№ 3368
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Е. Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Е. Ст. Станоев Въззивно гражданско дело №
20241100508972 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 7336/22.04.2024 г., постановено по гр.д. № 23944/2023 г.
по описа на СРС, 167 състав, са уважени частично субективно и обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците Ц. П.
К., ЕГН **********, Р. А. К., ЕГН **********, А. Е. К., ЕГН **********, и
Б. Е. К., ЕГН **********, да заплатят на ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ул. „Янко Забунов“, бл. ****, аб. № 208148, суми, както следва:
За Ц. К. – 8/12 от общата претендирана сума:
1859,11 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
205,88 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
37,93 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
1
за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
За Р. К. – 2/12 от общата претендирана сума:
464,78 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
51,47 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
9,48 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
За А. К. – 1/12 от общата претендирана сума:
232,39 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
25,74 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
4,74 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
За Б. К. – 1/12 от общата претендирана сума:
232,39 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
25,74 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
4,74 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
2
окончателното изплащане на вземането.
С решението са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение и срещу четиримата
ответници.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът Ц. К. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 846,74 лв., ответникът Р. К. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
да заплати на ищеца сумата от 211,68 лв., ответниците А. и Б. К.и са осъдени
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на ищеца общо сумата от 211,68
лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на Ц. и Р. К.и
сумата от 2 лв. и на А. и Б. К.и – 2 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Бруната“ ООД, сега „Далсия“ ООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ответниците Ц. и Р. К.и. А. и Б. К.и не са подали въззивни жалби, нито са се
присъединили в първото съдебно заседание по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК към
тази на другите ответници.
Въззивниците поддържат, че първоинстанционното решение е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Оспорват наличието на
облигационна връзка между страните, както и ищцовото дружество реално да
е доставяло топлинна енергия. Молят съда да отмени решението на първата
инстанция, а исковете да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението
на районния съд е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира и
разноски.
Третото лице помагач „Далсия“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
3
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
осъдителната част срещу ответниците Ц. и Р. К.и.
В частта, с която са уважени исковете срещу А. и Б. К.и, както и в частта,
с която са отхвърлени исковете срещу всички ответници по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
лихва за забава върху задължението за дялово разпределение, решението е
влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за осъждане на ответниците Ц. П. К., ЕГН **********, Р. А. К., ЕГН
**********, А. Е. К., ЕГН **********, и Б. Е. К., ЕГН **********, да
заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „Янко Забунов“,
бл. ****, аб. № 208148, суми, както следва:
За Ц. К. – 8/12 от общата претендирана сума:
1859,11 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
205,88 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
37,93 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
4
за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
7,04 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 19.04.2023 г.;
За Р. К. – 2/12 от общата претендирана сума:
464,78 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
51,47 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
9,48 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
1,76 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 19.04.2023 г.;
За А. К. – 1/12 от общата претендирана сума:
232,39 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
25,74 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
4,74 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
0,88 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 19.04.2023 г.;
За Б. К. – 1/12 от общата претендирана сума:
232,39 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
5
законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
05.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
25,74 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.04.2023 г.;
4,74 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
0,88 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 19.04.2023 г.;
Предявени са субективно и обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по
делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения
между страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на реално
доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност
на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през
процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът
да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на
възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на
извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на
задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
6
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
7
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиенти на
топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация
София“ ЕАД са Ц. П. К. и Р. А. К.. Аргументите за това са следните:
Видно е от Договор за продажба на държавен недвижим имот съгласно
Наредбата за държавните имоти от 05.02.1982 г., че въз основа на Решение на
Председателя на ИК на РНС от 03.12.1981 г., утвърдено от Председателя на
8
ИК на СГНС, на Ц. П. К. и А.Г. К. е продаден държавен недвижим имот,
находящ се в гр. София, ул. ****, бл. ****, ж.к. „Иван Вазов“.
Към годината на придобиване на недвижимия имот – 1982 г., Ц. К. и А. К.
са били съпрузи, видно от Акт за женитба № 428, от който се установява, че
същите са сключили граждански брак на 14.11.1973 г., за който няма данни,
нито твърдения да е бил прекратен чрез развод.
Към 1982 г. е действал Семейния кодекс от 1968 г. (в сила до 01.07.1985)
(отм.). Съгласно чл. 13 от същия недвижимите и движимите вещи и права
върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат
общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и
служат за задоволяване нуждите на семейството. Следователно имотът е
придобит в режим на съпружеска имуществена общност.
По делото е представено Удостоверение от ГИС-София с изх. № 68-00-
692(3)/03.06.2014 г. в уверение на това, че настоящ адрес – ул. **** се отнася
за жилищна сграда с два входа, попадаща в кв. 31 по плана на ж.к. „Иван
Вазов“, находяща се на ъгъла на ул. „Янко Забунов“ (старо наименование – ул.
„Петър Топалов – Шмид“) и ул. Димитър Манов, район Триадица, Столична
община. От това удостоверение се установява, че имотът, предмет на
горепосочения договор от 1982 г., и процесният имот са идентични. Това
обстоятелство не се и оспорва от въззивниците ответници.
От Удостоверение за наследници от 25.02.2016 г. се установява, че
наследници на А.Г. К., починал на 03.12.2011 г., са Ц. П. К. – съпруга, Е. А. К.
– син, и Р. А. К. – син.
Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН тримата наследници са
придобили по 1/3 ид.ч. от собствените на А. К. ½ ид.ч. от имота, т.е. по 1/6
ид.ч. Следователно след смъртта на А. К. по силата на наследствено
правоприемство Ц. К. е станала притежател на 4/6 ид.ч. от процесната вещ
(собствени 3/6 ид.ч. вследствие договора от 1982 г. плюс 1/6 ид.ч. по
наследство от А. К.), а Е. и Р. К.и – на по 1/6 ид.ч. от същата.
