Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 17.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното
от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14411 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №24171/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, е
признато за установено по предявения от С.К.Ж. срещу К.Х.К. иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС, че правото на ползване на К.Х.К.,
запазено с нотариален акт №60 от 29.06.2009 год., т.І, рег.№2978, нот.дело
№53/2009 год. на нотариус А.И., с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид.ч. от
апартамент №2, находящ се в гр.София, ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с
идентификатор 68134.1600.563.1.2, е погасено поради неупражняването
му в период от време по-дълъг от 5 години и е отхвърлен предявения от С.К.Ж.
срещу К.Х.К. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС
за признаване за установено, че правото на ползване на К.Х.К., запазено с
нотариален акт №58 от 29.06.2009 год., т.І, рег.№2794, нот.дело №51/2009 год.
на нотариус А.И., с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от
апартамент №25, находящ се в гр.София, ж.к.“*******с идентификатор
68134.705.330.1.25, е погасено поради неупражняването му в продължение на
повече от 5 години, като ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 589.92 лв., а
ищцата е осъдена да заплати по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от
333.77 лв., представляваща държавна такса и сумата от 5 лв., представляваща
такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск по чл.
124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС, е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата С.К.Ж.. Жалбоподателката поддържа,
че неправилно СРС бил приел, че ответникът бил запазил фактическото положение
на ползване, доколкото разполагал с ключ за процесния апартамент №25, който
обитавал преди, докато бил в брак с майката на ищцата и не бил възпрепятстван
да го посещава. Ответникът притежавал ключ за имота, доколкото в предходен
период го обитавал в качеството му на член на семейството, което качество обаче
бил загубил след развода. Т.е., това не било нововъзникнало след дарението
обстоятелство, което да отразява намерението на ответника, а продължаващо
състояние от преди. Това състояние не сочело на действия на ответника по
упражняване на правото му на ползване. На следващо място, няколкократното
годишно посещаване на жилището от ответника, което било описано в показанията
на разпитаните свидетели, сочело на две важни обстоятелства – той посещавал
имота в качеството му на гост, по конкретен повод – празник на неговата дъщеря,
а не в качеството на ползвател, за задоволяване на свои нужди; а мотив за
посещенията била отправена покана, а не лично независимо решение, взето от него
като титуляр на вещно право на ползване. Обстоятелството, че същият напускал
жилището веднага след приключване на празненството и не оставал да преспива или
да го ползва за други свои нужди, потвърждавало извода, че както действията,
така и намеренията му през процесния период не били обвързани или провокирани
от правото му на ползвател на дарените идеални части. Съображенията на СРС за
влошените отношения между бившите съпрузи били несъстоятелни и неотносими.
Следователно по делото не било установено постоянно обитаване от страна на
ответника на процесното жилище, действия, чрез които да е упражнявал под
каквато и да било форма фактическо или право използване на имота като например
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, извършване на дейности, свързани с ежедневния
бит, стопанска дейност и пр. На следващо място сочи, че по делото нямало
доказателства за предоставяне на ползването на имота на друго лице под формата
на наем, заем за послужване или че това право се упражнява от ответника чрез
другиго – липсвали данни за установени договорни отношения между страните. Изгубването
на правото на ползване поради неупражняването му настъпвало обективно, от
момента на изтичане на законно определения срок. Единствено прогласяването на
това състояние зависело от активността на правоимащата страна, без същото да е
елемент от фактическия състав на правото, а съставлявало процесуално средство
за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на
изтичане на законовия срок. Без значение било, че ответникът навеждал твърдения
за отдаване на процесните идеални части от имота за ползване чрез послужване
едва през м.март 2016 год. – в нотариална покана. Още повече, че в отговора на
тази покана ищцата отричала твърдяната от ответника невъзможност за ползване на
идеалните части като аргумент за получаване на обезщетение и изразявала
готовност както занапред, а и дотогава, да предостави на ответника половината
за ползване. Правото на ответника не било отричано и не било препятствано, но
