Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 11.03.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 9761 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от Е.С.Ц.,
чрез упълномощен представител - адв. К.П.Г.-Б. от САК, срещу съдебно решение № І-50-200
от 20.02.2017г., постановено по гр. дело № 48919/2012г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), І ГО, 50 състав.
С обжалваното решение е уважен положителен
установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. І от ЗЗД и
чл. 150 от ЗЕ на „Т.С.“ ЕАД за установяване на вземане на дружеството срещу Е.С.Ц.,
в размер на 704.51 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от м.11.2009 г. до м.04.2011 г. за топлоснабден имот:
апартамент № 96, находящ се в гр. София, район „Красно село“, ж.к. „**********,
абонатен № 117780, ведно със законна лихва от 17.07.2012 г. до окончателното плащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК от 20.07.2012г. по ч. гр. дело № 15386/2012г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 84
състав. Съдът е отхвърлил като неоснователно евентуалното възражение за
прихващане на ответника Е.С.Ц. за сумата от 704.51 лева – вземане срещу ищеца „Т.С.“
ЕАД, представляващо сума за връщане в резултат от изравнителните сметки за
отоплителни сезони 2009-2010г. (20.93 лв.) и 2010г.–2011г. (683.58 лв.). Със
същото решение ответника е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати
на ищеца сумата 112.47 лв. – разноски в заповедното производство, както и 350
лв. – разноски в исковото производство.
Във въззивната жалба са изложени твърдения
за неправилност на решението поради необоснованост и допуснато нарушение на
материалния закон. Въззивникът твърди, че Е.С.Ц. не е оспорила представените от
ищеца прогнозно начислени суми, но това не означава, че е признала тяхната
дължимост. Твърди, че в отговора на исковата молба изрично е заявено, че
потребителят дължи реално потребеното количество топлоенергия, което се
установява от изравнителните сметки. Поддържа, че не е от значение прогнозно
фактурираното количество топлоенергия и нейното осчетоводяване, а единствено
издадените и приети изравнителни сметки, от които се установява, че прогнозно
начислените суми надхвърлят реалното потребление, като разликата от 704.51 лева
е недължима, тъй като потребителят не е ползвал топлоенергия за тази сума. Иска
от съда да отмени обжалваното решение, като неправилно и се отхвърли изцяло
исковата претенция. Претендира разноски в двете съдебни инстанции. Не сочи
доказателства.
Въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД,
както и третото лице - помагач „Н.и.” ООД не изразяват становище по жалбата. Не
сочат доказателства и не претендират разноски.
В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, въззивника поддържа въззивната жалба. Не сочи
нови доказателства. Изразява становище по съществото на спора, като поддържа
изцяло доводите изложени във въззивната жалба. Претендира разноски и представя
списък по чл. 80 от ГПК.
С молба от 11.02.2019г. „Т.С.“ ЕАД,
чрез представител по пълномощие, иска да бъде отхвърлена въззивната жалба,
както и да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неговото
основание и за реално осъществяване на престацията.
По делото е депозирана и частна
въззивна жалба от Е.С.Ц., срещу определение № 31743 от 02.05.2018г. по гр. дело
№ 48919/2012г. по описа на СРС, І ГО, 50-ти състав, с което е отхвърлено искането
на ответника, заявено с молба вх.№ 5038891 от 15.03.2017г. с правно основание
чл. 248, ал. 1 от ГПК – за изменение на решението в частта за разноските. В
тази жалба се поддържа, че определението на СРС е неправилно и незаконосъобразно.
Жалбоподателят твърди, че по делото не е доказано изобщо разноски да са
направени от заявителя, който заплаща заплатите на юрисконсултите от част от
получените суми за топлинна енергия. Иска да бъде отменено определението и да
бъдат намалени присъдените в тежест на Е.С.Ц. разноски до минимално предвидения
размер с изменението на чл. 78, ал. 8 от ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017г.).
