№ 461
гр. Стара Загора, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20235530104710 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищцата А. З. Ж. твърди в исковата си молба, че на 04.06.2020 г. между страните бил
сключен Договор за потребителски заем Standart 14 № ... - .... По силата на договора
ответното дружество предоставило в заем сума в размер на 1200 лв. на ищцата, която се
задължила да върне предоставената сума в срок от 52 седмици за периода 18.06.2020 г -
03.06.2021 г., на 26 бр. вноски, при годишна лихва за ползване на кредита от 40,32 % и
годишен процент на разходите 49,34 %. В чл. 2, т. 4 от договора били посочени параметрите
на кредита, като било предвидено размерът на погасителната вноска с включена такса
експресно разглеждане да е 84,11 лв., а общата сума, дължима при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита, била 1 467,18 лв., представляваща сбор от
главницата и лихва по заема. В чл. 3, ал. 1, т. 1 от Договор Standart 14 № ..., във връзка с т. 6,
част II от Стандартния европейски формуляр било посочено, че общо дължимата сума за
целия период на договора по заплащането на главницата, лихвите по заема, и допълнителна
услуга „Експресно разглеждане“ била в размер на 2 186,86 лв., или в размер на 27,65 лв. на
всяка една от общо 26 бр. вноски, начислена за ДУ „Експресно разглеждане“. В част III, т.
4.3 от СЕФ към договор Standart 14 № ... било посочено, че общата сума за периода,
начислена по допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“, била в размер на 719,68
лв. В чл. 5 ал. 2 от договор Standart 14 № ..., във връзка с т. 4.3, част III от СЕФ към договора
било посочено, че за целия период на договора била начислена сумата в размер на 479,70
лв., представляваща неустойка по заема за непредоставено обезпечение. Същата сума се
претендирала като дължима за заплащане от ищцата, но не била инкорпорирана във
вписания Погасителен план в чл. 3, ал. 1, т. 1 от договор Standart 14 № .... За 26 бр.
1
погасителни вноски се начислявала и сумата по всяка една от тях в размер на 18,42 лв. за
неустойка за непредставено обезпечение по заема съгласно договора. В чл. 5 от договора
било предвидено в ал. 1 - в срок от 3 дни, считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита, тоест денят, на който ответникът превел/предал сумата на кредита по уговорения
между страните начин. Заемателят бил длъжен да учреди обезпечение съгласно Договора, а
именно: поръчителство на физическо лице, отговарящо на посочени изисквания, или
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни
след падежа на плащане по договора. В ал. 2 от чл. 5 от договора било предвидено, че в
случай, когато заемателят не осигурил и не представил в срок обезпечението по кредита
съгласно условията и сроковете в чл. 3, ал. 1, т. 1-4 във връзка с част III от СЕФ, т. 4.3,
заемателят дължал неустойка в размер на 479,70 лв. Съгласно погасителен план, посочен в
чл. 3, ал. 1, т. 4 от договора, първата вноска била с падеж 18.06.2020 г., а последната -
03.06.2021 г. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор, въз
основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Доколкото договор Standart 14 № ... от ... г. бил договор на свободно договаряне, съгласно
чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави.
Санкцията при несъобразяване с посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според
който били нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип,
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на. едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай
ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип
била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл.
9. Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави, се считали, тези които водели
до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се
третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални
средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на
другата. В конкретния случай било налице имено такова несъответствие, доколкото на
ищцата било вменено задължение да обезпечи заема си, след като усвоила сумата, като в
противен случай дължала неустойка в размер на 479,70 лв за целия срок на договора,
платими разсрочено към всяка погасителна вноска. По отношение на сключения между
страните договор от ... г., следвало да се прилагат правилата на Закона за потребителския
кредит . В ЗПК било посочено изчерпателно какво следвало да е съдържанието на договора
2
за кредит. В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на заемодателя преди
сключването на договора за заем, да извършил оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или в
искания размер на заема. Клаузата, съдържаща се в чл. 5 ал. 1 и ал. 2 от договора, се
намирала в пряко противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на
потребителя. Съгласно чл. 16 от ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди
разрешаване отпускането на заема, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се
сключвал договорът за заем. Чрез цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение
да осигури гаранция, която да обезпечи кредита, след като той вече е отпуснат. В чл. 5, ал. 1
и ал. 2 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение за задължение, като
фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това било така, доколкото, за да не възникнело вземането за
неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени,
следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да
бъдат покрити от потребителя. Заемодателят дал възможност на ищцата в обективно кратък
срок да му предостави физическо лице - поръчител, което обаче трябвало да отговаря на
множество изисквания - за сравнително висок осигурителен доход, да нямало лоша кредитна
история, да не било поръчител или кредитополучател по друг договор и др. Освен
обезпечение с поръчител, ищцата имала алтернативна възможност да представи банкова
гаранция. Предоставянето на такива къси срокове препятствало длъжника да реагира и да
изпълни условията. В такива кратки срокове той трудно можел да представи такива
поръчители, които да отговарят на всички посочени условия, както и алтернативно
посоченото обезпечение. Опциите, визирани в чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 2 от договора, не давали
възможност на заемополучателя да избегне плащането на неустойка, тъй като той реално не
можел да изпълни условията, поради което вземането за неустойка щяло да възникне в
сферата на кредитора във всички случаи. В чл. 5, ал. 2 от договора дори било предвидено
неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като в
представения погасителен план тя била включена във всяка погасителна вноска. Също така
било посочено, че общото задължение по договора в този случай било в размер на 2 666.56
лв при главница 1 200 лв. Клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора целяло да заобиколи нормата на чл.16 от ЗПК, поради което по силата на чл. 21, ал.
1 от ЗПК същата се явявала нищожна. На това основание нищожна се явявала и уговорената
неустойка за неизпълнение на договорното задължение за представяне на обезпечение.
Клаузата за неустойката била нищожна на основание чл.26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД. Естеството на
уговореното задължение по т.5.1. било непарично, същото не било главно, а акцесорно и
спомагателно такова, целящо да обезпечи изпълнението на главното задължение, което пък
се изразявало в това да се върне заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва.
Неизпълнението на главното задължение било същественото по договора, докато
неизпълнението задължението по т.5.1. не можело да се определи като такова, с оглед
интереса на кредитора. Счита, че предвидената неустойка в размер на 479,70 лв за целия
срок на договора при главница 1 200 лв. излиза извън присъщите й обезпечителна,
3
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на
кредитора, още повече че тя трудно би се избегнала предвид посочените условия. Целта на
посочената неустойка била само да санкционира неизправната страна, като чрез нея
кредиторът целял при неизпълнението да извлече допълнителна парична облага, която не му
се следва. В случая предвидената „неустойка” всъщност представлявала вземане на
кредитора, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва и което представлявало
допълнителна печалба за него, освен лихвата, поради което тя противоречала на добрите
нрави, тъй като целяла неоснователно да обогати кредитора. Процесната клауза за неустойка
за непредставяне на обезпечение не била съобразена и с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост
това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било
особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не
предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането
на целта на Директива 2008/48, която се състояла в предвиждането в областта на
потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо
и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В Стандартния европейски
формуляр (СЕФ), представляващ Преддоговорната информация към договор Standart 14 №...
от ... г., в Част III, т. 3 било посочено, че за отпускане на заема не било задължително
условие сключването на договор за застраховка или друга допълнителна услуга, каквато
била обезпечението по кредита. Наред със същото обаче в част II, т. 8 били посочени двете
възможности за заемателя, от които той трябвало да се възползва за обезпечение на заема, за
да избегне неустойката за липса на обезпечение. В случая и двете възможности за
обезпечение били свързани със сключване на допълнителни договори. Клаузите в Част III, т.
3 и Част II, т. 8 от СЕФ към договор Standart 14 № ... от ... г. били взаимно изключващи се и
създавали заблуда в заемателя, задължително било или не представяне на обезпечение по
заема, за който кандидатствал. В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи
неустойка при неосигуряване на обезпечение, което задължение ставало изискуемо след
неизпълнение на договора за заем, била в пряко противоречие с целта на Директивата.
Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне заемът, която практика
4
съответствала на изискванията на Директивата. Съдът имал задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло
във връзка и с оглед целите на директивата. Ищцата извършила плащания по процесното
задължение както следва. На 04.06.2020 г. ищцата, съгласно разходен касов ордер № 0174/
04.06.2020 г. получила сумата в размер на 1 015,51 лв. по договор Standart 14 № ... с
главница 1 200 лв, като с удържаната й разлика от ответника, ищцата изцяло погасила
задължеието си по предходно усвоен заем по договор Standart 14 № 5597131/19.03.2020 г. с
главница от 600 лв; На 26.06.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU
201 781 794 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с
лихва 56.43 лв., и такса допълнителна услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв.
неоснователно събрани, и 18.42 лв. – неустойка; На 14.07.2020 г. - по банково нареждане от
FiBank с реф. № 000PCWU 201 960 360 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв по задължението
за заема - главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна услуга „Експресно
разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв неоснователно събрани, и 18.42 лв - неустойка; На
28.07.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 202 101 017 - 103 лв
вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва 56.43 лв., и
такса допълнителна услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв неоснователно
събрани, и 18.42 лв – неустойка; На 11.08.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. №
000PCWU 202 243 352 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв по задължението за заема -
главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна услуга „Експресно разглеждане“
27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно събрани, и 18.42 лв. - неустойка; На - 25.08.2020 г. - по
банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 202 387 575 - 103 лв. вноска, от която
84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна
услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв неоснователно събрани, и 18.42 лв. –
неустойка; На 08.09.2020 г. по банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 202 520 768
- 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва 56.43
лв, и такса допълнителна услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно
събрани, и 18.42 лв. - неустойка; На 22.09.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. №
000PCWU 202 661 191 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема -
главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна услуга „Експресно разглеждане“
27,65 лв., 0,50 лв неоснователно събрани, и 18.42 лв. – неустойка; На 06.10.2020 г. - по
банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 202 806 741 - 103 лв. вноска, от която
84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна
услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв неоснователно събрани, и 18,42 лв –
неустойка; На 20.10.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 202 941
821 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва
56.43 лв., и ТДУ „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно събрани, и 18.42
лв. – неустойка; На 03.11.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 203
081 177 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с
лихва (56.43 лв), и ТДУ „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно събрани,
и 18.42 лв. - неустойка; На 18.11.2020 г. - по банково нареждане от FiBank с реф. №
5
000PCWU 203 233 220 - 103 лв. вноска, от която 84,11 лв. по задължението за заема -
главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителня услуги „Експресно разглеждане“
27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно събрани, и 18.42 лв. – неустойка. На 02.12.2020 г. - по
банково нареждане от FiBank с реф. № 000PCWU 203 371 603 - 103 лв. вноска, от която
84,11 лв. по задължението за заема - главница ведно с лихва 56.43 лв., и такса допълнителна
услуга „Експресно разглеждане“ 27,65 лв., 0,50 лв. неоснователно събрани, и 18.42 лв -
неустойка; На дата ... г. се сключил следващ договор Standart 14 № .../... г. между страните, с
одобрена сума за заема в размер на 2 000 лв. По този заем на ищцата била предоставена
сумата в размер на 1 088,92 лв., като с удържаната разлика в размер на 911,08 лв. изцяло
било погасено задължението й съгласно процесният договор Standart 14 № ... от ... г. Общо
заплатената сума по договор Standart 14 № ... от ... г. от ищцата възлизал в размер на
2147,08. Заемът бил изплатен от нея предсрочно, към падежа на 14-та от общо 26
погасителни вноски. Дължимата сума от ищцата към датата на предсрочното погасяване на
задължението на дата ... г. било както следва: 1 200 лв - главница по заема; 143,92 лв - лихва
към вноска № 14 от 26 общо или сумата в общ размер на 1 343.92 лв. Към датата на
предсрочното погасяване на задължението, или към 14- та от 26 общо вноски, допълнително
събраните от ответника суми от ищцата били както следва: 257,88 лв, представляваща
неустойка обезпечение по заема; 387,10 лв, представляваща такса допълнителна услуга
„Експресно разглеждане“; Ищцата не дължала заплащане на неустойка за непредставяне на
обезпечение в размер на 257,88 лв. за ползване на заем по договор Standart 14 № ... от ... г.,
за периода до предсрочното погасяване на задължението към вноска 14 от 26 общо,
предвидена в чл. 5, ал. 2 от договора, тъй като клаузата за неустойка противоречала на
добрите нрави, била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето и водела
до заобикаляне на закона (Закон за потребителския кредит), поради което същата се явявала
нищожна – пр. осн. чл.26, ал.1, т.1 от ЗЗД. Ищцата моли съда на основание чл.55, ал. 1 от
ЗЗД, да осъди ответника да заплати на А. З. Ж. сумата 257,88 лв., представеляваща
неустойка за непредставено обезпечение на заем по Договор за потребителски заем Standart
14 № ... от ... г., недължимо начислена и събрана от ищцата, довела до неоснователно
обогатяване на ответника, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД, гр. София оспорва изцяло предявения иск.
