Решение по дело №896/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63 „в“ от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от И. П. Л., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.*** срещу Решение № 373 от 21.03.2025 г., постановено по АНД № 20253110200823 по описа на Варненски районен съд за 2025 г., с което е потвърдено НП № 23-0819-003844/ 25.10.2023 год. на началник група в ОД МВР Варна, сектор ПП Варна, с което на лицето били наложени административни наказания глоба в размер на 10 лв. на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП; глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.174, ал.3, пр.1 от ЗДвП, както и глоба в размер на 10 лв., на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.1 от ЗДвП, като Л. е осъден да заплати на ОД МВР - Варна сумата от 80 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение. Сочи се, че не е съобразено от решаващия състав възражението на жалбоподателя, че наказателното постановление му е връчено извън сроковете, предвидени в ЗАНН. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че наказателното постановление е издадено в законоустановения срок и изтъква, че същото е издадено на 25.10.2023г., но му е било връчено значително по-късно- на 12.02.2025г. Счита, че при това положение наказанието не би постигнало възпитателен ефект. Отправя искане за отмяна на въззивното решение, както и за постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отмени издаденото наказателно постановление.

 

Ответникът по касационната жалба – началник група в ОД МВР Варна, сектор ПП Варна, депозира писмено становище, в което излага съображения за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на постановеното решение. Отправя искане оспореното решение да бъде оставено в сила, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена и се претендират разноски за адвокатско възнаграждение, моли същите да бъдат присъдени в минимален размер.

 

Представителят на ОП – Варна, в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно и предлага същото да бъде оставено в сила.

 

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, приема за установено следното от фактическа страна:

 

Производството пред Варненски районен съд е образувано по жалба от И. П. Л. срещу НП № 23-0819-003844/ 25.10.2023 год. на началник група в ОД МВР Варна, сектор ПП Варна, с което на лицето били наложени административни наказания глоба в размер на 10 лв. на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП; глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.174, ал.3, пр.1 от ЗДвП, както и административно наказание глоба в размер на 10 лв., на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.1 от ЗДвП.

За да постанови обжалваното решение, въззивният състав е приел следната фактическа обстановка:

На 04.06.2023г. касаторът И. Л. управлявал лек автомобил [Марка] с рег.№ [рег. номер], в [населено място], [жк]. Около 23,50ч. същият бил спрян за проверка пред [адрес] и поради наличие на данни за нарушение на ЗДвП бил повикан за съдействие екип на сектор „Пътна полиция“. Пристигналите на мястото на проверката полицейски служители И. Б. М. и Г. П. Г. поискали от Л. да представи свидетелство за управление на МПС и контролен талон към него, както и свидетелство за регистрация на автомобила-част II, но той не носел исканите документи. Проверяващите поканили водача да бъде изпробван за алкохол с техническо средство, но той категорично отказал. На Л. бил издаден талон за медицинско изследване, но същият отказал да го подпише и да го получи.

С оглед тази обстановка на същата дата бил съставен акт за установяване на административно нарушение на жалбоподателя за това, че управлява процесния лек автомобил, като отказва да бъде изпробван за употреба на алкохол с техническо средство „Дрегер 7510“, както и за това, че не носи СУМПС, контролен талон към него и свидетелство за регистрация на автомобила, част II. В съдържанието на акта били описани обстоятелствата около извършване на нарушенията и била дадена правна квалификация по ЗДвП. Актът бил съставен в присъствието на нарушителя, бил предявен и подписан от него без възражения. Писмени възражения не били депозирани и в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 25.10.2023г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което АНО възприел изцяло фактическите констатации на актосъставителя и правната квалификация на нарушенията, като наложил на жалбоподателя две отделни наказания глоба в размер на по 10,00 лева за нарушения съответно на чл.100, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП, както и глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца за нарушение на чл.174, ал.3 от ЗДвП. По отношение последното нарушение, с оглед алтернативната форма на двете хипотези на чл.174, ал.3 от ЗДвП, наказващият орган приел, че водачът следва да бъде санкциониран за нарушение, изразяващо се в отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за наличие на алкохол в кръвта.

