Решение по дело №33/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 118 от КСО и е образувано е по жалбата на Д. М. К., [ЕГН] от гр. Пазарджик, [улица], ет. 1, подадена чрез адв. М. АК - Пазарджик против Решение № 1012-12-309#2/22.12.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-3673-3/13.10.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

В жалбата се твърди, че оспореният административен акт е неправилен и незаконосъобразен, издаден в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на административнопроизводствените правила и несъответствие с целта на закона. Моли се да бъде отменено оспореното решение и преписката върната на ТП на НОИ – Пазарджик за ново разглеждане и произнасяне по искането за присъждане на обезщетение за безработица по КСО, със задължително указание по правилното тълкуване и прилагане на приложимите нормативни актове.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от адв. М., който по изложени съображения моли съда да уважи подадената жалба като отмени оспореното решение като неправилно и незаконосъобразно. Представя писмени бележки. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът по оспорването, редовно призован, се представлява от юрисконсулт М., която по изложени съображения в писмени бележки моли съда да остави без уважение жалбата и да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното мотивирано решение като правилно и законосъобразно. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.

Административен съд – Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Предмет на оспорване е Решение № 1012-12-309#2/22.12.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-3673-3/13.10.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Д. М. К. е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

Оспореното решение е съобщено редовно на жалбоподателя, който в законоустановения 14-дневен срок същият е упражнил и правото си на жалба пред Административен съд гр. Пазарджик.

Установи се по делото, че Д. К. е подал заявление с вх. № 608-2662 от 21.12.2022 г. в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Пазарджик за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като в него е декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 16.11.2022 г. По подаденото заявление с peг. № 121-00-3673/21.12.2022 г. в НОИ с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица г-н К. е представил следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС/ЕИП, в което е декларирал причина за прекратяване на трудовата дейност за последния период - „съкращаване на щата”, осигурителен номер, документ за започване на работа на 20.01.2015 г., документ за прекратяване на трудова дейност на 15.11.2022 г. и копия от документ за заплата - 5 броя.

С подаденото заявление Д. К. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица като е декларирал, че последното му правоотношение е прекратено на 16.11.2022 г. и е упражнявал трудова дейност на територията на държава-членка на Европейския съюз (ЕО), т.е. за него са приложими правилата за координация на схемите за социална сигурност - Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент на Съвета (ЕО) № 987/2009. Същият е поискал удостоверяване на осигурителен период от Германия за времето от 25.10.2014 г. до 15.11.2022 г. при работодател „Diligent Industriereinigung und Dienstleistungs GmbH“.

В тази връзка на основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структурирани електронни документи (СЕД) U001CB №529768 от 29.12.2022 г., U003 №531104 от 03.01.2023 г. и Н005 №531123 от 03.01.2023 г. е изискано предоставяне на информация за горепосочения период. Съобразно това с Разпореждане № 121-00-3673-1 от 03.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017/U004/H006 от компетентната институция на Германия.

Съгласно чл. 61, т. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция (КИ) на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Компетентната институция на държавата-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетението да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионален доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство (чл. 62, т. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004).

На 02.03.2023 г. в ТП на НОИ - Пазарджик са получени структурирани електронни документи (СЕД) U017 и U004, с които компетентната институция на Германия е удостоверила:

- период на осигурена заетост от 25.10.2014 г. до 15.12.2022 г.;

- причина за прекратяване на заетостта - „уволнение от работодателя“;

- доход за периода: от 01.11.2020 г. до 15.11.2022 г. в размер на 45311.56 евро.

На 13.09.2023 г. в ТП на НОИ - Пазарджик с вх. № 1019-12-6363#4 е получен структуриран електронен документ (СЕД) Н006, с който компетентната институция на Германия е удостоверила: „Страната на пребиваване е Германия и адрес в Германия за връзка с лицето“.

Съобразно това на основание чл. 55 от АПК с Разпореждане № 121-00-3673-2 от 19.09.2023 г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица. С разпореждане № 121-00-3673-3 от 13.10.2023 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Д. К. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив: „Според получени СЕД U017, СЕД U004 и Н006 и при прилагане на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е установено, че г-н К. не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, ал. 5, във връзка с ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. За периода от 25.10.2014 г. до 15.11.2022 г. той е пребивавал и е осъществявал трудова дейност в Германия (държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат). В случая българската институция не е компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото и съответно да отпусне парично обезщетение за безработица. Компетентна е институцията на Германия, тъй като за периода от 25.10.2014 г. до 15.11.2022 г. г-н К. нито е осъществявал дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавал на територията на Република България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.“ Последвало е издаването на оспореното решение, с което е потвърдено разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица.

