Р Е
Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 12.03.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, осемнадесети състав, на
дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в публично съдебно
заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар
Йоана Робова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 3385 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 вр. чл.
415 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 8 ал. 1 ЗАЗ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищцата
основава исковите си претенции на твърдения, че заедно с трето за делото лице /***/,
в качеството си на сънаследници на общия наследодател ***, са сключили с „К.Т.Н.” ООД договор за аренда от 17.06.2015г. с нотариална заверка на
подписите, вписан в Службата по вписвания гр. ***, имащ за предмет земеделска
земя, представляваща имот № 039003, с площ от 22, 101 дка, находяща се в землището
на с. ***, общ. ***. Ищцата сочи, че съгласно чл. 3 от договора арендаторът се
е задължил да й заплаща годишната рента в срок до 30 октомври на съответната
стопанска година до 40 лв. за декар или
С
отговора на исковата молба ответното дружество заема становище за
неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че страните са обвързани от
договор за аренда от 17.06.2015г., имащ за предмет процесния имот, както и че
ищцата е един от съсобствениците. Ответникът оспорва същата да е единствен
носител на правото на парично вземане за рента за стопанските 2016/2017г. и
2017/2018г., тъй като притежава само 1/8 ид. част от земеделския имот. В тази
връзка твърди, че след издаване на заповедта за изпълнение е платил на ищцата
припадащата й се част от арендното плащане в размер на 59, 52 лв. По тези
съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът,
като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира за
установено следното:
Не
е спорно по делото, а и от представените Решение № 14/13.09.1994г. на ПК гр. ***
и удостоверение за наследници изх. № 73/14.11.2019г. се установява, че на
основание наследяване по закон от съпруга си и земеделска реституция ищцата е
съсобственик на земеделски имот, представляващ посевна площ от 22, 101 дка,
трета категория, находящ се в землището на с. ***, местност „***”, съставляващ
имот № 39003 по плана за земеразделяне.
Липсва
спор между страните, а и от представения с исковата молба договор за аренда от
17.06.2015г. с нотариална заверка на подписите е видно, че ищцата, заедно с трето за делото лице /***/, като участници в
съсобствеността, са отдали под аренда на ответното дружество за временно и
възмездно ползване процесната земеделска земя. Съгласно чл. 3 от договора за
аренда арендаторът се е задължил да заплаща на арендодателите не по-късно от
30-ти октомври на съответната година, годишна рента до 40 лв. на декар или до
С
нотариална покана рег. № 2141/19.04.2019. на нотариус ***ищцата е поканила
ответното дружество в 7 – дневен срок от получаването да й заплати полагащата
се рента по процесния договор за стопанските 2016/2017г. и 2017/2018г. в размер
на по 884, 04 лв. за всяка година или общо 1768, 08 лв., както и лихва за
забава върху вземането за рента за съответната стопанска година в размер на
129, 42 лв. за периода 31.10.2017г. – 10.04.2019г. и в размер на 39, 79 лв. за
периода 31.10.2018г. – 10.04.2019г. С поканата ищцата е упражнила и правото си
за едностранно извънсъдебно прекратяване на сключения договор за аренда, на
основание чл. 28, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 27, ал. 1, т. 3 ЗАЗ, считано от
01.06.2019г. Поканата е връчена от нотариуса на арендатора на 12.06.2019г., при
условията на чл. 47 ал. 1 ГПК.
От
приложеното ч.гр.д. № 2723/2019г. на ВТРС се установява, че за вземанията си за
главница в размер на 1768, 08 лв. и за лихва за забава в общ размер на 240, 91
лв. за периода 31.10.2017г. – 03.09.2019г. ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение № 1206/12.09.2019г. В срока по чл. 414 ал. 2 ГПК ответникът е
депозирал възражение, че не дължи изпълнение на вземанията по нея.