За установяване на изложената фактическа обстановка съдът е изслушал показанията на актосъставителя И. Б. М. и ги е кредитирал изцяло, тъй като свидетелят лично е възприел отказа на касатора да бъде изпробван за употреба на алкохол с техническо средство, както и обстоятелството, че същият не носи посочените по-горе документи. Съдът е преценил, че показанията на свидетеля кореспондират на приобщените писмени доказателства и е счел изложената фактическа обстановка за безспорно установена, като е отчел и липсата на възражения от страна на жалбоподателя срещу констатациите, отразени в акта.

За да потвърди наказателното постановление, прието е от въззивния съд, че при издаване на НП не са допуснати съществени процесуални нарушения, обуславящи нарушение на правото на защита на жалбоподателя, същото е и обосновано, правилно и законосъобразно. Не е констатирано нарушение на разпоредбите на чл. 42 и чл.57 от ЗАНН, като е счетено, че при съставянето на акта и при издаването на наказателното постановление са спазени установените в ЗАНН срокове и процедури, както и че същите съдържат изискуемите от цитираните разпоредби реквизити. Изводът на АНО за безспорната установеност на процесните нарушения е счетен за единствено възможен, предвид събраните по делото доказателства, а приложението на материалния закон е оценено като правилно. Прието е, че при правилна правна квалификация на нарушенията са били наложени и надлежни наказания, във фиксираните им размери, предвидени в закона, поради което за съда не съществува възможност да ги ревизира. Възраженията за неспазване на визираните в ЗАНН срокове са отхвърлени като неоснователни.

С тези съображения ВРС потвърдил изцяло НП, като присъдил в полза на АНО и юрисконсултско възнаграждение.

 

Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

 

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение е валидно, постановено в съответствие с приложимия материален закон и правилно. Изложените от въззивния съд мотиви относно основанията за потвърждаване на НП изцяло се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изр. 2 АПК. За изчерпателност съдът намира за необходимо да отбележи следното:

От страна на въззивния съд е извършена цялостна проверка на НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 НПК, приложим по препращане от чл. 84 ЗАНН и е достигнат до правилен извод за липса на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административонаказателното производство. Настоящият съдебен състав споделя това становище, като констатира, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на него НП съдържат законоустановените в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити; издадени са в предвидените за това срокове, като при връчването им не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган (видно от приложеното копие на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи). Описанието на нарушенията е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какво деяние му е вменено и да организира адекватно защитата си. Макар и в т.2 на наказателното постановление да са описани всички изпълнителни форми на нарушението по чл.174, ал.3 от ЗДвП, не е допусната неяснота на административнонаказателното обвинение, тъй като в обстоятелствената част изрично е посочено, че нарушението се изразява в отказ на водача да му бъде извършена проверка с техническо средство за употреба на алкохол.

Правилно въззивният съд е счел за доказано извършването на описаните в наказателното постановление нарушения. При субсидиарното прилагане на НПК, районният съд е изпълнил служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, който е осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по конкретното дело, при точното съблюдаване на процесуалните правила относно събиране, проверка и анализ на доказателствата, като не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. ВРС е събрал необходимите и относими доказателства и е изложил последователни мотиви относно тяхната оценка.

Правилно е счетено за доказано по несъмнен начин, че касаторът е отказал да му бъде извършена проверка за употреба на алкохол с техническо средство, както и че не е носел поисканите му при проверката документи. Споделя се и изводът, че правната квалификация на нарушенията е определена правилно от АНО. Нормата на чл.100, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП задължава водачите на МПС да носят свидетелство за управление на моторно превозно средство от съответната категория и контролния талон към него, както и свидетелство за регистрация на моторното превозно средство, което управляват. Като не е представил посочените документи при проверката, Л. е нарушил цитираната разпоредба, за което правилно и законосъобразно е санкциониран с обжалваното наказателно постановление. Наказващият орган правилно е издирил приложимата санкционна разпоредба и е наложил наказание по реда на чл.183, ал.1, т.1, пр.1 и 3 от ЗДП, предвиждащ специални санкции за водач, който не носи процесните документи, какъвто е и процесният случай. Налице са две отделни нарушения, наказанията за които са определени законосъобразно, във фиксирания размер, предвиден в закона.