По делото е разпитан свидетелят М. Т. Н., чиито показания съдът възприема като достоверни, последователни и непротиворечиви на събраните по делото доказателства. Свидетелят заяви пред съда, че познава жалбоподателя, който работи в Германия от 2014 г. Посочи, че Д. К. се е прибрал окончателно в България преди 2-3 години. Докато е работел в Германия всяка година през лятото си е идвал на почивка в България, идвал си е и по два – три пъти през годината за по 10 – 20 дни, колкото му е била отпуската. В България има закупена къща. Свидетелят е категоричен, че жалбоподателят има семейство – жена и две деца, които са го посещавали в Германия, но основно са живеели в България. Според него Д. К. е имал за цел да изкара пари в Германия за да си закупи къща в България. Със събраните средста си е закупил къща в гр. Пазарджик, на Моста на лютата, в която живее със съпругата си и със сина си. Преди да си купи къщата е нямал собствен имот.

По делото е разпитана като свидетел и Б. А. М., роднина по сватовство с жалбоподателя, чиито показания съдът възприема като достоверни, последователни и непротиворечиви на събраните по делото доказателства. Свидетелят заяви пред съда, че Д. е работел в Германия около 8 години. Последните две години си е в България. Докато е работел в Германия се е прибирал в България по 2-3 пъти в годината за отпуск, за празници, като е стоял по 10-15 дни. Докато е работел в чужбина, децата му са били в България, а съпругата му се е прибрала окончателно в България една година преди него. Според свидетелката семейството на жалбоподателя сега живее в собствена къща, която е закупена през 2018 г. или 2019 г. Работели са в Германия, за да си спестят пари за собствено жилище. Сега, две години след прибирането му от Германия е започнал работа в частна фирма.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването, и се явява допустима.

Разгледана по същество същата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 146 от АПК, съдът преценява законосъобразността на административния акт, като проверява дали е издаден от компетентен за това орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва закона. Извън правомощията на съда е да преценява целесъобразността на административния акт.

Обжалваното мотивирано решение е издадено в предвидената от закона писмена форма и от компетентен за това административен орган. Съгласно чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. При издаването на обжалваното мотивирано решение административният орган не е допуснал нарушение на процесуалните разпоредби на закона. Административният акт е мотивиран, като в мотивите органът е посочил както фактическите, така и правните основания за издаването му. Съдът намира обаче, че обжалваният акт противоречи на материалноправните разпоредби по издаването му.

Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, § 1, б. „з“. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Между страните не е спорно, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил жалбоподателят и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

От своя страна чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че: a) Безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

По силата на чл. 64, § 1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: а) преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г) обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от нея законодателство и за нейна сметка.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в която е и центърът на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна, правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) – в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка.

В наръчника, изготвен съвместно от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти.

В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

Разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на които държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице.

Видно от съдържанието на оспореното решение на Директора на ТП на НОИ Пазарджик, ответникът е аргументирал тезата си, че Р България не е държавата по пребиваване на жалбоподателя, именно разглеждайки критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т. е. приложил е тази норма.

В случая, съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентна институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни (освен посочването „доходоносна дейност“) в СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т. н., не би могло да се стигне до безспорен извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е свързан единствено с времето на полагане на трудовата му дейност.

Всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на приложмите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

От представените по делото доказателства е видно, че жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в България, притежава собствен имот, в който живее заедно със семейството си. Завърнал се е в България след приключване на работата си в Германия. С оглед на това съдът намира, че престоят и времето му на трудова заетост в Германия имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Тук следва да се отбележи, че съдът изцяло кредитира свидетелските показания, които несъмнено доказват, че жалбоподателят е упражнявал трудова дейност като наето лице в Германия за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е налагало той да живее там, при което се е завръщал в България в периодите, в които не е бил наето лице. Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателя в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката му.

При съобразяване на центъра на интересите на Д. К., съобразно критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица.

По спорния по делото въпрос е формирана безпротиворечива съдебна практика на Върховния административен съд, а именно – Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г.; Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г.

Като е достигнал до противоположен извод, административният орган е постановил един необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, а административната преписка да бъде върната за ново произнасяне по същество, при което следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

От процесуалния представител на жалбоподателя е направено искане за присъждане на разноски, като по делото е представен договор, в който е посочено, че адвокатската защита и съдействие е извършена безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА). По делото е представен списък с разноски, в който е посочено, че се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Предвид на това, с оглед изхода на делото и направеното от жалбоподателя своевременно искане, ответникът ще следва да бъде осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 510 (петстотин и десет) лева, от които 10 (десет) лева заплатена държавна такса и 500 (петстотин) лева за адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото.

На основание чл. 119 от КСО решенията на административния съд подлежат на касационно обжалване по реда на АПК, с изключение на постановените по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 1 и т. 2, буква „б“, буква „д“ – за суми до 1000 лв., букви „е“ и „ж“.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК, Административен съд – Пазарджик, Трети състав

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-12-309#2/22.12.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-3673-3/13.10.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Д. М. К. е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ гр. Пазарджик за ново произнасяне, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА ТП на НОИ Пазарджик да заплати на Д. М. К., [ЕГН] от гр. Пазарджик, [улица], ет. 1, направените по делото разноски в размер на 510 (петстотин и десет) лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.