От
преводно нареждане от 25.11.2019г. на „Уникредит Булбанк” АД се установява, че ***е
наредила паричен превод за сумата от 59, 52 лв. по банкова сметка, ***. Като
основание на превода е посочено рента за 2016/2017г. и 2017/2018 г. за имоти №
039003, 033046, 017032. От договор за аренда от 01.10.2010г. с нотариална
заверка на подписите и анекс № 1 към него от 17.06.2015г. е видно, че
последните два имота са отдадени под аренда на ответника от наследодателя на
ищцата и третото за делото лице /***/ за срок до 01.10.2022г.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск за установяване вземането на ищцата към ответника е процесуално допустим,
доколкото е налице изпълнително основание за вземането на кредитора,
издадено по реда на заповедното производство - заповед за изпълнение №
1206/12.09.2019г. по ч.гр.д. № 2723/2019г. на ВТРС, както и надлежно оспорване
на дължимостта на вземането по нея.
Уважаването
на иска по чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 8 ал. 1 ЗАЗ
изисква ищецът да докаже пълно и главно наличието на валидна облигационна
връзка с ответника по договор за аренда, предаване обекта по договора в
състояние, което отговаря на ползването за което е отдаден и размера на
вземането си. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си
за заплащане на уговореното арендно плащане през процесния период.
От
събраните по делото доказателства безспорно се установи, че през исковия период
между страните е съществувала валидна облигационна връзка по договор за аренда
на земеделска земя от 17.06.2015г., имащ за предмет отдаването под аренда на
поземлен имот № 39003, с площ 22, 101
дка, находящ се в землището на с. ***, местност „***”. Безспорно се установи още,
че арендувания обект е предоставен за ползване на ответника в състояние, което
е отговаряло на договореното ползване. Последният не е релевирал възражения в
противната насока. Предоставянето на процесния имот за ползване е породило основното
задължение на арендатора да извърши дължимото арендно плащане в уговорения
между страните срок. По делото същият не оспорва, че не е изпълнил това си
задължение при настъпване на падежа му. В тази връзка ищцата на основание чл. 3
от договора за аренда е претендирала арендно плащане за всяка от процесните
стопански години в размер на 40 лв. на декар. Ответното дружество нито в
отговора на исковата молба, нито в първото съдебно заседание е оспорило размера
на дължимата рента за декар площ. Арендна цена от 40 лв. на декар съответства
на уговореното между страните, видно от съдържанието на клаузата на чл. 3 от
договора. Доколкото по делото не се твърди и не се доказа страните да са измели
волята си с постигане на договорка за заплащане на по – ниска цена, съдът
намира, че дължимото арендно плащане по процесния договор за стопанските
2016/2017г. и 2017/2018г. е размер на 40 лв. на декар. Именно такова плащане в
пълен размер твърди да е получила ищцата за предходната 2015/2016 стопанска
година, което й твърдение не е оспорено по делото. Възражения относно размера
на дължимата арендна цена и относно вида на арендното плащане /в пари или
натура/ се навеждат за първи път от ответника едва с писмената защита и се
явяват закъснели. Отделно от това първото възражение не държи сметка, че по
аргумент от чл. 162 ГПК един установен по основание иск не може да бъде
отхвърлен поради липса на данни за неговия размер. Съобразявайки тази
разпоредба на процесуалния закон и тълкувайки съдържанието на постигната между
страните уговорка по чл. 3 от договора, съдът намира, че дължимото арендно
плащане за процесния период е в размер на 40 лв. на декар. Второто възражение
за вида на арендното плащане не държи сметка, че по аргумент на чл. 131 ал. 1
вр. чл. 130 ал. 1 ЗЗД, при липса на изпълнение на падежа, ищцата като кредитор
на вземането за арендно плащане е властна да определи вида на дължимата
престация, което същата е направила още с отправянето на нотариалната покана за
плащане до ответника.
