№ 3895
гр. София, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО 8-МИ БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Клаудия Р. Митова
при участието на секретаря Светлана Д. Т.
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Гражданско дело №
20221100113502 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е молба по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца (Конвенцията, Хагската
конвенция) чрез Министерство на правосъдието – централен орган по смисъла на
Конвенцията.
Д. Т. И. прави искане за връщане на непълнолетната й дъщеря И. З.ва Л.а и
малолетния й син Т. З.в Л. в държавата на обичайното им местопребиваване – Кралство
Белгия. Твърди се, че детето И. е родено на 10.06.2007 г. в гр.Перник, Република България и
детето Т. е родено на ******* г. в гр.Перник, Република България, като техни родители са
молителят и ответникът З. Л. В.. Поддържа се, че двете подрастващи имат обичайно
местопребиваване в Кралство Белгия, където са адресно регистрирани от месец 07.2020 г. и
посещават училище. Заявено е, че ответникът е отпътувал през месец 07.2022 г. с децата за
Република България, където същите следвало да останат до края на същия месец, за което
молителят дала съгласие. Молителят не била съгласна децата да останат в Република
България за период по – дълъг от първоначално уговорения. Отказът за връщане на двете
деца без съгласието на майката нарушавало правото й на упражняване на родителските
права, произтичащо от законите на Кралство Белгия. Прави се извод, че е налице родителско
отвличане, извършено под формата на незаконно задържане. Молителят желае да се уважи
молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция.
Ответникът З. Л. В. оспорва молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската
1
конвенция, като изразява становище, че същата е неоснователна. Намира, че са налице
основанията за приложение на чл.13, ал.1, б. „б“ от Конвенцията в трите хипотези. Желае
молбата да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
С протоколно определение от 23.06.2023 г. производството по делото е прекратено в
частта по отношение на непълнолетното дете на страните И., на основание чл.4 от
Конвенцията, доколкото на 10.06.2023 г. същото е навършило шестнадесетгодишна възраст.
Претендирани са разноски съобразно прекратената част от производството по делото.
Представителят на Софийска градска прокуратура счита, че молбата следва да
уважена като основателна и доказана.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи,
приема за установено следното:
Възникването на правото да се върне малолетното дете Т. в Кралство Белгия по реда
на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца се
предпоставя от следните материални предпоставки (юридически факти): детето да е имало
обичайно местопребиваване в Кралство Белгия непосредствено преди отвличането му;
детето да е било прехвърлено или задържано от неговия баща в Република България в
нарушение на установените в Кралство Белгия правила за упражняване на родителските
права – съвместно или поотделно; молбата за връщане на детето да е подадена преди да
изтече една година от прехвърлянето или задържането на детето в Република България,
респ. детето да не се е приспособило към новата си среда в Република България, ако молбата
е подадена след изтичане на периода от една година; майката да е упражнявала ефективно
родителските права по време на прехвърлянето или задържането, или би ги упражнявал по
този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането; майката да не е дала
съгласие за прехвърлянето или задържането на детето в Република България или
впоследствие да не е приела прехвърлянето или задържането на детето в Република
България; да не съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха
от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в
неблагоприятна ситуация; връщането на детето да не противоречи на основните принципи
на Република България в областта на защитата на правата на човека и основните свободи;
детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под
внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връщането, респ. детето да не се
противопоставя на връщането, когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които
е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.
Видно от представените по делото удостоверение за раждане, издадено от Община
Перник на 16.01.2012 г. въз основа на акт за раждане № 0026/16.01.2012 г. на Община
Перник родители на детето Т. З.в Л., ЕГН **********, са молителят Д. Т. И. и ответникът З.
Л. В.. Не е спорно в производството, че страните нямат сключен граждански брак.
Въз основа на удостоверение за състава на семейството, удостоверение за
местоживеене, удостоверение за основно местожителство с история, издадени от Федерална
2
правителствена служба Министерство на вътрешните работи – Белгийски национален
регистър се установява, че детето Т. е вписано в регистрите на населението на гр.Антверпен,
Кралство Белгия на 20.07.2020 г. и е регистриран на адреса на своята майка.
Въз основа на приложеното удостоверение за редовен клас по делото се установява,
че детето Т. е посещавал трети клас от втора степен на С.Б. Де Л. в гр.Антверпен в периода
01.09.2021 г. – 30.06.2023 г. и понастоящем е записано там.
