№ 134
гр. Пловдив, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на шести октомври, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Станислав П. Георгиев
Катя Ст. Пенчева
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20215001000457 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260026, постановено на 9.03.2021 г. по т.д.
31/2021 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отхвърлен предявеният от Д. П.
М. иск с правно основание чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ против „А.“ЕООД-гр. Х.
(заличено търговско дружество) за приемане за установено, че вписването по
партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ с акт № *** обстоятелство
заличаването на търговското дружество след проведена ликвидация е
несъществуващо поради невалидно възникване, което решение е допълнено
относно разноските с определение по чл. 248 от ГПК № 260229/17.05.2021 г.,
като е осъден Д. П. М. да заплати разноски 300 лв. за адвокатско
възнаграждение в полза на Общински съвет - Х. като упражняващ правата на
Община Х..
Жалбоподателят Д. П. М. моли решението да бъде отменено като
неправилно по съображения, изложени в жалбата от 29.03.2021 г., и да бъде
постановено от въззивния съд решение, с което да бъде уважен предявеният
1
от него иск. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява с
искова молба от 5.02.2020 г. иск с правно основание чл. 29,ал.1 от
ЗТРРЮЛНЦ за признаване за установено спрямо ответника „А.-Х.“ЕООД-гр.
Х., че вписаното по партидата на дружеството с акт № *** на длъжностното
лице по регистрацията в ТРРЮЛНЦ при АВ обстоятелство заличаването на
търговското дружество след проведена ликвидация е несъществуващо. Не
заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното
производство. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „А.-Х.“ЕООД-гр. Х. (заличен търговец) моли тя
да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен
отговор от 21.04.2021 г. Като ответник в производството пред първата
инстанция счита иска за недопустим, евентуално за неоснователен. Не е
заявил искане за събиране на нови доказателства във въззивното
производство. Претендира за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
следното:
Безспорно е между страните, видно е от справката в ТРРЮЛНЦ, че с
вписване № *** търговецът търговско дружество „А.-Х.“ЕООД-гр. Х. е
заличен след прекратяването му с ликвидация. Ищецът твърди, че това
вписано обстоятелство е несъществуващо, защото не е възникнало валидно,
тъй като се основава на незавършен фактически състав на процедурата по
ликвидацията. Твърди, че изготвените и представени от ликвидатора
документи в ТРРЮЛНЦ за вписването на заличаването са с невярно
съдържание, защото в крайния баланс и пояснителен доклад към него не е
включено, че дружеството има парични задължения към ищеца, произтичащи
от сключения между него и Община Х. договор за възлагане на управлението
на дружеството на основание решение № 400/26.04.2013 г. на ОбС-Х.. Твърди,
че тези парични задължения на дружеството към него като бивш управител са
в размер на 3 927 лв. за обезщетение за неползван отпуск за 2013 г., 2014 г. и
2
2015 г. и в размер на 3 040 лв. за обезщетение при прекратяване на договора
за възлагане на управление, както и лихвите за забава върху тях. Твърди, че
ликвидаторът не го е поканил като известен кредитор да получи тези негови
вземания, с което е нарушил чл. 267,изр.2 от ТЗ. Твърди, че е нарушен и чл.
273,ал.1 от ТЗ, съгласно който заличаването на дружеството в ликвидация се
вписва след като всички негови задължения са уредени, а е правно
невъзможно да се приеме, че ликвидацията е приключила валидно, тъй като
не са били налице всички валидни предпоставки за заличаването. Твърди, че
като бивш управител на търговското дружество-ответник, освободен с
решение от 29.05.2015 г. на ОбС-Х., той е лице с правен интерес от
предявяване на този иск, за да получи дължимите му се обезщетения,
произтичащи от договора за възлагане на управление, защото правото му да
ги получи е накърнено от извършеното вписване, заличаването на което ще
доведе до благоприятна промяна в неговата сфера. Затова моли да бъде
постановено съдебно решение, с което да бъде прието за установено спрямо
ответното дружество, че вписаното по партидата му в ТРРЮЛНЦ
обстоятелство заличаване на търговското дружество след проведена
ликвидация е несъществуващо. С молба от 28.02.2021 г. твърди и че
вземането си за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск е предявил пред ликвидатора с нарочна молба от 28.08.2016 г.,
получена от него, видно от известие за доставяне (обратна разписка), както и
че правният му интерес е налице и защото правоотношението между
управителя и търговското дружество е гражданско и този иск е единствената
му възможност да защити интересите си, в който смисъл е решение от
28.02.2019 г. по в.гр.д. № 851/2018 г. на ОС-Х., разглеждал като втора
инстанция трудовия спор между ищеца и Община Х. за дължимите му
парични суми.
