Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 24.02.2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - РУСЕ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурора ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от съдия ДИМИТРОВА к.а.н.д. № 33 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е касационно по
чл. 63, ал. 1, предл. 2 ЗАНН(Закон за административните нарушения и наказания),
във вр. чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Постъпила е касационна жалба от К.В.Г., чрез процесуалния му представител,
против решение № 896/06.12.2019г., постановено по АНД № 1322/2019 г. по описа
на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 19-1085-000149/29.01.2019г.,
издадено от Началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР-Русе. С наказателното постановление на основание чл.182
ал.1 т.6 от ЗДвП за нарушение на чл.21 ал.1 ЗДвП е наложено кумулативно наказание „глоба“ в размер на 800 лв. и
лишаване от право да управлява МПС за срок от три месеца и отнемане на
12 контролни точки .Като
касационно основание се сочи допуснато нарушение на материалния закон . Твърди,
че неправилно въззивната инстанция не е приела наличието на обстоятелства
изключващи обществената опасност на нарушението, а оттам и наказуемостта. В
тази връзка се поддържа ,че е налице разпоредбата на чл.13 НК и нарушението е
извършено в условията на крайна необходимост, макар че не се оспорва факта на
нарушението. По посочените съображения
се иска отмяната на обжалваното решение и решаване на делото по същество чрез
отмяната на наказателното постановление. Претендират се разноски по представен
списък
Ответникът по касационната жалба – ПП
при ОДМВР-Русе – Русе е депозирал писмен отговор за неоснователност на жалбата.
В съдебно заседание не изпраща представител.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в
сила решението на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила
съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Обосновано от фактическа страна въззивната инстанция е приела, че касаторът е правоспособен
водач на МПС и работел на длъжността охранител в „Ерика - 97“ ООД, което
дружество извършвало услуги по охрана с помощта на сигнално – известителна
техника и видеонаблюдение в реално време на обект. Във връзка с тази си дейност
дружеството „Ерика - 97“ ООД е сключило договор № 1039-10/01.12.2010г. с
„Марпекс Агро“ ЕООД, като услугата
включвала 24 часова охрана на обекта на
възложителя. На 24.03.2018г. в 05,56ч техническите средства, монтирани в обекта
на „Марпекс Агро“ ЕООД сигнализирали в дежурния (мониторинг) център на „Ерика - 97“ ООД за нарушение на охраняем
обект, като към този обект с оглед физическа проверка на място тръгнал касационния жалбоподател , управлявайки л.а.“Пежо 208“ с ДК№ Р8710ВР, собственост на
дружеството. В 06,00 ч. този автомобил
бил заснет от стационарно автоматизирано техническо средство по
бул.“България“ в района на бензиностанция „Лукойл“, измерващо скоростта със скорост от 112 км/ч (след приспадане на толеранса от 3 % при скорост над 100
км/ч) при максимално разрешени в този пътен участък 50 км/ч.,
като такъв в населено място. Доколкото автомобилът бил собственост на „Ерика –
97“ООД, законният представител на същото попълнил декларация по
чл.188 от ЗДвП с която посочил, че на 24.03.2018г. около 06,00 ч. именно
касаторът е управлявал същото МПС.
Така русенският районен съд e изяснил изложената
по-горе фактическа обстановка след подробен анализ на събраните по делото
писмени и гласни доказателства. Въззивният съд е анализирал приложимите правни
норми, обсъдил е възраженията на жалбоподателя. Приел е, че нарушението е
доказано, че АУАН и НП са издадени в сроковете по чл. 34 ЗАНН, изложил е
подробни съображения относно липсата на допуснати съществени процесуални
нарушения при издаване на НП, като изрично е посочил, че факта на нарушението и
авторството не са били оспорени. Позовал се е на снимков материал, докладна записка,
удостоверение за одобрен тип средство за измерване,протокол от проверка №
235-ИСИ/05.12.2017г., длъжностна характеристика, трудов договор. Развил е подробни правни
съображения и по въпроса кои са приложимите правни норми, отговорил е по
основното възражение относно неприложимостта на чл.13 НК вр.чл.11 от ЗАНН и
формата на изпълнителното деяние, които напълно се споделят от настоящата
инстанция .
Решението е правилно.
Касационният съд счита, че при
постановяване на въззивното решение не е допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила. При преценка относно прилагането на
материалния закон настоящата инстанция изцяло споделя фактическите и правни
изводи на РРС, изложени в оспореното решение, поради което и на основание
чл.221, ал.2 от АПК, приложим съгласно чл.63, ал.1 от ЗАНН, следва да се
препрати към мотивите на решението на РРС, което е предмет на касационната
проверка.