С присъда № 22/19033 от 22.11.2022 г. по дело № 1331/2022 г. на Първоинстанционен
съд – Антверпен, Отдел Антверпен, Секция семейство и непълнолетни, по иск на молителя
в настоящото е постановено родителските права по отношение на двете деца на страните да
се упражняват съвместно от родителите и подрастващите да останат регистрирани на адреса
на майката, където да запазят основното си местожителство. Липсват доказателства за
влизане в сила на съдебния акт, но последното не е спорно между страните.
В изготвения за нуждите на производството социален доклад от АСП, Д „СП“ –
Перник от 24.10.2022 г., на основание чл.21, т.15 вр. чл.15, ал.6 ЗЗДет, са закрепени
констатациите от проведено социално проучване, което показва категоричното нежелание
на детето И. да се върне на територията на Кралство Белгия и настъпилата промяна в
желанията на детето Т., който първоначално пожелал да остане в Република България, но в
последствие се съгласил да отиде при своята майка. Пред класния си ръководител в
посещаваното през учебната 2022/2023 г. образователно заведение в Република България
малолетното е посочило, че желае да живее на територията на тази държава, тъй като в
Кралство Белгия не се чувствало добре, но желае да посещава майка си там. Пред социален
разбойник детето е дало израз на тъгата си от раздялата с майката, която обича и желае да
посещава в чужбина. През месец октомври 2022 г. детето е заявило пред своята майка
желанието си да замине отново за Кралство Белгия. Към момента на проучването основните
грижи за двете деца са полагани от техния баща, който задоволява базовите им потребности.
Подрастващите посещават учебно заведение, разположено на територията на гр.Перник.
Констатирана е емоционална връзка на всяко от децата с двамата родители. Направен е
извод, че подрастващите не са се приспособили към средата в Кралство Белгия. Социалният
доклад съдържа констатации, че фактическата раздяла на страните е настъпила през 2018 г.,
а от 05.03.2020 г. децата са се установили в Кралство Белгия със своята майка и са заживели
съвместно с тогавашния й партньор В.Е.. Седмица след пристигането им в Кралство Белгия
детето Т. и сестра му И. започнали училище на територията на тази държава. Една вечер
бившият партньор на молителя изгонил нея и децата от обитаваното съвместно жилище,
след което майката и двете подрастващи се настанили в друг нает имот. На 29.06.2022 г. въз
основа на уговорка между двамата родители ответникът взел децата за лятна почивка през
месец юли на територията на Република България, но отказал връщането им след изтичане
на този месец при твърдения, че се съобразявал с желанието на непълнолетните. Личният
лекар е намерил детето Т. стресирано.
Между страните не е спорно, че детето Т. е имало обичайно местопребиваване в
Кралство Белгия непосредствено преди заминаването си на 29.06.2022 г. за Република
3
България. За пълнота следва да се посочи, че последното се установява от изслушването на
двамата родители, показанията на свидетелите Н.Д.К. и И.М.М.-П., удостоверение за
посещение на училище, издадено от Министерство на фламандската общност – Кралство
Белгия, Департамент образование. Въз основа на последното се установява, че детето
посещава учебни занимания в Градско основно училище Де Л. от 05.10.2020 г. и е
понастоящем регистриран в същото.
Страните не спорят, че на 29.06.2022 г. детето е заминало от Кралство Белгия и е
пристигнало на 01.07.2022 г. в Република България, придружавано от баща си и сестра си и
понастоящем се намира на територията на тази страна. Последното безпротиворечиво се
установява от доказателствената маса по делото.
Спор не е формиран по отношение на обстоятелството, че детето Т. е изведено от
Кралство Белгия със знанието и съгласието на молителя. Последната сочи при изслушването
си, че е се е съгласила и е разрешила детето да пребивава в страната по време на близо
едномесечна почивка, но не е давала съгласие то да остане да живее в Република България.
В тази насока показанията на свидетелите на страните са еднопосочни и непротиворечиви –
свидетелят Н.Д.К. заявява, че пътуването е било за срок от месец и детето е следвало да
отпътува за Кралство Белгия на 30.07.2022 г., но бащата не е позволил завръщането му;
свидетелят Лилия Стефанова Гюрова е категорична, че детето е следвало от 01.08.2022 г. да
започне посещения на лятно училище в Кралство Белгия; свидетелят И.М.М.-П. посочва, че
бащата е взел малолетния при себе си за ваканцията; свидетелят К.К.Р. заявява, че е
придружил ответника до Кралство Белгия, за да вземе децата си за почивка в Република
България и е трябвало същите да се върнат обратно след края й.
