М О Т
И В И по
решение № 260253/29.06.2021. по АНд
№ 205/21 г. по описа на Дупнишки
районен съд:
Дупнишка
районна прокуратура (РП гр. Кюстендил ТО –Дупница) е внесла постановление за
освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно
наказание „Глоба“ по реда на чл. 78 а, ал. 1 от НК срещу обвиняемия
З.С., роден на ***г. в гр. Велес,
Република Северна Македония, български и македонски гражданин, женен,
неосъждан, със средно образование, шофьор на товарен автомобил към „Бузо Транс“
ЕООД, ЕГН ********** за престъпление по
чл. 313, ал. 1 от НК
В постановлението се
твърди, че на 04.01.2021г. в гр. Рила е потвърдил неистина в писмена
декларация, която по силата на закон – чл. 151, ал. 5 от ЗДвП се дава пред
орган на власт – служители на МВР Български документи за самоличност, за
удостоверяване истинността на обстоятелството „обичайно пребивава в Република
България“.
В
хода на съдебните прения прокурорът поддържа
обвинителния акт, като пледира обвиняемия да бъде признат за виновен и
да му бъде наложено наказание „глоба“ в размер съобразен с имущественото
състояние на лицето.
Адв. А.–
упълномощен защитник на обвиняемия пледира подзащитния му да бъде оправдан.
Счита, че деянието не е доказано по безспорен начин, нито от обективна, нито от
субективна страна, тъй като обвиняемия, като български гражданин, спазва
правилата предвидени по националното ни законодателство.
Обвиняемият се е възползвал от правото
да не дава обяснение в хода на ДП и в хода на съдебното следствие. Заявил е, че
не се признава за виновен.
От
събраните по делото писмени доказателства, прецени по отделно и в съвкупност,
съдът прие за установено следното от
фактическа и правна страна:
Обвиняемият З.С. е роден в
Република Северна Македония, като същият по рождение е македонец. До 2015
година С. бил само гражданин на Република Северна Македония. През 2016 година С.
придобил и българско гражданство, като посочил постоянен адрес в Република България: гр. Кюстендил,
ул.“Цар Освободител“, бл. 1А, ет. 7, ап. 31. Този апартамент бил отдаден под
наем, като собственикът – М.К. изрично подписала декларация на основание чл.
92, ал. 3 от Закона за гражданска регистрация, че е съгласна лицето да бъде адресно
регистрирано на този адрес като постоянен адрес. Преди това е бил адресно
регистриран в гр. София, ул. „Леге“ № 6
за времето от 28.12.2015 г. до
11.04.2016 г. Като български гражданин е придобил СУ на МПС № *********,
издадено от ОДМВР Кюстендил на
27.04.2016 г., валидно до 27.04.2021 г.
С. е придобил категории В, В1 и АМ през 2001 г; ТКт, с и С1 през 2007 г; ВЕ, СЕ
и СЕ1 през 2015 г., като е полагал изпити пред ОД на МВР гр. Кюстендил. При
издаването на СУ на МПС № *********, издадено от ОДМВР Кюстендил на 27.04.2016 г., С. е предал СУМПС с №
Т1522060, издадено от компетентните власти на Република Северна Македония.
Същият работи като международен шофьор в българска транспортна фирма, със
седалище и адрес на управление гр. Благоевград, ул. „Парангалица“, № 1, офис №
3. Видно от приложената справка, издадена от ТД на НАП обвиняемият има
регистрирани трудови договори и прекратяване на трудовите договори от фирма
„Бузо Транс“ ЕООД. Последният договор е сключен на 21.07.2020 г., а предходният
е бил за времето от 03.02.2020 г. до 01.04.2020 г., видно от издадената справка
за времето от 03.02.2020 г. до 01.04.2020 г. лицето е извършвало международен
транспорт между страните Швеция-Холандия, Германия –Белгия. След това е бил
почивка до 20.07.2020 г. На 21.07.2020 г. започва отново работа до 1.09.2020 г.
След което до 15.10.2020 г. е бил почивка. На 16.10.2020 г. до 23.12.2020 г.
отново е започнал работа.
Държавното обвинение твърди, че на адресът в Република България С. никога
не пребивавал, тъй като живеел със
съпругата си и детето си в Република Северна Македония в гр. Велес, ул.“Васил Антевски“
№1, като счита че е заявил неверни данни
при подновяване на СУМПС. Изложена е следната
фактическа обстановка:
На 04.01.2021 год.