същото не било упражнявано. За погасяването на правото на ползване било
необходимо същото да е упражнявано през период от 5 години. Усещането, че
бившият собственик си е запазил правото на ползване, не било достатъчно, ако
липсвало самото ползване. Не било необходимо някой да признава, отрича или
оспорва това право. Основанието, въведено от закона като меродавен факт, било
фактическото действие по ползване, освен ако нещо пречело на това, но такива
обстоятелства не били установени по делото. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Ответникът по жалбата К.Х.К. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищцата част.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника К.Х.К.. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно СРС бил приел, че по делото нямало данни, че ответникът е упражнявал
лично или чрез трето лице фактическа власт върху процесния апартамент №2. Този
извод противоречал на показанията на свидетелката К., която била заявила, че
ищцата никога не била живяла там и винаги ответникът бил получавал наем за този
имот. В нотариалната покана на ответника до ищцата също се съдържали данни за
това, че ответникът бил събирал наем от апартамента – „бях ти предоставил
наема, за да го ползваш“. Освен това договорът за наем бил неформален, а именно
свидетелите на ищцата били заявили, че ответникът бил отдавал имота под наем и
събирал парите от наема. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Ответницата по жалбата С.К.Ж. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че показанията на
свидетелката К. били в различен смисъл – същата била заявила, че ответникът
прибира наема за имота сега, в момента, без обаче да може да каже кога точно
имотът бил даден на наематели. – от 2015 или 2016 год. Тези гласни
доказателства кореспондирали и с останалите данни по делото. Изразите в
отправената до ищцата нотариална покана представлявали твърдения на ответника,
които подлежали на доказване. От друга страна без значение било дали ищцата
била живяла в имота. А и горепосочената свидетелка не била заявила, че ответникът
винаги бил получавал наема от процесния апартамент. Твърдението на ответника в
нотариалната покана – „бях ти предоставил наема, за да го ползваш“, било
направено едва през 2015 год. – след приключването на процесния период, а наличието
на подобна уговорка между страните не било доказано по делото. От значение било
и изявлението на ответника в нотариалната покана, че „считано от получаване на
настоящата нотариална покана започвам да ползвам апартамент №2“, което било в
подкрепа на тезата на ищцата, че до 11.03.2016 год. ответникът не бил ползвал
апартамента по никакъв начин.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни,
намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение на СРС е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.
Безспорно е във въззивното
производство, че на 29.06.2009 год. К.Х.К. е дарил на дъщеря си С.К.Ж.
процесните недвижими имоти – 90/100 ид.ч. от апартамент №2, находящ се в
гр.София, ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с идентификатор
68134.1600.563.1.2 /нотариален акт №60 от 29.06.2009 год., т.І, рег.№2978,
нот.дело №53/2009 год. на нотариус А.И., с рег.№424 на НК/ и 90/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от
апартамент №25, находящ се в гр.София, ж.к.“*******с идентификатор
68134.705.330.1.25 /нотариален акт №58 от 29.06.2009 год., т.І, рег.№2794,
нот.дело №51/2009 год. на нотариус А.И., с рег.№424 на НК/, като дарителят
/ответникът/ си запазил пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху
горепосочените имоти.
Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от
правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се
събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция – чл. 56,
ал. 1 ЗС. Затова законът определя погасяването на това вещно право да
осъществява при смъртта на субекта – негов носител или прекратяването на
ползвателя – юридическо лице, респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв, при
погиване на вещта, при неупражняване на правомощието в продължение на пет
години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик, т.е.
във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица
от нереализирането на правомощието за ползване на вещта – чл. 59 ЗС. Срокът по
чл. 59, ал. 3 ЗС е давностен. За да настъпи погасителното му действие е
необходимо титулярът на вещното право на ползване да не упражнява нито едно от
правомощията, които то съдържа. Началният момент на посочения срок не съвпада с
деня, в който правото на ползване е учредено, освен ако в същия ден имотът е
предаден на ползвателя. В противен случай петгодишният срок по чл. 59, ал. 3 ЗС
започва да тече в деня, в който ползвателят е получил възможност да започне
упражняването на правото си върху обременения имот.
