РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Благоевград, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Миглена Кавалова-Шекирова
при участието на секретаря Мария Сп. Милушева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Гражданско дело №
20241210102264 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от Н. И. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б*, чрез пълномощника си
адвокат М. срещу „Ф*, с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*”, ж.к. „М*, бул.
„А* ап. офис * представлявано от И* В* Д* и Д* В* Н*.
Твърди се, че на 20.12.2019г. между страните е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит № 833433. Сочи се, че страните са се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 2500 лева, който ищецът е следвало да погаси за срок от 12 месеца, като е
следвало да върне сумата с лихва 23% или 3075 лв. с посочен годишен процент на разходите
в размер на 49, 11%. Сочи се, че в чл. 5 от Договора било уговорено, че кредитът се
обезпечава с Поръчителство, предоставено от „F*“ в полза на дружеството - ответник, като
при сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в
съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на
гаранция от свързано на кредитора дружество. Твърди се, че след като усвоил сумата от 2500
лв., Н. Б. установил, че освен заемната сума от 2500 лв., са му начислили такса за
обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф*, в размер на 1925,
00 лв. Твърди се, че към датата на подаване на иска Н. Б. е погасил задълженията си по
договора за потребителски кредит. Счита се, че процесният договор е недействителен,
поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени
в договора за кредит, нито пък е посочен в ОУ, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит, като в чл. 5.3 от ОУ било посочено като
възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит,
а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди се,
че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис,
поради което липсва съгласие. Твърди се, че ищецът не е подписвал договор за
поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Поддържа, че процесният договор е
нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.
1
Твърди се, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като
противоречи на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР
и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Било посочено
само ГПР в %, но не е бил посочен начина па изчисляването му, поради което се твърди, че
договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място се сочи, че е
сгрешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по
договора, а това е следвало да бъде направено. Сочи се, че ответникът не предоставя
възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събира допълнително възнаграждение, с което се покриват разходи във връзка със
задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид
сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.
Сочи се, че посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не
отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, се
сочи, че представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д,
ал. 1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването па забраната па чл. 19, ал. 4 ЗПК
и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора, като в тази насока се цитира и
съдебна практика.
Счита се, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за
поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по см. на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита се, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по
договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Сочи се,
че действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за
предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над 70%. Предвид
горното се твърди, че посочените в договора размери на годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива,
налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.
22 ЗПК/. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити се сочи, че изрично е посочено: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин". Поддържа, че клаузата на чл. 5 от договор за
предоставяне на потребителски кредит № 833433 е нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4,
чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК. С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да
обяви нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 833433,
сключен между страните в процеса на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК. Претендират се
сторените разноски.
В законоустановения срок ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който
се оспорва предявеният иск, като неоснователен. В отговора на исковата молба ответното
2
дружество „Ф* оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва се твърдението на
ищеца, че предоставянето на поръчителство от „М*“ /М*/ е условие за сключване на
договора за кредит. Твърди се, че при кандидатстване всеки кредитополучател, включително
ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант
/поръчител/, предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да
посочи поръчител, избран от него. Твърди се, че уговорката в чл. 5 от Договора за кредит, е
индивидуално уговорена между страните. Твърди се, че ищецът сам е избрал в електронния
формуляр като обезпечение поръчителство от „М*“ (М*) и след като се е запознал с
дължимите от него такси по Договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на
договор за потребителски кредит. Сочи се, че ищецът е получил по e-mail преддоговорна
информация, в която било посочено изрично, че за сключването на Договора за кредит „Ф*
изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на
Договора за кредит. Отделно се сочи, че потребителят получава по електронна поща и
цялата документация от „Ф*“ (М*), а именно Договора за гаранция и прилежащите му
документи. Твърди се, че ищецът, след като първо сам е посочил „Ф*“ (М*) като поръчител
и е получил информацията, съответно проектите на договорите, е потвърдил изрично чрез
CMC, че желае да сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. По
никакъв начин и с нито едно от действията си ответникът не бил въвел в заблуждаване
ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на
гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите.
При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран
изцяло относно последиците от неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би
дължал спрямо „М*“ (М*), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за
гаранция с него. Според ответника възнаграждението по договора за гаранция не влиза в
общия разход за кредита и не е част от ГПР, доколкото договорът за гаранция е възмездна
услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя, която е с незадължителен
характер. Настоява се, че посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Излага се, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя по чл. 16 от ЗПК. На
последно място се сочи, че дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на
договора за кредит /въпреки неколкократно предоставяната информация/, че трябва да
обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, то той е
имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора, без да
дължи обезщетения или неустойки, съгласно чл. 29 от ЗПК и чл. 9 от Договора за кредит.
Сочи се, че той не е упражнил това свое право, поради което се приема, че той е разбрал и
приел клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и
като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен е иск за нищожност на договор за предоставяне на потребителски кредит
правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от
ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП.
В тежест на ищеца е да докаже, че договора за паричен заем е сключен при липса на
съгласие, че посочената в исковата молба клауза от Договора чл. 5 е нищожна на посочените
основания-противоречи на закона, доколкото от този факт извлича изгодни правни
последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за
валидността на правоотношението.
Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на
исковата молба, да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна
3
клауза, както и че сключването й е при съобразяване на императивните материални норми.
Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен размера на ГПР по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена
и не е неравноправна. Ищецът следва да докаже и че е заплатил претендираната сума на
ответника по него, а последният следва да докаже наличието на правно основание за
плащането.
Видно от приетия по делото договор за кредит, сключен на 20.12.2019г. между
страните за предоставяне на потребителски кредит № 833433, отпуснатият заем в размер на
2500 лева, който ищецът е следвало да погаси за срок от 12 месеца, е бил уговорен с лихва
23% или 3075 лв. с посочен годишен процент на разходите в размер на 49, 11%. Същият има
характеристиката на договор, сключен от разстояние по смисъла на Закон за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Съгласно нормата на чл. 6 от ЗПФУР, договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече. Съдът приема, че с оглед изявлението на кредитополучателят в договора, че дава
съгласието си Кодът за потвърждение, предоставен му от кредитора, който е електронен
подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП, във взаимоотношенията му с дружеството да
има силата на негов саморъчен подпис, процесният договор за кредит е подписан от ищеца с
електронен подпис.
Установява се от чл. 5 от Договора, че заемът, по който ищецът е заемател се
обезпечава с поръчителство, предоставено от M* в полза на дружеството - ответник, като
договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е
сключен заемът. С одобряване от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето предоставило обезпечението. Одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. Видно от приетия документ
Преддоговорна информация /СЕФ/ в чл. 3, т. 4.3 е посочено, че размерът на разходите за
гарант ще бъде 1975 лв., като посочените разходи не се включват в ГПР.
В Общите условия на „Ф* към Договор за потребителски кредит, представляващи
неразделна част и приложими по отношение на всички договори за потребителски кредити,
следователно относими и към настоящия казус, се посочват какъв е начина за сключване и
отпускане на кредит по ДПК, какво е договорното възнаграждение /годишен лихвен
процент/, правата и задълженията на всяка една от страните по договора за кредит,
санкциите и кога настъпва предсрочната изискуемост, по какъв начин се връчва известието
до кредитополучателя и реда и начина за изменение на Общите условия. Договорено е
между страните, че за ползвания кредит кредитополучател дължи на кредитора годишна
лихва, чийто процент е определен в индивидуалния договор. Съгласно чл. 16.2 В случай, че
дружеството получи плащане от заемателя, което не е предназначено за него има право в
случай, че идентифицира за кого е предназначена плащането да го преведе директно на
получателя като уведоми за това заемателя.
Безспорно се установи от приетите по делото писмени доказателства, че на
20.12.2019г. между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит №
833433.
Една от предпоставките за предявяване на иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като между
страните съществува спор относно действителността на договор за предоставяне на
потребителски кредит и в частност на клауза от същия. Даже при липса на въведено
възражение, съдът е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
4
материалноправни норми, които регулират правния спор. Съдът следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2. е относимо до
формата (външната страна на представения правопораждащ спорното право документ); 3. е
налице противоречие с добрите нрави (в този смисъл решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. е
налице неравноправна клауза.
В настоящият случай съдът намира, че процесната клауза - чл. 5 в договора за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните по делото, е
недействителна. С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
съгласно чл. 22 от ЗПК. В случая, съдът намира, че са спазени изискванията, уредени от
законодателя в чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 12, както и че чл. 11, ал. 1, т. 8 и т. 9а и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 са неприложими към посочения договор, предмет на делото.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая е налице нарушение на нормата на чл.
19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според която годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи/, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него общи положения
и допълнителни допускания. Легална дефиниция за „Общ разход по кредита за потребителя“
е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
потребителския кредит, където е посочено, че това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по
този начин се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от сключване на
договора, което ще му даде възможност да направи избор да сключи или не договора за
кредит. В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин. Според съда посочения в договора ГПР
- 49, 11 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/. Това е така, тъй като
предвиденото в чл. 5 от Договора, условие за предоставяне на обезпечение, представляващо
поръчителство и дължимата по него сума, следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и
действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В
настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а
това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност, при
5
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е позволило на ответника
да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради което съдът
намира, че той е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 5 от Договора, получаването на кредита е обвързано с условие за
предоставяне на обезпечение, представляващо поръчителство. С тази сума кредитът се
оскъпява, най-малкото защото с нея се покриват разходи, свързани с него и същите са били
известни на кредитора. В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. Заплащането на такса за
поръчителство води до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
максималният размер на ГПР по потребителския кредит ще надхвърли допустимия
петкратен размер на законната лихва. В конкретния случай при посочване на ГПР в размер
на 49, 11 % в договора, не са включени разходите, извършени от Кредитополучателя
представляващи възнаграждения за поръчителство по договора за гаранция сключен с
поръчителя „Фератум Банк“. При включване на тези разходи, то ГПР е в размер на 169, 55
%. Съдът счита, че неравноправна и поради това нищожна е клаузата на чл. 5 от договора,
предвиждаща обезпечение, чрез сключване на договор за поръчителство с „M*“. Кредиторът
разполага със задължение и с достатъчно много източници на информация, да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и ако оценката му е лоша,
той може да откаже да предостави кредит (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договор. В случая,
включването на клаузата за обезпечаване на задължението по кредита в Договора за
предоставяне на потребителски кредит, чрез поръчителство на посочено и одобрено от
кредитора дружество, за което се дължи отделно възнаграждение противоречи освен на
закона и на добрите нрави, а също е налице и заобикаляне на закона, каквато забрана
предвижда чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. На практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника
върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му.
Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че клаузата на чл. 5 от договора за
кредит, изискваща предоставяне на поръчителство от кредитополучателя е сключена в
условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а също и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователно е възражението на ответника „Ф* че няма нищо общо с третото за делото
лице „M*“. В действителност то е самостоятелно юридическо лице, регистрирано в М* което
предоставя услуги на територията на Република България, въз основа на лиценз, издаден от
БНБ и вписването му под № 178 в публичния регистър на БНБ, но връзката между
кредитодателя и поръчителят се установява от факта, че „F*k“ фигурира /както твърди и
самия ответник/ в предварително определения като типов по характера си договор и в
електронните формуляри. Това от своя страна показва, че двете дружества се намират в
икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност, с оглед обективираните права и
задължения между двата сключени договора /този за потребителски кредит и този за
поръчителство/, което на практика представлява разделяне на приходите по кредите между
двете формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира
недопустима печалба.
Възражението на ответника, че сключването на договор за поръчителство не е
задължително условия за получаване на кредита, тъй като ищецът е могъл да посочи
избрано от него лице за поръчител е неоснователно. Отказът да бъде сключен договор за
поръчителство, може да доведе до отказ да бъде сключен договора за потребителски кредит
от страна на кредитора. Единствената „привилегия“, която е била предоставена на
кредитополучателя е това, че той е могъл да избере физическо или юридическо лице, се
обезсмисля от изискването, то да бъде предварително одобрено от кредитора. Фактът, че
6
ищецът е избрал поръчителя да бъде предварително одобреното от кредитодателя лице и
договорът за кредит да бъде сключен при предоставено от това лице поръчителство не
променя извода, че сключване на договор за поръчителство е задължително условие за
получаване на кредита.
От ангажираните доказателства се установява, че не спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК – „Обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Като обща дължима сума по договора е записана 3075, 00 лева, но в нея не е
включено допълнителното плащане от 1925 лева по договора за гаранция, който, както бе
посочено по-горе, е задължително условие за предоставянето на заема. С това допълнително
плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и
следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би
надхвърлил законовото ограничение. Посочването в договора за заем по-ниски стойности на
ГПР, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д,
ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив
по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение №
1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г. / ГПР не се уговаря между страните.
Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от
ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложените от ответника
възражения за незадължителност на услугата не променят извода. Предоставянето на
гарант/поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита и
условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат
включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал
предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство
представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. При
включването на сумата за поръчителство, ежемесечно начислявана в погасителните вноски и
представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според
изчисленията на съда посредством онлайн калкулатор възлиза на 169.55 %, който надвишава
многократно допустимия законов лимит по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
7
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е
посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява
реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
ЗПК му признава и гарантира.
Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е
безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание.
От изложеното, съдът счита, че процецният договор е недействителен и искът се
явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищецът, на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в
размер на 1000, 00 лв.
По списък по чл. 80 от ГПК адв. М. е претендирал адвокатско възнаграждение в
размер на 1800 лева с ДДС. С решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по
преюдициално запитване е прието, че посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г.
редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на наредбата с правото на
ЕС. Що се касае до размера на адвокатското възнаграждение и съобразявайки обема на
реално извършената от адвоката работа, съдът намира, че адвокатско възнаграждение дори и
в минимален размер по наредба, се явява прекомерно предвид вида и количеството на
извършената от адвоката правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба,
която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела /които са цитирани и от
ответника/; както и в подаване на писмена защита, преповтаряща доводите в исковата
молба; адвокатът не се е явил в първото и единствено съдебно заседание; по делото не са
провеждани разпити на свидетели, не са изслушвани експертизи или други процесуални
действия с участието на адвоката; делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
доколкото се касае до предявени искове, по който има формирана трайна съдебна практика.
Разноските по делото и в частност адвокатското възнаграждение не следва да бъдат
източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт,
респ. за неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в
разумни граници разход за защита на правата на страните. Съдът не само не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба. Предвид изложеното, съдът намира, че
справедливо и обосновано е адвокатско възнаграждение в размер на 200, 00 лв.
Водим от горното, съдът
8
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договор за предоставяне на потребителски кредит №
833433/20.12.2019г., сключен между Н. И. Б., ЕГН **********, адрес: гр. Б*като заемател и
„Ф*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. „А*, ар. офис *представлявано
от И* В*и Д*В* като заемодател.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф*, с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр. С*, ап. Офис *, представлявано от И* В*и Д* В* да заплати на Н. И. Б., с
ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Б* сумата от 300, 00 лв., представляваща сторени по
делото разноски, от които 100, 00 лева за държавна такса и 200, 00 лева за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Благоевград
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
9