обвиняемият се явил в РУ на МВР Рила пред служител на Дирекция „Български
документи за самоличност“, като
депозирал заявление за издаване свидетелство за управление на моторно превозно
средство. Съгласно чл.151, ал.5 от Закона за движение по пътищата свидетелство за управление
на МПС се издава на лица, които са установили обичайното се пребиваване в
Република България, като за това обстоятелство лицата следвало да подпишат
саморъчно декларация. В същата е посочено, че обичайното пребиваване има
легално понятие в §6, т. 46 от ЗДвП „Обичайно пребиваване в Република България“
е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през
последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако
лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност
на лицето с мястото, където то живее.“ За обичайно пребиваване на лице, чиито
трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на
това последователно пребивава на различни места в две държави-членки се смята
мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща
там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в
дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност.
Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за обичайно
пребиваване.
В тази декларация е
предвидена наказателна отговорност по
реда на чл. 313, ал.1 от НК, като в
декларацията са посочени две обстоятелства, които се попълват на
основание чл. 151, ал. 5 и ал. 7 от
ЗДвП, като в ал. 5 е предвидено, че „свидетелство
за управление на моторно превозно средство се издава на лица, които са
установили обичайното си пребиваване в Република България, за което
обстоятелство подписват декларация или представят доказателство, че се обучават
във висше училище по чл.
17, ал. 1 от Закона за висшето образование или в училище по Закона за предучилищното
и училищното образование или в професионален колеж в страната не по-малко
от 6 месеца“, и в ал. 7 е предвидено, че „едно
и също лице може да притежава само едно свидетелство за управление на моторно
превозно средство, издадено от държава - членка на Европейския съюз, а именно:
за обичайното пребиваване на лицето в РБългария, за което е дадено пояснение в
ДР на ЗДвП в § 6, т. 46 и относно обстоятелството дали лицето
притежава, или не притежава свидетелство за управление на МПС от друга държава
–членка на Европейския съюз.“
Действително за календарната 2020 год.
обвиняемият С. е бил за няколко часа в Република България, поради
обстоятелството, че неговото семейство живеело в Република Северна Македония,
но той и като български гражданин, преди да му изтече срока на валидност на СУ
на МПС, издадено от българските власти и поради обстоятелството, че работил
продължително време извън територията на РБългария и в дните на отпуските
живеел в Република Северна Македония, посочил че обичайното му пребиваване е на
постоянния му адрес, а именно: в Република България, в гр. Кюстендил, ул. „Цар
Освободител“ №1 а, ет.7, ап.31.
След като документите на С.
били разгледани от началник група „МПСВАНД“ при ОД на МВР -Кюстендил била
извършена справка за задгранични пътувания за времето от 07.01.2020 г. до 07.01.2021 г. като е
установено, че обвиняемият С. не е пребивавал в РБългария, а е преминавал
границата от Република Северна Македония, като е влизал в РБългария инцидентно
за по няколко часа. За цялата 2020 год. е влизал в РБългария на 13.01.2020 и на 05.10.202 г.
Няма данни за влизане в РБългария на по-ранна дата, но е видно от справката, че
е излязъл от РБългария и на 11.01.2020
г.
С оглед на така установеното
съдът прие, че обвиняемият З.С. не е осъществил нито от обективна, нито от
субективна страна състава на престъпление по чл. 313 ал.1 НК.
Не се спори по въпросът, че
лицето е с двойно гражданство. В качеството му на български гражданин същият се
ползва с всички права предвидени в закона, респ. длъжен е да спазва и всички
задължения. Същият е преценил, че ще упражнява правото си на труд на
територията на РБългария в транспортна фирма извършваща международни превози.
Като водач на международни превози за календарната 2002 г. лицето е бил извън територията на
РБългария три пъти по два месеца или
общо около 180 дни. Това е времето за месец февруари и март, , краят на месец
юли, август и до средата на м. септември и средата на м. октомври до края на м.