Безспорно е в производството, че бащата се е протовопоставил и е възпрепятствал
връщането на детето Т. и сестра му И. на територията на Кралство Белгия след 30.07.2022 г.
и понастоящем, а майката не е дала съгласие за задържането на малолетния в Република
България, нито впоследствие е приела задържането на детето в страната – молителят се
противопоставя на задържането, което противопоставяне е обективирано в молбата по чл. 8
от Хагската конвенция и е изрично заявено пред съда по време на изслушването.
Установява се в производството, че детето е задържано от неговия баща в Република
България в нарушение на установените в Кралство Белгия нормативни правила за
упражняване на родителските права. Съгласно разпоредбата на чл.374, пар.1 вр.чл.373, ал.2
от Гражданския процесуален кодекс на Кралство Белгия, когато майката и бащата не живеят
заедно упражняването на родителските права остава съвместно, а всеки от родителите
действа по съгласие с другия. Нормата на чл.374, пар.1, ап.2 от същия нормативен акт
предвижда при отсъствие на съгласие относно настаняването на детето изключителното
упражняване на родителските права да се възлага на единия от родителите. Както е посочено
по-горе, липсва съгласие на молителя синът й Т. да установи обичайно местопребиваване на
територията на Република България и няма решение, постановено от компетентен белгийски
съд, овластяващо ответника еднолично да променя обичайното местопребиваване на детето.
Налице е постановен съдебен акт на Първоинстанционен съд – Антверпен, Отдел
4
Антверпен, Секция семейство и непълнолетни, по силата на който родителските права по
отношение на детето Т. се упражняват съвместно от родителите, но местоживеенето на
същото е определено на адрес на майката.
Страните не спорят и от свидетелските показания се доказва, че преди 30.07.2022 г.
майката ефективно е упражнявала родителските права по отношение на малолетния.
Молбата на Д. Т. И. за връщане на детето Т. З.в Л. в Кралство Белгия е подадена в
съда на 22.12.2022 г., т.е. преди да е изтекла една година от датата на задържането на детето
в Република България.
Спорът между страните е съсредоточен изключително върху наличието на
отрицателни предпоставки за уважаване на сезиралото съда искане, визирани в разпоредбата
на чл.13, б."б" от Хагската конвенция, чието наличие е основание за постановяване на отказ
за връщане на детето в държавата, където се намира неговото обичайно местопребиваване.
Не съществува съмнение, че всеки родител има право и задължение трайно да полага
ефективни грижи за благополучието на своето дете, а за обезпечаването на това право и
задължение с Хагската конвенция са уредени способите за възстановяване на фактическото
състояние преди незаконното прехвърляне или задържане на детето. Дадената с
Конвенцията регламентация цели възстановяване на незаконно нарушеното обичайно
местопребиваване на детето и извън приложно поле остават споровете между родителите
за упражняването на родителските права (чл. 19 от Хагската конвенция), които следва да
бъдат решени съобразно правото на държавата, в която детето има обичайно
местопребиваване при зачитане на неговите права, включващи и правото на пълноценно
общуване с двамата родители. При установяване на незаконна промяна на местоживеенето
детето следва незабавно да бъде върнато в страната на обичайното му местопребиваване, а
незаконно задържалият го родител разполага с възможността да защити своите родителски
права пред компетентен съд и да иска да бъдат предоставени нему упражняването на
същите или определяне на подходящ режим на лични отношения с детето, който да
позволява периодично или постоянно законно прехвърляне на последното в държава-членка,
различна от тази на обичайното му местоживеене. Уредените в чл. 13, ал.1, б.„б” от
Хагската конвенция изключения следва да се прилагат стриктно, наличието на сериозна
опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо
увреждане или да го постави в неблагоприятна ситуация по всякакъв начин следва да е
конкретна, не предполагаема и абстрактна и да достига такава степен на тежест, че да се
определя като „сериозна“.
