РЕШЕНИЕ
№ 1719
гр. Варна, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20213110109000 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Производството е образувано по предявена искова молба,заведена във ВРС с вх. рег.
№ 15376/21.06.2021г. от ищцовото дружество „И.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: ****, представлявано от управителя Р. К. М., чрез процесуален представител
- адвокат П.Ч. Г. от Адвокатска колегия - гр. Варна с личен № **********, с адрес за
съобщения: **** срещу ответника Г. АТ. АТ., ЕГН **********, с адрес: ****, с посочено
правно основание в титулната част на иска чл. 225, ал. 1 от ГПК вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК
и цена на иска: 1861,12 лева.
Ищцовото дружество основава исковата си молба на следните твърдени правно
релевантни факти и обстоятелства: През 2014 год. трето на спора юридическо лице, а
именно „К. Г.“ ЕООД подало пред ВРС искова молба срещу „Е. П. П.“ АД с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата в размер на 1861,12 лв.,
представляваща платена без основание стойност на коригирана потребена електрическа
енергия по издадена от „Е. П. П.“ АД фактура № **********/20.09.2011г. На основание така
подадената искова молба било образувано гр.д. № 10007/2014г. по описа на ВРС.
В хода на производството по гр.д. № 10007/2014г. по описа на ВРС, на 23.10.2014г.,
„К. Г.“ ЕООД прехвърлило вземането си в размер на 1861,12 лв. на ищцовото дружество
„И.“ ЕООД, като делото продължило между първоначалните страни съгласно разпоредбата
на чл. 226, ал. 1 от ГПК.(Доказателство № 1: Договор за прехвърляне на вземане от
23.10.2014г.)
1
С Решение № 468/07.02.2019г. по гр.дело № 10007/2014г., ВРС уважил предявения от
„К. Г.“ ЕООД срещу „Е. П. П.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД
(Доказателство № 2: Решение № 468/07.02.2019г. постановено от ВРС по гр.д. №
10007/2014г.)
На 25.03.2019 г., ВРС издал изпълнителен лист в полза на „К. Г.“ ЕООД за сумата в
размер на 1861,12лв., представляваща главница по фактура № **********/20.09.2011г.
На 23.12.2014г. между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД била подписана Спогодба - Анекс
към 198 договора за продажба на вземания сключени на 23.10.2014г. между „К. Г.“ ЕООД и
„И.“ ЕООД. (Доказателство № 3: Спогодба-Анекс от 23.12.2014г.). Процесното вземане било
описано в т. 191 от Приложение № 1, неразделна част от Спогодба-Анекс от 23.12.2014г.
Съгласно чл. 12, ал. 1 от същата Спогодба-Анекс, „К. Г.“ ЕООД се задължило да предаде на
ищцовото дружество в 14 дневен срок получения изпълнителен лист. Въпреки, че
изпълнителния лист бил издаден още на 12.12.2018 год. същият до настоящия момент,сочи
ищцовото дружество,че не му бил предаден
Освен това, твърди ищцовото дружество „И.“ ЕООД, на 03.07.2019г. получило
Покана от „Е. П. П.“ АД по изп.д. № 2019****0400377 по описа на ЧСИ С. К.-Д.
(Доказателство № 4: Покана по изп. д. № 2019****0400377 по описа на ЧСИ С. К.-Д.). От
същата покана,твърди ищцовото дружество,че установили, че на 26.06.2019г. „Е. П. П.“ АД
получили покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 2019****0400377 по описа на ЧСИ
С. К.-Д., рег. № ****, район на действие ОС - гр. Варна.Изпълнителното дело било
образувано по вземането, което било прехвърлено в полза на ищцовото дружество с
договора за цесия от 23.10.2014г. и на основание издадения в полза на „К. Г.“ ЕООД от ВРС
изпълнителен лист по гр. дело № 10007/2014г. по описа на ВРС.
Изпълнителното дело обаче,твърди ищцовото дружество, че не било образувано от
„К. Г.“ ЕООД, а от друго неизвестно трето лице - „П. М.“ ЕООД.Именно поради тази
причина бил депозиран иск срещу „П. М.“ ЕООД, за което и било образувано гр.д. №
13892/2019г. по описа на Районен съд - Варна, г.о., 51-ви състав.След справка в
деловодството на Районен съд - Варна,гражданско отделение, сочи още ищцовото
дружество, че установило, че Г. АТ. АТ., ЕГН ********** завел искове срещу „К. Г.“ ЕООД,
ЕИК **** и „П. М.“ ЕООД, ЕИК ****, за установяване на титулярството на вземането от
1861,12 лева, представляваща платена без основание стойност на коригирана потребена
електрическа енергия по издадена от „Е. П. П.“ АД фактура № **********/20.09.2011г., на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, което вземане му било прехвърлено от „К. Г.“ ЕООД, с
договор за цесия от 22.10.2014г., за която сума бил издаден изпълнителен лист от дата
25.03.2019г. от PC - Варна, по гр.д. №10007/2014г., ГО, 18 състав, в полза на „К. Г.“ ЕООД,
като исковете били насочени срещу „К. Г.“ ЕООД и „П. М.“ ЕООД - т.е. за същото вземане,
чийто титуляр твърди да е ищцовото дружество „И." ЕООД и за което вземане „И.“ ЕООД
преди две години завело искове срещу „К. Г.“ ЕООД, ЕИК **** и срещу „П. М.“ЕООД,
ЕИК: **** гр.д. № 13892/2019г. по описа на Районен съд - Варна,ГО, 51 с.
На следващо място ищцовата страна заявява, че от представените по гр.д. №
2
6419/2021г. на ВРС, ГО, 31-ви състав доказателства се установявало, че същото вземане
било прехвърлено от „К. Г.“ ЕООД на Г.А., като страните привидно изписали в договора
дата 22.10.2014г. За да придаде достоверност на прехвърленото вземане от „К. Г.“ ЕООД на
Г. АТ. АТ., че това е извършено преди цесията между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД същите,
твърди ищецът: „умишлено са изписали в договора за прехвърляне на вземане като дата
един ден по-ранна от договора за цесия сключен между „* „ ЕООД и „ И. „ ЕООД. Изрично
ищцовото дружество оспорва достоверността на датата на договора за прехвърляне на
вземане между „К. Г.“ ЕООД на Г. АТ. АТ., като твърди, че същият не е сключен на
22.10.2014г., а едва през 2021 г. Тези действия на „К. Г.“ ЕООД и Г.А., счита ищцовото
дружество, че били направени с единствената цел: „да увредят законните права и интереси
на „И.“ ЕООД като единствен титуляр на процесното вземане“ . Същите били и в разрез
и със сключената между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД Спогодба-Анекс /към 198 договора за
продажба на вземания сключени на 23.10.2014г. между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД/,
подписана на 23.12.2014г. Съгласно чл. 8 от Спогодба-Анекс от 23.12.2014г., „К. Г.“ ЕООД
декларирало, че към датата на сключване на договорите за продажба на вземане, описани
подробно в Приложение № 1 /процесното под номер 191 от приложението/, е изключителен
собственик на вземането по чл. 1, ал. 1, буква „А“ от договорите, като същият се задължил
да не прехвърля на трето лице нито едно от вземанията описани в Договорите за
прехвърляне на вземания, приложени в Приложение №1.