По съдържание упражняването на
вещното право на ползване от носителя не се различава от това на собственика на
имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване
на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно
използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за
съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/, както и
под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез
другиго. Няма законова забрана това друго лице да бъде самият собственик на
имота, тъй като същият е лишен от правото да го ползва. Правото да се ползва
вещта според нейното предназначение и правото да се получат добиви от нея не е
ограничено в начина на упражняване. Личното ползване се осъществява не само
чрез непосредствените действия на титуляра на правото, но и чрез действия,
осъществени от членовете на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно
той е предоставил вещта, като няма изискване това предоставяне на упражняването
на правото на друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се
извършва в семейството – виж например Решение № 14 от
20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК.
Настоящият съдебен състав приема на
първо място, че в разглеждания случай правото на ползване, запазено от К.К. по
договора за дарение като пожизнено, върху 90/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от апартамент №25, находящ
се в гр.София, ж.к.“*******с идентификатор 68134.705.330.1.25, не е било погасено поради неупражняването в
периода от 29.06.2009 год. до 29.06.2014 год., поради следните съображения:
Действително между страните не се
спори, че от момента на сключване на сделката ответникът не е живял в имота в
смисъла на постоянно обитаване. Същевременно въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства и гласните доказателства чрез разпита на свидетелите
И.М.К. и Б.П.Ж., които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, подлежат
на кредитирани като ясни, последователни и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, както обосновано е приел и СРС, въззивният
съд счита за установено, че през процесния период фактическата власт,
изразяваща се в ежедневно ползване на жилището според предназначението му, е
била упражнявана от свидетелката И. К. /съсобственик на имота и бивша съпруга
на ответника/, както и от ищцата С.Ж. Е.Н.и нейният съпруг – свидетелят Б.Ж.,
по силата на сключен между последните двама и ответника договор за заем за
послужване, доколкото те са започнали да обитават имота със съгласието на К.К..
Регламентация на този договор се съдържа в чл. 243 – 249 ЗЗД, като същият е
неформален и безвъзмезден. Предоставянето на ползването на вещта не е
обусловено от писмено или нотариално оформено споразумение. В този смисъл и
предвид установения по несъмнен и категоричен начин факт на притежаване на ключ
от апартамента от страна на ответника се налага извода, че правото на ползване
не е погасено поради неупражняването му, тъй като то е било упражнявано чрез
трети лица.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба на ищцата следва да бъде посочено, че ако ключът за имота е
бил предоставен от нея на ответника, каквото волеизявление се съдържа в отговора на
нотариалната покана – на л. 67 – 68 от първоинстанционното дело, то при липсата
на доказателства по делото за момента, в който на ответника е бил осигурен
достъп до имота, следва да се приеме, че това обстоятелство е настъпило
най-рано в деня на изготвянето на отговора на нотариалната му покана –
28.03.2016 год., откогато е започнал да тече и петгодишният давностен срок по
чл. 59, ал. 3 ЗС. А обстоятелството, че ответникът не е оставал да преспива в имота,
когато го е посещавал по конкретни поводи и не е съхранявал лични вещи в него, както
твърди ищцата, е обяснимо от житейска гледна точка, предвид данните за
помещенията в апартамента, броя на живеещите в него и изявлението на самата
ищца, обективирано в отговора на нотариалната покана, че не са налице
необходимите битови условия /които фактори всъщност обуславят по принцип
затруднение и за съвместно постоянно обитаване, особено ако отношенията между
бившите съпрузи не са запазени/.
На следващо място, противно на
приетото от първоинстанционния съд, СГС счита, че правото на ползване, запазено
от К.К. по договора за дарение като пожизнено, върху №2, находящ се в гр.София,
ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с идентификатор 68134.1600.563.1.2, не е
било погасено поради неупражняването в периода от 29.06.2009 год. до 29.06.2014
год., поради следните съображения:
Няма спор във въззивното
производство, че от момента на сключването на сделката процесният имот не е бил
използван пряко чрез обитаване от ответника. Същевременно по делото е установено
въз основа на ценените гласни доказателства чрез разпита на свидетелите И.ка К.