Изключението, уредено в чл. 13, ал. 1, б. „б” от Хагската конвенция, може да бъде
приложено при следните неизчерпателно изброени примери: трайни социални и военни
конфликти в държавата на произход; осъществено физическо и психическо насилие, вкл. от
партньор в живота на ощетения родител; изтърпяване на присъда от наказателен съд, през
което време родителят в държавата на обичайното местопребиваване на детето не може
ефективно да упражнява родителските права – той обективно е лишен от възможност за
полагане на грижи по отношение на детето; сериозно трайно заболяване, вследствие на
5
което не може да се грижи за детето; употреба на наркотични и други упойващи вещества,
страдание от алкохолизъм или когато не може да се грижи за детето под друга форма – дори
и с помощта на други подпомагащи органи.
Анализът на доказателствената съвкупност по делото налага извод, че не са доказва в
производството наличието на предпоставките по чл.13, ал.1, б. „б“ от Конвенцията,
освобождаващи съда от задължението да разпореди връщането на детето Т. на територията
на Кралство Белгия.
Във връзка с възраженията на ответника за преживяно от детето психическо насилие,
упражнено от бившия партньор на майката В.Е. съдът отчита, че връзката на молителя с
последния е прекратена преди близо две години (виж изслушване на детето Т., изслушване
на Д. И., констатациите в социалните проучвания, показанията на Н.Д.К.), а от
заключението на приетата по делото съдебнопсихологична експертиза се установява, че при
детето Т. липсват индикации за последици от преживяно насилие върху него или сестра му
И.. При него липсват прояви на негативни преживявания или мисли, а неблагоприятното
изживяване с принудителното напускане на дома в късните часове на деня е оставило бегло
отражение като детето не е разбрало характера на ситуацията. При разпита си вещото лице е
изяснило, че това преживяване не се е отразило върху поведението на малолетния, не е
оставило неотработена емоция и за него той говори като за нещо разказано му, а не като за
свое преживяване.
Въз основа на удостоверение за местоживеене от 10.08.2022 г., удостоверение за
жилищно настаняване с история на адресите се установява, че майката и детето Т. са
адресно регистрирани в гр.Антверпен, ул. „Мехелсестенвех“ № 147 от 18.05.2021 г., на
който административен адрес е разположен нает от молителя И. въз основа на договор за
наем от 27.04.2021 г. за срок от една година апартамент. В чл.2 от контракта е предвидено в
случай, че до изтичане на уговорения едногодишен срок никоя от страните не връчи на
другата тримесечно предизвестие за предварително прекратяване, срокът на договора да се
удължава с още една година при същите условия и с възможност да бъде прекратен при
изтичане на съответната година с тримесечно предизвестие. Не се твърди и установява
подобно предизвестие да е връчвано от страните по наемното правоотношение. Въз основа
на представения по делото анекс, наречен промяна на договора за наем, се констатира, че
считано от 27.01.2022 г. е допусната промяна на срока на действие на наемното
правоотношение, което е продължено до 27.04.2025 г. В същата насока са и показанията на
свидетеля Н.Д.К., които съдът не би могъл да игнорира единствено поради близката й
родствена връзка с една от страните по делото. Свидетелят посочва, че от 2021 г. молителят
и двете деца на страните ползвали единствено това жилище, в което всяко от подрастващите
разполагало със собствена стая. Обстоятелството, че наетият от майката апартамент
предоставя добри битови условия за детето се установява и от показанията на свидетелят
И.М.М.-П., разведена виртуално в имота от детето И..
Поради изложеното съдът приема, че по несъмнен начин по делото е установено къде
ще живее детето при евентуалното му връщане на територията на Кралство Белгия, в която
6
насока е и съобщеното от детето Т. при изслушването му от съда, че вече са се установили в
един апартамент. Сам свидетеля на ответника потвърждава добрите битови условия за
детето в този имот.
Въз основа на приетите по делото трудов договор за предоставяне на домакински
услуги с ваучери от 03.12.2022 г. и приложение към него от 01.02.2023 г. се установява, че
молителят е трудовоангажирана по трудово правоотношение за неопределен срок на
непълен работен ден с продължителност на работната седмица 33/35 часа по утвърден
график. При изслушването си молителят посочва, че разполага с възможност да регулира
графика си съобразно нуждите.
Представения по делото работният график на майката позволява същата да полага
непосредствени грижи за детето, поради което възраженията на ответника, че при липсата на
други близки остава неизяснен въпросът кое лице ще полага преки и непосредствени грижи
за Т. са неоснователни. Цитираното в писмените бележки на ответника съдебно решение не
представлява задължителна съдебна практика, а и същото третира случай на целодневна
заетост на бащата.
Вън от горното, при изслушването си пред съда детето Т. изрично е заявило, че от
началото на връзката на майка му с актуалния й партньор Е.С., същият го взима след края на
учебните часове в Кралство Белгия. Малолетният споделя, че харесва С., който е мил с него
и сестра му и помежду им има изградени приятелски отношения. Споделеното от детето
сочи, че майката разполага с подкрепата на своя партньор при отглеждането на
подрастващия.
Приетата по делото експертиза, изготвените социални проучвания и изслушваните
показанията на свидетелите Н.Д.К., И.М.М.-П. установяват добра връзка между двете деца с
характерните прояви за възрастта им при фрустрация. Действително, производството по
делото е прекратено по отношение на детето И., което е заявило нежеланието си да се
завърне на територията на Кралство Белгия, а експертизата приема, че разделянето на
децата би накърнило сиблинговата връзка и е от естество да доведе до поведенчески
проблеми, изолация и нарушения при общуването с връстници. Същевременно
разпореждането за връщане на детето Т. в държавата по обичайно местопребиваване не
следва непременно да доведе до разделно живеене на брат и сестра. Наред с това въпросът
за последното не подлежи на изследване в настоящото, а има отношение към проблема за
родителската отговорност. В тази насока съдът съобразява, че при разпита си вещото лице е
изяснило, че при евентуална раздяла на двете деца, с чести контакти и виждания помежду
им биха се избегнали негативните последици от нея.
Периодът на пребиваване на детето Т. на територията на Кралство Белгия не е
прекъснало доверителната му връзката с бащата, майката не е допуснала отчуждаване на
детето (виж заключението на експертизата), поради което липсва легитимно очакване
връщането му в държавата по обичайно местопребиваване да се отрази негативно върху
връзката с този родител.
7
В горната насока съдът отчита, че за приложение на чл.13, ал.1, б. „б“ от Конвенцията
не е достатъчно да бъдат установени неудобства, свързани с връщането на детето извън
разумно допустимите обичайни такива от преместването, тъй като неудобствата ще са в
значителна степен предизвикани от самоволната промяна, иницииирана от отвелия го
родител. Не е достатъчно и установяване на възможността за отделяне на детето от този
родител, тъй като същата е последица от незаконната промяна на местоживеенето, а
противното би означавало този родител да черпи благоприятни последици от собственото си
неправомерно поведение. Поради това възраженията на ответника в настоящото, че
уважаване на искането на И. ще доведе до отделяне на детето от бащата и намиращите се в
Република България негови роднини и до негативно емоционално отражение на
необходимостта от адаптация отново към средата в Кралство Белгия в отсъствие на бащата
и евентуално на сестрата на Т., сами по себе си не са основание за прилагане на чл.13, ал.1,
б.„б” от Конвенцията.
Наред с това съдът съобразява, че вещото лице психолог е отчело наличие на данни,
че връщането в Република България е спряло образователното развитието на детето, което
понастоящем се чувства спокойно и е в очакване да се завърне в държавата по обичайното
им местопребиваване, а последното не би се отразило негативно върху мимолетния при
условие от запазване на връзката с бащата и регламентиране на контактите му с него.
Съдебнопсихологическата експертиза прави извод за успешна интеграция и
адаптация на детето на територията на Кралство Белгия при отчитане на първоначалните
негативни преживявания, свързани с установяване на място за живеене, училище и среда.
Отказът да се разпореди връщане на детето Т. не намира опора в действащата правна
уредба и не би държало сметка за установената от експертизата по – силно изразената
връзка на малолетния с неговата майка, която е базовият понастоящем родител за него, а
раздялата с нея то преживява като загуба, която би имала негативни последици върху
цялостното му развитие, доколкото би го поставило в травматична ситуация. При разпита си
вещото лице обобщава, че за детето Т. е рисково да прекъсне контакта с базовата фигура на
привързаност и тази фигура да не е постоянна част от неговото ежедневие.
В изготвеното за нуждите на производството социално проучване са отразени
заключенията на личния лекар на малолетния в Република България, че същият е стресиран.
