№ 18475
гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110124734 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. Т. С., с която срещу ******* е
предявен иск за нищожност на договор за предоставяне на гаранция, сключен с
ответника на 30.06.2023 г. във връзка с договор за кредит № *******, сключен с
******* и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД първоначално предявен за сумата от 5 лева
като въз основа на искане от 08.10.2024 г. съдът е допуснал увеличение на предявения
иск по размер до сумата 170, 64 лева.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за предоставяне на гаранция
с който се е задължил да заплати възнаграждение на ответника, платимо на равни
вноски, ведно с погасителната вноска по договора за кредит. Твърди да е погасил
изцяло задълженията си по договора за кредит. Навежда доводи за нищожност на
договора за гаранция поради заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК /доколкото
договорът за кредит и договорът за предоставяне на поръчителство били свързани
сделки/, поради начална липса на основание, поради противоречие с добрите нрави
/нееквивалентност на престациите на страните по същия/. До съда е отправено искане
за прогласяване нищожността на договора на заявените с исковата молба основания,
както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 170,64 лева, като
недължимо платена по процесния договор, прогласяването на нищожността на който
се иска. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на разноски, в т.ч. адвокатско
възнагражение по реда на чл. 38 ЗАдв.
Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната недопустимост и
неоснователност. Счита, че за ищеца не е налице правен интерес да предявява
установителен иск за нищожност на процесния договор. Дава пример, че страна, която
разполага с осъдителен иск, който би й предоставил по-ефективна защита, няма правен
интерес от предявяване на установителен иск. В тази връзка поддържа, че
предявяването на процесните искове представлява злоупотреба с права. Намира
1
исковата молба за нередовна - не ставало ясно как е формиран размерът на
предявените претенции, като в тази връзка се иска от съда да даде указания на
страната да уточни предявената като частична претенция какво представлява. Оспорва
исковете по основателност, като поддържа, че договорът не е нищожен на сочените в
исковата молба основания, нито с него се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като посочената разпоредба не е приложима към процесното правоотношение.
Счита, че възнаграждението е получено на годно правно основание. Искането,
отправено до съда, е да отхвърли предявените искове. Релевира възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
В хода на производството ответникът е приложил документ, съгласно който
признава, че по процесния договор ищецът му е заплатил сума в размер на 170,64
лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за
паричен заем № ******* е видно, че между ищеца, в качеството на заемател, и
*******, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който ******* е предоставило на потребителя сумата в размер на
500 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в размер 43,78 лв.
всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в
размер 40 % и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 45,45 %.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя
обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да
отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с *******; да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една
година назад да е със статус не по-лош от „просрочие от 0 до 30 дни“; да няма
неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, за сумата от 877,37 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в
качеството на потребител, и *******, в качеството на гарант, е бил сключен договор за
предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция
за плащане в полза на *******, с наредител-потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва:
задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари.
Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че
договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл.
4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение
– поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
2
описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
170,64 лв., платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 14,22 лв., като
съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени
в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора
за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, ******* е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по договора.
В производството пред настоящата инстанция е отделено за безспорно между
страните обстоятелството, че във връзка с договора за предоставяне на гаранция
потребителят е заплатил на ответника сумата от 170,64 лева. Не е спорно също така, че
ищецът е погасил и задълженията си по договора за потребителски кредит. Съдът,
като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по договора за
кредит да заплати възнаграждение на кредитора в размер на 25,36 лева, като е посочен
размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 45,45 %, то и ако към
същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай размерът на
ГПР ще нарастне поне до 1527,34 % (съгласно общодостъпен калкулатор -
https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html).
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на
съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 2, пр., пр. 3 и ал. 2,
пр. 4 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 – 23 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с
ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради
накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и
принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че със същия
договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по
договор за кредит със същия номер и същата дата се заобикаля изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, че договорът е сключен при изначална липса на основание, като в тежест на
ищеца е да обори презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
В тежест на ищеца по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да установи заплащането
на сума в размер на 170,64 лева, а в тежест на ответника е да установи наличието на
основание за задържане на полученото плащане.
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните
обстоятелства: че ищецът е сключил с ******* договор за потребителски кредит №
*******, че между страните по делото е бил сключен договор за предоставяне на
гаранция, с който ищецът се е задължил да заплати на ответника възнаграждение и че
същото е заплатено.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
3
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на
процесния договор за предоставяне на гаранция съдът приема, че следва първо да
разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност поради заобикаляне със
същия на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по
партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик
на капитала на ответника е *******. Следователно страната по договора за гаранция е
дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът
приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см.