Според ищцовото дружество било видно от представеното към настоящата искова
молба доказателство Уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД за сключения договор за цесия
между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД,че цесията била съобщена на длъжника „Е. П. П.“ АД на
26.10.2014г. (Доказателство № 5: Уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от 26.10.2014г. ).От
друга страна по настоящото дело нямало приложени доказателства, нито твърдения „К. Г.“
ЕООД да е уведомявал длъжника за цесия между него и Г.А. - което също за ищеца
представлявало ясна индиция за антидатиране на договора за цесия между „К. Г.“ ЕООД
и Г.А.. Съгласно текста на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД,подчертава ищцовото дружество,
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато
то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. С Решение от 01.07.2005г. на ВКС
по гр.д. №1046/2004г., т.к. , 2-ро т.о., решаващият състав приел, че: „Като изпраща
съобщение до длъжника, цедентът го информира, че вече не е кредитор, а такъв е
цесионерът, комуто е прехвърлил вземането си. Това означава, че между длъжника и
цедента е прекратена облигационната връзка. След този момент цедентът не може да
прекратява нито едностранно, нито по взаимно съгласие договора за цесия, цедентът е
загубил вземането си, той не е материалноправно легитимиран и нищо не може да
оттегля, респ. да влияе на отношенията между длъжник и цесионер. Да се приеме
обратното, означава, че цедентът все още е носител на правата, които е прехвърлил на
новия кредитор, което противоречи на същността на договора за цесия.Договорът за
цесия е изпълнен с прехвърляне на вземането и със съобщаването му на длъжника.
Немислимо е да се сложи край на нещо, което не съществува. Цедентът би могъл да се
3
легитимира като носител на материалното право, след като вече го е загубил, поради
цедирането му, но само ако отново го придобие „.Следователно „И. „ ЕООД, обобщава в
исковата си молба, че надлежно е придобило от „К. Г.“ ЕООД вземане за сумата в
размер на 1861,12 лв., по Договор за цесия от 23.10.2014г., като цедентът „К. Г.“ ЕООД е
изпратил Уведомление на длъжника „Е. П. П.“ АД на 26.10.2014г. След тази дата
/26.10.2014г./ единствен кредитор на „Е. П. П.“ АД за процесното вземане бил именно
ищцовото дружеството „И." ЕООД.
По-късното прехвърляне на вземането в размер на 1861,12 лв. по Фактура №
**********/20.09.2011 г. в Г.А. с антидатирана цесия нямало никаква правна стойност, тъй
като след уведомяването на длъжника „Е. П. П.“ АД за цесията между „И.“ ЕООД и „К. Г.“
ЕООД единствен кредитор по това вземане било ищцовото дружество „И.“ ЕООД. От
представените към исковата молба доказателства, счита още ищцовото дружество, че се
установявало, че Уведомлението по договора за цесия сключен между „К. Г.“ ЕООД и „П.
М.“ ЕООД е от дата 20.01.2015г., т.е. няколко месеца след като „Е. П. П.“ АД било
уведомено, че титуляр по процесното вземане е именно „И.“ ЕООД.
На следващо място, в исковата молба ищцовото дружество подчертало, че безспорно
чрез предявяване на иск за титулярство на процесното вземане и представянето на цесия
затова, ответникът Г. АТ. АТ. оспорвал обстоятелството, че „И.“ ЕООД е титуляр на
процесното вземане. Следователно ответникът Г. АТ. АТ. правел изрични твърдения /вкл.
като представял антидатирани документи/, че той е носител на процесното вземане, което на
самостоятелно основание обективирало правния интерес на „И.“ ЕООД да заведе настоящия
положителен установителен иск.В подкрепа на твърденията си за наличие на правен
интерес от предявяване на настоящия установителен иск а и допустимостта на иска, ищецът
се позовава на практиката на въззвиния Окръжен съд Варна, обективирана в Определение по
ВЧТД № 621/2020 на ВОС, Т.О., докл. Мария Терзийска и Определение по ВЧТД №
641/2020 на ВОС, Т.О., докл. Галина Чавдарова и др., според която категорично се приема,
че : „с оглед целените правни последици от успешното провеждане и доказване на
установителната претенция, в това число възможността за реализация на вземането срещу
длъжника „Е. П. П.“ АД, не може да се отрече правен интерес за „И." ЕООД от установяване
на сигурност по отношение законосъобразното предприемане, респективно упражняване на
права, т.е. установяване наличие на противопоставимо на ответника основание за
извършване на валидни правни действия.“С оглед на изложеното, ищцовото дружество
мотивира наличието на правен интерес от предявяване на положителен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с искане компетентния съд да постанови
решение, по силата на което да признае за установено между страните Г. АТ. АТ. и „И.“
ЕООД, че „И.“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ****,
представлявано от Р. К. М. е титуляр на вземането в размер на 1861,12 лв. (хиляда
осемстотин шестдесет и един лева и дванадесет стотинки ), представляваща платена без
основание стойност на коригирана потребена електрическа енергия по издадена от „Е. П.
П.“ АД фактура № **********/20.09.2011г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което
4
вземане е прехвърлено от „К. Г.“ ЕООД на „И.“ ЕООД с Договор за цесия от 23.10.2014г.,
за която сума има издаден изпълнителен лист от 25.03.2019г. от Районен съд - гр. Варна по
гр.д. № 10007/2014г., 18 с-в в полза на „К. Г.“ ЕООД.
Отправеното до съда искане по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК е да бъде
постановено Решение, по силата на което да бъде прието за установено в отношенията
между страните: Г. АТ. АТ., ЕГН: ********** и „И.“ ЕООД, ЕИК ****, че „И.“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ****, представлявано от Р. К. М. е титуляр
на вземането в размер на 1861,12 лв. (хиляда осемстотин шестдесет и един лева и
дванадесет стотинки ), представляваща платена без основание стойност на коригирана
потребена електрическа енергия по издадена от „Е. П. П.“ АД фактура №
**********/20.09.2011г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което вземане е прехвърлено
от „К. Г." ЕООД на „И." ЕООД с Договор за цесия от 23.10.2014г ., за която сума има
издаден изпълнителен лист от 25.03.2019 г. от Районен съд - гр. Варна по гр.д. №
10007/2014г., 18 с-в в полза на „К. Г.“ ЕООД, на основание чл.124,ал.1 ГПК.
В случай,че така предявения положителен установителен иск бъде уважен, ищцовата
страна желае да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото съдебно-
деловодни разноски.
В подкрепа на твърденията и исканията си ищцовата страна е направила
доказателствени искания:В исковата молба е направено изрично искане при невъзможност
ищцовата странада се яви в първото по делото съдебно заседание, делото да бъде разгледано
в отсъствие на ищеца. Изрично на основание чл. 78, ал. 5 ГПК още с исковата молба е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответника, в случай, че същото надвишава минималния размер съобразно
Наредба № 1/2004 г.за минималните адвокатски възнаграждения.
В срока по чл.131 ГПК ответникът лично е депозирал отговор на исковата молба
в следния смисъл : На първо място отв. Г.А. е навел възражения за недопустимост на
предявения иск: Предявеният иск ответника намира за злоупотреба с процесуални
права. Твърдението на ответника е, че установителен иск за притезателно право не може да
има отделно съществуване. Притезателните права се погасявали по давност, а при така
предявена искова претенция, пътят му за защита чрез възражение за настъпила погасителна
давност, бил осуетен. Осуетена била и защитата на Г. А. чрез възражение за прихващане
(или насрещен иск за притезателно право в негова полза срещу ищеца). Парични вземания се
присъждали, а не се установявали, възразява отв. Г. А.. Установяване на нечие титулярство
за парично вземане според Г. А. било недопустимо. Ищецът можело да е титуляр на
неизискуемо вземане, а когато вземането е недължимо, не можел да иска признаване на
титулярство, защото притезателното право вече не съществувало. Ответникът твърди, че
той е придобил процесното вземане по силата на договор за цесия от 22.10.2014 год. с
праводателя му „К. Г.“ ЕООД. Лицето „И.“ ЕООД било непознато за отв.Г.А. и за
договорните му правоотношения с праводателя му разбрал от предявения срещу него иск. С
това лице твърди ответника, че няма правоотношения, нито твърди наличието на такива. С
5
оглед горното, намира, че не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по
предявения от „И.“ ЕООД иск. Дадените задължителни указания по приложението и
тълкуването на закона (TP №1 от 07.03.2019 год. по тълк. дело № 1/2018 год. на ВКСОСТК)
подчертава ответника, че са: „ясни и категорични - когато ищецът има интерес да внесе
яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, че между тях съществува или не
съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта -
положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ. „ Установителният иск,
санкциониран с чл. 124, ал. 1 ГПК цели да установи съществуването или несъществуването
на едно право или правоотношение, заплашено от нарушаване. Правният интерес в случая
произтича от самото качество на ищеца на страна по договор".
Дадените с TP указания акцентира в отговора на искова молба ответника, че са
спазвани трайно и последователно в практиката на съдилищата цитирайки : Решение №
35/01.09.2015 год. по т.д. № 407/2014 год. на ВКС, ТК, II ТО; Решение № 113/07.10.2019 год.
по гр.д. № 1068/2019 год. на ВКС, ГК, I ГО ; Решения по гр.д. №№ 39060/2020 год.; гр.д. №
37265/2020 год.; гр.д. № 26388/2020 год., всички по описа на Районен съд - град
София.Установителен иск е процесуално допустим срещу лица, с които ищецът не се намира
в договорно правоотношение, само при защита на абсолютни права, изрично възразява
против допустимостта на иска ответника.Ответника сочи в отговора си, че не може да
отговаря за материално-правното поведение на праводателя му, ако е прехвърлил едно и
също вземане на неограничен кръг лица. Всяко от тези лица ли ще води искове срещу
ответника, по които да плаща скъпо струващи разноски, задава въпрос ответника.
На следващо място ответника сочи, че съгласно обстоятелствената част на исковата
молба, ищецът навеждал оплаквания за неизпълнение на облигационен договор с „К. Г.“
ЕООД. От изложението в исковата молба и представените доказателства,според ответника
ставало ясно, че страните по договор, сключен с трето, неучастващо в спора лице,
постигнали определени уговорки, в т.ч. неустойки при неизпълнение. Неизпълнението на
облигационен договор се санкционирало от съда с конкретно предвидени в закона искове за
неизпълнение на задължения, а не с искове за „титулярства“ срещу неограничен кръг лица.
Титуляри можело да бъдат установявани на абсолютни, а не на относителни права.
Обстоятелствената част на исковата молба, с която е предявен иска,счита ответника,че се
намира в обективно логическо несъответствие с петитума, а искът насочен срещу лице без
пасивна процесуална легитимация. Ищецът не можело да насочва срещу ответника Г.А.
иска си за неизпълнен от неучастващо в спора лице договор. Г.А. отново твърди, че не може
да отговоря за неизпълнен чужд договор.В подкрепа на възражението си за недопустимост
на иска, ответника Г.А. сочи,че съгл. чл. 124, ал.3 ГПК, оспорването на чужда
облигационна връзка предполага упражняване на потестативни права, а предвидените за
това искове са конститутивни- т.е предявения от ищеца иск за установяване на титулярство
не се намирал сред изрично предвидените в закона (чл. 124, ал. 4 ГПК), поради което на
общо основание се явявал недопустим.Доколкото предявеният установителен иск не
попадал в никоя от хипотезите на чл. 124 ГПК (ал. 1, 3 или 4), то същият обобщава отново
6
отв.Г.А., че е процесуално недопустим.Отделно от изложеното за ответника исковото
производство се явявало недопустимо и поради това, че липсвал правен интерес за ищеца
от предявения иск. Правният интерес от осъдителни искове се предполагал, докато
правният интерес от установителни искове следвало да бъде доказан. Ищецът не само не
бил доказал правния си интерес, но и липсвало изложение, в което да го
обосновава,счита отв. Г. А. . Ответника е заявил още, че не му е ясно защо „И.“ ЕООД,
което твърди правоприемство от трето лице, насочва подобна искова претенция срещу него,
с какво тя ще му донесе полезен правен резултат. В тази връзка ответника сочи, че било
видно от твърденията в исковата молба, че непознати за Г.А. лица образували
изпълнително дело, от което ищецът не останал доволен. Освен това, ищецът твърдял, че
срещу тези лица е насочил искова претенция с идентично изложение, основание и петитум.
След като вече водел иск за процесното вземане, за който приел, че ще обслужи правния му
интерес, а съдът в своите актове постановил, че ще допринесе за търсената положителна
промяна в материално и процесуално правната му сфера, то твърди ответника,че ищецът
няма никакво основание да насочва подобен иск срещу настоящия ответник.
Самият ответник е заявил в отговора си на искова молба, че не конкурира и не
оспорва правата на ищеца, които той обуславял с приложението на чл. 429, ал. 1 ГПК.
Евентуално бъдещо решение срещу ответника, твърди последния, че нямало да ползва
ищеца в изпълнителния процес. Материалната законосъобразност на водения
изпълнителен процес можело да бъде оспорвана само в предвидените в Част Пета от ГПК
изчерпателно изброени способи, сроковете за които са преклузивни и то между лицата,
участващи в него, сред които не бил ответника Г.А..
На второ място в отговора на искова молба ответникът е навел възражения
свързани с основателността на иска.Отв. Г. А. намира предявения иск за
неоснователен по следните съображения:Договорът за цесия, сочи ответника, че е
консенсуален, респективно пораждал действие от датата на постигане на съгласие.
Уведомлението не било елемент от фактическия състав на цесионното споразумение.
Неспазването на изискването за извършване на уведомяване, обаче, не водело до
недействителност на съглашението. Единствената правна последица, която произтичало от
нарушаването на цитираното правило, се свеждала до възможността на длъжника да се
освободи валидно от дълга си, плащайки на предишния кредитор /, т.к.той не знаел за
съществуването на новия такъв/ ако това станело до момента на съобщаването.
Следователно, уведомяването по см. на чл. 99, ал. 4 ЗЗД,обобщава ответника, че било
предвидено само с оглед охрана правата и интересите на задълженото лице, респ.