Законосъобразен е и изводът, че отказът на касатора да бъде проверен с техническо средство за наличие на алкохол в кръвта следва да се квалифицира като нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДвП, предвиждащ санкция за водач, който откаже да бъде изпробван с техническо средство за установяване употребата на алкохол или не изпълни предписанието за медицинско изследване за употреба на алкохол. Посочената норма е задължаваща, доколкото изисква определено поведение на визираните в нея лица, изразяващо се в предприемане на активни действия. Структурата й съдържа и трите елемента на правната норма - хипотеза, диспозиция и санкция. (ТР №13/2021г. на ВАС, ОСС от I и II колегия). Л. е управлявал МПС, като при извършване на съответна проверка е отказал да бъде изпробван с техническо средство за употреба на алкохол. Жалбоподателят също така е отказал да получи издадения му талон за медицинско изследване, с което е отпаднала възможността да се яви за даване на кръвна проба. С поведението си същият несъмнено е извършил нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДП, за което законосъобразно е санкциониран по реда на посочената разпоредба.

Поведението на жалбоподателя правилно е квалифицирано като едно нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДП. Съставът на това нарушение е с две форми на изпълнително деяние, в съотношение на алтернативност. Възможно е, а и често се среща на практика, водачът да откаже да бъде изпробван с техническо средство, след което да откаже да даде и кръвна проба, с което осъществява и двете форми на изпълнителното деяние по чл.174, ал.3 от ЗДП. В практиката си обаче съдилищата трайно приемат, че в тези случаи се касае за едно нарушение, т.е.-отказвайки да бъде изпробван за употреба на упойващи вещества и да даде кръв за анализ за целта, нарушителят осъществява състава на нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДвП. Кумулативно предвидените за това нарушение наказания са определени правилно, във фиксирания размер, посочен в закона, при което и с оглед разпоредбата на чл.27, ал.5 от ЗАНН липсва възможност за по-нататъшна индивидуализация.

В обжалваното решение са обсъдени всички доводи на страните, като е направено подробно изложение в мотивите на съдебния акт на установените от събраните по делото фактически обстоятелства и на следващите от тях правни изводи. Решението е постановено преди произнасянето на Конституционния съд с Решение № 4 от 30.04.2025 г. на КС по к. д. № 29/2024 г., с което нормата на чл.189з от ЗДвП е обявена за противоконституционна, поради което въззивният съд не е имал основния да обсъжда въпросът за приложението на чл.28 от ЗАНН. Независимо от това следва да се отбележи, че не са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен. За приложението на посочената разпоредба е необходимо наличието на някакви особени извинителни обстоятелства, обусловили извършването на нарушението, във връзка с които същото да се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от този вид, а в случая такива не се констатират.

По отношение доводите, изложени в касационната жалба, съдът намира следното: Основното възражение на касатора се свежда до неспазване на сроковете по чл.34 от ЗАНН, тъй като нарушенията са извършени на 04.06.20253г., а наказателното постановление му е връчено на 12.02.2025г. Правилно обаче въззивният съд е достигнал до извод, че визираните в посочената норма срокове са спазени. Следва да се отбележи, че ЗАНН не предвижда срок след издаването на наказателното постановление, в рамките на който същото да бъде връчено. Единственият срок, който би могъл да има отношение в случая, е този по чл.80, ал.1, т.5 от НК. Според Тълкувателно решение №1/15г., постановено по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на Върховния административен съд, разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс. Доколкото за процесните нарушения са предвидени наказания глоба и лишаване от права, абсолютният давностен срок по чл.81, ал.3 от НК възлиза на четири години и половина, считано от момента на извършване на нарушението. В случая безспорно абсолютният давностен срок не е изтекъл, поради което и не е налице основание за отмяна на постановеното наказателно постановление на това основание.

 

При това положение съдът намира, че не се констатират посочените от касатора основания за отмяна, а съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението.

По изложените съображения, поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и отправеното искане, в полза на ответника по касация следва за се присъди юрисконсултско възнаграждение, в размер на 80 лева, на основание чл. 143 АПК, приложим по аргумент от чл. 63 „д“, ал. 1 ЗАНН.

Водим от горното, касационният състав

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 373 от 21.03.2025 г., постановено по АНД № 20253110200823 по описа на Варненски районен съд за 2025 г.

 

ОСЪЖДА И. П. Л. от [населено място], [ЕГН] да заплати на ОД МВР Варна на сумата от 80.00 (осемдесет) лева, представляващи извършени в производството разноски.

 

Решението не подлежи на обжалване.