С писмения отговор на исковата молба от 16.10.2020 г. от страна на
ответното дружество (ЕООД с общинско имущество, с едноличен собственик
на капитала Община Х.), заличен търговец, чрез пълномощник-адвокат,
определен за процесуален представител по делото с решение на ОбС-Х. от
25.09.2020 г. на основание Наредбата за упражняване правата на Община Х.
върху общинската част от капитала на търговски дружества, се възразява, че
искът е недопустим. Твърди се, че вземанията не са предявени в
3
производството по ликвидация в срока по чл. 267 от ТЗ, което е особено
валидно за претендираното вземане за обезщетение при прекратяване на
договора, като тези претендирани вземания не са предявени против
дружеството и впоследствие, след изтичане на срока по чл. 267 от ТЗ, както и
до настоящия момент, поради което всички те са погасени по давност. Твърди
се, че съдебната практика приема, че постановяването на решение по чл.
365,т.3 от ГПК във вр. с чл. 29 от ТЗ, с което се установява вписване на
несъществуващо обстоятелство, има смисъл само ако кредиторът е предявил
своето известно и безспорно вземане в производството по ликвидация, а
своето спорно вземане (какъвто е настоящият случай ) по съдебен ред в
срока по чл. 267 от ТЗ, но не по-късно от давностния срок за предявяване на
вземането. Твърди се, че само в тези случаи за кредитора съществува
възможност (затова и интерес) да удовлетвори вземането си, а в конкретния
случай ищецът не притежава вземане към дружеството. Заявява се, че
твърдените от ищеца претенции са погасени по давност, поради което са
несъществуващи. Твърди се, че ищецът не притежава качеството кредитор на
заличеното дружество, поради което и не разполага с право на иск за тези
вземания, следователно за него липсва и правен интерес от предявяване на
иска. Затова ответникът моли делото да бъде прекратено. Евентуално, ако не
се възприеме становището за недопустимост на иска, твърди, че той е
неоснователен. Твърди, че за да бъде квалифицирано вписаното заличаване на
ответното ЕООД като вписване на несъществуващо обстоятелство следва
ищецът да докаже, че задълженията на заличеното дружество не са уредени
и/или остатъкът от имуществото му не е разпределен. Твърди, че за
уважаването на иска е необходимо ищецът да установи факта на вписване на
оспорените обстоятелства в търговския регистър, както и че към датата на
откриване на ликвидационното производство е имал ликвидно и изискуемо
вземане от дружеството, че е бил „известен кредитор“ и че вземането му не е
уредено към датата на заличаване на дружеството, а в случая тези три
обстоятелства не са налице. Относно претендираното вземане за обезщетение
за неползван платен годишен отпуск твърди, че то не е било известно на
ликвидатора на дружеството, както и че то е било спорно по своето основание
и размер. Твърди, че такова задължение не е било записано в търговските
книги на ответното дружество по вина на самия ищец, който в периода, за
който се претендира обезщетението, е бил управител на ЕООД. Твърди, че
4
през този период във ведомостите на дружеството не е водена коректно
отчетност за ползвания от управителя платен годишен отпуск, нито за
размера на изплатеното му брутно трудово възнаграждение, като този
пропуск се дължи и на неупражнен контрол от негова страна. Заявява, че
ответникът не може да черпи права от собственото си недобросъвестно
поведение и от неположената грижа на добър търговец по отношение на
дружествените дела на ръководеното от него ЕООД, индиция за което е и
писмо от 19.05.2017 г. на директора на ТП на НОИ-Х. в отговор на запитване
от Община Х., в което се твърди, че в предадените след ликвидацията
ведомости на дружеството липсва информация досежно ползвания отпуск от
управителя М. и размера на изплатеното му брутно трудово възнаграждение.
Твърди и че така претендираното вземане не е предявявано в срока по чл. 267
от ТЗ, като изпратената от М. молба от 28.08.2018 г. до ликвидатора не може
да обоснове извод за качеството му на известен кредитор, доколкото в същата
липсва каквато и да е конкретика, особено по отношение размера на
претенцията. Твърди, че това вземане не е било известно на ликвидатора и
дружеството, а дори и да е било известно то е било спорно, предвид на което
М. не е бил сред кръга на известните кредитори на дружеството. Твърди, че
вземането не е било предявено по съдебен ред в срока на ликвидацията.
Твърди, че затова, както и предвид липсата на каквато и да е конкретика на
претенцията, ликвидаторът не е имал и задълженията нито по чл. 272,ал.2 от
ТЗ, нито по чл. 272,ал.3 от ТЗ. Твърди, че това вземане не е предявено срещу
дружеството и след изтичане на срока по чл. 267 от ТЗ, както и не е предявено
в давностния срок за неговото предявяване, поради което заявява възражение
за изтекла погасителна давност на същото, както и на акцесорната претенция
за лихви за забава. Относно претендираното вземане за обезщетение при
прекратяване на договора за управление твърди, че тази претенция не е била
известна на ликвидатора и на дружеството до приключване на ликвидацията,
както и че тя е лишена от основание, поради което се явява спорна и по
основание, и по размер и затова моли да бъде прието, че М. не е имал
качеството на известен кредитор на дружеството за подобно задължение.
Твърди, че претенцията за обезщетение при прекратяване на договора за
управление не е била и не е дължима, защото договорът е прекратено на
основание чл. 16,б.“ж“ от него – по искане на управителя, изразено писмено,
което изрично твърдение ищецът е изложил и в исковата молба, въз основа на
5
която е образувано гр.д. № 462/2018 г. на РС-Хасково. Твърди, че в този
случай договорът за управление не предвижда изплащане на обезщетение на
управителя. Твърди, че чл.17.2. от договора за управление не е приложим, тъй
като чл.16,б.“д“ от договора има предвид освобождаване на управителя по
инициатива на Общинския съвет и без съгласие на последния да напусне.
Заявява, че във всеки един от изброените в чл. 16 от договора случаи
освобождаването на управителя се осъществява с решение на ОбС, но
обезщетение се дължи само в някои от тях. Твърди, че тази претенция на М.,
освен спорна по основание и размер, не е била предявявана от него в срока на
ликвидацията, поради което ищецът не е имал качеството на известен
кредитор на дружеството и за това вземане. Заявява, че подобна претенция не
се установява и от изпратената от М. до ликвидатора молба от 28.08.2016 г., в
която подобно вземане дори не се споменава. Затова твърди, че и това
претендирано от ищеца вземане за обезщетение по чл. 17.2. от договора за
управление не може да бъде квалифицирано като безспорно и известно, нито
ищецът като известен кредитор. Твърди, че това вземане не може да бъде
квалифицирано и като известно, но спорно, предвид на което и за
ликвидатора не е съществувало задължение по чл. 272,ал.2 от ТЗ, нито такова
по чл. 272,ал.3 от ТЗ. Твърди, че в срока на ликвидацията М. не е предявил
тази своя претенция пред ликвидатора или дружеството. Твърди още, че
ищецът не е положил достатъчно грижа за своите собствени дела, като не е
предявил тази своя претенция по исков ред, за да установи същата по
основание и размер и да осъди дружеството със сила на пресъдено нещо.