Ангажирани са по делото писмени доказателства за полизана от подрастващия социална
услуга към Сдружение “SOS –Детски селища” на територията на Република България по
инициатива на бащата с цел стабилизиране на психо - емоционалното състояние на детето,
но същото не се свързва пряко с конкретно негативно преживяване на територията на
Кралство Белгия, с преживяно насилие или адапрационен проблем, а по – скоро със
създадената от родителите му сложна житейска ситуация и желанието му отношенията
между тях да се подобрят (виж приложения на л.401 от делото доклад).
Не бе установено, че в държавата по обичайно местопребиваване детето е отглеждано
в условията на враждебна или неблагоприятна семейна среда, да е било жертва на
психически или физически тормоз или да съществува каквато и да е доказана актуална
8
опасност да бъде подложено на психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг
начин бъде поставено в неблагоприятна ситуация. Въпросите за родителския капацитет на
страните, родителската отговорност и местоживеенето на детето, както и за съвместното
живеене на двете деца на страните не могат да се изследват в настоящото производство,
чиято цел е единствено връщане на детето в страната по обичайно местопребиваване.
Противното би означавало текстовете на Конвенцията да останат неприложими. Споровете
между родителите по тези въпроси следва да се решават съвместно или по съдебен ред, а не
самоволно от единия родител, независимо от субективната му увереност, че действа в най –
добър интерес на детето.
Не са налице основания за приложение на чл. 13, ал. 1, б.”б” от Конвенцията и
заложения в преамбюла на същата принцип за първостепенното значение на интересите на
детето няма да бъде нарушен от връщане на същото в страната по местоживеене.
За осигуряване на възможност на детето Т. да окаже влияние върху определянето на
висшите му интереси е проведено изслушване пред съда, по време на което малолетният е
заявил желание да остане в Република България, тъй като в Кралство Белгия е пребивавал
единствено с майка си и сестра си, но му е било мъчно за другите му роднини, които не били
на територията на тази държава.
Въз основа на заключението на приетата по делото без възражение на страните
съдебнопсихологична експертиза се установява, че Т. не е достигнал степен на развитие,
която да позволява да понесе отговорността на избора къде да живее, последното е
равнозначно за подрастващия на избор между родителите му. От позицията на
психологически анализ и диагностика на възрастта, емоциите на малолетния са все още
неустойчиви и той не притежава зрелостта да формира свое становище. Този извод на
експерта се подкрепя от констатациите в изготвения за нуждите на производството социален
доклад от 24.10.2022 г., който показва непоследователност в желанията на детето Т. относно
завръщането му на територията на Кралство Белгия. Същото се констатира и при съпоставка
на споделеното при изслушване на детето пред съда и заявеното пред вещото лице очакване
да се завърне на територията на Кралство Белгия. Сведения в същата насока се съдържат в
показанията на свидетеля Н.Д.К., която сочи за наблюдавана от нея промяна в поведението
и желанието на детето, както и на неговата сестра, относно местоживеенето след оставането
му в Република България. Свидетелят К.К.Р. посочва, че след връщането си в страната по
произход детето Т. е променял мнението си като „пък искал, пък не искал“ да се връща в
Кралство Белгия и всеки път се двоумял.
Последното налага извод, че не са налице предвидените в новелата на чл.13, ал.2 от
Конвенцията предпоставки съдът да откаже да разпореди връщането на детето. Обратното
би означавало да се натовари детето с неследваща се отговорност от избора между двамата
му родители и не би държало сметка за най – доброя му интерес.
Безспорно оптималната среда за израстване на дете е в семейство, състоящо се от
двамата родители, което дава възможност на детето да формира модел на поведение,
9
съответстващ на пола му по подражание на възприеманото от съответния родител.
Същевременно емпиричната психология установява, че нарушаването на връзката майка-
дете е предпоставка за разстройства на личността в преходната или зряла възраст, а в
първите седем години за формирането и израстването на детето майката има съществена
роля. В конкретния случай детето е възраст, изискваща запазена емоционална и фактическа
връзка с майката, която в случая се явява базовият родител. Последното съдът преценява с
оглед оценката на последиците върху детето от евентуална раздяла с майката при отказ за
връщане на детето.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
съждения настоящият съдебен състав приема, че ответникът не установява, че майката би
застрашила чрез своето поведение живота и здравето на детето при връщането му в
Кралство Белгия.
Не е налице визираното в разпоредбата на чл. 20 от Конвенцията противоречие на
искането на молителя за връщане на детето Т. с основните принципи на Република България
в областта на защитата на правата на човека и основните свободи.
