№ 14209
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20251110101114 по описа за 2025 година
Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, 53 състав, в публично заседание на единадесети
юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при участието на секретаря Биляна Петрова, като разгледа докладваното от съдия
Кунчев гр. дело № 1114 по описа за 2025 г., на СРС за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 и сл. от ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 5638/08.01.2025г. от ............ М. М., ЕГН:
............, с адрес: обл. Варна, общ. Долни Чифлик, с. Юнец, Комплекс Woodland, къща № 10,
чрез адв. З. Д., САК, срещу „...........“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Слатина“, ж.к. „Христо Смирненски“, ул. „Никола Тесла“ №
5, представлявано от управителите – Е.Л.П., А.У.Ф., Д.Л.М. и Ф.Ш.Р.Т., чрез процесуалните
му представители – адв. С. С. и адв. М.К..
Предявени са кумулативно обективно съединени искове, както следва: с правно
1
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване за незаконно на уволнението, извършено със
Заповед № 2258/07.11.2024г. и неговата отмяна; с правно основание чл. 344, ал. 1, т.2 КТ - за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност "Служител –
запитвания с испански език", с код по НКПД 42251001, при ответника, както и с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за заплащане на сумата от 2 726, 30
лв. месечно, считано от датата на връчването на заповедта за уволнение – 12.11.2024г.,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение.
Ищецът – ............ М. М., твърди, че по силата на трудов договор № 2255/ 29.04.2022г.
е бил страна по трудово правоотношение с ответното дружество – „...........“ ЕООД, в рамките
на което е изпълнявал длъжността „Служител – запитвания с испански език“, с код по НКПД
42251001, считано от 02.05.2022г. Трудовият договор бил сключен като срочен – за срок до
приключването на проект “UPO” и с 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя.
Впоследствие, с Допълнително споразумение от 01.09.2023г., срокът на Трудовия договор
бил изменен на безсрочен, като било предвидено 60-дневно предизвестие за прекратяването
му, от която и да е от страните. Било уговорено следното място на работа – „в
предприятието на Работодателя, намиращо се в гр. София, както и на други места, когато
това следва от характера на работата“, която уговорка била изменена чрез сключването на
Допълнително споразумение от същата дата, с което бил въведен смесен режим на работа,
на основание чл. 107з, ал.6, т.1 от КТ, като е предвидена възможност Служителят да работи
„от което и да е друго място, снабдено с подходящо и достатъчно техническо и
комуникационно оборудване, позволяващо регулярното престиране на работната сила на
Служителя в рамките на определеното за него работно време, както и своевременното
предоставяне на резултатите от неговия труд в полза на Работодателя, по надлежен и
сигурен начин“. Посочва, че в Преамбюла е било уточнено, че смесеният режим на работа е
бил въведен с оглед обстоятелството, че „характерът на работата позволява тя да бъде
извършвана еднакво ефективно и в пълен обем от различни местоположения, вкл. от дома на
Служителя“. Непосредствено след това изменение на Трудовия договор, ищецът бил
уведомил Работодателя за мястото, от което ще полага труда, а именно – обл. Варна, общ.
Долни Чифлик, с. Юнец, Комплекс Woodland, къща № 10 (9109), от където изпълнявал
трудовите си функции през целия период на правоотношението, до възникване на процесния
спор, а Работодателят му е изпратил необходимото оборудване чрез куриерска фирма.
На 18.10.2024г. била издадена Заповед № 2203, с която било наредено ищецът да се
яви на работа в офиса на Работодателя, находящ се в гр. София, ул. „Никола Тесла“ №5,
сграда BSR 2, като му било указано да върне предоставеното му за работа от разстояние
оборудване до 23.10.2024г., както и че считано от 21.10, достъпът му до работните системи
от дома ще бъде преустановен. Във връзка с това разпореждане, ищецът провел имейл
кореспонденция с прекия си ръководител – г-н В.А., ръководителя на проекта – г-н Д. и със
служителя от отдел „Човешки ресурси“ в Дружеството на Работодателя – г-жа Г., в която ги
уведомил за невъзможността да полага труд в офиса, тъй като живее в отдалечено населено
място, а цялостното му релокиране в гр. София е финансово непосилно и фактически
неизпълнимо в толкова кратки срокове – 2 дни. Въпреки комуникацията, на 21.10 бил
преустановен достъпа му до работните системи, с което бил възпрепятстван да продължи
изпълнението на задълженията си по Трудовия договор. Още на същия ден ищецът
организирал връщането на оборудването чрез куриерска фирма до седалището на
дружеството.
На 12.11.2024г., чрез куриер, му била връчена Заповед № 2258/ 07.11.2024г, подписана
от управителя – Ф.Т. му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на
основание чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ. Ищецът твърди, че
заповедта е незаконосъобразна, поради неспазване на процедурата за издаването и
доколкото сочените нарушения не били извършени. Посочва, че не били изпълнени
задълженията на Работодателя по чл. 193, ал.1 КТ за изслушване/ събиране на писмени
обяснения от Служителя преди налагане на дисциплинарното наказание. Навежда
твърдения, че поканата за писмени обяснения е била подписана от лице, което не е било
надлежно оправомощено за същото – г-жа Г., а в поканата не били конкретно посочени
дисциплинарните нарушения, които се твърди, че г-н М. е извършил, а само разпоредбите на
чл. 187, ал.1, т.1 и т. 10. Впоследствие, в Заповедта за уволнение, били посочени и
2
допълнителни основания, за които не била предоставена възможност за даване на обяснения
– чл. 190, ал.1, т.7 във вр. чл.187, ал.1, т.7 и чл.126, ал.1, т.1 и т.7 от КТ.
Оспорва и фактическите твърдения в поканата за предоставяне на писмени обяснения
– че прекият ръководител на ищеца е направил многобройни неуспешни опити да се свърже
с ищеца и да установи причината за отсъствието му. Счита, че заповедта е немотивирана,
поради липса на каквито и да било мотиви за наличието на основанието по чл. 190, ал. 1, т. 7
от КТ.
На следващо място, прави възражение за нищожност, поради противоречие със
закона, на клаузата от Допълнителното споразумение, с което е уговорен смесен режим на
работа, съгласно която е предвидено правомощието на Работодателя едностранно и
незабавно да преустанови въведения режим на работа и да задължи Служителя да работи
единствено в помещенията на Работодателя, като го уведоми за това един ден преди това,
което ищецът счита, че води до нищожност и на самата Заповед за явяване на работа в офиса
на Работодателя, като издадена без правно основание.
Посочва, че през целия период на трудовото правоотношение е изпълнявал
задълженията си добросъвестно и в съответствие с дадените от работодателя указания, като
причината за преустановяване на изпълнението на трудовите му задължения е неправомерно
ограничения от страна на работодателя достъп до служебната система. Твърди, че
възлаганите му функции не са изисквали присъствието му в офиса, че не е била налице
промяна в характера на работата, организацията на труда или трудовата заетост, поради
което не е била налице причина, поради която да се наложи промяна в мястото на работа.
По изложените съображения отправя искане извършеното със Заповед № 2268/
07.11.2024г. на „...........“ ЕООД за прекратяване на трудовото му правоотношение да бъде
призната за незаконна и да бъде отменена, като бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност "Служител – запитвания с испански език". Претендира и заплащане
на обезщетение за оставане без работа в размер на 2 726,30 лв. месечно, считано от датата на
връчването на заповедта за уволнение (12.11.2024г.) Претендират се и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът - „...........“ ЕООД, е подал отговор на
исковата молба, с който не оспорва възникването на трудово правоотношение между него и
ищеца, възникнало по силата на трудов договор № 2255/ 29.04.2022 г. и Допълнителни
споразумения от 29.04.2022 и 01.09.2023 г., както и че със Заповед № 2268/ 07.11.2024 г. на
ответното дружество, считано от 12.11.2024 г., същото е било прекратено, чрез налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 и т. 7 КТ във вр. с чл.
126, ал.1, т.1 и т.7 КТ, поради неизпълнението на Заповед № 2203/ 18.10.2022, с която
Работодателят едностранно е преустановил режима на работа от разстояние. Не оспорва и че
размерът на уговореното основно трудово възнаграждение е бил 2 621,44 лв.
Оспорва възраженията на ищеца във връзка с процедурата за налагане на
дисциплинарното наказание. Посочва, че в поканата за даване на обяснение изрично е било
посочено, че същата се дава по повод неявяването на работа в периода 21.10 – 23.10.2024 г.
Представено е пълномощно в полза на Мария Г. от 20.08.2024 г., с което целят да докажат
наличието на представителна власт във връзка с изпращането на покани по чл. 193 КТ.
Изтъква се, че прекият ръководител на ищеца е положил усилия да се свърже с него във
връзка с неявяването му на работа.
Навеждат се твърдения, че заповедта за уволнение е законосъобразна, тъй като
съдържала всички законоустановени реквизити, била издадена от лице с представителна
власт – управителя на дружеството, като счита, че нарушението е достатъчно сериозно,
което обосновавало налагането на най-тежкото възможно дисциплинарно наказание. Твърди,
че възражението за нищожност на клаузата, която позволява работата от разстояние да бъде
преустановена едностранно от Работодателя, е неоснователно, доколкото същата била израз
на свободата на договаряне, уредена в чл. 107з, ал.6, т.2 от КТ. Счита, че разпоредбата се
явява специална по отношение на чл. 118 КТ, доколкото възможността за работа от
разстояние е предвидена по-късно във времето и представлява частен случай, в който е
допустима едностранната промяна, в случай че такава е предвидена в трудовия договор.
Посочва, че са били налице обстоятелства, които са обусловили нуждата от работа в офиса,
3
доколкото много често клиентите имали изисквания към конкретния начин, по който ще се
извършва работата.
Посочва, че причините, поради които служителят твърди, че не е можел да премине в
режим на работа в помещенията на работодателя са неотносими, доколкото е била налице
уговорка в индивидуалния му договор, като той е бил наясно, че възможността за работа от
разстояние може да отпадне във всеки един момент. Счита, че това, че служителят не е
гарантирал изпълнението на договорните си задължения, включително и чрез
подсигуряването на жилище в София, не би могло да оправдае неизпълнението на
заповедта. Ответникът сочи още, че ищецът не е потърсил и съдействие от страна на
Работодателя, нито е поискал да използва отпуск, докато уреди преместването си, като по
този начин е отказал да изпълни законното нареждане на работодателя си. С оглед на това,
счита, че нарушението е доказано, а процедурата за налагане на дисциплинарно наказание –
законосъобразна, и уволнението следва да бъде потвърдено.
Моли се първоинстанционният съд да отхвърли предявените от ищеца главен иск – за
обявяване на уволнението за незаконосъобразно и за неговата отмяна, както и акцесорните –
за възстановяване на работа и заплащане на обезщетение, като неоснователни и недоказани,
и да му бъдат присъдени направените в производството съдебни разноски.
В представено по делото писмено становище ищецът оспорва така наведените в
отговора на исковата молба твърдения за действителност на спорната клауза в
допълнителното споразумение, отнасяща се до възможността за едностранно изменение на
мястото на работа и прекратяване на работата от разстояние, и поддържа възражението за
нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че дори подобна
уговорка да би била допустима, то това би било само в случай че в договора бъдат изрично
уговорени конкретните обстоятелства, при настъпването на които смесеният режим на
работа да бъде преустановен и служителят да бъде задължен да престира труда си само и
единствено от офиса на работодателя. В противен случай не следвало да се допуска
едностранно изменение без съгласието на служителя.
В рамките на предоставения в съдебно заседание срок, и двете страни представят
своите писмени бележки. Ищецът – Ф. М. М., поддържа предявените обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, както и
наведените в рамките на съдебното производство доводи. Във връзка с възражението си за
липса на законно нареждане на работодателя да полага труд единствено от офиса, счита, че
разпоредбите на чл. 107з, ал. 2 и чл. 107, ал.6, т.2 от КТ предвиждат изричното уговаряне
между страните на условията, правата и задълженията, които възникват във връзка с
въвеждането на работа при смесен режим, вкл. и условията за прекратяването му, писмено, в
индивидуалния трудов договор. Разпоредбите не предвиждали възможност нито за изрично,
нито за мълчаливо отклонение от забраната за едностранно изменение на съдържанието на
трудовото правоотношение. С оглед обстоятелството, че така оспорената клауза (т. 3 от
Допълнителното споразумение от 29.09.2022 год. към Трудов договор № 2255/29.04.2022 г.)
ограничава възможността на служителя да даде съгласието си за изменение на договора,
намира същата за нищожна, поради противоречие с чл. 118 КТ, принципите за
добросъвестност и равнопоставеност на страните в трудовото правоотношение. Посочва
още, че не са посочени и никакви условия или конкретни обстоятелства, при които
работодателят да може да приложи предвиденото право едностранно и с еднодневно
предизвестие да прекрати смесения режим на работа, което поставя служителя в
неблагоприятно положение, при което не е информиран кога всъщност работодателят може
да преустанови режима. По тези съображения счита, че липсва валидна заповед на
работодателя за полагане на труд единствено в офиса.
Изтъква още, че по делото е било безспорно установено, че преустановяването на
смесения режим на работа не е свързано с технически причини за същото, а с изискване на
клиент. Също така, това обстоятелство не било посочено нито в заповедта, нито в друг
документ по делото. Счита, че изричното изявление на ответника потвърждава, че
служителят е можел ефективно да изпълнява задълженията си по длъжностната
характеристика и от разстояние, което било потвърдено от свидетеля А., както и от
обстоятелството, че непосредствено преди прекратяването на трудовото му правоотношение,
ищецът е получил „бонус изпълнение НПХ“ в размер на 120 лв.
4
Ищецът бил уведомил надлежно работодателя за съществуващите пред него пречки
за полагане на труд изцяло от офиса, като е изразил готовност да го извърши ако му бъде
осигурен „пакет за релокация“, който фирмата предлагала, което можело да се установи от
имейл от 17.10.2025г. и от показанията на св. М.. Посочва, че в отговор на това е бил
приканен да напусне. В периода, посочен в заповедта (21.10 – 23.10.2024г.) бил
неправомерно възпрепятстван да изпълнява трудовите си задължения, тъй като бил получил
нареждане да върне оборудването, а достъпът до работните системи бил спрян. Г-н М.
върнал оборудването чрез куриерска фирма, тъй като се притеснявал, че е възможно да бъде
ангажирана имуществената му отговорност.
Посочва, че твърденията на работодателя, че прекият ръководител на ищеца
безуспешно се е опитвал да се свърже с него, са останали недоказани, доколкото по делото е
била представена имейл кореспонденция от 22.10.
По делото е постъпила писмена защита и от ответника „...........“ ЕООД, с която
предявените искове са оспорени като неоснователни. Оспорват се направените от ищеца
възражения, като се посочва, че в поканата за даване на обяснения по чл. 193 КТ изрично е
бил посочен периодът, в който служителят не се е явил на работа (21.10-23.10), като били
налице всички изискуеми реквизити, а поканата била подписана от лице с представителна
власт. Посочва, че и Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание съдържала всички
изискуеми реквизити – нарушителят, нарушението, датата на извършването му, наказанието
и законовото основание за налагането му, както и подпис на лице, притежаващо
представителна власт – управителя на дружеството.
Оспорва направеното възражение за нищожност на т. 3 от Допълнителното
споразумение от 29.04.2022, като счита, че същата била изражение на възможността по чл.
107з, ал. 6, т.2 от КТ, както и че чл. 107з бил специален по отношение на чл. 118 КТ, като
едностранната промяна била допустима, в случай че е уговорена в индивидуалния трудов
договор, като в случая изрично бил уговорен ред, по който от режим на работа от разстояние
се преминава в режим на работа от помещенията на работодателя. Причините за това
можели да бъдат разнообразни, не само технически, а и такива, свързани със сигурността на
информацията или други бизнес мотиви. В настоящия случай, дружеството оказвало
техническа помощ на клиентите си – от комуникация с крайни потребители до техническа
поддръжка на софтуер, като проектите се възлагат от клиенти, които имат конкретни
изисквания към изпълнението на работата. Така отправеното нареждане за преустановяване
на работата от разстояние били следствие от многократно отправяни оплаквания от страна
на клиента, по отношение на качеството на извършваните дейности, поради което
работодателят целял едновременно да дисциплинира екипа и да повиши ефективността чрез
подсигуряване на по-добра комуникация и упражняване на пряк контрол върху работата на
служителите от страна на ръководството. Всички други служители от екипа на ищеца
откликнали на искането на работодателя и единствено той категорично отказал да полага
труд в офиса на работодателя.
Посочва, че помощните пакети за релокиране не се предоставяли на служители, които
живеят в страната, а единствено на чуждестранните служители, при пристигането им в
страната. Счита, че служителят няма правото да отказва да изпълни законните нареждания
на работодателя, а в случай че реши, че не желае да полага труд от помещенията на
работодателя, той разполагал със законовата възможност да прекрати трудовото си
правоотношение.
Съдът, като съобрази представените по делото доказателства, намери за
установено от правна и фактическа страна следното:
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства, следва да бъдат
отделени наличието на 1) съществувало между страните трудово правоотношение
възникнало по силата на трудов договор № 2255/ 29.04.2022 г., по силата на който ищецът е
заемал длъжността „Служител – запитвания с испански език“, с код по НКПД 42251001; 2)
че работодателят – „...........“ ЕООД, е издал Заповед № 2203/ 18.10.2024г., с която било
5
наредено ищецът да се яви на работа в офиса на Работодателя, находящ се в гр. София, ул.
„Никола Тесла“ №5, сграда BSR 2, като му било указано да върне предоставеното му за
работа от разстояние оборудване до 23.10.2024г., както и че считано от 21.10, достъпът му до
работните системи от дома ще бъде преустановен; и 3) че трудовото правоотношение е било
прекратено по силата на Заповед № 2258/ 07.11.2024г, подписана от управителя – Ф.Т., с
която на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл.
190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ, която заповед му била връчена чрез
куриер на 12.11.2024г. Не е спорно между страните и обстоятелството, че размерът на
трудовото възнаграждение, което било изплатено на ищеца за последния пълен отработен от
него месец – октомври 2024г., е 1300,14 лв., като при изчисляването му са били отчетени 7
дни „самоотлъчка“. Трудовото възнаграждение, заплатено на ищеца през септември 2024г.,
възлиза на 2495,42 лв., а основното месечно трудово възнаграждение, уговорено между
страните, е 2 621,44 лв.
Спорни между страните остават обстоятелствата относно валидността на клаузата от
Допълнителното споразумение, която дава възможност на Работодателя едностранно да
преустанови режима на работа от разстояние и да задължи Служителя да престира труда
само от офисите на дружеството в гр. София, като за целта отправи еднодневно
предизвестие, съответно – дали издадената заповед за преустановяване на смесения режим е
законна, дали са налице твърдените нарушения на трудовата дисциплина и дали
уволнението е законосъобразно извършено.
По делото е представен процесният трудов договор № 2255/ 29.04.2022г., сключен
между г-н М. и „...........“ ЕООД, в който като място на работа е посочено, че „работникът е
длъжен да се явява … в предприятието на работодателя, намиращо се в гр. София, както и
на други места, когато това следва от характера на работата“. Представено е още и
Допълнително споразумение от същата дата – 29.04.2022 г., по силата на което е бил въведен
смесен режим на работа, на основание чл. 107з, ал.6, т.1 от КТ – за работа от помещенията
на работодателя и от разстояние - в България, като е предвидена възможност Служителят да
работи „от което и да е друго място, снабдено с подходящо и достатъчно техническо и
комуникационно оборудване, позволяващо регулярното престиране на работната сила на
Служителя в рамките на определеното за него работно време, както и своевременното
предоставяне на резултатите от неговия труд в полза на Работодателя, по надлежен и
сигурен начин“. В Преамбюла е уточнено, че „характерът на работата позволява тя да бъде
извършвана еднакво ефективно и в пълен обем от различни географски местоположения,
вкл. от дома на Служителя, а не задължително в помещенията на Работодателя в гр. София“.
В т. 2 от Допълнителното споразумение е уредено, че „доколкото работодателят не определи
друго, в издаден за целта свой писмен акт, Служителят има право сам да решава дали ще
работи в помещенията на Работодателя, или от разстояние“. Ответното дружество не
оспорва твърдението на ищеца, че макар и точен адрес, от който Служителят да извършва
работата си не е посочен в Допълнителното споразумение, Работодателят е бил уведомен за
мястото, от което ще бъде престиран трудът, а именно - обл. Варна, общ. Долни Чифлик, с.
Юнец, Комплекс Woodland, къща № 10 (9109), а същото се явява житейски логично и
доколкото Работодателят е изпратил по куриер необходимото оборудване и не оспорва, че до
момента на преустановяване на режима, допускащ работа от разстояние, служителят е
изпълнявал задълженията си от вкъщи. В т.3 от същия анекс е предвидено правомощието на
Работодателя едностранно и незабавно да преустанови въведения режим на работа и да
задължи Служителя да работи единствено в помещенията на Работодателя, като го уведоми
за това един ден преди това.
Със Заповед № 2203/18.10.2024г. е наредено на ищеца, че след получаването на
същата на служебния си имейл, следва, считано от 21.10.2024г. да се яви в офиса на
Работодателя, находящ се в гр. София, ул. „Никола Тесла“ №5, сграда BSR 2, като е
посочено, че в случай на неизпълнение на Заповедта и неявяване без представяне на
оправдателен документ за отсъствието, поведението му ще се счита за тежко нарушение на
трудовата дисциплина. Указано е още, че достъпът до системите за работа от разстояние ще
бъде преустановен от 21.10 и за да продължи да изпълнява трудовите си задължения, следва
да се яви в офиса на Работодателя, а предоставеното оборудване за работа от вкъщи следва
да бъде върнато в срок до 23.10.2024г., неизпълнението на което щяло да се счита за
6
неправомерно задържане на чужда собственост. Основанието, посочено в Заповедта, е чл. 4
от процесния трудов договор.
Била отправена Покана за даване на писмени обяснения с изх. № 2243/ 23.10, по
смисъла на чл. 193, ал. 1 от КТ, с която ищецът е поканен в срок от три работни дни да даде
обяснения във връзка с неизпълнението на връчената по имейл Заповед от 18.10.2024г. и
неявяването си на работа в офисните помещения на Работодателя, в два или повече
последователни дни, в периода 21.10 – 23.10.2024г. В Поканата е посочено, че прекият
ръководител на г-н М. бил направил многобройни неуспешни опити да се свърже с него,
както и че не е бил представен документ, обосноваващ фактическата неспособност за
връщане в офисните помещения. За периода не бил заявен и одобрен платен или неплатен
годишен отпуск.
Със заповед № 2258 от 07.11.2024г., на ищеца - Ф. М. е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“, като е посочено следното основание: чл. 195 във вр. с чл. 194 във вр.
с чл. 193 във вр. с чл. 188, ал. 1, т.3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т.2 и т.7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1
и т.7 и чл. 126, ал. 1, т.1 и т.7 от КТ. В мотивите на Заповедта за уволнение е посочено, че в
неизпълнение на Заповед № 2203/ 18.10.2024 г. служителят не се е явил на работа в два или
повече последователни дни – в периода 21.10 – 06.11.2024 г. Отбелязано е, че служителят е
бил поканен да даде писмени обяснения, на основание чл. 193 от КТ в срок от 3 работни дни
от получаването на поканата, която му била връчена на домашния му адрес, чрез куриерска
фирма, на 24.10.2024 г., в който срок служителят не представил писмени обяснения и
документи, оправдаващи отсъствието му от работа. С поведението си служителят бил
извършил грубо нарушение на трудовата дисциплина с правна квалификация чл. 190, ал.1,
т.2 и т.7 от КТ във вр. с чл. 187, ал.1, т.1 и т.7 и чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 от КТ. Трудовото
правоотношение било прекратено на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ. Между страните е
безспорно, че Заповедта за уволнение е подписана от управителя на „...........“ ЕООД – Ф.Т., а
заповедта е била връчена на ищеца на 12.11.2024 г. чрез куриер.
От показанията на св. М. М. – съпруга на ищеца, се установява, че преди да се
запознае с ищеца тя също е била служител на „...........“, на длъжност „съпорт специалист“ –
помагала е на клиенти, които имат проблеми с даден софтуер или хардуер. Посочва, че г-н
М. е работил от вкъщи, от с. Юнец, област Варна, през цялото време. През октомври 2024 г.
му съобщили, че трябва да ходи в офиса всеки ден, но го уволнили, тъй като това било
невъзможно, предвид разстоянието. Ситуацията била обсъдена по телефона с тийм лидера
му, като ищецът имал желание да работи от офиса, но за целта поискал компанията да му
съдейства с подслон, но получил само линк към сайт, в който да си търси жилище. След като
достъпът му до системите бил преустановен от работодателя, върнал оборудването, като
тийм лидерът му поискал изрично потвърждение, че го е изпратил. Посочва, че ищецът е
водил разговори за съдействие с настаняване в хотел с тийм лидера и други лица, като тя,
като бивш служител, знае, че подобен тип подкрепа е обичайна практика на компанията при
прехвърляне.
Съдът кредитира показанията на св. М., като отчита обстоятелството, че същата
живее на съпружески начала с ищеца. Въпреки това обаче, показанията са последователни
и логични и не противоречат на останалите, събрани по делото доказателства. Твърдението
за предоставяне от страна на дружеството на пакети за релокиране, макар и нововъведено
в производството, не се оспорва и от свидетеля на ответника, който потвърждава, че такива
са били предоставяни, но само на новопостъпили на работа лица, най-вече на чужденци.
Св. А. сочи в показанията си, че към момента на прекратяването на трудовото
правоотношение на ищеца е бил негов пряк ръководител. Тогавашният проект бил свързан
със съдействие на потребители в голяма социална медийна платформа. Сочи, че режимът на
работа се е променил в присъствен през втората половина на 2024г., тъй като клиентът не
бил доволен от работния процес и било изразявано недоволство към дружеството –
ответник. Твърди, че на ищеца и на целия екип било съобщено за предстоящата промяна
още през първата половина на септември, чрез имейл от мениджър по операциите. След това
и преките ръководители на екипите го съобщили на служителите. Посочва, че няколко пъти
е говорил с ищеца по темата, като комуникацията им започнала първата седмица, след като
било съобщено на екипа. Посочва, че реакцията на ищеца се изразявала в категоричен отказ
да идва в гр. София. Показанията на свидетеля съдържат твърдения, че и по отношение на
7
конкретния служител се е очаквало работата на място да окаже положително влияние, тъй
като работата му можела да се проследява, отделните агенти да си помагат взаимно и да им
бъде указвана помощ. По отношение на споменатите от св. М. пакети за релокиране,
посочва, че доколкото му е известно, такива са предоставяни само на новонаети служители,
които се местят от чужбина в България, а случаят на ищеца не бил такъв и промяната в
мястото на работа му била съобщена достатъчно рано. Посочва, че още през втората
половина на август била направена среща с ищеца по темата и тъй като ищецът отказвал да
работи от офиса, отнесъл въпроса към мениджъра. Комуникацията продължила и г-н М.
продължил да отказва да работи от офиса. През октомври колегите от екипа му вече
работели от офиса и затова било взето решение да формално да бъде издадена заповед, с
която да бъде задължен да работи от офиса, като му било дадено предизвестие от три
календарни дни. Издадена била обратна разписка, че документът е бил получен от ищеца. В
понеделник ищецът върнал оборудването. Свидетелят посочва, че след връщането на
техниката, служителите от човешки ресурси са правили опити да се свържат с г-н М., но не
знае как е протичала комуникацията. Две или три седмици след като той спрял да работи,
било прекратено и трудовото правоотношение.
Съдът кредитира и показанията на св. А., доколкото обстоятелството, че същият се
намира в трудово правоотношение с ответника не е основание показанията му да бъдат
дискредитирани, но следва да бъде направена преценка, с оглед всички доказателства по
делото. След направена преценка, първоинстанционният съд намира, че показанията не
следва да бъдат кредитирани в частта, в която свидетелят твърди, че информацията за
преустановяването на работата от разстояние била съобщена на ищеца и на другите му
колеги още през септември, а издадената през октомври месец била само формалност, което
не се установява от никое от останалите доказателства по делото, както и в частта, че срещи
във връзка с това са били правени още през август и въпросът бил отнесен към мениджъра,
доколкото това твърдение създава вътрешно противоречие в показанията на свидетеля,
който вече е посочил, че предстоящата промяна в режима на работата е била съобщена на
служителите едва през първата половина на септември.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
По иска с правна квалификация чл. 344, ал.1, т. 1 КТ:
Правото на уволнение на работника или служителя по своята правна същност
съставлява преобразуващо субективно право, принадлежащо на работодателя, което води до
прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 335 КТ това право се упражнява
чрез едностранно волеизявление в писмена форма. Основанията за прекратяване на трудовия
договор от страна на работодателя представляват изчерпателно изброени в закона
юридически факти, възникнали след учредяването на трудовото правоотношение.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест при трудов спор
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с предмет законосъобразността на наложено дисциплинарно
наказание "уволнение", ищецът носи тежестта да докаже съществуването на трудово
правоотношение между страните и налагането на дисциплинарно наказание, което оспорва, а
изцяло в тежест на ответника - работодател, е да докаже, че е спазена процедурата по
налагане на дисциплинарното наказание, както следва: с мотивирана писмена заповед, в
която вменените нарушения на трудовата дисциплина са конкретизирани с обективните си и
субективни признаци от компетентния орган и в сроковете по чл. 194 КТ, че от ищеца са
поискани обяснения във връзка с извършените нарушения и същите са били оценени при
налагане на наказанието, както и че ищецът е извършил вменените със заповедта за налагане
на дисциплинарното наказание нарушения, а също и че при налагане на наказанието
работодателят е съобразил тежестта на нарушението и поведението на ищеца (Решение по
гр. дело № 1036/2016 г. на ВКС IV г. о., решение по гр. дело № 795/2014 г. на ВКС, IV г. о).
Установяването на законосъобразността на уволнението е в доказателствена тежест
на работодателя- ответник, който следва при условията на пълно доказване да установи в
процеса наличието на посочените законови предпоставки. Ищецът трябва да посочи всички
факти, които отричат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя да
уволни работника/служителя, а ответникът- всички факти, които пораждат това право или
8
имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на
обстоятелства, които не са били посочени от ищеца в исковата молба. Непосочени пороци на
заповедта за уволнение не могат да се въвеждат в предмета на спора от съда, тъй като по
този начин ще се наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес и
съдът ще се произнесе извън фактите и обстоятелствата, с които е бил сезиран (в този
смисъл са Решение № 92/ 14.04.2016г. по гр.д. № 4515/ 2015г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
174/ 13.10. 2016г. по гр.д. № 659/ 2016г. на ВКС, III г.о.; Решение № 23/ 02.02.2016г. по гр.д.
№ 4553/ 2015г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 160/ 01.06.2016г. по гр.д. № 222/ 2016 г. на ВКС,
IV г.о.).
Съгласно чл. 192, ал. 1 от КТ, дисциплинарните наказания се налагат от работодателя
или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции, или от друг орган,
оправомощен със закон. Съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание се посочва твърдяното нарушение и кога е извършено същото.
Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание следва да бъде ясно мотивирана и да
са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на
извършването му. Важно е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за
същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото
правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината,
поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши
проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно (Решение №
78 от 11.04.2018 г. по гр. дело № 1835/2017 г. на IV ГО на ВКС).
Необходимото съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно
наказание, по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението – кога
и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението за мотивиране на заповедта за
уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на
наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания
работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при
обжалване на наложеното наказание. Следователно, достатъчно е нарушението на трудовата
дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин, включително
и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи, като по този начин работникът
или служителят да узнае за фактическите и правните основания за налагане на наказанието,
за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред. Когато изложените мотиви
са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията
на чл. 195, ал. 1 КТ (в този смисъл: Решение № 676 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г.
о., ГК, Решение № 339 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение
№ 213 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК).
Първоинстанционният съд намира, че в настоящия случай в процесната заповед
отговаря на законоизискуемите реквизити и отговаря на установените изисквания за
мотивиране - изрично е било посочено, че дисциплинарното наказание се налага във връзка
с обстоятелството, че служителят не е явил на работа в два или повече последователни дни,
като е посочен и конкретният период на извършване на нарушението, а именно 21.10 –
06.11.2024г. Между страните не е спорно обстоятелството, че същата е издадена и подписана
от лице, притежаващо представителна власт – управителя на дружеството. Работодателят е
посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвеждат описаните нарушения – чл.
195 във вр. с чл. 194 във вр. с чл. 193 във вр. с чл. 188, ал. 1, т.3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т.2 и
т.7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 и т.7 и чл. 126, ал. 1, т.1 и т.7 от КТ.
С оглед направените от ищеца възражения, следва да бъде посочено, че евентуалното
несъответствие между описаните нарушения и правната им квалификация само по себе си
не води до незаконност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, а е от
значение за това дали визираните деяния принципно представляват нарушение на трудовата
дисциплина, обосноваващо налагането на дисциплинарно наказание. Нарушенията,
посочени в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, се отнасят до правния режим на работното
време. Те се свеждат до пълно неизпълнение /неявяване на работа/ - каквото е налице в
случая, или частично неизпълнение /закъснение за работа, преждевременното й напускане,
неуплътняване на работното време/ на основното задължение на работника или служителя
9
да бъде на разположение на работодателя през определеното работно време за изпълнение
на съответната работа – чл. 126, т. 1 и 3 КТ. Неизпълнението на определена работа по
смисъла на чл. 187, ал.1, т. 3 КТ е съществено нарушение на трудовата дисциплина. Това
нарушение поначало се осъществява чрез бездействие. Съществен елемент на трудовата
дисциплина е задължението на работника или служителя да се подчинява на законните
нареждания на работодателя – чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ вр. с чл. 126, т. 7 КТ/.
Спазени са и сроковете за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 КТ –
твърдяното нарушение е неявяване на работа в периода 21.10 – 06.11.2024г., а заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание е издадена на 07.11.2024г.
На следващо място, видно е от разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя
акцент на задължението на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително
изслушване или приемане на писмени обяснения от работника или служителя. Достатъчно е
по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е
необходимо да са посочени обективните и субективни елементи на изпълнителното деяние
или правната му квалификация. Целта на предварителното изслушване или приемане на
писмени обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред
субекта на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни
нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно
упражнено. За да изпълни това свое задължение работодателят следва да покани служителя
да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата следва да
достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл. 193, ал. 1 КТ. В
настоящото производство е безспорно, че към ищеца е била отправена Покана за даване на
писмени обяснения с изх. № 2243/ 23.10, по смисъла на чл. 193, ал. 1 от КТ, с която е бил
поканен в срок от три работни дни да даде обяснения във връзка с неизпълнението на
връчената по имейл Заповед от 18.10.2024г. и неявяването си на работа в офисните
помещения на Работодателя, в два или повече последователни дни. Не са направени
възражения, че подобни писмени обяснения са били представени в срок, но следва да бъде
отбелязано, че съгласно чл. 193, ал.3 от КТ, в случай че обясненията на работника или
служителя не са били изслушани или дадени по негова вина, това не води до незаконност на
уволнението.
С оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице
нарушения в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание, като процесната
заповед съдържа всички изискуеми реквизити.
В настоящия случай обаче това обстоятелство не е достатъчно, за да бъде направен
обоснован извод, че уволнението е законосъобразно, доколкото между страните остава
спорно дали нареждането на работодателя, което не е било изпълнено от служителя и
това неизпълнение е довело до налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, е
било законно. Направено е възражение за нищожност на клаузата по т.3 от Допълнителното
споразумение, предоставяща възможност на работодателя да преустанови смесения режим
на работа и задължи ищеца да работи само от офиса в гр. София, като му отправи
еднодневно предизвестие за това.
С процесното Допълнително споразумение е бил въведен смесен режим на работа,
на основание чл. 107з, ал.6, т.1 от КТ, като е предвидена възможност служителят да престира
работната си сила от което и да е друго място, снабдено с подходящо и достатъчно
техническо и комуникационно оборудване. В Преамбюла е уточнено, че смесеният режим
на работа е въведен с оглед обстоятелството, че „характерът на работата позволява тя да
бъде извършвана еднакво ефективно и в пълен обем от различни местоположения,
вкл. от дома на Служителя“. В само споразумение изрично е посочено, че с него се
изменя мястото на работа по взаимно съгласие с работника.
Легална дефиниция на работата от разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 107з
от КТ - форма за организиране на работа, изнесена извън помещения на работодателя,
извършвана по трудово правоотношение чрез използването на информационни технологии,
която преди изнасянето е била или би могла да бъде извършвана в помещенията на
работодателя. Ал. 2 посочва като белег на работата от разстояние нейния доброволен
характер, с оглед на което за извършването е необходимо съгласието на служителя и
10
работодателят не може едностранно и против волята на служителя да му налага
извършването на работа от разстояние. Условията и редът за осъществяването ,
включително възможности и условия за преминаване от работа от разстояние към работа в
помещенията на работодателя, се уговарят в колективен или в индивидуален трудов
договор. Следователно режимът на работа от разстояние при условията на чл. 107з КТ и сл.
предполага постигането на взаимно съгласие на страните по трудовото правоотношение,
като нито за работодателя, нито за работника този режим на изпълнение на трудовите
задължения не може да бъде наложен от насрещната страна.
При смесения режим на работа, който е договорен изрично като място на работа по
взаимно съгласие, няма право работодателя произволно да го изменя. Това очевидно
нарушава договорна свобода и императивната норма на чл.118 КТ. Още повече без причини
по своя преценка и само с 1 ден предизвестие, това очевидно наранява добрите нрави. Води
до извод, че такава уговорка по този начин заложена е нищожна, тъй като засяга значителна
степен правата на работника. Още повече съдът взе предвид обстоятелства, което са
известни на работодателя, че работника работи от село близо да град варана и там се
устроил, като няма връзка с град София и очевидно за 1 ден не може да намери кака да
промени начина си на живот и да се преустрои. В тази връзка и работодателят нито е
предложил нито е оказал и минимална подкрепа, което се установява от свидетелските
показания по далото.
Разпоредбата на чл. 118, ал.1 КТ установява принцип за недопустимост на
едностранното изменение на трудовото правоотношение и гарантира съществуването
му с действително уговореното между страните съдържание. Един от тези елементи е
мястото на работа, така както страните по взаимно съгласие в договора са го определили.
Забраната за едностранно изменение на трудовото правоотношение, както от работодателя,
така и от работника, намира приложение при всички видове трудови правоотношения,
независимо от основанието за възникването им. Съдържанието на посочения принцип на
стабилност се изразява в недопустимостта на промяната на който и да е от елементите на
трудовото правоотношение на база волята само на едната страна, без да е налице
предоставено писмено съгласие от другата страна. Чл. 118, ал. 2 КТ въвежда изключение -
не е налице изменение на съдържанието на трудовото правоотношение при незначителни
промени, като например промяна на работното място, но само в рамките на помещенията на
работодателя, а не и при надомната работа или работата от разстояние. Недопустими
остават изменения, които влияят на съществените елементи на трудовото правоотношение,
каквото е мястото на работа, относимо към процесния случай.
Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 КТ, работодателят или работникът или
служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото
правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона. Предвидено е и едно
изключение - едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от
страна на работодателя. Всяко друго изменение на уговорките в трудовия договор, в
т.ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска,
трудовото възнаграждение и начина и периодичността на плащането му ,
продължителността на работното време и пр. може да бъде изменено по взаимно,
изразено писмено съгласие на страните по трудовото правоотношение /така Решение
№ 216 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 724/2011 г., IV г. о., ГК/. Именно нормата на
чл. 119 КТ допуска промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, но с
писмено съгласие между страните. Това разрешение кореспондира на общото
изискване за писмена форма на трудовия договор, закрепено с разпоредбата на чл. 62
КТ. В този смисъл - решение № 765/11.01.2011г. по гр.д. № 228/2010г., ІІІ г.о. на ВКС,
решение № 376/26.10.2011г. по гр.д. № 1405/2010г., ІV г.о. на ВКС, решение №
344/29.11.2011г. по гр.д. № 1407/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 95/18.04.2012г. по
гр.д. № 1604/2010г., ІV г.о. на ВКС. В случая допълнителното споразумение може да се
измени по взаимно писмено съгласие, каквото в случая липсва.
Следва да се посочи, че е налице изменение на мястото на работа когато то като
алтернативно дефинирано става едностранно опредено от работодателя. В този смисъл
всички клаузи в допълнителното споразумение, които извън законовите основания дават
право такова на работодателя са нищожни.
11
Установената в чл. 188, ал. 1 КТ забрана съставлява обща императивна норма,
която се прилага във всички хипотези, освен когато със закон е предвидено друго - в този
смисъл едностранно изменение на трудовото правоотношение е допустимо единствено
когато редът и условията за извършването му са уредени в закон, но не и по реда на
колективното договаряне, нито по индивидуално споразумение на страните по трудовото
правоотношение. Всяка уговорка в противен смисъл би била нищожна като противоречаща
на принципа на стабилност и на императивните разпоредби на Кодекса на труда - чл. 50, ал.
1 и чл. 74, ал. 1 КТ.
Един от съществените елементи на трудовото правоотношение е мястото на
работа, което определя пространствените граници на изпълнението на трудовата функция
на работника. Съгласно чл. 66, ал. 3 КТ за място на работата се смята седалището на
предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не
следва от характера на работата. В отклонение от принципа за неизменност на елементите
на трудовото правоотношение законът допуска в определени случаи работодателят да
измени едностранно мястото на работа. Основанията за изменение обаче са numerus clausus
- те са изчерпателно изброени в Кодекса на труда и е недопустимо тяхното
разширяване, включително и при постигнато взаимно съгласие между страните. В този
смисъл проф. С.,Кр. Трудово право специална част. Дял I, индивидуално трудово
право,с.134.
По силата на чл. 120 КТ мястото на работа може да бъде изменено едностранно от
работодателя в случаите, когато е налице изменение в трудовата функция - при
производствена необходимост, престой или при други непреодолими причини.
С оглед на гореизложеното, оспорената клауза на т.3 от Допълнителното
споразумение, която предвижда промяната в мястото на работа на служителя да бъде
извършвана едностранно и по инициатива на работодателя, което ограничава възможността
на служителя да даде съгласието си за изменение на договора, действително противоречи на
императивната норма на чл. 118 КТ, а възражението на ищеца се явява основателно –
процесната клаузата в Допълнително споразумение е нищожна противоречие със закона.
Доколкото в процесното Допълнително споразумение не са посочени никакви
условия или конкретни обстоятелства, при които работодателят да може да приложи
предвиденото право едностранно и с еднодневно предизвестие да прекрати смесения режим
на работа, следва да бъде направен анализ дали не е налице някоя от изчерпателно
посочените хипотези, в които е допустимо едностранното изменение на съдържанието на
трудовото правоотношение – мястото и характера на работата, без да е необходимо
съгласието на служителя. Такава промяна може да се осъществи при наличието на
предвидените в закона предпоставки – производствена необходимост и престой /ал. 1/ и
граници с оглед личността на работника или служителя – не може да му се възлага работа,
която не съответства на неговата квалификация или която неговото здравословно състояние
не може да понесе /ал. 2/. Разпоредбата на чл. 120, ал. 3 КТ предвижда още едно основание
за едностранна промяна от работодателя на характера на работата– наличието на
непреодолими причини. На първо място, производствената необходимост се изразява във
временен недостиг на работна сила за изпълнение на определени важни задачи, което налага
временното разместване на работниците и служителите (например от едно поделение – цех,
производство и др., определено в трудовия договор – в друго поделение) и/или промяната в
характера на работата им (например работникът монтьор временно да изпълнява и
функциите на шофьор във вътрешнослужебния транспорт). Подобна промяна на мястото на
работа обаче следва да се извършва само в рамките на същото населено място, в което
служителят стандартно извършва дейността си и е допустимо за най-много 45 календарни
дни в рамките на една календарна година, които могат да бъдат използвани от работодателя
наведнъж или на няколко пъти. При анализ на процесната ситуация, може да бъде направен
извод, че не са били налице предпоставките за прилагане на изключението поради наличието
на производствена необходимост.
На следващо място, едностранно изменение на мястото на работа е допустимо и в
случай на престой - при преустановяване на работата поради наличието на
организационно-технически причини - повреда на машини, недостиг на суровини, енергия,
което води до бездействие на работниците и служителите, заети на съответното работно
12
място. Необходимостта производствената и/или служебната дейност да продължат, налага
провеждането им на друго място, на което не са налице подобни пречки, но следва да е в
същото населено място. Следователно, доколкото не са налице данни в случая да е доказан и
престой като обективно трайно състояние, обявено с надлежен акт от работодателя,
едностранното изменение не би могло да бъде оправдано и на това основание. Не на
последно място, ал.3 предвижда възможност за едностранна промяна от работодателя и при
наличието на непреодолими причини, които създават извънредна обстановка в
предприятието и са израз на непреодолима сила (на форсмажорни обстоятелства), напр. при
настъпването на природни бедствия (земетресения, пожари, производствени аварии, снежни
лавини, бури, епидемии и др. под.). В тази хипотеза се налага работодателят да използва
наличните работници и служители за посрещане на нововъзникналите обстоятелства и
извършването на спасителни, възстановителни, ремонтни и други подобни дейности, за да се
защитят висши ценности, като животът и здравето. В настоящия случай, ответникът нито
твърди, нито установява съществуването на непреодолими причини, по смисъла на чл. 120,
ал. 3 КТ. Следователно, не са били налице изчерпателно предвидените изключения, при
които е допустимо едностранното изменение на мястото на работа на служителя.
В заключение на направения анализ, може да бъде направен извод, че макар и да не
са допуснати нарушения в самата процедура по налагане на дисциплинарно наказание и
заповедта да е съдържала изискуемите реквизити, уволнението се явява незаконосъобразно и
като такова – следва да бъде отменено, доколкото е липсвало законно нареждане (заповед)
на работодателя, с което ищецът да бъде задължен да полага труд единствено от офиса
на работодателя.
В този смисъл изрично проф. С., Кр. Трудово право специална част. Дял I,
индивидуално трудово право,с.126, която сочи че една от най –важните гаранции за
работника е, че при незаконосъобразна заповед, а именно такава е процесната заповед, с
което се иска да се измени едностранно на мястото на работа, работникът има законно право
да откаже да я изпълни и срещу него няма негативни последици.
По тази причина съдът приема, че в случая дисциплинарно нарушение няма, тъй като
работника е отказал законно да престира труд, което е изискано от работодателя с незаконна
заповед на място на работа, което е различно от договореното между страните.
По тези съображения, искът с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ:
След като обуславящият иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за
признаването на уволнението за незаконосъобразно и неговата отмяна е основателен, следва
да бъде уважен и обусловеният от него конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението работа.
От трудовия договор и допълнителните споразумения към него, сключени между страните
по делото, се установява наличието на безсрочно трудово правоотношение, поради което
ищецът следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност "Служител –
запитвания с испански език", с код по НКПД 42251001.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ:
Съобразно нормата на чл. 225, ал. 1 КТ, при незаконно уволнение работникът има
право на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за
времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но не повече от шест
месеца. По делото е установен първият елемент от фактическия състав за уважаването на
иска – незаконност на уволнението. За доказване на втория елемент от фактическия състав
на акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, а именно обстоятелството, че
поради това уволнение служителят е останал без работа, пред първоинстанционния съд е
извършен оглед на трудовата книжка на ищеца в открито съдебно заседание, при което е
констатирано, че след извършеното уволнение ищецът е останал без работа и не са
извършвани записвания, отбелязвания и попълвания на следващите страните от трудовата
книжка към датата на проведеното заседание. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал.1 от КТ,
обезщетението за оставане без работа е равно на размера на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за периода, през който същият е останал без
13
работа поради незаконното уволнение, но за не повече от 6 месеца, изчислено на база
размера на последното получено възнаграждение за месеца, предхождащ месеца на
уволнението, размерът на същото се явява последният елемент на фактическия състав на
акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. В тази връзка по делото са
представени фишове за работна заплата, съдържащи данни за възнаграждението на ищеца
през месец септември и през месец октомври 2024г. Доколкото, видно от фиша за работа
заплата за последния отработен месец – октомври 2024г., работодателят е извършил
корекция във възнаграждението, като е отчел 7 дни самоотлъчка, а по делото беше
установено, че не е било налице валидно нареждане за явяване на работа в офиса на
работодателя, както и че достъпът до системите за работа от разстояние е бил спрян и за
ищеца е била налице обективна пречка да полага трудова дейност в този период, при
изчисляването на обезщетението за оставане без работа следва да бъде взето предвид
брутното възнаграждение, посочено във фиша за м. септември, а именно – 2726,30 лв.
Същото се установява и от изричното отбелязване в трудовата книжка на ищеца. С оглед
изложеното, искът по чл. 344, ал.1, т.3 КТ се явява основателен в пълен размер и на ищеца
се полага обезщетение за 6-месечния период, считано от датата на връчване на заповедта за
уволнение – 12.11.2024г. до 12.05.2025г., в общ размер на 16 357, 80 лв.
По разноските:
При този изход на спора по делото, право на разноски възниква в полза на ищеца.
Съобразно правилата на чл. 78 ГПК, и доколкото ищецът е представил в срок списък по чл.
80 от ГПК, съдът намери, че следва да присъди разноски на ищеца в размер на 1200 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на ............ М. М., ЕГН: ............, с адрес: обл. Варна, общ. Долни Чифлик, с.
Юнец, Комплекс Woodland, къща № 10, извършено със Заповед № № 2258 от 07.11.2024г. на
управителя на ответното дружество – Ф.Т., на основание чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с
чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ - поради неявяване на работа в два или повече последователни дни.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, ............ М. М., ЕГН: ............, с
адрес: обл. Варна, общ. Долни Чифлик, с. Юнец, Комплекс Woodland, къща № 10, на
заеманата до уволнението длъжност "Служител – запитвания с испански език", с код по
НКПД 42251001 в „...........“ ЕООД.
ОСЪЖДА „...........“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Слатина“, ж.к. „Христо Смирненски“, ул. „Никола Тесла“ № 5,
представлявано от управителите – Е.Л.П., А.У.Ф., Д.Л.М. и Ф.Ш.Р.Т., да заплати на ............
М. М., ЕГН: ............, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, сумата от 16
357,80 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 12.11.2024 г. до
12.05.2025 г.
ОСЪЖДА „...........“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Слатина“, ж.к. „Христо Смирненски“, ул. „Никола Тесла“ № 5, да заплати на
............ М. М., ЕГН: ............, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 200 лв.,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ДОПУСКА НЕЗАБАВНО изпълнение на решенето в следната част ОСЪЖДА
„...........“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление: гр. София, район
14
„Слатина“, ж.к. „Христо Смирненски“, ул. „Никола Тесла“ № 5, представлявано от
управителите, да заплати на ............ М. М., ЕГН: ............, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. чл. 225, ал. 1 КТ, сумата от 16 357,80 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа за периода от 12.11.2024 г. до 12.05.2025 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15