съобщаването не представлявало по своето правно естество действие, с което да настъпи
транслативния ефект на сделката. Отделно, нямало нормативно установено правило,
регламентиращо задължение и срок за извършване на това уведомяване.Цитирано е:
Решение № 20219814 от 08.10.2020 год., постановено по гр.д. № 30988/2020 год. от PC -
град София, I ГО, 35 състав.В този смисъл и: Решение №239/15.05.2018 г. по т.д. №
986/2017 г.на ВКС, 1-во т.о.; Решение № 160/04.07.2018 г. по т.д. № 1164/2017 г. на ВКС,
7
ТК, 2-ро т.отд.; Решение № 404/12.02.2016 г. по гр.д. №666/2015 г. на ВКС, 4-то гр.отд.
В срока по чл. 131 ГПК ответника е направил ВЪЗРАЖЕНИЕ за настъпила
давност по отношение правото на иск, което възникнало към датата, на която твърди
ищецът, че придобил спорното притезателно право.
Оспорва достоверността на датите на представените от ищеца частни
документи: договор за цесия от 23.10.2014 год.; пълномощно от „К. Г.“ ЕООД; спогодба-
анекс от 23.12.2014 год.; уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД от 26.10.2014 год.; покана от „Е.
П. П.“ АД. Нито един от тези документи не носел подпис на отв.Г.А. и не се ползвал с
достоверна дата спрямо него.С оглед горното ответника желае ВРС да остави исковата
молба без разглеждане като недопустима и да прекрати производството по делото,
алтернативно - да отхвърли предявения иск като неоснователен.В подкрепа на
изложеното в отговора на искова молба ответника представя и моли съда да приеме като
писмено доказателство: договор за цесия между него и „К. Г.“ ЕООД от 22.10.2014 год.
Становището на ответника по доказателствените искания на ищеца е, че Доказателства
№№ 1, 3, 5 и 6 са неотносими към спора.
В проведеното по делото първо и последно открито съдебно заседание от
22.10.2021 г.ищцовото дружество, представлявано от адв.Г. моли съда да уважи иска като
основателен и доказан на основанията, посочени в исковата молба, подкрепени от
писмените доказателства.
Ответникът не се явява в откритото съдебно заседание, но в писмена молба с вх.рег.
№ 38637/21.10.2021 г. е завил, че желае да бъде даден ход на делото в негово отсъствие, тъй
като няма възможност да се яви лично или да ангажира процесуален представител.
Ответникът заявява, че оспорва изцяло иска и няма възражения по доклада, както и
доказателствени искания. Обективирано е възражение срещу претендирания от ищеца
размер на адвокатско възнаграждение, като не се претендират разноски. Желае се
прекратяване на производството по делото като недопустимо, алтернативно - отхвърляне на
иска като неоснователен. Желае се предоставяне на кратък срок за писмена защита.
В рамките на предоставения от съда срок и на двете страни, по делото е депозирана
писмена защита само от ищцовата страна.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за установено от фактическа
страна следното:
Ангажираните от ищцовата страна с исковата молба заверени за вярност с оригинала
копия на документи, приети като писмени доказателства: Договор за прехвърляне на
вземане от 17.06.2014 г.; Договор за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г.; Пълномощно
от „К. Г.“ ЕООД към адв. К. Т.; писмо от електронна поща от 29.10.2014 г., ведно с
уведомление; покана изх.№ EPRS-1576/03.07.2019 г.; Спогодба-Анекс от 23.12.2014 г.,
ведно с Приложение № 1 към същата; опис на номерата на съдебните производства пред
Варненски районен съд с предмет - 198 броя Договора за прехвърляне на вземания от
8
23.10.2014 г.; Решение от 07.02.2019 г. по гр.дело № 10007/2014 г. по описа на РС - Варна,
18 състав; както и Решение от 31.03.2021 г. по гр. дело № 13892/2019 г. по описа на РС -
Варна, 51 състав и допълнително представеното в откритото съдебно заседание от
процесуалния представител на ищцовата страна заверено копие на Решение №
1495/11.10.2021 г. по въззивно гражданско дело № 20213100501524/2021 г. по описа на
Окръжен съд - Варна, I състав, мотивират настоящия съдебен състав да приеме за
установено и доказано от фактическа страна следното :
С Договор за прехвърляне на вземане от 17.06.2014г. Е.ЕГН ********** от
****,чрез пълномощника си адв.К. Т. от ВАК ,надлежно упълномощен, в качество на цедент
прехвърля на цесионера „К. Г.„ ЕООД , ЕИК **** вземанията си от длъжника „Е. П. П.“
АД ЕИК ****, както следва : а/.вземане за сумата от 1861,12 лв. представляваща платена без
основание стойност на коригирана потребена електроенергия , за периода от 19.03.2011 г. до
14.09.2011 г. , за обект с абонатен номер **** и клиентски номер **** ,за който е издадена
фактура № **********/20.09.2011 год., на основание чл.55 ,ал.1, предложение 1 во ЗЗД за
цена от 1761,12 лв.( л.11).
С Договор за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г. „К. Г.“ ЕООД ,в качество на
цедент прехвърля на цесионера –ищцовото дружество „И.“ ЕООД ЕИК **** вземането
си от длъжника Е. П. П. АД ,а именно : а /вземане за сумата от 1861,12 лв.
представляваща платена без основание стойност на коригирана непотребена електроенергия,
за периода от 19.03.2011 г. до 14.09.2011 г. , за обект с абонатен номер **** и клиентски
номер **** , с титуляр на партидата Е. ЕГН ********** от ****, за който е издадена
фактура № **********/20.09.2011 год., на основание чл.55 ,ал.1, предложение 1 - во ЗЗД
.Изрично в чл.1 б. „а „от цитирания договор е вписано, че вземането цедента е придобил от
абоната Е. ЕГН ЕГН ********** с договор за прехвърляне на вземане от дата 17.06.2014 г.,
за което длъжникът „Е. П. П.“ АД е уведомен с нарочно уведомление с вх.№ 3187925- за
сумата от 1760,00 лв./ л.12/.
Приобщеното на лист 13 –ти по делото заверено за вярност с оригинала копие на
пълномощно от „К. Г.“ ЕООД към адвокат К. Д. Т. от ВАК отразява надлежно учредена
представителна власт от посоченото ЕООД към адв.Т. пред всички електроразпределителни
и електропреносни дружества в страната, В и К оператори, вкл. и Търговски регистър.
Видно от л.13 –ти , на дата 29.10.2014 г. в 10:44 ч. “Е. П. В.“ ЕООД е уведомило
адв.Кр.Т., че изпратеното от последния уведомление е било регистрирано с вх. №
ЕPRS – 2762 /28.10.2021 г., а самото уведомление е приобщено на л.15 - 20 по делото в
заверено за вярност с оригинала копие.
От прочита на уведомлението е видно,че същото е било изготвено от „К. Г. „ЕООД
чрез адв.Кр.Т., адресирано до „Е. П. П.“ АД, носи дата 23.10.2014 г. ведно със скрепено
пълномощно към адв.Т.. От стр.32-ра на същото уведомление ,л.18 гръб от делото, се
установява ,че под номер 161 от общо 198 цедирани вземания е вписано посоченото по-горе
в договорите от дата 17.06. и 23.10.2014 г. за сумата от 1861,12 лв.