По изложените съображения молбата на Д. И. следва да бъде уважена.
Съгласно чл.27, ал.6 от приложимия в отношенията между страните Регламент (ЕС)
2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и
изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската
отговорност, и относно международното отвличане на деца, решение, с което се
постановява връщане на детето, може да бъде обявено за временно подлежащо на
изпълнение, независимо дали се обжалва, когато връщането на детето преди
постановяването на решението по обжалването се налага поради висшия интерес на детето, с
каквото искане настоящият състав е изрично сезиран. Доколкото регламентът оставя открит
въпроса дали решението за обявяване на разпореждането за връщане за временно изпълнимо
може да бъде постановено от първоинстанционния или от апелативния съд, или и от двете
съдилища, и липсата на уредба в националното законодателство, то следва да се приеме, че
настоящият състав в компетентен да се произнесе по искането.
При преценката за основателност на отправеното искане се налага изводът, че не
следва да бъде допусната предварителна (временна) изпълняемост на решението, като се
дава приоритет на интереса на детето да се отглежда в средата, към която е привикнало до
стабилизиране на съдебния акт, за да не бъде поставено последното в неблагоприятната
ситуация за изключително кратък период да променя местоживеенето си от една в друга
държава –членка ( при обратен изход на спора пред въззивната инстанция), давайки превес
на интереса на майката да живее съвместно с детето. В случая не би могло да се презюмира
настъпването на значителни и непоправими вреди за майката или за детето от закъснението
на изпълнението, нито самото изпълнение би станало невъзможно. От друга страна, с
оглед характера на спорното материално право, не са налице предпоставки, даващи
основание на съда да приеме, че е налице необходимост и очевидна нужда у детето да
напуска пределите на Република България преди влизане в сила на съдебното решение. Още
10
повече, че Регламентът постановява съдът на държавата членка, в която е отведено детето,
да действа бързо и да прилага най-бързите процедури, предвидени в националното право и
въвежда конкретни срокове за издаване на решението ( проведен е принципът, че всяка
инстанция трябва да се произнасят в срок от шест седмици, освен когато това е невъзможно
поради извънредни обстоятелства, каквито не биха се наложили във въззивното
производство, породени от необходимостта от събиране на доказателства за изследване на
конкретните доводи на страните).
Разноски в производството се следват на молителя на основание чл.78, ал.1 ГПК
съобразно уважената част от иска. Доколкото в случая се касае за производство по спорна
съдебна администрация (аргумент от т. 4 Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31.07.2017 г.
на ОСГТК на ВКС, Определение № 5 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5/2022 г., III г. о.,
ГК ,) при съответно прилагане на цитираната разпоредба, то на ищеца се следват половината
от сторените в производството разноски, доколкото със сезиралата съда молба е отправени
искане за връщане на две незаконно задържани лица и молбата се уважава по отношение на
едно от тях. Ищецът е сторил разноски в размер на 3 298 лева, от които 50 лева държавна
такса /л.81/; 500 лева депозит за възнаграждение на вещото лице /л.92/; 1 800 лева
адвокатско възнаграждение, за чието заплащане в брой са представени договор за правна
защита и съдействие от месец януари 2023 г. /л.143/, от 19.05.2023 г. /л.426/ и от 23.06.2023
г. /л.425/ и 948 лева за извършен превод по представени два броя фактури с приложени
фискални бонове /л.427-431/ по списък по чл.80 ГПК. Възражението на ответника по чл.78,
ал.5 ГПК е неоснователно, доколкото съгласно чл.20 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения вр.чл.22а от ЗЗдет (чл.20 от
Наредбата се специална разпоредба спрямо тази на чл.7, ал.1, т.4 от същата, която третира
неразписани изрично производства по разглеждане на неоценяеми искове) минималният
размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 600 лева, но при отчитане на
обстоятелството, че производствата по Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца /в отлика с останалите визирани в чл.20 от Наредбата
самостоятелни съдебни процедури по ЗЗДет/, с оглед спецификата си, се характеризират с
правна и фактическа сложност и настоящият случай не прави изключение от това правило.
Предвид четирите броя проведени съдебни заседания, разпоредбата на чл.7, ал.9 от
цитираната наредба, обема на извършените процесуални действия и при отчитане на
действителната фактическа и правна сложност, съдът намира, че претендираното
възнаграждение от общо 1800 лева не се явява прекомерно. По тези съображения на
молителя се следват сторените в производството разноски в размер на 1 649 лева.