Страните не сочат доказателства и не
са правили доказателствени искания. Във въззивното производство не са събрани
доказателства.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото,
установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е
описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
При установената от първата инстанция
фактическа обстановка въззивният състав намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на решението.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на иск, а съдът се е произнесъл именно по иска по чл. 422 от ГПК, с
който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК за разглеждане иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с
чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.11.2009г. до м.04.2011г. През този период
отношенията се регулират от действащите ЗЕ (обн. в ДВ бр.107/09.12.2003г.) и
съответните наредби за отчитане на ТЕ, за ползване на ТЕ, и за топлоснабдяване,
както и общите условия, изработени от ищеца и обвързващи него и неговите
потребители, които не са възразили в срок срещу тях. По делото няма данни и
твърдения въззивницата - ответник в срока и по реда на чл.150, ал.3 от ЗЕ да е
възразила срещу ОУ и между страните да са подписвани индивидуални споразумения
за доставка на ТЕ.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване, че ответникът е потребител
на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на ответника има
монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ), че дяловото
разпределение е извършвано законосъобразно, което включва установяване на
извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „Н.и.” ООД и правилно
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че въззиваемият - ищец е
доказал в първоинстанционното производство, че ответника има качеството
потребител на ТЕ. Съгласно приложимия чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията към
процесния период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. По делото е
установено, а и от страните не се спори, че Е.С.Ц. е собственик на процесния
имот – апартамент № 96, находящ се в гр. София, район Красно село, ж.к. „**********,
който имот й е завещан със саморъчно завещание от И.И.Ц., съставено на
09.06.2001г. и обявено на 13.05.2002г. с протокол на нотариус Д.Г.№ 048 с район
на действие СРС (лист 17-18 от делото на СРС).
От събраните доказателства се
установява също, че имотът - апартамент № 96, находящ се в гр. София, район
Красно село, ж.к. „**********, е топлоснабден (в сградата има изградена АС и
топлопреносна мрежа). Този факт, освен че не е спорен между страните, се
установява от молба – декларация подадена на 20.09.2002г. от въззивницата Е.С.Ц.
до ищеца за откриване на партида за продажба на топлинна енергия за битови
нужди (лист 28 от делото на СРС). С оглед изложеното съдът приема, че въззивницата
като физическо лице, собственик на топлоснабден имот е лице ползващо ТЕ за
битови нужди в процесното жилище по смисъла на цитираните разпоредби и е
придобила качеството на потребител на ТЕ. Настоящият съдебен състав счита, че
придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и
не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания (формални
или не) за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването
на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на
други законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения. Доколкото
няма данни между страните да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ
техните отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение
следва да се считат посочените в ЗЕ и в общите условия права и задължения на
страните, против които въззивницата не е възразила по смисъла на чл. 150, ал.3
от ЗЕ. Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна
форма, като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“
ЕАД му доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. По силата на този договор
дружеството – ищец има задължение да доставя ТЕ, а ответника има задължение да
заплаща реално доставената й ТЕ. Предвид изложеното въззивният съд приема, че
правилно районният съд е приел наличието на договорна връзка между страните и
при постановяването на този извод не е допуснато нарушение на материалния
закон.
По така изложените съображения съдът
счита, че през процесния период въззиваемото дружество е имало задължение да
доставя топлоенергия в имота на жалбоподателката, а тя - да я заплаща.
Спорният въпрос между страните е дали
Е.С.Ц. дължи на ищеца и сумата от 704.51 лева, представляваща цена на доставена
от дружеството топлинна енергия (ТЕ) през периода от м.11.2009 г. до м.04.2011
г. за топлоснабден имот: апартамент № 96, находящ се в гр. София, район „Красно
село“, ж.к. „**********, абонатен № 117780.
Установи се, че първоинстанционният
съд частично е прекратил производството по предявения установителен иск за
главницата от 2 010.25 лв., тъй като длъжник е направил изрично признание
за дължимостта й във възражението си по ч. гр. дело № 15386/2012г. по описа на
СРС, ІІІ ГО, 84 състав. За сумата от 704.51 лева ответникът е направил
възражение за прихващане.
Настоящият въззивен съдебен състав
приема за основателно възражението на въззивника, че Е.С.Ц. не е признала
дължимостта на прогнозно начислените суми за ТЕ. Но по делото е установено и
страните не спорят, че за процесния период и сградата, в която е ситуиран
собствения на ответника и топлоснадбен от ищеца имот, е приет способът за
начисляване на стойността на ТЕ съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ - на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска. За да се приеме, че изготвената от ищеца изравнителна
сметка действително „изравнява“ стойностите на ТЕ, които са месечни и са
прогнозни за процесния период, то следва да бъде установено, че до издаването
на тази сметка всички суми за ползваната през същия период ТЕ, които са по
прогнозните стойности, са били погасени от потребителя. Именно по изложените
съображения следва, че едва с изравнителната вноска, която може да е в полза на
всяка от страните по договора (възстановяване на потребителя на надвнесени от
него през периода суми, респ. доплащане от потребителя на дължими суми), ще
бъде уточнена окончателно насрещната престация на потребителя (въззивник в
настоящото производство) по този договор. След като в отговора на исковата
молба Е.С.Ц. изрично е признала неизгодния за нея факт, че не е заплатила
процесните суми, вкл. и за спорната стойност на главницата от 704.51 лева, а и
от събраните в първоинстанционото производство доказателства не се установи да
е заплатена сумата от 704.51 лв., то следва, че с изравнителната сметка за
потребената ТЕ в имота на Е.С.Ц. не могат да бъдат възстановени суми. За да
бъдат „възстановени“ от „Т.С.“ ЕАД суми с изравнителната сметка, то преди това
следва да са били „внесени“ (да са платени) от потребителя съгласно
предоставените му стойности на месечните вноски, определени по прогнозна
консумация. В този смисъл правилно районният съд е отхвърлил и възражението за
прихващане, като е приел, че ответникът не е титуляр на вземане срещу ищеца. Следва,
че и главницата от 704.51 лева е дължима от въззивницата.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
ІV. По частната въззивна жалба срещу
определение № 31743 от 02.05.2018г. по гр. дело № 48919/2012г. по описа на СРС,
І ГО, 50-ти състав, съдът приема следното:
Частната жалба е допустима, като
подадена в срок и от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, частната
жалба е неоснователна.