9
Приобщената по делото като заверено за вярност с оригинала копие на ПОКАНА ,
адресирана до „И. „ ЕООД, чрез адв.Кр.Т. , с изх. № ЕPRS – 1576/03.07.2019 г. от „Е. П.
П.“ АД , съдържа изложение на следното от страна на „Е. П. П.“ АД: На 26.06.2019 г.“Е. П.
П.“ АД получило ПДИ по ИД № 2019****0400377 по описа на ЧСИ Ст.Д., ЧСИ № ****
.ИД било образувано от „П. М.“ ЕООД ЕИК ****,конституиран като взискател наосн. чл.
429, ал.1 ГПК и въз основа на Договор за цесия от 20.10.2014 г. с К. Г. ЕООД ,
изпълнителен лист № 2438/25.03.2019 г. на осн. влязло в законна сила Решение №
468/07.02.2018г. по гр.д. № 10007/2014 г. по описа на РС Варна. Съгласно ПДИ, общия
размер на задължението по цитираното ИД възлизал на 4602,03 лв., от които главница
1861,12 лв. ведно със законна лихва в размер 932,20 лв. за периода 01.08.2014- 08.7.2019 г. ,
присъдени разноски 931,67 лв., разноски по изпълнителното дело – 426,00 лв., такси по
Тарифата към ЗЧСИ 451,04 лв. Сочи се в същата покана, че на 26.10.2014 г. „К. Г. „ЕООД
информирало“ Е. П. П. „АД с уведомление по чл. 99 ЗЗД, че в хода на висящото към
онзи момент производство по гр.дело № 10007/2014г. по описа на ВРС „ К. Г. „ ЕООД
прехвърлило на „И. „ ЕООД вземане в размер на 1861,12 лв. съгласно договор за
прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г.
Гореизложеното в поканата, са посочили от „Е. П. П.“ АД , им давало основание да
считат, че като частен правопремник “И.“ ЕООД разполагало със самостоятелни права
върху част от вземането, предмет на изпълнителния лист и са отправили молба към
дружество И. ЕООД по реда на чл. 429 ГПК, като взискател по ИД №2019****0400377 по
описа на ЧСИ Ст.Д. – ЧСИ № ****, за да получи надлежно изпълнение. / л.22/.
Приобщена по делото на л. 23 – 24 е в заверено за вярност с оригинала копие
Спогодба –Анекс към договор за продажба на вземания сключени на 23.10.2014 г. между
„К. Г. „ ЕООД и „И.“ ЕООД от 23.12.2014 г. Предмет на спогодбата е бил уреждане на
отношенията между страните,възникнали по 198 Договора за прехвърляне на вземания,
сключени между „К. Г. „ЕООД и „И. „ ЕООД на 23.10.2014 г. приложени и описани в
Приложение 1 – неразделна част от спогодбата /приложено на л.25 -34 / .По силата на чл. 8
от цитираната спогодба „К. Г.“ ЕООД е декларирало, че към датата на сключване на
договорите за продажба на вземания ,описани в Приложение 1 , е изключителен собственик
на вземането по чл.1, ал.1, б. „а“ от договорите, като същият се задължил за не прехвърля на
трето лице нито едно от вземанията,описани в договорите за прехвърляне на вземания,
описани в Приложение 1. / Процесното вземане е вписано в Приложение 1 под номер 191
–лист 33 – ти от делото –гръб / .
Безспорно е установено по делото, че с влязло в законна сила Решение, постановено
на 07.02.2019 г. от ВРС, 18 –ти състав по гр.дело № 10007/2014 г. ВРС е осъдил “ Е. П. П.“
АД да заплати на „К. Г.“ ЕОД сумата от 1861,12 лв. представляваща заплатена от Е. ЕГН
********** от с. Пристое, община Каолиново,сума по договор за продажба на
електроенергия, Общи условия, за периода от 19.03.2011 г. до 14.09.2011 г., получена без
основание,ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата
молба, до окончателното изплащане, на основание чл. 99, ал.1, чл.55, ал.1 , пр.1 от ЗЗД и
10
чл.86 от ЗЗД (л.35 -38 ).
Също така от приобщеното по делото на листи от 39 до 44 заверено за вярност с
оригинала копие на Решение, издадено на 31.03.2021 г. по гр.д.№ 13892/2019 г. от РС
Варна,51 –ви състав е видно, че РС Варна е приел за установено в отношенията между
„И.“ ЕООД и П. М. ЕООД,както и трети на спора други юридически лица,че „И.“ ЕООД е
титуляр на вземане в размер на сумата от 1861,12 лв. придобито по силата на договор
за цесия от 23.10.2014 г. сключен между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД,за което вземане е бил
издаден изпълнителен лист по гр.дело № 10007/2014 г. по описа на ВРС, на
осн.чл.124,ал.1 ГПК .
И от последно представеното заверено за вярност с оригинала копие на Решение №
1495/11.10.2021 г. постановено от ОС Варна по в.гр.д. № 1524/2021 г. (л.83 – 89 ) се
установява, че първоинстанционното Решение на 51 –ви състав № 261128/31.03.2021 г.
постановено по гр.дело № 13892/2019 г. е било потвърдено .
На база горецитираните писмени доказателства ищцовата страна е основала и
активната си материално правна и процесуално правна легитимация, а и правния си интерес
от избраната форма на защита.
От своя страна ответникът е оспорвал въобще наличието на правен интерес у
ищцовата страна от водене на настоящия иск, оспорил е датата на цесията от която „И. „
ЕООД черпи права, като е твърдял, че по никакъв начин избраната искова защита не би
спомогнала на ищеца да получи защита .
В срока по чл.131 ГПК, а и до момента, ответникът е пропуснал да изрази становище
по твърдението на ищеца, че именно ответника е завел в качеството си на ищец
новообразувано гражданско дело № 6419/2021 г. по описа на РС Варна,31 –ви състав. От
справка в ЕИСС може да се установи, че ищецът по цитираното дело е насочил също
положителен установителен иск против „К. Г.“ ЕООД и“ П. М. „ЕООД ,с цел да установи,че
той е титулярът на паричното вземане,вписано под номер 191 в Приложение 1 към Спогодба
анекс към договора за цесия от 23.10.2014 г.сключен между „К. Г.“ ЕООД и „И.„ ЕООД .
Изготвената от председателя на състава справка за движението по гр.д.№ 6419/2021 г.
приложена към корица на дело и съставляваща копия от протоколи от о.с.з. от 5.10.2021 г. и
29.06.2021 г. свидетелствата затова,че все още производството пред 31 –ви състав е висящо
,а и спряно до произнасяне на ОС Варна по Частна жалба на „И.“ ЕООД против
определението на РС Варна 31-ви състав от 29.06.2021г. с което съда е отказал да допусне
главно встъпване на „И.“ ЕООД .Тези обективни данни , служебно проведени от настоящия
съдебен състав подкрепят извода на съда, че искът предявен от И. ЕООД против отв.Г.А. е
допустим, т.к. не само извънсъдебно, а и чрез завеждане на гр.дело № 6419/2021 г. Г.А.