декември. През останалото време от цялата 2020 г. календарна година, или също
около 180 дни лицето е било в отпуск, но не е пребивавало на територията на
РБългария, а е пребивавало на територията на Република Северна Македония при
семейството си. Законодателят, с цел да не бъдат издадени две СУ на МПС, на
едно и също лице, което е граждани на държава –членка, но пребивава и в друга
държава-членка, е предвидил в нормата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП да се попълва декларация относно обичайното пребиваване
на лицето, което желае да се снабди със СУ на МПС, като в същата декларация е
дадено и кумулативно, че следва да се попълни и обстоятелството по ал. 7 на
същия член, т.е. дали лицето притежава или не притежава друга СУ на МПС, но
издадено от друга държава- членка на Европейския съюз. Декларацията е една, като едновременно се
попълват и двете изисквания предвидени в разпоредбата на чл. 151, ал. 5 и ал. 7 от ЗДвП, за които се носи наказателна
отговорност, при попълване на неверни данни. В този смисъл, настоящият съдебен
състав, счита че в конкретиката на случая е неоправдано и нелогично да се
разглеждат поотделно двете предпоставки,
посочени в декларацията, респ. да се търси наказателна отговорност за всяка
една по отделно. Това е така, защото СУ на МПС, издадено в държава-членка на
Европейския съюз, се признава навсякъде в ЕС и ще бъде валидно дори и да отиде
лицето в друга държава-членка. Но при подновяване на СУМПС същото се издава от
държавата, в случая страна-членка на ЕС, в която лицето живее поне 185
календарни дни през календарната година поради лични или професионални връзки.
В случая обвиняемият освен, че е гражданин на Република Северна Македония е
гражданин и на РБългария, която е страна-членка. С. не е пребивавал 185 в
страната – (РБългария), поради професионални ангажименти, като е бил в други
държави-членки свързано с естеството му на работа. Същият обаче е предал СУ на
МПС издадено от органите на Северна Македония и притежава само едно, в
качеството му на български гражданин и респ. издадено от българските компетентни
органи. С. не е бил в останалите 180 календарни дни от 2020 г. на територията РБългария,
а пребивавал в Република Северна Македония
при семейството си. Това е негово право да прецени къде ще живее, но не
може да бъде ограничено правото му на български гражданин да се сдобие със СУ
на МПС, поради факта че е и македонски гражданин и живее в Северна Македония в
дните, когато не е изпълнява курс като
международен шофьор. Република Северна Македония е държава, която не е членка на ЕС, като СУ
на МПС се издават по Виенската конвенция за движение по пътищата от 1968 г.,
като в конкретния случай обвиняемият с предаването на македонското СУ на МПС на
българските органи, вече не притежава такова. Неправилното тълкуване на чл.
151, ал. 5 от ЗДвП да бъде прилагано само досежно първото декларирано
обстоятелство по ал. 5, но не и ал. 7 от с.з.,
касаещо несъобразяването, че разпоредбите се отнасят за СУ на МПС
издавани само от държави-членки на ЕС, води до ограничаване правата на
гражданин на съответната държава-членка, в случая на обвиняемия, в качеството
му и на български гражданин. Последният като македонски и български гражданин,
след като има и семейство в Република Северна Македония има право да прецени
къде ще живее по време на отпуската или по времето, когато не е трудово зает.
Правните
съображения в тази насока са поради обстоятелството, че условията и реда за
издаване на СУППС са определени в Наредба № I-157/01.10.2020 г. за условията и реда за издаване на свидетелство
за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина на МВР. Наредбата
е издадена на основание чл. 157 от ЗДвП.
Съгласно чл. 12 от Наредбата СУМПС се издава в изрично изброените хипотези на
т. 1-т. 9, една от които е в т. 5 при подмяна поради изтичане на валидност.
Съгласно чл. 15, ал. 1, т. 1 от Наредбата също предвижда издаване на СУМПС при
изтичане срока на валидност, като в ал. 2 е предивдено, че подмяната по ал. 1 водачите подават документите,
посочени в чл. 13, ал. 1, т. 1, 3 и 6,
както и старото свидетелство за управление на МПС, а когато водачът се отказва
от притежавани от него категории, отказът се заявява писмено. В чл. 13 е
посочено, че първоначалното издаване на
свидетелство за управление на МПС се извършва въз основа на служебно изпратен
от съответните областни отдели на ДАИ оригинален протокол за успешно положен
изпит, като лицето представя: по т. 6
(нова - ДВ, бр. 46 от 2008 г.) декларация,
че обичайното му пребиваване не е в друга държава - членка на Европейския съюз,
И че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава -
членка на Европейския съюз. Тоест декларацията се подава по реда на чл.