Твърди и че това вземане не е предявено и след изтичане на срока по чл. 267
от ТЗ и не е предявено и в давностния срок за предявяването му, поради което
прави възражение за изтекла погасителна давност на същото, както и на
акцесорната претенция за лихви за забава. Твърди, че погасителната давност
за всяко от вземанията не е прекъсвана с предявяване на иск против
дружеството или на друго основание, като е спирана за някои от вземанията
само на основание Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г., и за преодоляване на
последиците, но в хода на настоящото дело и за тези вземания давността е
изтекла. Заявява, че срокът на ликвидацията не ограничава кредитора да
предяви своето вземане, но това вземане трябва да бъде известно, дори и
спорно, а спорното такова следва да бъде предявено ако не в рамките на срока
6
по чл. 267 от ТЗ, то поне в рамките на давностния срок, което в случая не е
сторено. Затова моли да бъде прието, че вписаното заличаване на
дружеството не представлява несъществуващо обстоятелство, а искът да бъде
отхвърлен.
От ищеца не е представена допълнителна искова молба, съответно, няма
отговор на такава от страна на ответника.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че ответното
дружество е в ликвидационно производство след вписване на 12.05.2016 г. на
прекратяване на търговската дейност при 6-месечен срок на ликвидация, като
на основание чл. 267 от ТЗ е обявена покана до кредиторите да предявят
своите вземания и с молба до дружеството, получена на 19.09.2016 г., в срока
на ликвидация, ищецът е поискал изплащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за времето от 24.06.2013 г. до 9.07.2015 г., а на
20.01.2017 г. е вписано заличаване на дружеството. Съдът посочва, че за
изхода на спора следва да се установи качеството на кредитор на ищеца и че е
поискал изплащане на дължимото вземане. Съдът приема, че от писмените
доказателства по делото не може да се направи извод, че ищецът е кредитор
на дружеството, защото е видно от писмо, изходящо от НОИ-ТП Х., че за
претендирания период не се съдържа информация в графа „платен отпуск“,
данни са посочени само в графа „отработени дни“, като ищецът е поискал
изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето
от 24.06.2013 г. до 9.07.2015 г. в молбата си от 28.08.2016 г., а в исковата
молба претендира и обезщетение при прекратяване на договора за
управление, което противоречие поставя под съмнение качеството му на
кредитор, и ищецът е освободен по негова инициатива, при която хипотеза
съгласно договора за управление не е предвидено изплащане на обезщетение
при прекратяване на договора за управление. Затова съдът преценява, че
ищецът не е провел пълно и главно доказване на предявения иск, поради
което той следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С въззивната жалба жалбоподателят твърди, че от мотивите на
обжалваното решение не става ясно защо съдът не приема той да е известен
кредитор. Твърди, че не е спазена нормата на чл. 272,ал.2 от ТЗ, защото
известни кредитори са всички, чиито вземания фигурират в търговските
7
книги на дружеството или за които ликвидаторът е могъл обективно да узнае,
поради което ликвидаторът е следвало да го покани да предяви и двете си
вземания. Заявява, че по аргумент за противното от чл. 272,ал.2 от ТЗ,
предявяването на вземането не е от значение за придобиването на качеството
на известен кредитор, в който смисъл е решение № 5/1.06.2017 г. по т.д. №
3674/2015 г. на ВКС, ТК. Твърди, че изводът на съда той да не е кредитор на
дружеството е и необоснован. Заявява, че в отговора на ответника се съдържа
признаването, че паричните задължения на дружеството към него като
известен кредитор не са изплатени, като ликвидаторът е бившият управител
на дружеството и той е запознат със задълженията към ищеца, бивш
управител на същото дружество. Заявява, че при извършване на ликвидацията
ликвидаторът дължи грижата на добрия търговец съгласно чл. 268,ал.4 от ТЗ,
която е по-засилена от грижата на добрия стопанин, като добрият търговец
прилага добрите професионални стандарти, преди всичко по отношение на
задълженията към кредиторите.
С отговора на въззивната жалба от страна на ответното дружество се
твърди, че изложените от съда мотиви, макар и кратки, са ясно
аргументирани. Твърди, че с обжалваното решение не е нарушена нормата на
чл. 272,ал.2 от ТЗ, защото, както правилно е възприел окръжният съд, ищецът
не е успял да докаже в производството пред окръжния съд качеството си на
кредитор на дружеството, респективно, на известен кредитор на дружеството.