твърди, че той е титуляра на цедираното вземане вписано в цесионния договор от 23.10.2014
г. Ето защо при наличието на оспорвания от страна на ответника чрез посочените два
способа – извънсъдебен и съдебен, за ищеца безспорно е налице правния интерес да
установи, че той е кредитора на процесното вземане, а не ответника .
11
Следва да се отбележи още, че ответникът в хода на настоящото производство, в
подкрепа на възраженията си и за недопустимост и за неоснователност на иска, ответникът
в срока по чл.131 ГПК е ангажирал само едно писмено доказателство, приобщения по
делото на листи от 53 до 54 в заверено за вярност с оригинала копие на Договор за
прехвърляне на вземане,носещ дата 22.10.2014 г. От вписаното в този цесионен договор е
видно, че „К. Г.“ ЕООД, в качество на цедент прехвърля на ответника Г.А. парично вземане,
описано в раздел I -1. Съгласно посоченото в цитираната част от раздел първи, цедентът
прехвърля, а цесионерът се съгласява да придобие вземане от длъжника „Е. П. П. „ АД в
размер на 1861,12 лв., представляващо платена без основание стойност на коригирана
потребена електрическа енергия, по издадена от „ Е. П. П.“ АД
фактура№**********/20.09.2011 г. , на осн. чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД , предмет на гр.дело №
10007/2014 г. по описа на РС Варна, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на предявяване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на
задължението . В раздел II e посочена цесионна цена – 1761,12 лв.
Други доказателства ответникът не е ангажирал.
Останалите прибщени по делото писмени доказателства, а именно представените
с допълнителна молба от ищцовата страна заверени за вярност с оригинала копия от :
протокол от проведено на 12.12.2014 г. открито съдебно заседание по гражданско дело №
10007/2014 г. по описа на РС - Варна, 18 състав; молба от 21.05.2015 г., депозирана по
гражданско дело № 10007/2014 г. по описа на РС - Варна, 18 състав, съдът ще обсъди по
същество, съгл. нормите на чл.235, 236 ГПК.
При така изложената по-горе фактическа страна на спора,съдът прави следните
изводи от правна страна:
На първо място, ВРС счита,че установителния иск на „И.“ ЕООД против отв. Г.А. е
бил процесуално допустим, както към датата на сезиране на съда, така и до края на
съдебното дирене.Това е така, т.к. с положителния установителен иск ищцовото дружество
желае да бъде установено със СПН, че именно „И.“ ЕООД е носител на паричното вземане в
размер на 1 861,12 лв.,вземане за което твърди да е придобито по силата на договор за цесия
с „К. Г. „ ЕООД, на дата 23.10.2014 г. и за което е било образувано и приключено гр.дело №
10007/2014 г. по описа на РС Варна .
Фактът,че в правния мир ответника Г.А. черпи права от договор за цесия сключен
също с „К. Г.“ ЕООД, с дата предхождаща договора сключен между „И.„ ЕООД и „К. Г. „
ЕООД с 1 ден , а именно 22.10.2014 г.,за същото парично вземане, е достатъчен за да се
изведе извод, че Г.А. оспорва правата на ищцовата страна.В подкрепа на този извод е и
служебно извършената проверка на твърденията на „И. „ ЕООД за висящност на
новообразувано гр.дело № 6419/2021 г. по описа на РС Варна,31 –ви състав, инициирано от
ответника в настоящия процес за да бъде установено, че ответникът е частен правоприемник
на К. Г. ЕООД по силата на договора за цесия на който се позовава с дата 22.10.2014 г. Тези
два самостоятелни факта обуславят допустимостта на иска по чл.124 ГПК предявен от
ищцовото дружество против ответника Г.А..
12
Действително ищцовото дружество би могло да предяви не положителен, а
отрицателен установителен иск, но това по никакъв начин не рефлектира върху
допустимостта на избраната форма на искова защита. Възраженията на ответника свързани с
недопустимостта на иска поради липса на изрична възможност по чл.124 ГПК да се предяви
положителен установителен иск, липса на правен интерес са напълно неоснователни .Това
е така, т.к. с целената форма на искова защита ищцовата страна, се домогва да докаже,
че е действителния кредитор на процесното парично вземане.
В тази точно връзка в предходно водено гр.дело № 13892/2019 г. по описа на РС
Варна 51 –ви състав,продължило и приключило в ОС Варна с окончателен съдебен акт –
Решение № 1495/11.10.2021 г. по в.гр.д. № 1524/2021г. със СПН е разрешен спора между „
И. „ ЕООД от една страна и от друга „П. М. „ ЕООД , „****“ ЕООД , „К. Г. „ ЕООД като е
прието, че И. ЕООД е титуляр на вземане в размер на сумата от 1861,12 лв. по силата на
договор за цесия от 23.10.2014 г., сключен между „К. Г.“ ЕООД и „И. „ ЕООД, което
вземане е за заплатена без основание стойност на коригирана електроенергия за периода от
19.03.2011 г. до 14.09.2011 г. по издадена фактура № **********/20.09.2011 г. от „Е. П. П. „
АД и за което е издаден изпълнителен лист в полза на „К. Г.“ ЕООД по гр.д. № 10007/2014
г.по описа на Районен съд Варна, на основание чл.124, ал.1 ГПК .
С оглед изложеното, на база съвкупния анализ на всички приобщени по делото
писмени доказателства, настоящият състав приема, за установено и доказано и от
фактическа и от правна страна , че е съществувало парично вземането в размер на
сумата 1 861,12 лв. на абоната –потребител на ел.енергия Е. А. от длъжника и ответник „Е.
П. П.“ АД. Със СПН по гр.дело № 10007/2014 г. по описа на РС Варна,18 –ти състав е
приел, че Е.Али е платил на „Е. П. П.“ АД без основание за периода 19.03.2011 – 14.09.20211
г. по издадена фактура за корекция на сметка на ел.енергия, и то именно вземането в
посочения размер.
С Решение от 7.2.2019 г.ВРС 18-ти състав по гр.д.№ 10007/2014 г. , по исковата
молба предявена от частния правоприемник на Е.А. – „К. Г.“ ЕООД е осъдил „Е. П. П.“ АД
на плати на „К. Г.“ ЕООД сумата от 1861,12 лв.ведно със законната лихва върху сумата, на
основание чл.99, ал.1 ,вр. чл. 55 , ал.1 , пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
По време на висящността на гр.дело № 10007/2014 г.по описа на РС Варна 18 ти
състав е бил сключен валиден договор за цесия между „К. Г.“ ЕООД и ищцовото
дружество „И.“ ЕООД, като ищцовото дружество е придобило паричното вземане,
предмет на исковото производство по гр.д. № 10007/2014 г.по описа на ВРС 18 – ти състав
от 1861,12 лв. срещу цена от 1760,00 лв. на дата 23.10.2014г. / л.12/ ., а изпълнителен лист по
гр.д. № 10007/2014 г. е бил издаден в полза на „К. Г. „ ЕООД ,видно и от влязлото в законна
сила Решение на РС Варна по гр.дело № 13 892/2019 г. по описа на РС Варна,51 –ви състав .