Следва да се допълни, че поддържаното и
пред настоящата инстанция възражение за приложимостта на института на „крайна
небходимост” е неоснователно. Крайната
необходимост е състояние на непосредствена опасност, застрашаваща с увреждане
държавни или обществени интереси, лични или имотни блага, която деецът
преодолява чрез причиняване на вреди, при кумулативно съобразяване с
предвидените допълнителни изисквания. Предпоставките на чл.13 НК са кумулативни - деянието трябва да
е насочено към отклоняване на възникнала непосредствена опасност, застрашаваща
с увреждане държавни или обществени интереси, лични или имотни блага, които
деецът не може да избегне по друг начин, както и да създава обективни
предпоставки за спасяване на застрашените интереси, ако обаче причинените от
деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. В тази връзка следва
да се съпоставят характера и непосредствеността на опасността и деянието с
което тя се предотвратява.
Доктрината и
съдебната практика са категорични по отношение на субсидиарния характер на
института на крайната необходимост, предвид обстоятелството, че при същата не
се касае за увреждане на определени обществени отношения, а за предхождащо го
състояние, за избягването на което се засягат юридически охранявани права,
чието жертване е обществено оправдано само при липса на алтернативност и на
обективно дадени по-незначителни причинени вреди от предотвратените. Визираната
в чл. 13, ал. 1 НК опасност е конкретно
фактическо положение, дължащо се на стихийни или обществени бедствия
/наводнение, пожар, буря, транспортна катастрофа/; на физиологични и
производствени нужди; на внезапни болестни състояния и злополуки; на нападения
от страна на хора и животни; и на други причини с оглед многообразието на
житейските ситуации, поднасяни от ежедневието и социално-икономическите условия
на живот, при които се създава висока степен на вероятност за предстоящо,
близко по време засягане на правно защитени интереси. На подобни хипотези не сочат констатираните
данни в конкретния казус.
Само подозрението на
касатора, че е възможно да се извършва посегателство над имуществото на
дружеството, за което е имало сключен договор за охрана и самото задействане на
алармата, при възстановен сигнал, не дава основание да се приеме, че е имало
непосредствена опасност за имотните блага, които да спасява.
Правилно въззивният
съд е съпоставил преследваната цел, макар че представеното от касатора във
възивното производство писмено доказателство сочи, че една минута след
регистрирания сигнал алармата е възстановена, и повече от двойното превишение
на скоростта и то в населено място. Сам по себе си факта на отчетената скорост
от 112 км/ч води до изключително несъобразена скорост с всички възможни
неблагоприятни последици за причиняване на ПТП с многобройни измерения, поради
което и изводът му за липсата на кумулативните предпоставки на чл.13 НК е
съобразен със закона.
Заявената позиция
мотивира настоящия състав да приеме за несъстоятелна предложената от
процесуалния представител на касатора аргументация за нарушения на материалния
закон, сочещи на касационни основания по чл. 348, ал.
1, т. 1 НПК, и да не уважи съпровождащите я искания за отмяна на
обжалвания съдебен акт и отмяна на потвърденото НП.
|
|
|
|
Както правилно въззивният съд е анализирал разпоредбите на
чл.60 и чл.62 от ЗЧОД, само в два случая
се предвижда охранителният състав да действа при условията на крайна
необходимост и неизбежна отбрана – по изключение при използване на помощни
средства и като крайна мярка при използване на огнестрелно оръжие, които не са
налице в случая. В този смисъл съдът намира, че специалният ЗЧОД съдържа в себе
си мълчалива забрана за извършване на защитни деяния, съдържащи признаците
на престъпления и/или административни
нарушения, освен в тези две изрично посочени хипотези. Обратното би
противоречало на основните принципи на ЗЧОД , а именно спазване на законите на страната. Именно в
тази връзка въззивният съд е анализирал , че управлявания от касатора автомобил
не е такъв със специален режим на движение, тъй като не е включен изчерпателния
списък по чл.91 ал.3 от ЗДвП; в случай, че законодателят е включил патрулите по
чл.15 ал.2 т.1 и т.2 от ЗЧОД, едва тогава за жалбоподателя би възникнало и
правото по чл.92 ал.1 т.2 от ЗДвП и то при изключително същественото ограничение,
доколкото няма застраши нечий живот или имущество. По същия начин и
разпоредбата чл.189 ал.6 т.2 от ЗДвП предвижда анулиране на издаден електронен
фиш по отношение на нарушени, извършени от автомобили със специален режим на
движение, а не и на такива, които се използват за извършване на сходна и
идентична дейност с някои от тях.
С оглед на изложеното правилен е
изводът на РРС за обоснованост и законосъобразност на НП, поради което
решението следва да се остави в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр.
І-во, предл. І-ро от АПК във вр. с чл. 63, ал. 1
от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 896/06.12.2019 г.,
постановено по АНД № 1322/2019 г. по описа на РРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.