Определение по дело №302/2019 на Окръжен съд - Ловеч

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

    град Ловеч, 30.05.2019 г.

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА

      ЧЛЕНОВЕ:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                            КРИСТИАН ГЮРЧЕВ

 

като разгледа докладваното от съдия ПАВЛОВА ч.гр. дело №302 по описа за 2019 година, съдът за да се произнесе, взе предвид:

Производство по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.

           С разпореждане №378/25.03.2019 г. постановено по ч.гр.д.№190/19 г. Луковитскии районен съд е отхвърлил заявление вх.№1313/22.03.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу Петър И.К. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение за сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.

Подадена е частна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД срещу разпореждане №378/25.03.2019 г. постановено по ч.гр.д.№190/19 г. Луковитскии районен съд в частта, относно претендираните вземания за неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.

Счита, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съображенията за това, че буди неяснота обстоятелството, дали заповедният съд превишава правомощията си дадени по смисъла на Заповедното производство инкорпорирано в Гражданския порцесуален кодекс. Твърди, че смисълът на заповедното производство е в една бърза, по-евтина и опростена съдебна процедура да се установи дали твърдяното вземане е спорно и в случай, че то е безспорно, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.

Изтъква, че целите на производството: опростеност. ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, всъщност са в основата на приемането и са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Сочи, че в Доклад от 13.10.2015 г. на Комисията до европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане е посочено, че бързото и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за стопанските субекти в Европейския съюз. Сочи, че в конкретния случай първоинстанционният съд ограничава постигането на основните цели заложени в заповедното производство чрез издаването на правопреграждащ акт, с който възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в следствие на това не дава възможност да се реши дали процеси ото вземане е спорно или не. Счита, че видно от мотивите в оспореното Разпореждане, Съдът опитвайки се да докаже неравноправността на процесиите вземания и тяхната нищожност, пропуска да съобрази и нарушава оновни начала на ГПК, а именно заложените такива за диспозитивно и служебно начало инкорпорирани в чл. 6 и чл. 7 от ГПК, като вместо да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна в рамките на търсената защита /която до момента не съществува, тъй като производството е факултативно, едностепенно и строго формално /, то същия излиза от ролята си на безпристрастен арбитър и формира извод основан единствено на вътрешното си убеждение. Изтъква, че вследствие на това излага съждения за неравноправност в условията на това едностранно производство, без на заявителя да бъде дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално договаряне, което от своя страна води до предрешаване не спор, който е възможно и да не съществува между страните и чрез тези си действия Първоинстанционния съд ограничава, както равната възможност на страните да упражнят предоставените им права /чл. 9 ГПК/, така и в един бъдещ исков процес да установят истината /чл. 10 ГПК/, посредством доказателства и доказателствени средства.

Излага, че във връзка с гореизложените мотиви, следва да се има предвид, чс същите не противоречат на европейското законодателство и съдебна практика, които макар и задължителни за националните съдилища на държавите-членки, следва да се прилагат при отчитане на спецификите на правната система и да бъдат имплементирани съответно, особено когато се касае за директиви, както е в настоящия случай. Посочва, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в процесния договор. Сочи, че в решение С-618/10 СЕС действително приема, че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без наличие на възражение, но при определени условия - при наличие на необходимите фактически и правни данни. Излага, че посоченото уточнение следва да се тълкува в смисъл, че в процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави подобна проверка. Сочи, че в мотивите на същото решение изрично е посочено, че при липса на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения, нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза.

В тази връзка счита, че нищожността на договорни клаузи, поради неравноправният им за потребителя характер, е особен вид недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави. Цитира, че в разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е предвидено, че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато незаконно или неморално е самото искане. Сочи, че в практиката противоречието със закона по смисъла на чл.411. ал.2. т. 2 от ГПК се свързва например с хипотези, когато със заявлението е поискано предаването на движими вещи, извадени от граждански оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен правен режим /наркотични вещества, взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси, движими веши. които са паметници на културата и т. н./. т.е. хипотези, при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Смята, че законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК, още повече, че подобна проверка несъмнено предполага запознаване с писмените доказателства, в които съответните факти са обективирани, а такива в производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.