Заявява, че е неоснователно и оплакването за необоснованост на решението,
като отговорът на исковата молба съдържа подробни съображения против
основателността и допустимостта на предявения иск и не съдържа никакво
признание за дължимост на претенциите на ищеца. Моли да бъдат съобразени
от апелативния съд и съображенията, изложени в отговора на исковата молба,
подаден пред окръжния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 29,ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ, всяко лице, което
има правен интерес, може да предяви иск за установяване несъществуване на
вписано обстоятелство. В случая ищецът твърди, че е кредитор на ответното
дружество, което е заличено след ликвидация без той да е бил удовлетворен.
Затова ищецът несъмнено има правен интерес от предявяване на този иск и
той не се явява недопустим. Установяването или не на обстоятелствата дали
претенциите са основателни, съответно, дали ищецът притежава качеството
8
на кредитор на заличеното дружество, дали тези вземания са предявени в
производството по ликвидация, както и дали са предявени и впоследствие до
настоящия момент, е относимо за преценката за основателност на иска.
Обстоятелството дали претендирани от ищец вземания са погасени по
давност по начало е относимо при извършване на преценка за основателност
на предявен иск, а не за негова допустимост. Неоснователно е затова
възражението на ответника, заявено с отговора на исковата молба, че ищецът
няма право на иск за посочените в исковата молба вземания и за него липсва
правен интерес от предявяването на иска, защото според ответника ищецът
към настоящия момент не притежава качеството на кредитор на заличеното
дружество, поради което делото следва да бъде прекратено.
Съгласно разпоредбата на чл. 267 от ТЗ, ликвидаторите са длъжни, като
обявят прекратяването на дружеството, да поканят неговите кредитори да
предявят вземанията си, като поканата се отправя писмено до известните
кредитори и се обявява в търговския регистър. Съгласно нормата на чл.
272,ал.2 от ТЗ, когато кредитор, който е уведомен, не предяви вземането си,
дължимата сума се влага в банка на негово име, а съгласно чл. 272,ал.3 от ТЗ,
ако някое задължение е спорно, имуществото се разпределя само след като се
даде обезпечение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 273,ал.1 от ТЗ,
когато са уредени всички задължения и остатъкът от имуществото е
разпределен, ликвидаторите искат заличаване на дружеството. В случая
ищецът с исковата молба твърди, че ликвидаторът не го е поканил като
известен кредитор-бивш управител на дружеството да получи посочените в
исковата молба свои вземания, произтичащи от сключения между него и
Община Х. договор за управление на дружеството, представляващи
обезщетение за неползван отпуск за 2013 г., 2014 г. и 2015 г. в размер на
3 927 лв. и обезщетение при прекратяване на договора за възлагане на
управление в размер на 3 040 лв., ведно с лихвите върху двете суми. С
молбата от 28.02.2020 г. ищецът твърди и че той е предявил вземането си за
изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск пред
ликвидатора с молба от 28.08.2016 г., получена от него. Безспорно е между
страните, видно е от представения от ищеца в копие с исковата молба договор
за възлагане управлението на управителя в „А.-Х.“ЕООД-гр. Х. от 24.06.2013
г., че Община Х. възлага на Д.М. да управлява и представлява еднолично
9
ЕООД с общинско имущество „А.-Х.“ЕООД-Х.. Безспорно е също така, видно
е от представеното също с исковата молба в копие от ищеца решение от
29.05.2015 г. на ОбС-Х., че Д.М. е освободен като управител на дружеството.
Безспорно е, видно е и от регистрираните в ТРРЮЛНЦ обстоятелства, че с
вписване № *** е вписано прекратяване на търговската дейност на
дружеството и откриване на процедура за ликвидация на дружеството със
срок 6 месеца и ликвидатор В. Б. Я., а с вписване № *** е вписано заличаване
на търговеца поради приключване на ликвидацията. Безспорно е, че на ищеца
не са били изплатени преди заличаването на дружеството обезщетения от
вида на посочените в исковата молба. Ищецът нито твърди, нито установява
към момента на прекратяване на договора му като управител на дружеството
или в последващ момент посочените в исковата молба обезщетения като вид
вземания и като суми да са били установени със записвания в търговски
книги на дружеството. Само при прочит на текста на договора от 26.04.2013 г.