и Б.Ж., че имотът е бил предоставен със съгласието на ответника на други лица
под формата на наемни договори, сключени от името на ищцата, изразено чрез
действия по предаването на ключа на жилището на ищцата след сключване на
договора за дарение през 2009 год. /свидетелят Ж. сочи изрично, че ответникът е
намерил един от наемателите/. Без значение е обстоятелството, че облигационните
сделки са били сключвани от ищцата и последната е получавала гражданските
плодове от вещта /наемните вноски/, тъй като макар ответникът да не е получавал
за себе си дължимите от наемателите плащания, същият е осъществявал правото си на
ползване чрез трети лица, в чието държане е бил имотът.
Отделно от това с оглед установеното
състояние на имота към 2009 год. /“на входна врата и мазилка“/ и
обстоятелството, че в него са били извършени строително-ремонтни работи до 2011
год. – видно от показанията на свидетеля Ж., същият не е бил годен за обитаване
по предназначение през посочения период /респ. за отдаване под наем/, като
следва да се посочи, че носителят на вещното право на ползване няма право да
прави подобрения и преустройства в имота /виж чл. 56 ЗС/. Това съответно обуславя
и извода, че срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС е могъл да започне да тече от момента,
в който ответникът е получил възможността да започне упражняването на правото
си на ползване, включващо непосредствено служене с вещта и придобиване на плодовете
от нея, т.е. в частност от 2011 год.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59,
ал. 3 ЗС с предмет правото на ползване на ответника върху 90/100 ид.ч. от
апартамент №2, находящ се в гр.София, ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с
идентификатор 68134.1600.563.1.2, която претенция подлежи на отхвърляне.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която
ответникът е осъден да заплати на ищцата направените разноски в
първоинстанционното производство в размер на 589.92 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора жалбоподателката-ищец няма право на разноски.
На основание
чл. 77 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 94.64
лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване, предвид изхода от
спора по подадената от ответника, чрез назначения му особен представител,
въззивна жалба /виж разясненията, дадени с т. 7 от Тълкувателно решение №
6/2012 год. ва ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 15.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №24171/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения от С.К.Ж. срещу К.Х.К. иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС за признаване за
установено, че правото на ползване на К.Х.К., запазено с нотариален акт №60 от
29.06.2009 год., т.І, рег.№2978, нот.дело №53/2009 год. на нотариус А.И., с
рег.№424 на НК, върху 90/100 ид.ч. от апартамент №2, находящ се в гр.София,
ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с идентификатор 68134.1600.563.1.2, е погасено
поради неупражняването му в период от време по-дълъг от 5 години, както и в
частта му, в която ответникът К.Х.К.
е осъден да заплати на ищцата С.К.Ж. разноски за първоинстанционното
производство в размер на 589.92 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.К.Ж. с ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу К.Х.К. с ЕГН **********,*** и гр.София, бул.“Св. **********, павилион, иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС за признаване за
установено, че правото на ползване на К.Х.К., запазено с нотариален акт №60 от
29.06.2009 год., т.І, рег.№2978, нот.дело №53/2009 год. на нотариус А.И., с
рег.№424 на НК, върху 90/100 ид.ч. от апартамент №2, находящ се в гр.София,
ул.“Проф.******* *******7, сграда 1, с идентификатор 68134.1600.563.1.2, е погасено
поради неупражняването в продължение на 5 години – от 29.06.2009 год. до
29.06.2014 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №24171/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, в
останалата му обжалвана част, в която е отхвърлен предявения от С.К.Ж.
срещу К.Х.К. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3 ЗС
за признаване за установено, че правото на ползване на К.Х.К., запазено с
нотариален акт №58 от 29.06.2009 год., т.І, рег.№2794, нот.дело №51/2009 год.
на нотариус А.И., с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от
апартамент №25, находящ се в гр.София, ж.к.“*******с идентификатор
68134.705.330.1.25, е погасено поради неупражняването му в продължение на 5
години – от 29.06.2009 год. до
29.06.2014 год.
ОСЪЖДА С.К.Ж.
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по сметка на СГС на основание чл. 77 ГПК сумата от 94.64 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/