Настоящият съдебен състав приема за
неоснователно възражението на частния жалбоподател, че по делото не е доказано
изобщо разноски да са направени от заявителя, който заплаща заплатите на
юрисконсултите от част от получените суми за топлинна енергия. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, което е инициирало ч. гр.
дело № 15386/2012г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 84 състав, е подписано от
пълномощник, съгласно посоченото в т. 4 от същото, с надлежно учредена
представителна власт, което е видно от приложеното към заявлението пълномощно
(лист 7 от ч. гр. дело № 15386/2012г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 84 състав).
Следва, че заявителят е ползвал правните услуги на юрисконсулт, за което му се
дължат и разноски за юрисконсултско възнаграждение. Следва да се отрази, че за
настоящия спор е без правно значение по какъв начин дружеството формира
заплатите на юрисконсултите. Възнаграждението по чл. 78, ал. 8 от ГПК се присъжда в полза на
юридически лица или на еднолични търговци, а не в полза на защищаващият ги
юрисконсулт, който получава възнаграждение от работодателя си за положения
труд. Релевантно е ползването на защита от юрисконсулт в производството по ч.
гр. дело № 15386/2012г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 84 състав, който факт е
установен по делото.
Неоснователно е и възражението, че
след като решението е постановено на 20.02.2017г. следва да намери приложение
нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в редакцията въведена с изм. в ДВ, бр. 8 от 24.01.2017
г. Доколкото устните състезания в производството по гр. дело № 48919/2012г. по
описа на СРС, І ГО, 50 състав, са приключили в открито съдебно заседание от
25.11.2014г. (видно от съдебния протокол по лист 61 от делото на СРС), то следва
да се съобрази нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в редакцията й към тази дата. Произнасянето
на първостепенния съд след изтичането на инструктивния срок по чл. 235, ал. 5 от ГПК не следва да има неблагоприятни правни последици за страната на която се
дължат разноски, с оглед изхода на делото. Настоящият съдебен състав изцяло
споделя мотивите, изложени в обжалваното определение, които са в съответствие с
приложимата норма и съдебната практика. Към момента на приключване на устните
състезания по делото изменението в чл. 78, ал. 8 от ГПК не е било прието и
въведените с него ограничения при определяне размера на юрисконсултското
възнаграждение не могат да се приложат по настоящото дело (в този смисъл
Определение № 42 от 13.03.2017 г. по гр. д. № 2165/2016 г. на ВКС, II г. о., ГК
и др.).
Поради неоснователността на частната
жалба съдът потвърждава обжалваното определение № 31743 от 02.05.2018г. по гр. дело
№ 48919/2012г. по описа на СРС, І ГО, 50-ти състав.
При този изход от спора на частния
жалбоподател не се дължат разноски, а „Т.С.“ ЕАД не претендира разноски в това
производство и съдът не дължи присъждането им.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне за разноските пред СГС. С оглед липсата на реално
извършени процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен
състав приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски пред
СГС.
Предвид цената на иска и на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № І-50-200 от 20.02.2017г., постановено по гр. дело № 48919/2012г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 50 състав;
ПОТВЪРЖДАВА определение № 31743 от 02.05.2018г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 48919/2012г. по описа на СРС, І ГО, 50-ти състав, в частта, с която е отхвърлено искането на Е.С.Ц., ЕГН **********, заявено с молба вх.№ 5038891 от 15.03.2017г. с правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК – за изменение на съдебно решение № І-50-200 от 20.02.2017г., постановено по гр. дело № 48919/2012г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 50 състав в частта за разноските.
Определение № 31743 от 02.05.2018г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 48919/2012г. по описа на СРС, І ГО, 50-ти състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Н.и.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.