Относно „неравноправния характер" на претендиралите вземания изтъква, че в чл. 143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г., конкретно чл.З, е уредена т. нар. генерална клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит, като съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. Счита, че след като не разполага с доказателства, за заповедния съд възниква невъзможност да извърши преценка дали са налице предпоставките за неравноправност и няма как да се формира извод дали уговорките в договора за потребителски кредит са определени индивидуално или не, без съдът от първо лице да се е запознал със съответните договорни клаузи. Цитира, че в чл. 145 от ЗЗП, който отразява заложеното в чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г., изрично е посочено, какво представлява неравноправната клауза в договор, като задава въпроса как заповедният съд би взел предвид всички обстоятелства, свързани със сключване на договора, като черпи информация и прави заключения единствено и само на база съдържанието на т.12 от Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Твърди, че неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението и както е посочено в т. 12 на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, отхвърената от съда неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция, като предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар /[за банкови лихви и такси). Твърди, че ако длъжникът добросъвестно би изпълнил поетото договорно задължение и би предоставил такава гаранция, то кредиторът е щял да събре вземането си и няма да търпи посочените по-горе вреди. Твърди, че съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Сочи, че фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена. Смята, че всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е налице, следователно неустоечните задължения са валидно възникнали.

Цитира, че в TP № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. Цитира, че в същото Тълкувателно решение се възприема, че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема съдът в обжалваното Разпореждане.

Смята, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Сочи, че дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер.

Излага, че претендираната със заявлението сума за разходи за извънсъдебно събиране на задължението, за чиято дължимост страните по договора на основание чл. 9 ЗЗД са постигнали съгласие, подписвайки договора, съдът неправилно е счел, че същата не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като от неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до правни изводи, че в случая се касае за частична нищожност на договора по отношение на съответната клауза. Смята, че съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като посочените допълнителни услуги, а именно изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на виновното неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в уговорения срок и са такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на поето задължение.

Сочи, че следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Прави извод, че законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

В заключение подчертава, че преценката на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се ограничава единствено до изложениете от заявителя факти и тя се простира до там, доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - ИСКОВИЯТ. Сочи, че в този смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

В горния смисъл е формирана съдебна практика на окръжни и районни съдилища, която цитира.

Моли съда да отмени разпореждането на първоинстанционния съд, което правопрегражда по нататъшното развитие на производството като се произнесе по същество да бъде издадена Заповед за изпълнение за сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.

Настоящата инстанция като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д.№190/2019г.по описа на РС-Луковит намира за установено следното:

Разпореждането е съобщено на заявителя на 4.04.2019 г., а жалбата е подадена на 10.04.2019 г./п.кл./ ,т.е. в срока по чл.413,ал.2 от ГПК и от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което съдът приема,че е допустима и следва да се разгледа по същество.

