№ 1458
гр. София, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:П. Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело
№ 20211100514870 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20173173 от 17.08.2021 г., постановено по гр. д. № 55713/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 26 състав, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за относително
недействителен спрямо П. К. Л., договор за дарение на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт № 26, дело № 24/2013 год. на нотариус Р.М., с район на действие СРС,
сключен на 23.04.2013 год., с който Ж. К. В. дарява на дъщеря си С. В., собствения си
недвижим имот, а именно дворно място в с. Мало Бучино с идентификатор 46721.3853.289
по кадастралната карта на гр. София.
Със същото решение ответниците Ж. К. В. и С. В. са осъдени да заплатят на ищеца
П. К. Л. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1100 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от
ответниците Ж. К. В. и С. В., чрез пълномощника си – адв. Л. В., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са направени оплаквания за неправилност на
1
обжалваното решение, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите.
Поддържат, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките
за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, тъй като не може да бъде направен изводът, че още при
сключване на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, длъжникът и лицето,
придобило имота, са целели да увредят кредитора. Сочат, че след снабдяването си с
изпълнителен лист, ищецът е образувал изпълнително дело № 663/2014 при ЧСИ Р.М. с рег.
№ 790. Твърдят, че към датата на прехвърлянето ищецът не е имал качеството на кредитор
на Ж. В., както и че не е било известно, че продавачът е имал кредитори с изискуеми права
към датата на продажбата. Сочат, че е доказано твърдението, че дарението представлява
част от целенасочен, цялостен план за прехвърляне на активите на Ж. В. и умишлено
увреждане на нейните съществуващи и бъдещи кредитори. Молят за отмяна на обжалваното
решение и отхвърляне на предявения иск. Претендира и разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемият ищец- П. К. Л., чрез пълномощника си
адв. Г. Ф., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал писмен отговор, с
който се оспорва въззивната жалба по подробно изложените съображения. Обосновава
наличието на изискуемите предпоставки по чл. 135 ЗЗД за уважаване на предявения иск.
Молят съда да потвърди обжалваното решение и присъди направените разноски по делото.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на
съда намира следното:
Преобразуващото право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на кредитора да обяви за
недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника възниква по силата на
закона при наличието на следния фактически състав: 1. действително вземане на кредитора,
възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска;
2. извършване на действие, което уврежда кредитора и знание на длъжника за увреждането в
хипотезата на безвъзмездни действия.
Лице, което има качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД, може да е всеки
2
титуляр на парично или непарично вземане, което не е погасено, без да е необходимо
вземането да е ликвидно или изискуемо, да е установено с влязло в сила решение.
Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД не проверява съществуването на вземането, а изхожда от
положението, че съществува, когато то произтича от твърдените в обстоятелствената част на
исковата молба факти (с изключение на хипотезата, когато вземането е отречено с влязло в
сила решение). Страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на
кредитор без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния
си интерес. Когато кредиторът предяви само павлов иск, без да го съедини с иск за
вземането си, както е в конкретния случай правоотношението, от което произтича
вземането не става предмет на делото. (в този смисъл е и преобладаващата практика на
ВКС споделяна и от настоящия състав, обективирана в Решение № 35 от 12.04.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., Решение № 224 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. №
2310/2014 г., III г. о.) Нещо повече, в случая кредиторът-ищец е представил изпълнителен
лист издаден на 22.05.2012 г. по гр.д. № 20480/2012 г. по описа на СРС, 119 състав, въз
основа Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК от 22.05.2012 г., а именно дължима продажна цена по договор за покупко-продажба на
недвижим имот, сключен с нотариален акт № 91, том I, рег. № 9007, дело № 82 от 23.12.2008
г.
Предвид изложеното настоящият състав на съда намира за установена първата
изискуема предпоставка от фактическия състав на нормата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Правилно
първоинстанционния съд е приел, че въззиваемият е придобил качеството на кредитор на Ж.
К. В. от момента на сключване на договор за продажба на недвижим имот, сключен с
нотариален акт № 91, том I, рег. № 9007, дело № 82 от 23.12.2008 г., а не от момента на
връчване на поканата за доброволно изпълнение и узнаване за съществуването на
изпълнително дело. В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че
вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, като в случая не е налице
обстоятелството, вземането да е отречено със сила на присъдено нещо.
Извършването на действие, което да уврежда кредитора е следващият елемент от
фактическия състав на конститутивния иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД. Съобразно константната
съдебна практика увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на
длъжника, с което осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се
удовлетвори от длъжниковото имущество. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е
основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва
други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.
ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен
интерес и др. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което
кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна
недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението
си към кредитора. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е
от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно
действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. (в този смисъл е и
константната практика на ВКС споделяна и от настоящия състав, обективирана в решение
№ 224/30.10.2014 г., по гр. дело № 2310/2014 г., III г.о. на ВКС, решение № 48/21.02.2014 г.,
по гр. дело № 4321/2013 г. IV г.о. по описа на ВКС, решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС
3
по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., ГК). В случая се атакува безвъзмездна сделка, сключена
между ответниците, по силата на която Ж. К. В. дарява на дъщеря си С. В., собствения си
недвижим имот, а именно дворно място в с. Мало Бучино с идентификатор 46721.3853.289
по кадастралната карта на гр. София. Увреждащият характер на разпореждането се
обуславя от самия факт на лишаване на длъжника от собственото му имущество. Дарението
на недвижими имоти пряко и директно намалява активите на длъжника, обеднява го, и
предпоставя затрудняване удовлетворението на кредитора предвид липсата на насрещна
престация по дарението. Нещо повече, кредиторът разполага с възможност да избира от кое
имущество да се удовлетвори - с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с
друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото
му е увреждащо кредитора (в този смисъл е и константната практика на ВКС споделяна и от
настоящия състав, обективирана са решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3396/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. IV г. о. на
ВКС и решение 48 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4321/2013 г. IV г. о. на ВКС).
Третата предпоставка за възникване на правото да се иска обявяване
недействителността на действията на длъжника изисква установяването на знание за
увреждането. Не е необходимо да се съзнава увреждането на определен кредитор -
достатъчно е само знанието у длъжника, че има кредитори и действията му ги увреждат.
Когато увреждащата сделката е извършена след възникването на кредиторовото вземане и е
безвъзмездна, достатъчно е кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за увреждането, т.е.
знаел е за съществуването на задължението към кредитора, а когато увреждащата сделка е
възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което
длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които
пораждат кредиторовото вземане - чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Когато разпоредителната сделка е
извършена преди възникване на кредиторовото вземане, кредиторът трябва да докаже, че
сделката е предназначена от длъжника и третото лице да го увреди - чл. 135, ал. 3 ЗЗД. В
случая разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане,
доколкото договорът за продажба на недвижим имот, обективиран с нотариален акт № 91,
том I, рег. № 9007, дело № 82 от 23.12.2008 г., е сключен на 23.12.2008 г., а атакуваната
безвъзмездна сделка е от 23.04.2013 г. Знанието на другия ответник – С. В. и нейната
добросъвестност не подлежат на доказване, доколкото по делото е безспорно установено, че
същата е дъщеря на ответника Ж. К. В. и в тази връзка в чл. 135, ал. 2 ЗЗД е предвидена
законова презумпция за знание, като по делото не са събрани доказателства от които да бъде
направен извод, че посочената презумпция е оборена. Същевременно следва да се вземе
предвид и обстоятелството, че предмет на настоящия иск е безвъзмездна сделка, по аргумент
от чл.135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, и в тази хипотеза добросъвестността на ответника С. В. е
ирелевантна, доколкото законодателят изрично е предпочел интереса на кредитора пред
този на добросъвестното трето лице, което получавайки имуществена облага не е
предоставило насрещна престация /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав
практика на ВКС, обективирана в Решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
754/2009 г., IV г. о., ГК/.
Предвид гореизложеното, настоящият състав счита за доказани всички предпоставки
за уважаване на предявения иск.
4
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва
да се потвърди.
По разноските по производството:
В кориците на делото липсват доказателства за направени от въззиваемия П. К. Л.
разноски пред въззивната инстанция, поради което и такива не следва да му бъдат
присъждани.
С оглед на цената на иска по процесното гражданско дело, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване - арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 4 вр.
т. 2 ГПК, предвид обстоятелството, че данъчната оценка на имота е в размер на сумата от
2675,50 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20173173 от 17.08.2021 г., постановено по гр. д. №
55713/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 26 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5