Противно
на възраженията на последния ищцата е материалноправно легитимирана да
претендира от него пълно изпълнение на задължението за арендно плащане, без
това да представлява заявяване на чужди права в процеса. Изхождайки от
характера и съдържанието на уговорките на сключения договор, както и от смисъла
на поетите от страните задължения се налага извода, че е налице неделимост на
задължението за плащане на арендната цена. За да е налице неделимост на едно
задължение по смисъла на чл. 128 ал. 1 пред. 2 ЗЗД /по уговорка между страните/,
не е необходимо намерението на договарящите да е изрично изявено. Достатъчно е
тази неделимост да следва от начина по който страните са формулирали съответното
задължение и смисъла, който са вложили в него. В случая срещу предоставеното му
от арендодателите временно възмездно ползване на процесния земеделски имот,
арендаторът – ответник се е задължил да им заплаща годишна рента в посочения в
чл. 3 размер. Видно от съдържанието на тази клауза е поето задължение за
плащане в полза и на двамата арендодатели, без то да се персонифицира и
разграничава по размер за всеки от тях. Страните са предвидили арендното
плащане да се дължи общо на двамата арендодатели и никъде в договора не се
съдържа уговорка за разделност на това задължение съобразно броя им или правата
им в съсобствеността. Поемането на задължение за плащане на арендната цена към
двама арендодателите съответства на тяхното задължение за общо предоставяне на
имота под аренда /арг. чл. 1 от договора/. В случая по волята на страните е
налице неделимо задължение за плащане на арендната цена, а по аргумент от чл.
129 ал. 1 ЗЗД неделимата престация трябва да се предаде на всички кредитори и
всеки един от тях може да иска пълното изпълнение на поетото задължение. Този
извод следва от субсидиарното приложение на правилата за солидарност при
неделимите задължения /чл. 129 ал. 2 ЗЗД/. По тези съображения ищцата е
легитимирана да претендира и да получи от арендатора цялото дължимо плащане на
арендната цена по договора. По аргумент от чл. 75 ал. 2 ЗЗД получаването на
дължимата цена изцяло от ищцата ще освободи напълно ответника от задължението
му по чл. 3 от договора и ще представлява точно изпълнение по см. на чл. 63 ЗЗД. Каква част от получената престация се следва на всеки от кредиторите зависи
от вътрешните им отношения и е въпрос който е ирелевантен към задължението на
длъжника за плащане на дължима цена по договора за аренда. В тази връзка дела
на ищцата в съсобствеността е без значение за правото й да получи пълно
изпълнение на задължението на арендатора по чл. 3 от договора, тъй като то
произтича от съществуващото между страните облигационно правоотношение. Правата
на ищцата в общата вещ са от значение за вътрешните отношения между
съсобствениците, но длъжникът като страна в облигационната връзка не може да се
позовава на тях, за да откаже пълно и точно изпълнение по договора.
Мотивиран
от изложеното настоящият състав на ВТРС намира, че за всяка от стопанската
2016/2017г. и 2017/2018г. ответникът дължи на ищцата арендна цена от по 884, 04
лв. или общо сумата от 1768, 08 лв. Длъжникът не е представил по делото
доказателства да е изпълнил точно и пълно това си задължение. Ангажирания от
него банков документ /преводно нареждане от 25.11.2019г. / установява
единствено и само заплащане на част от дължимата цена. Платената в полза на
ищцата сума от 59, 52 лв. обаче не може да бъде съотнесена изцяло към
погасяване на процесните задължения, тъй като в преводното нареждане изрично е
посочено, че тя представлява изпълнение на задължението за рента за три имота –
имот № 039003, имот № 033046 и имот 017032 за исковия период. Само първият имот
е предмет на процесния договор за аренда, а другите два са обект на договора за
аренда от 01.10.2010г., по който ищцата също е страна, тъй като след смъртта на
съпруга си го е заместила в тази договорна връзка. При това положение и съобразявайки
правилата по чл. 76 ал. 1 ЗЗД за начина на погасяване на съществуващи към едно
лице няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, съдът
намира, че с извършеното частично плащане в размер на 59, 52 лв. тези
задължения са погасени съразмерно. Предвид на което задължението на ответника
за арендно плащане по договора за аренда от 17.06.2015г. се явява погасено до
размера на сумата от 19, 84 лв. или по 9, 92 лв. за стопанската 2016/2017г. и за
стопанската 2017/2018г, доколкото ответникът изрично е заявил, че погасява
задълженията си за всяка от процесните две стопански години. Възражението на
ищцата, че преводното нареждане от 25.11.2019г. не доказва надлежно плащане на
задължението на ответника се явява неоснователно. Ищцата не отрича да е
получила сумата по документа и не твърди с посочения в нея наредител да имат
други отношения, по който това плащане да е постъпило. Предвид на това и след
като в преводното нареждане изрично е посочено, че същото касае плащане на
рента за исковия период следва да се приеме, че част от сумата е отишла за
погасяване на дължимата арендна цена по отношение ползването на процесния
земеделски имот. Фактът на частично плащане, макар и настъпил след образуване
на делото, следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235 ал. 3 ГПК, тъй
като е от значение за решаване на спора.