на ТЗ.
В допълнение на горното съдът намира, че от съществено значение за
правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че двата
договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция са сключени в един
и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите
в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и
същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо
възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да
се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащането по този
договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит.
Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки,
всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за
положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има това качество и по
двата договора.
Установено е в производството, че между ищеца и ******* е сключен договор
за потребителски кредит, по отношение на който е приложима правната регламентация
на ЗПК. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните
в производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема,
че се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани
съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което
потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит,
доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на
задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по
договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на
4
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към
договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпезпечава. В
тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да
се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните,
закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите
удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на
потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 45,45
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче съдът приема, че не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от
потребителя с *******, което по мнение на настоящия състав на съда се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна
по правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан
с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът,
по който е предвидено да се отпуска кредитът и възможните предвидени обезпечения
в клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създават значително неравновесие в правата
по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават
длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че
5
също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е
икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва
каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави
гаранция от одобрено от кредитодателя лице.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързано с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете
плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства
- създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество,
което да генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на
собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига
заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл.
10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто
е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените
съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които
изрично е посочено и задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта, което
обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения с договора за кредит
ГПР, въпреки че е включено в общия дълг съгласно обединения погасителен план.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход,
неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР би бил със
значително по-висок размер и с положителност надхвърля императивното ограничение
по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с
привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се
претендира по процесния договор за поръчителство не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия,
действителният ГПР по договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ поставеното
в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.
Предвид всичко изложено следва да се обоснове извода, че предявеният иск е
основателен и доказан изцяло на главното заявено основание – нищожност на
договора поради заобикаляне посредством същия на императивни норми на закона -
чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Основателен е и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предвид че е
установено, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 170,64 лева по договора,
чието връщане се претендира в настоящото производство. Искът първоначално е бил
предявен като частичен, с оглед което и лихва за забава върху сумата от 5 лева се
дължи от предявяването на иска /26.04.2024 г./, а върху разликата над 5 лева до сумата
170,64 лева лихва за забава се дължи от момента, в който е поискано съдът да допусне
увеличение на размера на предявения иск /08.10.2024 г./.
6
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 100 лв. за
заплатена държавна такса.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв., което да бъде присъдено в полза на адвокатското дружество, с което ищецът е
сключил договор за безплатно процесуално представителство. Съдът следва да
определи адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ,
което да отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост
насрещната страна да понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност
и обоснованост на разноските).
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и
правна сложност на случая, делото е срочно разгледано в едно съдебно заседание без
участие на представители на страните, отчитайки служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет, по които адвокатското
дружество предоставя безплатна правна помощ на ищците кредитополучатели, т.е.
процесуалният представител е добре запознат както с материалноправните, така и с
процесуалноправните аспекти на делата), определя адвокатско възнаграждение, което
следва да се присъди на адвокатското дружество, в размер на сумата от 400 лева.
Във връзка с процесуалното развитие на други производства, образувани по
искови молби на същия ищец, представляван от същия процесуален представител,
съдът следва да акцентира, доколкото отправената претенция за присъждане на
възнаграждение съдържа искане определеното възнаграждение да включва и
дължимия ДДС, че определеният от съда за конкретното производство размер на
адвокатско възнаграждение за предоставената на страната безплатна адвокатска услуга
е съобразен с обстоятелството, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС,
т.е. сумата от 400 лева включва и дължимите данъчни и осигурителни тежести.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. Т. С., ЕГН **********, със съдебен адрес:
*******, срещу *******, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: *******,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК
нищожността на договор за предоставяне на гаранция № *******, сключен между
страните, поради заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА *******, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
*******, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на С. Т. С., ЕГН **********,
със съдебен адрес: *******, сумата 170,64 лева, ведно със законната лихва върху
сумата от 5 лева от 26.04.2024 г., а върху сумата от 165,64 лева от 08.10.2024 г. до
окончателното плащане, представляваща заплатена без основание сума във връзка с
договор за предоставяне на гаранция № *******
ОСЪЖДА *******, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
*******, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С. Т. С., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *******, сумата 100 лева, представляваща разноски за
7
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА *******, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
*******, да заплати на еднолично адвокатско дружество „*******, на основание чл.
38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата 400 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на ищеца С. С. безплатна правна помощ в
производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8