Ответникът е претендирал присъждане на разноски съобразно прекратената част от
производството и е представил доказателства за сторени такива в размер на 5 800 лева
адвокатско възнаграждение /3 300 лева заплатени в брой при подписване на договор за
правна защита и съдействие от 03.02.2023 г., за което същият служи като разписка и
декларация от процесуалния представител за получаване на пълния уговорен по
съглашението размер на възнаграждението/.
11
Според новелата на чл. 81 ГПК с всеки акт, с който приключва делото пред
съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски и доколкото съдът не
сторил с протоколното определение за частично прекратяване на производството по делото,
то с настоящия дължи такова произнасяне.
При прекратяване на производството по делото право на възстановяване на сторените
по него разходи има ответникът (чл.78, ал.4 ГПК). Съдебната практика допуска корективно
приложение на чл.78, ал.4 ГПК, в резултат на систематично тълкуване с чл.78, ал.2 ГПК, в
зависимост от обстоятелствата, предпоставили прекратяването на производството
(Определение по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ІV г. о. на ВКС, Определение по ч. гр. д. №
1597/2017 г. на І г. о., Определение по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на І г. о., Определение по ч.
гр. д. № 2518/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС, Определение № 129 от 7.07.2017 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1597/2017 г., I г. о., ГК, Определение № 144 от 22.03.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
644/2019 г., I т. о., ТК, Определение № 114 от 12.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 276/2020 г., I
т. о., ТК) като се отчита като значима конкретната причина за прекратяването, приложима в
случай на отказ или оттегляне на иска, породени от факти, настъпили след предявяването му
и ищецът веднага настъпването им се е отказал от иска си или го е оттеглил, както и в случи
на недопустимост на иска, при които отговорността за разноски се понася от ответника.
Действително, основанието за частично прекратяване на производството е обективен факт,
стоящ извън волята на страните, но не са налице визираните предпоставки за корективно
приложение на нормата на чл.78, ал.4 ГПК и ищецът следва да понесе отговорността за
неоправданата част от заведеното дело срещу него, станало причина последният да извърши
разноски за организиране и провеждане на правната си защита по спора.
Възражението на ищеца по чл.78, ал.5 ГПК е основателно по горепосочените
съображения. Предвид действителната фактическа и правна сложност на делото,
произтичаща от характера на производството, броя разпитани свидетели по делото,
изслушване на експертиза, на страните и на двете деца и обема на приобщените писмени
доказателства, подлежащи на анализиране и броя проведени съдебни заседания (чл.7, ал.9 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения), то
на същите съответства размер на възнаграждението от 1 800 лева, до който съдът намалява
претендираното такова от ответника. Тук е мястото да се посочи, че визираните в
горецитираната наредба минимални размери на възнагражденията включват проучване на
делото, извършване на справки и консултация, а определения от съда размер на това
възнаграждение държи сметка за конкретно извършените по делото действия от
процесуалния представител. На следващо място, сам процесуалният представител на
ответника е направил възражение за прекомерност срещу далеч по – ниския размер на
претендираното от ищеца възнаграждение. По изложените съображения на ищеца се следват
половината от сторените разноски или сумата от 900 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
12
РАЗПОРЕЖДА връщането на детето Т. З.в Л., роден на ******* г. в гр. Перник, Република
България, ЕГН **********, в държавата му по обичайно местопребиваване - Кралство
Белгия по молба на неговата майка Д. Т. И., родена на ******* г., ЕГН **********, на
основание чл.3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното
отвличане на деца, срещу З. Л. В., роден на ******* г., ЕГН **********.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, З. Л. В., ЕГН **********, с адрес
гр.Перник, ул. „******* и съдебен адрес гр.София, бул. **************, да заплати на Д. Т.
И., ЕГН **********, с адрес *******, Кралство Белгия и със съдебен адрес гр.София, бул.
*******, сумата от 1 649 лева, представляваща разноски за тази съдебна инстанция.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.4 ГПК, Д. Т. И., ЕГН **********, с адрес *******,
Кралство Белгия и със съдебен адрес гр.София, бул. *******, да заплати на З. Л. В., ЕГН
**********, с адрес гр.Перник, ул. „******* и съдебен адрес гр.София, бул.
**************, сторените разноски в размер на 900 лева за тази съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – София в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13