     От приложеното ч.гр.д.№190/19 г. на Луковитски РС се установява, че е подадено заявление от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД, ЕИК *********, по реда на чл.410 от ГПК, с вх.№1313/22.03.2019 г., с искане за издаване на заповед за изпълнение за парично вземане срещу длъжника П.И.К. ***, за сумата от 100 лв. главница, договорна лихва 6 лв. за периода от 16.01.2018 г. до 07.03.2018 г., неустойка  за неизпълнение на задължение 20 лв. за периода от 6.02.2018 г. до 7.03.2018 г. разходи и такси за извънсъдебно събиране 195 лв, законна лихва 10,58 лв. от 8.03.2018г. до 13.03.2019 г. и законната лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането. Посочено е, че вземането произтича от Договор за кредит №527809/03.01.2018 г. сключен между ”Аксес Файнанс”ООД като кредитор и длъжника като кредитополучател. Твърди се в.12 от заявлението, че заявителя е придобил вземането на основание договор за цесия на 11.07.2018 г. от ”Аксес Файнанс”ООД изцяло със всички привилегии, обезпечения и принадлежности и длъжникът е бил уведомен за това на 12.06.2018 г. посредством писмо с обратна разписка. Твърди, че освен главницата от 100 лв. длъжникът дължи и сумата 6 лв. договорна лихва, както и, че страните са договорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на длъжника, а именно сключване на договор за поръчителство с посочено от кредитополучателя лице в срок от 3 дни след падежа, то той дължи на кредитодателя заплащане на неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец и тя се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението на 6 число от месеца. Излага, че в случая тя възлиза на сумата 20 лв. за периода от 6.02.2018 г. до 7.03.2018 г. Посочено е, че длъжникът дължи съгласно клаузите на договора и заплащане на сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението му в тридневния срок до предоставяне на обезпечението и при забава на плащане на текущото задължение или на посочената по-горе сума в размер на 15% то той дължи 2,50 лв. за всеки ден за заплащане на сумите, като освен това той е длъжен да заплати и такса в размер на 120 лв, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице-служител, което да осъществява и администрира дейността по извънсъдебено събиране на задължението, която в случая възлиза на сумата 195 лв. Позовава се на настъпване и на предсрочна изискуемост на задължението съгласно клаузите на договора, която е настъпила на 7.03.2018 г. и на това основание се дължи и обезщетение за забава в размер на 10,58 лв, считано от 8.03.2018 г. до 13.03.2019 г. Претендира се заплащане общо на сумата 331,58 лв., както и съдебно деловодни разноски в размер на 25 лв. ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 200 лв.

С разпореждане №378/25.03.2019 г. постановено по ч.гр.д.№190/19 г. Луковитскии районен съд е отхвърлил заявление вх.№1313/22.03.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу Петър И.К. *** в частта за издаване на заповед за изпълнение за сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.

В мотивите си РС-Луковит излага съображения, че в частта, с която се иска издаване на заповед за вземане за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение заявлението противоречи на добрите нрави, а в частта относно такси и разходи, противоречи на закона-чл.-33 ал.1 от ЗПК, което е основание за отхвърлянето му в тази част.

Като съобрази тези данни, настоящата инстанция счита, че частната жалба е неоснователна. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави и при наличие на такова отказва издаване на заповед за изпълнение. Тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на „потребител”, то съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. В случая се установява, че така наречените „разходи и такси за извънсъдебно събиране” от 195 лв. е в противоречие с нормата на чл.33 ал.1 от ЗПК, тъй като е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Клаузите на договора са в противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК-оскъпява се кредита и това води до неоснователно обогатяване. Практически изброените в заявлението-дейности не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са дейности, евентуално извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги” в полза на потребителя, а са разходи, както самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл.10а ал.1 от ЗПК услуги.

Що се отнася до неустойката за неизпълнение на задължение, в случая-неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, то настоящата инстанция счита, че тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и отново води до оскъпяване на кредита и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.3 от ТР №1/09 г. на ВКС, а и не е ясно какви вреди на кредитора би покрил отказа на кредитополучателя да предостави поръчителство, след като кредиторът би могъл да получи удовлетворение  от имуществото на длъжника.

Цитираната в частната жалба практика на окръжните и районни съдилища в страната не е задължителна за настоящата инстанция и не се споделя от настоящия състав на съда, по гореизложените съображения.

С оглед на тези мотиви и при съвпадане на правните изводи на Ловешки окръжен съд с тези, на Луковитски районен съд, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен. Настоящата инстанция констатира, че е допусната очевидна фактическа грешка при изписване на личното име на длъжника вместо „П.” е изписано „Петър”. Съгласно разпоредбата на чл.274 от ГПК обаче поправката на тази очевидна фактическа грешка следва да бъде извършена от Луковитски районен съд, а не от въззивната инстанция.

Водим от горното съдът

 

                                                 О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА като правилно разпореждане №378/25.03.2019 г. постановено по ч.гр.д.№190/19 г. Луковитски районен съд в частта, с която е отхвърлено заявление вх.№1313/22.03.3019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД за издаване на заповед за изпълнение за сумата 20 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.

 Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                

 

 

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.