151, ал. 5 и ал. 7 от ЗДвП и на основание чл. 15, ал. 1, т. 1 и ал. 2, във р. с
чл. 13, т. 6 от Наредбата, като пет
години преди това С. е подменил националното чуждестранно свидетелство
издаденото Република Северна Македония, тъй като съгласно чл. 17 от същата
Наредба, като го е предал на българските власти. В Наредбата по чл. 13, т. 6 кумулативно се изисква да се попълнят
обстоятелства относно обичайното пребиваване на лицето и същото да не притежава
друго валидно СУМПС, издадено от държава –членка на ЕС. По безспорен начин
е установено, че С. не е притежател на друга валидно свидетелство, издадено от
държава-членка на Европейския съюз, каквото е изискването на (относно непритежаването на СУМПС, издадено
от държава –членка на ЕС), което е в пряка връзка и обслужва забраната,
установена в чл. 151, ал. 7 от ЗДвП, а именно че едно лице може да притежава
само едно СУМПС, издадено от държава –членка на ЕС.
В
декларацията по чл. 13, т. 6 от Наредба № I-157/01.10.2020 г. за условията и реда за издаване на свидетелство
за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина С. е декларирал
две обстоятелства, че обичайното му пребиване не е в друга държава -членка на
Европейския съюз, и че не притежава друга валидно СУМПС, издадено от държава
-членка на Европейския съюз. Така декларираните от обвиняемия обстоятелства не
са неверни, а напротив – отговарят на действителното фактическо положение,
установено чрез анализ на събраните по делото доказателства. Лицето живее в
почивните дни в Република Северна Македония като не притежава друго СУМПС,
освен издаденото такова от компетентните органи на РБългария. В този смисъл
разглежданата декларация не съдържа невярно декларирани факти, поради което включването ѝ в
обхвата на обвинението не почива на доказателствата и закона. Деянието, касаещо
попълването на обстоятелствата в декларацията по чл. 13, т. 6 от в Наредба № I-157/01.10.2020 г. за условията и реда за издаване на свидетелство
за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина на МВР е
изначално обективно несъставомрно като престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК,
като следва да бъде признат за невиновен и оправдан.
Съгласно разпоредбата на § 1 от ПЗР на Наредба
№ I-157/01.10.2020 г. се въвеждат разпоредби на Директива
2006/126/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета, относно свидетелствата за
управление на МПС. Съгласно чл. 11, ал. 1 от Директива 2006/126/ ЕО, когато притежател на валидно свидетелство
за управление, издадено от държава-членка, установи обичайното си
пребиваване в друга държава –членка, той може да поиска замяна или
подмяна на неговото свидетелство в ал. 5
на същия член е предвидено, че „Подмяна
на свидетелство за управление на моторно превозно средство, което например е
било изгубено или откраднато, може да се направи при компетентните органи на
държавата по обичайно пребиваване на притежателя; тези органи извършват
подмяната на база информацията, с която разполагат, или, ако случаят го
изисква, на база доказателства от компетентните власти на държавата-членка,
която е издала оригиналното свидетелство. В ал. 6 е посочено, че когато държава-членка извърши
подмяна на свидетелство за управление на превозно средство, издадено от трета
страна, със свидетелство за управление на превозно средство по образец на
Общността, тази смяна се вписва в последното, както и при всички последващи подновявания
и подмени. Такава подмяна може да бъде направена, само ако свидетелството за
управление на превозно средство, издадено от трета държава, бъде предадено на
компетентните органи на държавата-членка, която извършва подмяната. Ако
притежателят на такова свидетелство прехвърли обичайно си пребиваване в друга
държава-членка, последната не е длъжна да прилага принципа на взаимно
признаване, постановен в член 2.
В член 12 е дадено определение на
обичайно пребиваване. По смисъла на настоящата директива „обичайно пребиваване“
означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни
през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма
трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с
мястото, където то живее. Независимо от това, за обичайно пребиваване на лице,
чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което
вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече
държави-членки, се счита мястото, където са личните му връзки, при условие че
лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо,
ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с
определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение
не се счита за смяна на обичайно. Същото понятие е възприето в § 6, т. 46ДР на
ЗДвП.
Ето защо съдът прие, че деянието не е
съставомерно, тъй като нито от обективна, нито от субективна страна е извършено
престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, поради която причина призна обвиняемия за
невиновен и го оправда по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 313,
ал. 1 от НК.
По
горните съображения съдът постанови решението си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: