№ 1286
гр. София, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100507870 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 251509 от 27.10.2017 г., постановено по гр. д. №
13434/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 141 състав, е признато за установено,
на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ,че Р.
Т. Б. и Б. ИЛ. Б. дължат на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.415, ал.1 ГПК,
поравно (по 1/2) сумите от 2 087, 82 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. - м.30.04.2016 г.,
сумата от 26, 62 лв.. представляваща цена на услуга за дялово разпределение,
за топлоснабден имот ап. № 5, находящ се в гр.София, ж. к. „****, по партида
с аб. № 143190, ведно със законната лихва върху сумите, считано от
02.11.2016 г. до изплащане на вземането. Отхвърлени са предявените искове
за главница за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 2 087,
82 лв. до пълния предявен размер от 2 087, 84 лв., както и претенциите за
мораторна лихва в размер на 138, 94 лв. върху главницата за доставена
топлинна енергия и на 3, 37 лв. върху главницата за цена на услуга за дялово
разпределение, и двете за периода от 15.10.2015г. до 06.10.2016г.
Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК,
поравно (по 1/2) сумата от 463, 65 лв. - разноски в исковото производство и
сумата от 331, 80 лв. – разноски в заповедното производство, съобразно
уважената част от исковете. Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
С определение № 431732 от 18.06.2018 г., постановено по
горепосоченото дело, съдът е изменил решението си в частта за разноските
1
като е присъдил на „Т.С.“ ЕАД сумата от 89, 14 лева за разноски за
заповедното производство, дължима поравно от двамата ответници.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответниците Р. Т. Б. и Б.
ИЛ. Б.. Излагат съображения, че не дължат присъдените суми, тъй като
доставката на енергия не е поискана от тях по смисъла на чл.62 от ЗЗП.
Поддържат, че претендираните суми се дължат на ищеца от титуляра на
партидата, а не собственика на имота. Решаващият съд не е взел предвид, че
по делото е установено, че ползването на имота е предоставено на трето лице.
Счита, че не е доказано точното количество топлинна енергия, което е
доставено в процесния имот, тъй като не е установено дали измервателните
уреди са били изправни. Не дължат на ищеца суми за дялово разпределение,
тъй като същите не били включени в предмета на делото. Молят съдът да
отмени решението на СРС и да отхвърли предявените искове. Претендират
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която обжалва
горепосоченото решение в частта, с която са отхвърлени претенциите му за
признаване за установено, че ответниците му дължат лихва за забава върху
главниците за потребена топлинна енергия и за дялово разпределение.
Твърди, че в общите му условия е предвиден срок за плащане на
задълженията, след изтичането на който потребителя изпада в забава. Моли
съда да отмени решението в тази част и да му присъди разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответниците.
В становище от 14.03.2022 г Р. Т. Б. и Б. ИЛ. Б. поддържат
въззивната си жалба и наведените в нея доводи.
С молба от 17.03.2022 г. „Т.С.“ ЕАД поддържа въззивната жалба.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като му присъди
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в
срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба на ответника.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за главница
за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 2 087, 82 лв. до
пълния предявен размер от по 2 087, 84 лв. е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответниците са потребители на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот –
апартамент № 5, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с абонатен № 143190,
като му дължат поравно следните суми: 2 087, 84 лв. - главница за
2
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.30.04.2016 г.; 138,
94 лв. - законната лихва за забава върху главницата за периода 15.10.2015 г. –
06.10.2016 г.; 26, 62 лева – главница за такса за услугата дялово
разпределение и 3, 37 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното плащане на задължението. Във връзка с подадено на
02.11.2016 г. заявление, по ч. гр. д. № 62346/2016 г. на СРС, 141 състав, била
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу
която длъжниците са подали възражение в срок. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответниците. Твърдят, че не живеят в процесня апартамент от 2005
г. и са предоставили ползването на същия безвъзмездно на И. Б. Б. по силата
на договор за прослужване на имот от 19.10.200 5 г. С оглед на това и
доколкото не са подавали молба за откриване на партиди на тяхно име,
считат, че не дължат търсените от тях суми. По делото не са представени
доказателства за качеството на предоставената услуга. Оспорват клаузите за
рекламация от Общите условия на ищеца като неравноправни и поради това
нищожни. Считат, че не са обвързани от общите условия на „Т.С.“ ЕАД.
Твърдят, че дяловото разпределение в процесната сграда е извършено в
нарушение на нормативните изисквания, като не е основано на реален отчет
на уредите за дялово разпределение. Оспорват годността на уредите за
търговско измерване на топлинната енергия да отчитат точно, както и ищецът
да е приспаднал за своя сметка технологичните разходи в абонатната станция.
Оспорват да са надлежно уведомени за дължимостта на сумите за главница,
поради което излагат довод, че не дължат лихва за забава в плащането. Молят
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
На 02.11.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р. Т. Б. и Б. ИЛ. Б. за
сумата от 2 114, 46 лв. – главница, както и 142,31 лв. – мораторна лихва за
периода 15.10.2015 г. – 06.10.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът през периода м.05.2014 г. – м.30.04.2016 г. е ползвал топлинна
енергия отразена, доставена в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.
к. „****, с абонатен № 143190. Същите не са заплатили дължимите от тях
суми за топлинна енергия, както следва: 2 087, 84 лв. - главница и 138, 94 лв. -
лихва, а за дялово разпределение: 26, 62 лв. - главница и 3, 37 лв. - лихва.
Претендира сторените в производството разноски в размер на 45, 14 лв. –
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8
ГПК.
С разпореждане от 10.11.2016 г. по ч. гр. д. № 62346/2016 г. на СРС,
141 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу
длъжниците Р. Т. Б. и Б. ИЛ. Б. в полза на „Т.С.“ ЕАД за сумата от 2 087, 84
лв. - главница за доставена от дружеството топлинна енергия; сумата от 26,
62 лв. - главница за услугата дялово разпределение, ведно със законната
3
лихва за периода от 02.11.2016 г. до изплащането на вземането; сумата от
138, 94 лв. – лихва за забава върху главницата за доставена топлинна енергия
и сумата от 3, 37 лв. – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение и двете за периода 15.10.2015 г. – 06.10.2016 г., сумата от 354,
13 лв. разноски, от които: 45, 14 лв. - държавна такса и 308, 99 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжниците са депозирали възражение
срещу постановената заповед, като са оспорили дължимостта на сумите, за
които е постановена заповедта.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в действащата към момента на
завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
С определение от 12.06.2017 г. съдът е отделил като безспорно и
ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните обстоятелството,
че ответниците са собственици при равни квоти на ап.5, находящ се в гр.
София, ж. к. „****.
Видно от представения протокол от проведено Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „****
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък
на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното
решение, сред тях е посочен и ответникът Б. ИЛ. Б..
На 20.09.2002 г. е сключен договор (между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост с адрес: гр. София, ж.к. ****, по силата на който дружеството се
е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и
отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки
за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между
„Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията
на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
Видно от представения договор за послужване на имот ответниците
са предоставили ползването на апартамента на И. Б. Б., считано от 19.10.2005
г.
По делото са представени индивидуални справки за отопление и
топла вода, съставени от топлинния счетоводител за исковия период. Като
клиент за аб. № 143190 е посочен Б. ИЛ. Б..
4
От заключението на вещото лице инж. Х.Б. по изслушаната в хода на
настоящото производство съдебно - техническа експертиза, което съдът
възприема като компетентно дадено, се установява, че за периода 05.2014 г. -
04.2015 г. абонатът не е ползвал топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване (БГВ), а само за отопление. В процесния имот е имало пет
радиатора с монтирани разпределители на топлинна енергия с дистанционно
отчитане, а в банята е имало щранг-лира, за която служебно е начислявана
максимална мощност. Не е начислявана топлинна енергия за отопление на
имот от отоплителни тела в общите части като дял за имота. „Т.С.“ ЕООД е
извършвало дяловото разпределение в имота в съответствие с действащата
нормативна уредба. Съгласно заключението, за извършване на тази услуга се
дължи такса в размер на 26, 62 лв. За исковия период прогнозно начислената
топлинна енергия по фактури възлиза на 2 645, 95 лева. Реално потребената
енергия за същия период възлиза на 2 087, 82 лв. В последната сума не са
включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от предходни
периоди. Вещото лице приема, че ищецът е спазвал нормативната уредба при
начисляването на дължимите суми за топлинна енергия. Технологичните
разходи за абонатната станция са отчислявани и са за сметка на „Т.С.“ ЕАД,
съгласно приложимите правила. Вещото лице е установило, че топломерът,
монтиран в абонатната станция, е преминавал през периодични проверки за
изправност, на които е констатирано съответствие с одобрения тип.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат
от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими. Разгледани
по същество, жалбите са неоснователни.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните
му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК. Искът е предявен в рамките на установения в
чл.415, ал.1 ГПК срок, в приложимата към момента на завеждане на делото
редакция, след постъпило от длъжника възражение. Целта на ищеца е да се
установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването
на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Жалбоподателите – ответници релевират доводи, че не страна по
спорното правоотношеие.
Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
5
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди („битов
клиент“ по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не
се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената
на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Ищецът свързва качеството на ответниците на потребители на
топлинна енергия за битови нужди с качеството им на собственици на
топлоснабден имот. В хода на първоинстанционното производство
ответниците не са оспорили, че са собственици, като това обстоятелство е
отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните с определение от 12.06.2017 г.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под
режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител
на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части
на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител
и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
6
постъпилата в сградата топлинна енергия.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е
изпълнил доказателствената си тежест да установи по делото, че ответниците
са собственици на процесния имот през исковия период и в това си качество
са клиенти на топлинна енергия през исковия период.
Неоснователно е оплакването на ответниците, че решаващият съд не
е съобразил с представения договор за послужване на имот, с който
ползването на апартамента е предоставено на И. Б. Б.. В мотивите на
обжалрваното решение съдът е обсъдил представения по делото договор, като
е приел, че същият не променя извода за дължимост на сумите от
собствениците на апартамента. Този извод е обоснован, тъй като договорът не
е противопоставим на ищеца, който е трето за правоотношението лице.
Наличието на сключен договор за заем за послужване между собствениците
на имота и трето за процеса лице не е достатъчно, за да възникне договорно
правоотношение между ползвателя и дружеството - доставчик топлинна
енергия. Необходимо да се сключи договор между ползвателя и „Т.С.“ ЕАД,
като съгласно цитираното тълкувателно решение договорът между трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В разглеждания
случай ответниците не са ангажирали никакви доказателства за наличието на
валидно сключен договор между ползвателя на имота и ищеца, включително
не е открита индивидуална партида на ползвателя на имота. Ето защо
възражението, че И. Б. има качеството клиент, респ. е задължен да заплаща
цената на доставената топлинна енергия, се явява неоснователно.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна
енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите
условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани
във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани
във вестник „Монитор“, в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите
условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответниците не твърдят и не установява
да са упражнили това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, поради
което настоящият съдебен състав намира, че същите са ги е приели.
7
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при
общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя
(клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите
условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират спорното
правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период
между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процесния имот. За съществуването на облигационно
правоотношение между страните няма значение дали клиентът реално е
ползвал топлоснабдения имот или не. Ето защо не е необходимо
ангажирането на доказателства от ищца в тази насока.
За съществуването на задължението не е от значение и кой от
двамата собственици е посочен във фактурата, издадена от „Т.С.“ ЕАД. Както
се посочи, качеството потребител възниква по силата на закона и е свързано с
принадлежността на правото на собственост върху топлоснабдения имот.
Затова и възражението на ответниците, че Р. Т. Б. не дължи търсените суми на
това основание е неоснователно.
Жалбоподателите – ответници поддържат, че тъй като не са
поръчвали топлинна енергия, не дължат стойността ѝ.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2 от 25.05.2017
г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката
и нежеланието за преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата
закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на § 1 от ДР на ЗЗП. Разяснено е също така, че при доставката
на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не
би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща
част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат
да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител
на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
По изложените съображения доводите на жалбоподателите –
ответници относно нарушение на чл.62 ЗЗП се явяват неоснователни
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
8
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна
енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода
между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената
на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител
дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Неоснователни са релевираните от жалбоподателите – ответници
възражения относно размера на задължението за доставка на топлинна
енергия през исковия период.
От заключението на вещото лице инж. Х.Б. по изслушаната по
делото съдебно - техническа експертиза се установи, че за процесния
топлоснабден имот с абонатен № 143190 е начислявана топлинна енергия за
отопление, като нейната стойността е определена съобразно нормативните
изисквания. Същата възлиза на 2 087, 82 лв. за исковия период: м.05.2014 г. -
м. 30.04.2016 г. Сумата е дължима поравно от ответниците, съобразно
участието им в съсобствеността, в какъвто смисъл са изводите на решаващия
съд.
Жалбоподателите – ответници поддържат, че суми за дялово
разпределение не са включени в предмета на делото.
Видно от заявлението за издаване на заповед за изпълнение и от
депозираната искова молба, ищецът е заявил претенция и за заплащане на
таксите за услугата дялово разпределение. Тази претенция е
индивидуализирана по основание и размер, включена е в предмета на делото.
Същата е включена и в изготвения от решаващия съд доклад на делото. Ето
защо претенцията за дялово разпределение е част от спорния предмет на
делото Тъй като не са заявени оплакавния относно стойносттана услугата
дялово разпределение и на основание чл.269 ГПК, този въпрос стои извън
пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Задължението за плащане на главниците за топлинна енергия е
парично и за периода на своята забава ответниците дължат обезщетение в
размер на законната лихва, на основание чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – ищец поддържа, че срокът за плащане на
месечните суми за топлинна енергия бил 30 дни след изтичане на периода за
който се отнасят.
Исковият период, за който се претендират суми за доставена и
незаплатена топлинна енергия е от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. За този
период приложими в отношенията между страните са били Общите условия
на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от тези общи
9
условия, купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на купувача. Ето защо при тази редакция на общите
условия, за да се постави клиентът на топлинна енергия за битови нужди в
забава, е необходимо установяване момента на публикуване на месечните
дължими суми на интернет страницата на ищеца. На основание чл.154, ал.1
ГПК в доказателствената тежест на ищеца е да установи момента на
настъпване на изискуемостта на задължението за главница. В хода на
производството доказателства в тази насока не са ангажирани, нито са
заявени признания от страна на ответника. Следващите общи условия на
„Т.С. „ЕАД са от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г. и не са приложими в
процесния случай. Ето защо за целия исков период върху главницата за
топлинна енергия не следва да се начислява лихва за забава, в каквато насока
са и изводите на решаващия съд и затова решението и в тази му част следва
да се потвърди.
Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. По
отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден
срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което
длъжникът изпада в забава след отправяне на покана. По делото не са
ангажирани доказателства относно отправена покана от кредитора за плащане
на това задължение. Ето защо претенцията за заплащане на мораторна лихва
върху сумата за дялово разпределение е неоснователна.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на спора разноските във въззивното производство
следва да останат в тежест на страните, както са направени.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 251509 от 27.10.2017 г., постановено
по гр. д. № 13434/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 141 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата
над 2 087, 82 лв. до 2 084, 84 лв., е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ****, с адрес гр. София, ул. ****.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11