Едва от поканата на „Е. П. П.“АД /л.21,22/ адресирана до „И.“ ЕООД става ясно, че
енергийното дружество е получило ПДИ от ЧСИ Д. по ИД № 2019****0400377 и че
изпълнителното дело е било образувано от трето на спора лице „П. М.“ ЕООД
13
,конституиран като взискател на осн.чл.429 , ал.1 ГПК въз основа на договор за цесия от
21.10.2014 г. с „К. Г.“ ЕООД,образувано въз основа на изпълнителен лист №
2438/25.03.2019 г. на осн. влязло в законна сила Решение № 468/7.2.2018 г. по гр.д.
10007/2014 г./л. 21,22 /.
Установено е със СПН по гр .д. № 13 892/2019 г. по описа на РС Варна, 51 –ви
състав ., но не между страните по настоящия спор, а само между ищцовата страна и
юридическите лица „П. М. „ ЕООД , „****“ ЕООД , „К. Г. „ ЕООД ,че „И.“ ЕООД е
титуляр на вземането в размер на сумата от 1861,12 лв. по силата на договор за цесия
от 23.10.2014 г., сключен между К. Г. ЕООД и И. ЕООД, което вземане е за заплатена
без основание стойност на коригирана електроенергия за периода от 19.03.2011 г. до
14.09.2011 г. по издадена фактура № **********/20.09.2011 г. от „Е. П. П. „ АД и за което
е издаден изпълнителен лист в полза на „К. Г.“ ЕООД по гр.д. № 10007/2014 г.по описа
на Районен съд Варна, на основание чл.124, ал.1 ГПК .
Или по същество на спора, от приобщените по делото договори за продажба на
процесното вземане в размер на сумата от 1861,12 лв., както и на база влезлите в законна
сила решения на РС Варна и ОС Варна, се констатира, че след като „К. Г.“ ЕООД е
придобило по силата на договор за цесия от 17.06.2014г. с Е. М. А.,ЕГН **********
паричното вземане , на дата 23.10.2014 г. „К. Г. „ ЕООД е цедирало в полза на ищцовото
дружество „И.“ ЕООД посоченото вземане.На същата дата 23.10.2014 г. между ищцовото
дружество и „К. Г.“ ЕООД е била сключена и Спогодба-Анекс, по силата на която „К. Г.“
ЕООД в т.8 е декларирало, че към датата на сключване на цесията е изключителен
собственик на описаните в приложение 1 общо 198 парични вземания/ сред които под номер
191 процесното,с посочен и номер на гр.д.№ 10007/2014 по описа на РС Варна 18 с-в /,
задължило се и да не ги прехвърля на трети лица, а съгл.т.12 от спогодбата –анекс и в 14
дневен срок от влизане в сила на Решенията по всяко едно от делата,описани в приложение
1 , да подаде молби за издаване на изпълнителни листи а съгласно т.13 след издаване на
изпълнителните листи, в 14 дн.срок от издаване на съответния изпълнителен лист да го
предаде в оригинал с приемо - предавателен протокол.
Фактът, че по делото е представен договор за цесия от ден предхождащ Договора
и Анекса спогодба по чл. 99 ЗЗД между „К. Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД,сключен между „К.
Г.“ ЕООД и отв. Г.А., а именно 22.10.2014г., липсата на надлежно уведомяване на
дружеството „ ****“ АД за цесия между „К. Г. „ ЕООД и Г.А. за паричното вземане
вписано под номер 191 в Приложение 1 към Договора за цесия между „К. Г. „ ЕООД и
Г.А., обосновава единствения правен извод,че този цесионен договор е антидатиран.
Ответникът не е ангажирал нито едно доказателство,въз основа на което да се
приеме,че договорът от който формално в правния мир отв.Г.А. се легитимира като
кредитор на процесното вземане носи датата вписана в същия.Напротив, от прочита
дори и на уведомителното писмо –покана изготвено от длъжника „****“ АД към „И. „
ЕООД се констатира, ИД №2019****0400377 по описа на ЧСИ Ст.Д. е било образувано от
„П. М.“ ЕООД ЕИК ****,конституиран като взискател на осн. чл. 429, ал.1 ГПК и въз
14
основа на Договор за цесия от 20.10.2014 г. с „К. Г.“ ЕООД , изпълнителен лист №
2438/25.03.2019 г. на осн. влязло в законна сила Решение № 468/07.02.2018г. по гр.д. №
10007/2014 г. по описа на РС Варна.Самата покана на „Е. П. П. „АД към „И.“ ЕООД
,влезлите в законна сила Решения на ВРС по гр.д. № 10007/2014 г. и гр.д. № 13892/2019 г.
(последното влязло в з.с. на 11.10.2021 г.) налагат извод, че макар и от дата 23.10.2014 г. по
силата на валиден цесионен договор „И.“ ЕООД да е носител на процесното вземане, до
момента същото това дружество не е реализирало правата си, поради наличие на спор
относно принадлежността на паричното вземане вписано под номер 191 в Приложение 1
към договора за цесия.
Съдът намира,че ищцовата страна, съгласно разпределената й тежест на доказване е
установила и доказала и основанието и размера на иска си и искът следва да бъде уважен в
пълнота,т.к. цесионния договор сключен между К. Г. ЕООД и И. ЕООД както и Спогодба –
Анекс и приложение 1 към същия от 23.10.2014 г. са действителни .
По същество на спора мотивите на съда са следните :
Съгласно разпоредбите на чл.99 и чл.100, ал.1, пр.3 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то
бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно,
кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не
отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до
размера на онова, което е получил срещу прехвърленото. Прехвърлянето на вземането
(цесия) е действително и тогава, когато предишният кредитор не е съобщил за него на
длъжника съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. За да е действителен договорът за цесия винаги
предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва
да е определено или определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до
недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на
която тя е извършена, т.е поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 , пр.1 ЗЗД (така : Решение
№ 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария
Славчева).
В настоящия случай договорът за цесия сключен между „К. Г.“ ЕООД и „И.“
ЕООД от 23.10.2014 г. не страда от пороци, които да доведат било то неговата
нищожност или унищожаемост.
Установява се от писмените доказателства по делото, че вземането е съществувало в
патримониума на цедента, тъй като цедентът „К. Г.“ ЕООД го е придобил на база
действителен договор за цесия от дата 17.06.2014 г. /л.11/ и именно като кредитор на
15
процесното вземане „ К. Г. „ ЕООД е образувало против „Е. П. П.“ АД гр. дело №
10007/2014 г. по описа на РС Варна, 18–ти състав.
Договорът за цесия от 23.10.2021 г. е действителен и е сключен чрез пълномощник
за цедента /л. 12/, който е лице, с надлежно учредена представителна власт, както за
сключването му, така и за уведомяването.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между
длъжника и стария кредитор (цедента), е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор
(цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75,
ал. 1 ЗЗД. В случая това изискване следва да се счита спазено с получаване на
уведомлението за извършеното прехвърляне от цедента - предишен кредитор“ К. Г. „ ЕООД,
чрез пълномощника му адв.Кр.Т., следователно цесията от 23.10.2014 г.е действителна (
л.14).
