Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 08.07.2016 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД,
ГО, ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди
и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
ОЛГА
КАДЪНКОВА
при
секретаря Ю. Асенова, като разгледа докладваното от съдия Кадънкова гр. дело № 3450
по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А.М.М.
срещу решение от 25.08.2014г. на СРС, І
ГО, 118 състав по гр.д.№ 34383/2013г., в частта,
с която същият е осъден да заплати на В.Е. Б.- П. на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.240 ЗЗД сумата
от 673,98 евро, представляваща неплатени погасителни вноски за периода от
01.02.2013г. до 03.07.2013г., включващи главница и лихви, съгласно Договор за
заем, сключен на 06.04.2011г. с нотариална заверка на подписите рег.№ 2523 на
нотариус В.М., вписан в нотариалната камара под № 053, с район на действие СРС,
в сила от 03.01.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба- 15.08.2013г. до
окончателното й изплащане, а на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата от 5252,08 евро, подлежаща на
връщане сума, дадена в изпълнение на Договор за заем, сключен на 06.04.2011г. с
нотариална заверка на подписите рег.№ 2523 на нотариус В.М., вписан в
нотариалната камара под № 053, с район на действие СРС, в сила от 03.01.2011г.,
развален, считано от 04.07.2013г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба- 15.08.2013г. до
окончателното й изплащане, както и в частта, с която А.М.М. е осъден да заплати
на В.Е. Б.- П. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 595,20
лв., представляваща направени по делото разноски съразмерно с уважената част от
исковете.
В жалбата са изложени доводи за
неправилност, недопустимост, незаконосъобразност и немотивираност на
обжалваното решение, като се моли неговата отмяна и вместо това да бъде
постановено друго, с което исковете да се отхвърлят изцяло. Основните доводи на
въззивника А.М. /ответник по делото/ са във връзка с липсата
въобще на сключен между страните валиден договор за заем, по който същият да е страна
– заемополучател, в лично качество. В подкрепа на това ответникът се е позовал
на представена по делото разписка за изплатени суми, подписана от ищцата, която
удостоверява изплащането на суми по Договор за заем, сключен между В.Б. и ,,Л.К.”ООД, представените 12 броя вноски бележки, от които
е видно, че основанието за превежданите суми е Договор за заем, сключен с ,,Л.К.”ООД, както и три броя разпечатки от водена
кореспонденция между В.Е.Б., К. П. и А.М.. Поддържа, че от представения договор
не става ясно кога се твърди, че заемната сума е предадена на заемополучателите
и кога съответно договор от 06.04.2011г. е влязъл в сила. Посочва, че в т.ІІ,
чл.1 от договора е отбелязано, че договорът влиза в сила на 03.01.2011г.,
когато е дадена и заемната сума, както и че самият договор е сключен три месеца
по-късно, а в т.ІV, чл.1, ал.1 от
договора е отбелязано, че заемодателят е длъжен да предаде в собственост на
заемополучателите заемната сума при подписване на договора. В този смисъл, възразява,
че реалният характер на договора изисква доказване на предаването на сумата,
като задължителен елемент от фактическия състав на договора, както и че в
настоящия случай не са представени доказателства, от които да е видно, че е
извършен превод към А.М.М. от В.Е.Б. в размер на 7500 евро, на основание
Договор за заем от 06.04.2011г.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна В. Б. – П. /ищец по делото/. В проведено на 11.11.2015г. открито съдебно
заседание процесуалния представител на въззиваемата страна е оспорил въззивната
жалба като неоснователна.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, поради което
следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и
правилно, като настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения обосноваващи окончателен извод
за основателност на предявените от ищцата В. Б.- П. срещу А.М.М. искови претенции до размерите за които са уважени, като
на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с доводите по въззивната жалба
следва да се добави и следното:
Спорен между
страните е въпросът относно съществуването на валидно сключен между тях договор
за заем.
Съгласно разпоредбата на чл.240,
ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален
договор и се счита за сключен от момента, в който заемодателят
даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от
момента на писмения
договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от
формата на волеизявленията. В тежест на ищеца, който се позовава на сключен
договор за заем и основава претенциите си на този договор, е да установи при
условията на пълно и главно доказване както наличието на съгласие за сделката с
насрещната страна, така и реално предаване на обещаната в заем сума на
заемополучателя. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК решение
№ 174 от 23.07.2010г. по гр.д.№ 5002/2008г. на ВКС, ІV ГО, решение № 69 от 24.06.2011г. по гр.д.№ 584/2010г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 317 от 23.02.2015г. по
гр.д.№ 1238/2014г. на ВКС, ІV ГО.
В настоящия
случай по делото е представен договор за заем от 06.04.2011г. с нотариална
заверка на подписите, страни по който са ищцата В.Б., в качеството на
заемодател, и ответника А.М.М., в качеството на заемополучател. В този договор,
носещ подписите на страните, е материализирано постигнато между тях съгласие
ищцата да предостави в заем на ответника А.М. сумата от 7500 евро срещу
задължение на последния да върне тази сума разсрочено по начина и в сроковете, уговорени
с договора /т.І, чл.1 и т.ІІІ, чл.1/.
Освен, че обективира съгласието на страните относно съществените елементи на
заемното правоотношение, договорът удостоверява и че заемната сума е била
предадена от ищцата на ответника А.М. на 03.01.2011г. /в
тази част документът има характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД/. Подписът на получателя А.М., потвърждаващ
изявлението му за това, че му е дадена определена сума пари на определено
основание, представлява изявление за получаване. Ето защо съдът намира, че всички
елементи от фактическия състав на твърдения в исковата молба реален договор за
заем са осъществени- страните по делото са направили насрещни изявления за
неговото сключване и ищцата- заемодател е предала паричната сума на ответника- заемополучател,
който я е приел на посоченото основание, със задължение за нейното връщане при
условията на договора. Неоснователен е изложеният във въззивната жалба довод,
че договорът за заем не е сключен от ответника в лично качество и че страна по
договора за заем е дружеството ,,Л.К.”ООД. Видно от
съдържанието на процесния договор за заем, вкл. и представения от ответника
официално заверен препис, страна по него е именно ответникът А.М. -
заемополучател, в каквото качество е положил и подписа си в документа,
нотариално заверен на 06.04.2011г. От друга страна, формалната доказателствена
сила на въпросния договор с нотариална заверка на подписите, не е била
опровергана по делото. Ноторно е, че тази формална доказателствена сила на
частния диспозитивен документ се свежда до това, че изявленията, които се
съдържат в него, са направени точно от лицата, чиито подписи са били заверени
от нотариуса, поради което и на основание чл.180 ГПК съдът е обвързан да
приеме, че полагайки подписа си в този договор, ответникът А.М. е изразил воля да
бъде обвързан от заемно правоотношение с ищцата В. Б.- П., елемент от
съдържанието на което е вземането за връщане на заетата сума. Представените от
ответника с отговора на исковата молба разписки също не обосновават приемането
на извод в противоположен смисъл. От една страна връзката на тези разписки с
процесния договор за заем не е безспорно установена, а от друга страна, няма
пречка трето лице- ,,Л.К.”ООД да плаща
лични задължения на заемополучател на неговия заемодател и същите да се считат
от кредитора за погасявания на вноски по личния заем на длъжника А.М.. В
хипотезата на сключен договор за заем спецификата на задължението е връщане на
заетата сума. Касае се за задължение за заместима престация, което може да бъде
изпълнено от трето лице. За заемодателя е без значение кой ще изпълни
задължението на заемателя за връщане на сумата и тъй като договорът за заем не
е договор, сключен с оглед личността на заемателя, той може да бъде изпълнен от
трето лице. Извършеното от третото лице плащане на задължението на заемателя за
връщане на заетата сума в полза на заемодателя има погасителен ефект в
правоотношението между длъжника /заемателя/ и кредитора /заемодателя/. С
получаване на сумата от заемодателя задължението по договора за заем се счита
погасено.
Неоснователен е и изложения довод в
жалбата, че по делото е останало недоказано реалното предаване на обещаните в
заем парични средства от ищцата. В договора, неопроверган досежно авторството
на изявленията на ответника, се съдържа извънсъдебно признание на А.М. за
предаване на заемната сума от страна на ищцата на 03.01.2011г. т.е ответникът
писмено е удостоверил с подписа си неизгодния за него факт на получаване на
сумата, предмет на договора. Това негово извънсъдебно признание относно
спорното по делото обстоятелство, преценено в приложение на нормата на чл.175 ГПК, се явява достоверно- от данните по делото и с оглед становищата на
страните се установява, че ответникът е започнал изпълнение за погасяване на
задължението за връщане на заетата сума, предоставена му еднократно от ищцата,
по реда и начина, упоменати в писмения договор, с плащане на месечни
погасителни вноски, ведно с дължимата лихва, и това изпълнение е продължило до
м.февруари 2013г. По изложените съображения, настоящият състав намира, че наведените
от ответника във въззивната жалба възражения са неоснователни и не могат да
породят правоизключващ ефект спрямо исковите претенции на ищцата, поради което и
решението в обжалваната част, с което исковете са уважени, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено. По отношение размера на уважените
искове, предвид липсата на конкретни доводи в жалбата, съдът не дължи
произнасяне, а препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съобразени
изцяло с данните по делото и материалния закон. Подадената жалба, като
неоснователна следва да се остави без уважение, а решението на СРС в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно - потвърдено.
По разноските в
производството.
При този изход на
спора на въззивника не се следват разноски. На основание чл.78, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.273 от ГПК на въззиваемата страна- ищец В.Е. Б.- П. следва да се
присъди сумата от 1500 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение
за въззивното производство по договор №8 от 09.11.2015г. за правна защита и
съдействие.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
25.08.2014г. на СРС, І ГО, 118 състав по гр.д.№ 34383/2013г.
в обжалваната част.
ОСЪЖДА А.М.М., ЕГН **********, с адрес:
***, да заплати на В.Е. Б.- П., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.1 във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ - разноски за въззивното производство
/адв.възнаграждение/.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.