С
оглед на изложеното главния иск по чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал.
1 ЗЗД вр. чл. 8 ал. 1 ЗАрЗ за заплащане на арендна цена по договор за аренда от
17.06.2015г. за ползване на земеделска земя, представляваща имот № 039003, с
площ от 22, 101 дка за стопанските 2016/2017г. и 2017/2018г. се явява
основателен и доказан до размера на 1748, 24 лв. За разликата над уважената
част до пълния предявен размер от 1768, 08 лв. или за сумата от 19, 84 лв. иска
подлежи на отхвърляне, поради плащане в хода на процеса.
С оглед основателността на главния иск, основателна се
явява и акцесорната претенцията за заплащане на мораторна лихва върху
неплатената арендна цена за процесните две стопански години в периода от 31.10.2017г.
до 03.09.3019г., която изчислена по реда на чл. 162 ГПК, чрез използване на
интернет калкулатор за законна лихва, възлиза общо на сумата от 240, 91 лв. В
случая претенцията за обезщетение за забава е изцяло основателна, тъй като
извършеното от длъжника частично плащане е извън периода, който очертава
основанието на този иск.
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски,
както в исковото, така и в заповедното производство /т. 12 от ТР
№4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява
основателна. В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски
за държавна такса в размер на 80, 52
лв., както и заплащането на адвокатско възнаграждение в
размер на 380 лв. или общо сумата от 460, 52 лв. Въпреки частичното отхвърляне
на иска за главница, доколкото то се дължи на извършено след подаване на
исковата молба частично плащане, ответникът следва да понесе изцяло сторените
от ищеца разноски в настоящото производство, тъй като е дал повод за образуване
на делото /арг. на противното от чл. 78 ал. 2 ГПК/. Ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 340, 20 лв., представлява
направените от него разноски за заповедното производство
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „К.Т.Н” ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Трети март” № 11, че
ДЪЛЖИ на М.М.Н., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 422 вр. чл. 415
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 8 ал. 1 ЗАЗ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, СУМАТА
от 1748, 24 лв. /хиляда седемстотин четиридесет и осем лева и двадесет и четири
стотинки/ - главница, представляваща общ размер на дължимите арендни плащания за
стопанските 2016/2017г. и 2017/2018г. по договор за аренда от 17.06.2015г. с
нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението в съда – 05.09.2019г. до окончателното й изплащане
и СУМАТА от 240, 91 лв. /двеста и четиридесет лева
и деветдесет и една стотинки/ - обезщетение за забава върху главницата за
периода 31.10.2017г. – 03.09.2019г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение № 1206/12.09.2019г. по ч.гр.д. № 2723/2019г. на ВТРС, КАТО отхвърля
иска за главница за разликата над уважения размер от 1748, 24 лв. до пълния
предявен размер от 1768, 08 лв. или за сумата от 19, 84 лв., като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА „К.Т.Н” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Велико Търново, ул. „Трети март” № 11 ДА ЗАПЛАТИ на М.М.Н., ЕГН: **********, с
адрес *** СУМАТА от 460, 52 лв. лв. /четиристотин и шестдесет лева и петдесет и
две стотинки/, представляваща направени в исковото производство съдебни разноски,
както и СУМАТА от 340, 20 лв. /триста и четиридесет лева и двадесет стотинки/,
представляваща направени в заповедното производство съдебни разноски.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се
приложи по частно гражданско дело № 2723/2019г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: