№ 630
гр. Враца, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Миглена Н. К.
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20241400500594 по описа за 2024 година
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№3001/29.05.2024г., подадена от „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София против решение
№73/26.04.2024г.на Районен съд-Бяла Слатина, постановено по гр.дело №907/2023г., в
частта му, в която предявените от жалбоподателя установителни искове по чл.422 ГПК
са били отхвърлени за следните суми: за сумата над 6169,40 лв.главница до пълния
предявен размер от 7107,79 лв.; за сумата1714,48 лв.договорна лихва за периода
15.06.2022г.-15.02.2023г.; за сумата от 158,87 лв.лихва за забава за периода
15.06.2022г.-15.02.2023г.
В жалбата се твърди, че в посочените части решението на районния съд е
неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че при неоспорена валидност на
сключения между страните договор за заем, по делото са били събрани доказателства,
че „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София е изправна страна по този договор и е
предоставило на ответника заемните средства.
Жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд е приел уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва за нищожна, поради надвишаване на трикратния
размер на законната лихва, тъй като според измененията на чл.19 ЗПК от 2014г.
ограничения има само за годишния процент на разходите /ГПР/, но не и по отношение
на възнаградителната лихва. Посочва се също, че в конкретния случай договорения
1
ГПР не надвишава размерите по чл.19, ал.4 ЗПК. В подкрепа на твърденията си
жалбоподателят се позовава и на практика па ВКС. Претендира отмяна на решението
в обжалваните му части и уважаване на исковете за лихви, както и присъждането на
деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата А. К. К. е представила писмен
отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че при
договарянето са нарушени разпоредбите на чл.24 ГПК, поради което и по аргумент от
противното на чл.146, ал.5 ЗЗП, вр.с чл.430, ал.2 ТЗ, процесният договор е
недействителен и на осн.чл.23 ЗПК потребителя дължи заплащане само на чистата
стойност на кредита. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане
на деловодни разноски за настоящата инстанция.
Страните не са поискали събирането на доказателства пред въззивната
инстанция.
При извършена проверка за редовност и допустимост на постъпилата въззивна
жалба настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията
по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва да
бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор
между страните.
За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе предвид
следното:
Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ
БАНК“ЕАД, с което се иска да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по реда
на чл.417 ГПК против А. К. К. от гр.Бяла Слатина за следните суми: сумата от 7107,79
лв., представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №*** от
27.01.2022г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до
изплащане на вземането; сумата от 1714,48 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода 15.06.2022г.-18.01.2023г.; сумата 158,87 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.06.2022г.-15.02.2023г.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 221/2023г. по описа на РС-
Бяла Слатина, по което за горепосочените суми, както и за заплатените от заявителя
държавна такса от 179,62 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 50 лв., е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
№122/27.02.2023г., на която е допуснато незабавно изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника А. К. е постъпило възражение против
2
издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е предявил
установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 27.01.2022г. между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри: сума на кредита -
7300 лв., срок на кредита – 48 месеца, размер на вноската – 47 вноски по 312,10 лв. и
една изравнителна от 312,03 лв., годишен лихвен процент – 41,12% и общо
задължение по кредита – 14980,73 лв.
Според изложеното в исковата молба ответницата не е изпълнила поетите
договорни задължения и е преустановила плащанията на 05.06.2022г. Поради това и
тъй като неплатени са останали вноските с падежи 05.06.2022г., 05.07.2022г. и
05.08.2022г., заявителят е обявил кредита за предсрочно изискуем и е уведомил
ответницата за обявената предсрочна изискуемост.
В исковата молба се твърди също, че към момента на подаване на заявлението
ответницата продължава да дължи исковите суми.
Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, но отговор от нея не е
подаден.
При така подадената искова молба в производството пред районния съд са
събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, като
въз основа на тези доказателства предявеният установителен иск е бил уважен до
размер на сумата от 6169,40 лв.главница, а в останалата му част е бил отхвърлен като
неоснователен. За да постанови решението си районният съд е приел, че клаузата за
договорна лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и е неравноправна,
поради което е присъдил единствено чистата стойност на невърнатата част от заемната
сума, отнасяйки всички извършени от ответницата плащания /1130,60 лв./ към
погасяването на главницата.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във връзка с
изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав прави следните
изводи:
В случая са предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.86
ЗЗД.
В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието
на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало от договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; получаване на
паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на задължението за
връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за настъпването на
предсрочната изискуемост; валидно упражненото от него потестативно право да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
3
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния
факт на погасяване на дълга.
Между страните не се спори и от представените по делото писмени
доказателства – заявление-декларация за установяване на договорни отношения,
стандартен европейски формуляр, Договор за потребителски кредит №*** и
декларация се установява, че между страните е постигнато съгласие за сключване на
договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се задължава да отпусне
на ответницата кредит в размер на сумата от 7300 лв., платим на 47 равни месечни
погасителни вноски, всяка от които 312,10 лв. плюс една изравнителна вноска от
312,03 лв., при ГПР 47.97 % и лихвен процент от 41.12 %. Посочен е и общ размер на
задължението по кредита – 14980,73 лв., общ размер на месечната вноска -312,10 лв. и
дата на погасяване: 15 ден от месеца.
Така сключеният между страните договор разкрива признаците на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Ответницата е физическо лице, за
което няма данни при сключването на договора да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на
дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при
сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец", според
легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо, в настоящото
производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съдът
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.
Доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК,
процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата
разпоредба на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато
не са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а именно
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за
съответствието на сключения между страните договор за потребителски кредит с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен характер,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от
потребителя намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и §
1, т.2 от ДР на ЗПК , според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
4
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от потребителя е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Общите
разходи по кредита също са легално дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т.1
от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия".