не може да се установи вземания за такива обезщетения, още повече в
посочените размери, да са възникнали и да не са били изплатени. Видно от
посочения договор, съгласно чл. 23 от него управителят има право на 30
работни дни платен годишен отпуск, който ползва след решение на
доверителя, съгласно чл.15 за времето на ползване на платен годишен отпуск
по този договор за управителя се заплаща възнаграждение, изчислено от
изплатеното му среднодневно възнаграждение по т.9 за последния календарен
месец, предхождащ ползването на отпуска, през който управителят е
изпълнявал задълженията си най-малко 10 работни дни, а съгласно чл. 29 от
договора неуредените с него въпроси се решават в съответствие с
действащото гражданско законодателство. Видно от чл. 17 от договора, на
управителя не се изплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на
договора с него, а само в посочени случаи на прекратяване на договора – при
прекратяване по реда на букви „б“ и „е“ на точка 16.1. (съответно, при
преобразуване, прекратяване и след приватизиране на дружеството и при
фактическа невъзможност на управителя да упражнява функциите си по
договора, продължила повече от 60 дни) и по реда на буква „д“ на точка 16.1.
(с решение на доверителя в интерес на работата или след решение на
Общински съвет - Х. за освобождаване на управителя, което не е свързано с
виновност на последния). Няма основания следователно да се приеме, че
ищецът е известен кредитор на дружеството с оглед данни от търговските
10
книги на дружеството или с оглед конкретно посочване в клауза на договора
от 26.04.2013 г. Ищецът нито твърди, нито установява към момента на
прекратяване на договора за управление и впоследствие до откриването на
процедурата по ликвидация да е заявил претенция към дружеството за
изплащане на посочените в исковата молба обезщетения или да е предявил
такава претенция по съдебен ред. Видно от представената от ищеца в копие с
молбата от 28.02.2020 г. молба от 28.08.2016 г., адресирана до ликвидатора на
дружеството В. Я., получена от него на 19.09.2016 г., след вписването от
12.05.2016 г. и преди вписването от 20.01.2017 г., ищецът е заявил следното:
„Моля да ми бъде изплатено обезщетение за неизползвания от мен платен
годишен отпуск по чл.7,т.23 от договор за възлагане на управление от
24.06.2013 г. до 9.07.2015 г. в размер на 62 работни дни“, като не е посочена
конкретно претендирана парична сума. Видно от текста на договора за
управление от 24.06.2013 г., уговорката в член 7 (или точка 7) от него не се
отнася до обезщетение, а член 23 (или точка 23) от договора гласи, че
управителят има право на 30 работни дни платен годишен отпуск, който
ползва след разрешение на доверителя, т.е. не е видно от тези две клаузи
ищецът да има договорено право на обезщетение за неизползван отпуск. При
тези обстоятелства не може да се приеме и че с молбата от 28.08.2016 г.
ищецът е предявил пред ликвидатора конкретно вземане за обезщетение за
неползван отпуск, основание за възникването на каквото вземане и наличие
на такова вземане да е видно и да може да се установи само от договора за
управление. Безспорно е, че вземане за обезщетение при прекратяване на
договора за управление не е посочено в молбата от 28.08.2016 г. При прочит
на договора за управление от 24.06.2013 г. е видно, че с клаузите на чл.17.1. и
чл.17.2. (т.17.1. и т.17.2.) от него е договорено изплащане на обезщетение на
управителя в случаите на прекратяване на договора по реда на т.16.1.,букви
„б“ (при преобразуване, прекратяване и след приватизиране на дружеството)
и „е“ (при фактическа невъзможност на управителя да упражнява функциите
си по договора, продължила повече от 60 дни) в размер на едномесечното му
възнаграждение по договора и по реда на чл.16.1.,буква „д“ (с решение на
доверителя в интерес на работата или след решение на Общински съвет - Х.
за освобождаване на управителя, което не е свързано с виновност на
последния) в размер на две месечни възнаграждения по този договор, т.е. не е
договорено само едно обезщетение, респективно, не може да се приеме, че
11
ликвидаторът с прочит на договора може да установи наличие на вземане на
ищеца за такъв вид обезщетение и негов размер. Видно от представената от
ответника с отговора на исковата молба в копие докладна записка от
председателя на ОбС-Х. до ОбС-Х., той посочва, че в ОбС-Х. е постъпила
молба от Д.М.-управител на „А.-Х.“ЕООД-гр. Х., с която иска да бъде
освободен от заеманата длъжност. Видно от договора за управление от
24.06.2013 г., в чл.16.1.б.“г“ от него е предвидено прекратяване на договора
без виновност на страните по взаимно съгласие на страните, а в чл. 16.1.б.“ж“
е предвидено прекратяване на договора без виновност на страните по искане
на управителя, изразено писмено пред доверителя, с предизвестие от три
месеца. При подаване от М. на молба за освобождаването му като управител и
прекратяване на договора за управление на основание някоя от двете
посочени клаузи обаче обезщетение не му се дължи с оглед договореното в
чл.17 от договора. Видно от представеното от ищеца в копие с молбата му от
28.02.2020 г. решение от 28.02.2019 г. по в.гр.д. № 851/2018 г. на ОС-Хасково,
отразено е от съда, че производството по спора е образувано по искова молба
на Д.М. за осъждане на Община Х. да му заплати по договор за възлагане на
управление общо 9 257,86 лв., от които сумата 3 360 лв. представлява
обезщетение при прекратяване на договора по взаимно съгласие.
Следователно не може да се приеме и че за ликвидатора ищецът М. е бил
известен кредитор и с вземане за обезщетение поради прекратяването на
договора за управление. След като не се установява ликвидаторът да е могъл
обективно да узнае за вземания, за които ищецът сега претендира да са
съществували при извършването на ликвидацията, съответно, да е налице
безспорно за длъжника основание за вземане на ищеца като кредитор
(евентуално при спор само досежно размер) и затова ищецът да се явява
безспорен кредитор на дружеството (такъв, на който то със сигурност нещо
дължи), не може да се приеме ликвидаторът да е бил длъжен и да е могъл да
отправи писмена покана до ищеца като известен кредитор на дружеството с
вземания от вида на посочените в исковата молба, с която да го покани да
предяви такива вземания. Неоснователно е следователно твърдението на
ищеца, че ликвидаторът не го е поканил като известен кредитор да получи
тези негови вземания. Установява се, че претенциите на ищеца са били
неизвестни за дружеството при започването на ликвидацията и изцяло спорни
за него като евентуален длъжник, съответно, ищецът се явява неизвестен
12
кредитор с изцяло спорни вземания, поради което именно ищецът е следвало
да положи дължимата грижа за собствените си работи, като следи
състоянието на длъжника и предяви свои конкретни вземания в срока по чл.
272,ал.1 от З, след обявяване на поканата в търговския регистър. Въпреки че
ищецът е следвало да предяви пред ликвидатора свои конкретни вземания,
той не е направил това в срока на ликвидацията и до заличаването на
дружеството в търговския регистър. С молбата от 28.08.2016 г. е заявено от
М. твърдение за дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
без посочен размер на претендирана парична сума, което твърдение с оглед
само на текста на договора не може да бъде установено като основателно,
поради което именно ищецът е следвало да предяви претенциите си по исков
ред пред съда и не може да се приеме, че той е имал основание да очаква да
се счете от ликвидатора, при положение, че вземането не е било признато от
длъжника, респективно, не е скрепено със сила на пресъдено нещо и
несъмнено не е имало образувано съдебно производство за установяване на
неговата дължимост, че е било налице задължение, което да е спорно и за
което да се дава обезпечение на ищеца. По начало обезпечение по реда на чл.
272,ал.3 от ТЗ може да бъде дадено на кредитор за претендиран от него
размер на парична сума чрез разкриване на сметка на името на кредитора с
влагане на претендирана сума, а в случая в молбата от 28.08.2016 г. такава
сума не е посочена. Следва да се отчете, че ликвидаторът няма задължение да
предявява спорове пред съда относно претендирани от кредитори вземания, а
такъв вид спорове следва да бъдат предявявани от кредиторите и то преди
изтичане на срока за приключване на ликвидацията, тъй като когато
ликвидаторът добросъвестно не е установил наличие на дължими вземания на
кредитори и предявени пред съда спорове, той не може да отлага
приключването на ликвидацията и заявяването на искане за заличаване на
търговеца при липса на предявен от евентуален кредитор иск пред съда за
установяване на вземане и негова дължимост, евентуално до предявяване на
такъв иск. В производството по ликвидацията както ликвидаторът, така и
кредиторите трябва да упражняват своите права и задължения добросъвестно,
по начин, който да способства за защита интересите и на кредиторите, и на
дружеството, с оглед принципа за дължимо добросъвестно упражняване на
права и задължения от всички правни субекти, както и за равнопоставеност на
същите. В случая е безспорно, че ищецът е предявил претенциите си пред РС-
13
Хасково, видно от представения от него препис от решението на ОС-Хасково
от 28.02.2019 г. и представената искова молба от ответника в копие с отговора
на исковата молба, с искова молба от 19.02.2018 г., повече от една година от
вписването на заличаването на дружеството, срещу Община Х., като
производството по спора е прекратено като недопустимо от въззивния
окръжен съд. При тези доказателства не се установява основателност на
заявените от ищеца М. твърдения той да е бил кредитор на дружеството,
съответно, известен кредитор при откриване на процедурата по ликвидация с
посочените в исковата молба вземания, на когото ликвидаторът да е дължал
изпращане на писмена покана и уреждане на чиито вземания да е следвало да
бъде извършено преди да бъде поискано заличаването на дружеството. Не се
установява следователно от страна на ищеца наличие на твърдените от него
нарушения на нормите на чл. 267,изр.2 и на чл. 273,ал.1 от ТЗ при
ликвидацията и при заличаването на дружеството в търговския регистър след
процедурата по ликвидация. Неоснователно затова той претендира с
предявения иск по чл. 29,ал.1 от ЗТТРРЮЛНЦ да се приеме, че вписаното
заличаване на дружеството след проведената ликвидация е несъществуващо
обстоятелство поради невалидно негово възникване. Установява се
следователно, че неоснователно жалбоподателят твърди обжалваното
решение на окръжния съд да е неправилно. Подадената въззивна жалба като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение,
с което предявеният от ищеца, сега жалбоподател, иск по чл. 29,ал.1 от
ЗТРРЮЛНЦ е отхвърлен, е правилно и следва да бъде потвърдено.
От страна на ответника по жалбата се претендира за присъждане на
разноски за въззивното произвоство – сумата 300 лв. за платено адвокатско
възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие от 30.09.2021 г., в която е отразено изплащането й в брой от
Община Х.. Тъй като ответното дружество е търговец, заличен в ТРРЮЛНЦ,
и неговото представителство по делото е осигурено от Община Х., съответно,
възнаграждението е платено от нея, то следва сумата да бъде присъдена в
полза на Община Х. и в тежест на жалбоподателя съгласно разпоредбата на
чл. 78,ал.3 от ГПК.
С оглед на гореизложеното съдът
14
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260026, постановено на 9.03.2021 г. по
т.д. 31/2021 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отхвърлен предявеният от
Д. П. М. иск с правно основание чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ против „А.-Х.“ЕООД-
гр. Х., ЕИК ******** (заличено търговско дружество) за приемане за
установено, че вписването по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ с акт №
*** обстоятелство заличаването на търговското дружество след проведена
ликвидация е несъществуващо поради невалидно възникване, което решение
е допълнено относно разноските с определение по чл. 248 от ГПК №
260229/17.05.2021 г., като е осъден Д. П. М. да заплати разноски 300 лв. за
адвокатско възнаграждение в полза на Общински съвет - Х. като упражняващ
правата на Община Х..
ОСЪЖДА Д. П. М., ЕГН ********** от гр. Х., ул.“Д.“*** да заплати на
Община Х.-гр. Х., площад "О."***, БУЛСТАТ ******** сумата 300 лв. –
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК
пред Върховния касационен съд – гр. София с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15