Неустойката по своята правна същност представлявала форма на договорна отговорност,
служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка
била начислена в резултат на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на
парично задължение, били пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът би реализирал, ако получил в срок паричната престация;
претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар - за банкови лихви и такси. Ако
6
ищцата добросъвестно изпълнила поетото договорно задължение и предоставила такава
гаранция, то кредиторът щял да събере вземането си и нямало да търпи посочените вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и
служила като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказвали.
Фактическият състав, който следвал да се осъществи, за да възникнело основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвал следните елементи: наличие
на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да била
уговорена. Всичко изброено било налице, следователно неустоечните задължения били
валидно възникнали. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС
приемал, че неустойката следвало да е нищожна само ако единствената цел, за която тя била
уговорена, излизала извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като уговорената
неустойка имала обезщетителна функция. Несъстоятелна била тезата, че процесната
неустойка имала за цел и само да санкционира неизправната страна, като чрез нея се целяло
единствено извличане на допълнителна парична облага, поради което по същество била
договорна лихва и представлявала допълнителна печалба. В настоящия случай
неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставяло ответника в риск
от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе бил покрит
от обезпечението. Ищцата пропускала, че получила и усвоила сумата по договора без
предварително да даде каквато и да е гаранция за връщането й. За разлика от много други
финансови услуги, които се предлагали на пазара, тази, която ищцата избрала, не изисквала
от нея предварителното осигуряване на обезпечение, което й създавало удобството бързо да
получи и ползва парични суми в немалък размер, като рискът бил изцяло за сметка на
заемодателя. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е.
да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения.
Дружеството действително поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение от
страна на ищцата, то нямало да може да събере дължимите си вземания. С цел опазване на
законния си интерес ответникът трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури
връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като това се постигало чрез
включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите били предварително
запознати съобразно законовите изисквания. Лишено от правна логика било схващането, че
се дължала не неустойката, а договорна лихва, доколкото това били различни правни
институти - неустойката представляваща задължение, което възниквало условно само и
единствено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок,
посочено в съответния договор - към датата на сключване на процесния договор
задължението неустойка не било възникнало и нямало сигурност, че щяло да възникне, а
договорната лихва била „цената“ за ползване на парични средства за определен период от
време, формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата
заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на
заемателя, и чийто размер бил определен още при сключване на договора. Преценката дали
уговорената неустойка накърнявала добрите нрави, следвало да бъде направено чрез
7
комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно
обогатяване. Дори и се приемело, че неустойката била прекомерна, то това не я правело а
priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният
размер. Констатациите на процесуалния представител на ищцата, че ответното дружество
поставило неизпълними изисквания по предоставяне на предвидените в договора
обезпечения, били необосновани и не отговаряли на истината. С подписването на договора
ищцата се запознала с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на
поръчителство или банкова гаранция. Предполагало се, че след като се съгласила с
условията, същата била сигурна, че има необходимото време, за да се подготви и да изпълни
поетия ангажимент. Ако според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се
явявали неизпълними, тъй като всеки човек разполагал с различни възможности, то той бил
свободен да не сключва договор за кредит с конкретното дружество. Всеки заемател по
договор за потребителски кредит разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност
да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищцата също била информирана чрез
СЕФ и от текста на самия договор. В случай че упражнила правото си, тя дължала връщане
единствено на получената в заем главница и не дължала начислената й поради
непредоставяне на обезпечение неустойка. В този смисъл, след като разбрала, че била в
невъзможност да изпълни задължението си по чл.5, ал.1 от договора и при положение, че не
желала да понесе тежестта на неустойката по чл.5, ал.2 от договора, то тя разполагала с 14
дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си
последици. Ищцата обаче не сторила това, от което следвало, че тя решила да ползва
кредита и да изплати начислената й неустойка. Непредоставянето на обезпечение поставяло
сериозна несигурност пред кредитора дали ще да успее да събере сумата по предоставения
от него кредит, още повече, че това бил основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то щяло да отпуска
кредити в рамките на закона, било автономно, независимо от съображенията, които трети
лица могли да имат, като те можели да изразят несъгласието си, като не ползвали услугите
му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж било изразено съгласие с тях,
показвало недобросъвестност и целяло злоупотреба с право. Ищцата неправилно считала, че
поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение (поръчителство)
противоречило на целта на Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея
задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя. Дружеството изпълнило задължението си по
директивата и чл. 16 отЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на
договора, която оценка се правела при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка
дружеството приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи договора
при описаните в него параметри. Изискването за обезпечение съгласно договора се явявало
гаранция за събираемостта на вземанията на дружеството, а не предпоставка за отпускане на
8
кредита. Ответникът моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените
срещу ответника искове и да му присъди направените разноски в производството.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена
парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква
вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на
основание за това имуществено разместване.
По делото не е спорно, а и от представените 13 бр. платежни документи се
установява, че за периода от 26.06.2020 г. до 02.12.2020 г. ищцата е заплатила на ответника
сумата 257,88 лв. за неустойка по Договор за паричен заем Standart 14 № ... - .... С оглед на
това съдът намира за доказано даването от ищцата и получаването от ответника на
паричната сума, предмет на иска.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи
за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При
фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание,
ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са:
решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 556
от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 189 от 4.02.2014 г. на
ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./.
На 04.06.2020 г. ищцата и праводателят на ответника „Вива Кредит“ ООД са
сключили Договор за паричен заем Standart 14 № ... - ..., по силата на който ответникът е
предоставил на ищцата заем в размер на 1200 лв. Срокът за погасяване на кредита е 52
седмици, на 26 вноски и при ГПР - 49.34% и годишен лихвен процент – 40.32%.
Съгласно чл.5, ал.2 от договора ищцата е длъжна да заплати неустойка в размер на
479,70 лв., в случай че не предостави обезпечение по ал.1 на същия текст – чрез осигуряване
на поръчител или банкова гаранция
Ищецът се позовава на нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
9
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
поръчител или банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора. Подобна
уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на
неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована
санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение,
както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.5, ал.2 Договор за
паричен заем Standart 14 № ... - ... от 04.06.2020 г. е нищожна поради накърняване на добрите
нрави - чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
При тези обстоятелства се налага изводът, че липсва основание за задържане от
ответника на получената от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1
ЗЗД сума в размер на 257,88 лв. за неустойка по Договор за паричен заем Standart 14 № ... -
... от 04.06.2020 г. и същата следва да бъде върната на ищцта. Ето защо предявеният иск за
заплащане на получена без основание парична сума, представляваща неустойка по чл.5, ал.2
от Договор за паричен заем Standart 14 № ... - ... от 04.06.2020 г., е основателен и следва да
бъде уважен изцяло в претендирания размер 257,88 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на предявяване на иска – 24.11.2023 г., до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7,
10
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 400 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” ООД, гр.София, р-н „Люлин”, бул. „Джавахарлал Неру” 28,
блок АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 73Г, ЕИК *********, представлявано от Д.С.Д., да
заплати на А. З. Ж. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** сумата 257,88 лева,
представляваща дадена и получена без основание парична сума за неустойка по чл.5, ал.2 от
Договор за паричен заем Standart 14 № ... - ... от 04.06.2020 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 24.11.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 50 лева,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” ООД, гр.София, р-н „Люлин”, бул. „Джавахарлал Неру”
28, блок АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 73Г, ЕИК *********, представлявано от Д.С.Д.,
да заплати на адвокат П. Й. Н. от Варненска адвокатска колегия, с peг. № **********,
служебен адрес: гр. Варна, ... сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11