От цитираните разпоредби следва, че законната лихва съставлява част от ГПР,
като към нея могат да се насложат различни допълнителни разходи, водещи до
увеличаването на кредитната тежест-такси, комисионни и пр., които разходи също са
елемент от ГПК по силата на същите разпоредби. Ето защо и с цел ограничаване
размера на кредитната тежест, с разпоредбите на чл.22, вр.с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и
чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, законодателят е предвидил не максимален размер на
възнаградителната лихва по кредита, а максимален размер на ГПР, предвиждайки
лихвата като част от последния. Така с приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК (ДВ, бр.
35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.) годишният процент на разходите е ограничен до
не повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, и е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
При действието на посочените разпоредби на ЗПК, щом като
възнаградителната лихва е включена в изчисляването на ГПР и заедно с останалите
разходи по кредита ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, то и лихвата не надвишава допустимия
морален праг, над който клаузата за лихва би се явила нищожна.
В разглеждания случай договореният ГПР е 47,97% и следователно не
надвишава пет пъти размера на законната лихва (50% към датата на сключване на
договора за кредит). В договора ясно е посочено, че договорната лихва е съобразена
при изчисляването на ГПР, в който освен нея са включени единствено разходите за
евентуално принудително събиране на задълженията. Доводи за неправилно
изчисляване на ГПР и за надвишаването на допустимия му максимален размер не са
5
наведени от ответницата и няма доказателства такова надвишаване да е допуснато,
поради което следва да се приеме, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК са спазени
и договорът за потребителски кредит е действителен и договорената лихва не
противоречи на добрите нрави.
Така изложените съображения дават основание да са приеме, че предявените
установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени. Настоящият съдебен
състав е запознат с практиката на ВКС, на която се е позовал районният съд в
обжалваното решение, но намира, че дори при споделяне на тази практика исковете
отново следва да се уважат. Според посочената практика на ВКС (напр.определение
№527/09.06.2022г. по гр.дело №151/2022г.) „преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в
кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно
надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на
добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под
посочения в закона праг на годишния процент на разходите.“
При зачитане на силата на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК обаче, в настоящия случай не
могат да се извлекат доказателства, които да аргументират извод за нищожност на
клаузата за договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави. Кредитът е
необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва,
отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с никакви други тежести-
такси, застраховки, комисионни и пр. При тези условия договорна лихва, равняваща се
на четирикратния размер на законната лихва, не е накърняваща добрите нрави и при
съответствието на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК,
той се явява действителен.
Достигайки до противоположни правни изводи, като резултат от неправилно
приложение на материалния закон, районният съд е постановил неправилно решение,
което ще следва да се отмени в отхвърлителната му част и да се постанови ново
такова, с което предявените искове бъдат уважени изцяло.
По разноските:
При този изход на делото за производството пред районния съд и за
заповедното производство, ответницата А. К. дължи заплащане на ищеца на
направените от него деловодни разноски за двете производства, които възлизат на
общата сума от 952,65 лв. (229,62 лв.за заповедното и 723,03 лв. за исковото, в
т.ч.д.т.от 223,03 лв., юрисконсултско възнаграждение от 100 лв. и 400 лв.за вещо лице).
С обжалваното решение районният съд е осъдил К. да заплати деловодни разноски в
размер на 723,09 лв., съразмерно частта, до която исковете са били уважени. Ето защо
и при пълното уважаване на исковете от настоящата инстанция ответницата ще следва
6
да бъде осъдена да заплати на ищеца допълнително сумата от 229,56 лв.деловодни
разноски за заповедното и за исковото производство.
За производството пред настоящата инстанция на осн.чл.78, ал.1 ГПК
ответницата А. К. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 78,06
лв.деловодни разноски за държавна такса.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №73/26.04.2024г. на Районен съд-Бяла Слатина,
постановено по гр.дело №907/2023г., в обжалваните му части, с които, в която
предявените от „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София установителни искове по чл.422
ГПК вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.86
ЗЗД, са били отхвърлени за следните суми: за сумата над 6169,40 лв.главница до
пълния предявен размер от 7107,79 лв.; за сумата от 1714,48 лв.договорна лихва за
периода 15.06.2022г.-15.02.2023г.; за сумата от 158,87 лв.лихва за забава за периода
15.06.2022г.-15.02.2023г. И ВМЕСТО НЕГО В ПОСОЧЕНИТЕ ЧАСТИ
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. К. К. от гр.Бяла Слатина, с ЕГН
**********, ДЪЛЖИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище гр.София, ЕИК ***,
допълнително сумата от 938,39 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит №*** от 27.01.2022г, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението – 24.02.2023 г. до окончателното й изплащане, както
и сумата от 1714,48 лв.договорна лихва за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г., а също и
сумата от 158,87 лв.лихва за забава за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г.
ОТМЕНЯ решение №73/26.04.2024г. на Районен съд-Бяла Слатина,
постановено по гр.дело №907/2023г. и в частта му, с която „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД,
със седалище гр.София, ЕИК *** е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Д.
М.“ сумата от 156,53 лв.адвокатско възнаграждение на осн.чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА А. К. К. от гр.Бяла Слатина, с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на
„ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище гр.София, ЕИК *** допълнително сумата от
229,56 лв.деловодни разноски за заповедното и за исковото производство пред
районния съд, съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА А. К. К. от гр.Бяла Слатина, с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на
„ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище гр.София, ЕИК ***, сумата от 78,06
лв.деловодни разноски за производството пред въззивната инстанция, съобразно
уважената част от жалбата.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8