Възражението на ответника Г.А. затова,че цесията от 23.10.2014 г.е
антидатирана е напълно неоснователно . Както цесията, така и спогодбата –анекс и
приложение 1 носят една и съща дата 23.10.2014 г.Уведомлението за цесия по реда на чл. 99,
ал.3 ЗЗД също е било надлежно изпратено на длъжника „Е. П. П.“ АД на 26.10.2014 г.,
получено от длъжника на 29.10.2014 г./ л. 14/, а връзката между предмета на цесията между
К. Г. ЕООД и И. ЕООД с исковото производство (гр.д. № 10007/2014 по описа на РС Варна )
образувано от К. Г. ЕООД против Е. П. П. АД е вписана точно в Приложение 1 към
спогодбата анекс от 23.10.2014 - / л. 33 –ти гръб от делото – вземане 191 /.
Ответникът за разлика от ищцовата страна не представя други доказателства
освен договора за цесия на който се позовава.С отговора на искова молба ответника
представя заверено за вярност с оригинала копие на договор за цесия от дата 22.10.2014 г.с
„К. Г.“ ЕООД . Към договора обаче липсва уведомление по чл. 99,ал.3 ЗЗД, което налага
извод, че този договор е антидатиран,т.к. друг логичен извод не може да бъде обоснован.
Съдът приема възражението на ответника, че договора на ищцовото дружество за
цесия от 23.10.2014 г. е антидатиран за неоснователно, т.к. не само че не е доказано, но и не
кореспондира с нито едно от приобщените по делото доказателства.
На следващо място съдът дължи изрично произнасяне и по въпроса дали „И. „ ЕООД
е кредитора на процесното вземане. Съдът приема,че „И. „ ЕООД е носителя на процесното
вземане, т.к. е придобил същото на база действителна цесия от 23.10.2014 г. сключена с „К.
Г. „ ЕООД, а „К. Г. „ ЕООД е могло да цедира вземането, т.к. го е придобило на осн. чл.99
ЗЗД от цедента Е. А. на 17.06.2014 г./ л.12 и л.11 от делото/. Отделно от горното към
16
договора за цесия от 23.10.2014г. цедента и цесионера са сключили и Спогодба – Анекс
ведно с приложение 1, като под номер 191 в приложение 1 е описано паричното вземане от
1 861,12 лв. В тази връзка следва да бъде посочено, че в нормата на чл. 365, ал.1 ЗЗД е
разписано, че с Договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор
или избягват един възможен спор като си правят взаимни отстъпки. Водим от ясната
разпоредба на чл. 365, ал.1 ЗЗД, съдържаща дефиниция на института спогодба, настоящият
състав приема, че в конкретния казус, подписаният Анекс – Спогодба между „К. Г. „ ЕООД
и „И. „ ЕООД следва да се счита като неразделна част от цесионния договор, в който цедент
и цесионер по общо 198 цедирани вземания са постигнали и подписали 22 договорни
клаузи, с цел избягване на възможността И. ЕООД да не може да реализира правата си в
бъдещ изпълнителен процес, а едновременно с това „К. Г.“ ЕООД се е задължило да не
прехвърля цедираните 198 вземания, декларирайки че е техен изключителен собственик.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че ищцовото дружество е провело
пълно и главно доказване, като именно то , а не ответника е носител на паричното вземане с
цена от 1 861,12 лв., придобито от ****ЕООД по силата на договора за цесия от 23.10.2014
г. с К. Г. ЕООД .
Доказателства затова, че цесията от 22.10.2014 г. между К. Г. ЕООД и отв.Г. А. е била
сключена именно на 22.10.2014 г. и че е произвела действие съгласно чл. 99, ал.3 ЗЗД по
делото липсват,поради което и съдът уважава предявения иск .
И на последно място по така формулираното възражение на ответника за погасяване
на „ правото на иск „ (л.51) съдът намира,че това възражение е неоснователно, т.к. би могло
да се погаси по давност едно парично вземане, каквото възражение не е направено.Правото
на иск принадлежи на ищеца и същото в хипотезата на предявен иск по чл.124 , ал.1 ГПК е
обусловено от твърденията на самия ищец за наличие на правен интерес от избраната форма
на установителна защита,независимо дали е предявен положителен или отрицателен
установителен иск .Ето защо съдът намира, че така както е заявено възражението на
ответника в отговора на искова молба,се явява изначално неоснователно ,а поради липсата
на други възражения и установеност и доказаност на фактите и обстоятелствата на които се
позовава ищецът, съдът уважава предявения положителен установителен иск .
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцовата страна сторените по делото съдебно – деловодни разноски в
пълен размер. Видно от л. 91 – ви от делото, в списъка по чл. 80 ГПК ищцовата страна е
посочила точно два разхода, които желае да й бъдат присъдени – сумата от 74,45 лв. за
платена държавна такса и сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение .Приложените по
делото на листи 90 и 3 писмени доказателства отразяват реално сторените разноски от
ищцовата страна в посочените в списъка по чл.80 ГПК размери и основания.Съдът
намира,че договореното и платен адвокатско възнаграждение в полза на адв.Г. не може да
бъде прието като прекомерно съгласно чл. 78, ал.5 ГПК, т.к. съответства на размерите
визирани в Наредба 1/ 2004 г. , на фактическата и правна сложност по делото .Единствено за
пълнота на мотивите ВРС намира за необходимо да почертае, че дори и при исковете с най-
17
нисък материален интерес минималното адвокатско възнаграждение е 300 лева без ДДС или
общо 360 лв., поради което при материален интерес от 1 1 861,12 лв. адвокатски хонорар от
общо 400 лв. не е прекомерен.
Мотивиран от горното съгл. чл.235, 236 ГПК , Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните – ищцовото дружество
„И.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ****, представлявано от Р. К. М. и
ответника Г. АТ. АТ., ЕГН **********, с адрес: ****, че „И.“ ЕООД, ЕИК **** , Е ТИТУЛЯР
на вземането в размер на 1861,12 лв. (хиляда осемстотин шестдесет и един лева и дванадесет
стотинки ), представляваща платена без основание стойност на коригирана потребена
електрическа енергия по издадена от „Е. П. П.“ АД фактура № **********/20.09.2011г., на осн. чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което вземане е прехвърлено от „К. Г.“ ЕООД на „И.“ ЕООД с
Договор за цесия от 23.10.2014г., за която сума има издаден изпълнителен лист от 25.03.2019 г.
от Районен съд - гр. Варна по гр.д. № 10007/2014г., 18 с-в в полза на „К. Г.“ ЕООД, на основание
чл.124,ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Г. АТ. АТ., ЕГН **********, с адрес: **** ДА ЗАПЛАТИ на „И.“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ****, представлявано от Р. К. М. СУМАТА от
общо 474,45 лв. (четиристотин седемдесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки )
представляваща сторените от ищцовото дружество пред настоящата инстанция съдебно –
деловодни разноски за заплатена държавна такса и адвокатски хонорар, на основание чл. 78, ал.1
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с Въззивна жалба в двуседмичен срок, считано от
получаване на преписа от страните, чрез РС Варна до Окръжен съд гр.Варна.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните .
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
18