Е. К. е починал на 05.07.2020 г., видно от Удостоверение за наследници
от 28.11.2022 г., като е оставил за наследници своите синове Б. Е. К. и А. Е. К..
Всеки от тях е придобил по силата на наследствено правоприемство (чл. 5, ал.
1 ЗН) по ½ ид.ч. от собствената на Е. К. 1/6 ид.ч., т.е. по 1/12 ид.ч. от
9
собствеността върху процесния имот.
Първоинстанционният съд е стигнал правилно до същия извод по
отношение на титулярството на правото на собственост върху процесния имот
и притежаваните квоти от всеки от ответниците.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобиване на процесния имот е
възникнало облигационното отношение с топлопреносното предприятие.
Съответно за ответниците Ц. и Р. К.и е възникнало и задължението за
заплащане на доставената и потребена топлинна енергия по отношение на
процесния имот за съответната ид.ч., в т.ч. както нововъзникналите
задължения, така и тези, които вече са възникнали към момента на
придобиване на правото на собственост. Следователно за процесния период
именно ответниците въззиваеми са задължени за част от цената на
потребената топлинна енергия в имота.
Въззивният съд намира възражението на въззивниците за недоказаност на
реалното потребление на топлинна енергия за неоснователно.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот е
установено от писмените доказателства, приети в първоинстанционното
производство, както и от изслушаното заключение по назначената
съдебнотехническа експертиза. От последното се установява, че в процесния
имот през процесния период е реално консумирана топлинна енергия на
стойност 2838,62 лв. при претендирани от ищеца общо 2788,66 лв.,
включваща отопление на имот и сградна инсталация, както и битово горещо
водоснабдяване. В експертизата изрично е посочено, че отоплението на имота
се осъществява чрез 2 радиатора с поставени индивидуални разпределители
на разход за отопление, една щранг-лира без уред за дялово разпределение,
както и един водомер за топла вода. Видно е от същата, че са приспаднати
технологичните разходи за сметка на топлопреносното дружество. ФДР в
процесния период е „Бруната“ ООД, сега „Далсия“ ООД, а изчисленията на
същата са в съответствие с нормативните изисквания. Установява се от
експертизата и от представените от третото лице помагач индивидуални
справки и главни отчети за двата отоплителни сезона, че в процесния период
са начислявани суми за топлинна енергия по прогнозно потребление, след
което в края на всеки отоплителен сезон е отчетено реалното потребление на
топлинна енергия. В тази връзка въззивният съд счита, че заключението на
10
съдебнотехническата експертиза установява точния размер на реално
потребената ТЕ в процесния имот за претендирания период.
Въззивният съд кредитира така изготвеното експертно заключение по
допуснатата експертиза. За установяването на доставено количество топлинна
енергия до топлоснабдения имот са необходими специални познания, поради
което законосъобразно съдът е допуснал и назначил съответната експертиза.
При изготвянето вещото лице се е запознало с материалите, приложени по
делото, и е извършило съответна справка на място в „Топлофикация София“
ЕАД и „Далсия“ ООД. Съдът няма основание да се съмнява в компетентността
на вещото лице, изготвило експертизата, както и в правилността на даденото
заключение.
Въззивният съд намира за установено, че сградата, в която се намира
процесният апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово
разпределение. Сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителните сметки от дружеството,
извършващо дяловото разпределение. Това не съставлява нарушение на чл. 13
от Директивата на ЕС 2006/32/ЕО – транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /пар. 3 от ДР на ЗЕЕ/,
според който в сметките следва да се включва само реално потребената
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на разпоредбата на чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението – потребителят може да заплати както
повече, така и по-малко от изразходваната за месеца енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-
малко количество от заплатената му топлинна енергия. В крайна сметка обаче
с последната изравнителна сметка отношенията между страните се уреждат
справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия
за целия отчетен период. Този принцип не се накърнява и при служебно
изчисление на топлинната енергия, отдадена за конкретния апартамент. В
случая за процесния период на дружеството, извършващо дяловото
разпределение, е осигурен достъп до имота, за да бъде извършен отчет на
съответните уреди.
Съобразявайки гореизложеното, съдът намира, че първоинстанционният
11
съд правилно е изчислил дължимата от ответниците въззивници в настоящото
производство сума за реално потребена топлинна енергия: 1859,11 лв. за Ц. К.
(8/12) и 464,78 лв. за Р. К. (2/12). В тази част решението следва да бъде
потвърдено като правилно.
Решението на районния съд е обжалвано в частта, с която въззивниците са
осъдени да заплащат суми на ищцовото дружество – за главници за топлинна
енергия и дялово разпределение, както и за мораторна лихва върху главницата
за топлинна енергия. Във въззивната жалба обаче не са налице конкретни
оплаквания по отношение на изводите на съда във връзка с дължимостта на
сумите за дялово разпределение и за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от
посоченото във въззивната жалба, когато контролира правилността на
решението, поради което същият не следва да обсъжда първоинстанционното
решение по тези въпроси, тъй като не следва да бъде прилагана императивна
норма. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на
III Г.О. на ВКС.
И в тази част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход от въззивното производство право на разноски има
въззиваемата страна.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е претендирал заплащането
на юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да
се присъжда. Подаденият отговор на въззивната жалба е абсолютно
бланкетен, като по време на проведеното публично съдебно заседание не е
изпратен процесуален представител, а молба за разглеждане на делото в
отсъствие на представител на страната изобщо не е подавана. Поради което и
съдът приема, че не са налице доказателства, които да обосноват извод за
присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
12
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7336/22.04.2024 г., постановено по гр.д. №
23944/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Далсия“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13