишаване от свобода".

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жи­лищ­ни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въз­дейст­вие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

В чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017 г. / е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефини­ция на понятието "жилищна площ", то тя следва да се определя по общо­приетите правила, а именно като се измерва по контура на съответните верти­кални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди – спа­не, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телеви­зия, четене на книги и т. н.

Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, коя­то е ратифицирана от България през 1992 г. и съгласно чл.5 ал.4 от Консти­ту­цията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и противо­речат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобо­да, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолю­ции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задъл­жителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите: "10. Всички поме­щения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като след­ва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ….“

По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища/решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г., решение № 6667 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012 г., решение № 104 от 20.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5895/2007 г., решение № 538 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008 г., решение № 15 от 29.01. 2009г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007 г. /, в която се приема, че липсата на доста­тъчно жилищна площ е отклонение от подходящата жизнена среда за осъде­ното лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.

При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има пред­вид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006 г. по делото Й. срещу България, решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу Бъл­гария, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007 г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.08г. на ЕСПЧ по делото С. К. срещу България, решение от 27 януари 2015 г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл. 61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.

В този контекст първостепенният съд правилно е оценил всички събрани доказателства пред него, като категорично и от представените писмени такива от самия ответник, е изградил извода си, че липсва за посочените периоди необхо­димата минимална жилищна площ от 4 кв.м. Или законосъобразно е направен извод за бездействие, водещо до ангажиране специалната деликтна отговорност на съответното юридическо лице, в чийто състав са и съответно бездействалите длъжностни лица и служители.

По отношение на присъдения общ размер от 1 350 лева, то той е опред­елен за период от около 9 месеца, или при размер от около 5 лева на ден.

Настоящият състав намира, че този размер не е завишен(може да се мис­ли дали всъщност този размер на е занижен, но жалба от противната стра­на липсва).

Тук съдът е отчел всички релевантни факта досежно определяне на конк­ретното обезщетение и на база вътрешното си убеждение е преценил, че имен­но сумата от по 5 лева на ден най-точно и съответно ще овъзмезди Р. за неблагоприятните изживявания, поради конкретно допуснатото бездействие на затворническата администрация спрямо пребиваването му в пенетенциарните заведения в системата на ответника.

При това положение касационния състав не намира основание да реви­зира този извод на административния съдия.

 Мотивиран така и на основание чл.221 ал.2, изречение първо, предложе­ние първо от АПК, оспореното съдебно решение следва да се остави в сила, като правилно.

По разноските.

С оглед изхода от спора, разноски се дължат на ответника единствено за осъществената защита от адвокат, който е упълномощен и е с представен дого­вор от първата инстанция за оказвана безплатна помощ на основание чл.38 ал.1, т.2 ЗА(на материално затруднено лице).

Или ГДИН – София ще следва да бъде осъдена да заплати на адв. Мерд­жанов сумата от общо 324,50 лева на основание чл.38 ал.2 във вр. с чл.8 ал.1, т.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграж­дения.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1810/19.10.2020г. по адм. дело №1010/ 2020г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав.

      ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седали­ще в гр.София да запла­ти на адв.Г.Г.М. *** сумата от 324,50/триста двадесет и четири лева и петдесет стотинки/ разноски за тази инстанция за осъществена правна помощ.

 

         РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1.

  

 

 

                                                                                                     2.