ОПРЕДЕЛЕНИЕ №
гр.
Ямбол, 10.02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен граждански
състав в закрито
съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ
ВЕСЕЛА СПАСОВА
разгледа
докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 109/ 2020 г.
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД - гр.София, представлявана
от изпълнителния директор Д. Б.Б. чрез юрисконсулт П.Б., против Решение № 855/28.11.2019 г. на Ямболския
районен съд,
постановено по гр.д.№ 806/2019 г., с което са отхвърлени като
неоснователни предявените
от въззивника против Ф.А.Р. обективно съединени искове по чл.422 ГПК във вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 и чл.86 от ЗЗД -да се приеме за
установено, че му дължи сумата от 920.03 лв. - главница, представляваща Задължение
по договор за потребителски кредит № 10607227/25.02.2014 г., договорна лихва в
размер на 383.97 лв. за периода от 26.08.2014 г. до 16.12.2014 г., обезщетение
за забава – 446.10 лв. от 27.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението в
съда – 02.10.2018 г., законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда
– 02.10.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
съдебни разноски общо в размер на 85 лв., от които 35 лв. – платена държавна
такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№ 2818/03.10.2018г. по ч.гр.д. № 3928/2018г. по описа на ЯРС.
В изпълнение на задълженията си
по чл.267 ГПК ЯОС констатира, че жалбата е редовна и допустима. Съгласно
разпоредбата на чл.268 ГПК съдът докладва жалбата и отговора, както следва:
Въззивникът
сочи, че решението на ЯРС е неправилно. Счита, че неправилно съдът е приел договорът за заем за недействителен. Заявява, че
не е налице нито едно от посочените нарушения, тъй като са спазени всички
изисквания, уредени в Закона за потребителския кредит. Твърди, че в договора е посочен общият размер на
дължимата сума, както и условията за усвояването му и изпълняването на
паричните задължения. Визиран е размерът на вноските, техният брой, периодичността на
плащанията, падежите на всяка една вноска, фиксираният годишен лихвен процент,
общият размер на дължимата сума (всички плащания), както и годишният процент на
разходите. Излагат
се доводи, че доколкото
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички
вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за
посочване последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, е неприложимо. Според въззивника съгласно самата разпоредба тази информация следва да се
съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая. Счита, че дори съдът да приеме, че от погасителния план не става
ясно какъв е размерът на отделните пера по задълженията, формиращи всяка една
погасителна вноска, в случая е налице ясна и подробна информация, достатъчна за
всеки потенциален кредитоискател, за да може да извърши правилна преценка
относно размера на дължимите погасителни вноски, условията и периода, за които
следва да изплати заема, съобразно личните си финансови възможности. Клаузите
по договора и дължимите суми са точно и ясно разписани и са разбираеми за всеки
потенциален длъжник.
В
жалбата се сочи за неправилен и изводът на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за уговорената възнаградителна лихва. Въззивникът се позовава на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, по-конкретно на чл.4 § 2 от директивата, който изключва от обхвата на проверката за неравноправност
онези договорни клаузи, които изразяват основния предмет на договора, респ.
съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените
стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени
на ясен и разбираем език. Изтъкнато е съображение 19 от преамбюла на директивата, че преценка на неравноправния характер не се извършва въз
основа на клаузи, които описват общия
предмет на договора, нито пък на съотношението качество/ цена на доставените
стоки или предоставените услуги. Сочи се и практиката на съда на ЕС, според която обхватът на втората категория клаузи,
изключени от проверката за неравноправност съгласно чл.4 § 2 от Директива
93/13/ ЕИО, е ограничен, тъй като се отнася само до съответствието между цената
или предвиденото възнаграждение и доставените стоки или предоставените срещу
това услуги, като това изключване се обяснява с факта, че не съществува никаква
тарифа или правен критерий, които да направляват или ръководят контрола върху
това съответствие. Вззивникът
счита, че националният закон -
чл.145, ал.2 от ЗЗП, чрез която разпоредба е транспонирана нормата на чл.4 § 2
от Директива 93/13/ ЕИО, също предвижда, че преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие, че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. Излагат
се доводи, че при договора за
паричен заем задължението на заемателя за възнаградителната лихва, представляваща
цената на ползването на предоставения капитал, заедно със задължението за
връщане на получената в заем сума, съставляват основната престация, дължима от
заемателя - чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. По тази причина и съгласно чл.145, ал.2
от ЗЗП съответствието на размера на възнаградителната лихва с предоставената в
заем сума не се включва в обхвата на служебната проверка за неравноправност. В жалбата се сочи, че неправилно първоинстанционният съд е
извършил служебна проверка относно клаузата, уреждаща размера на
възнаградителната лихва по договора за заем и е приел, че същата противоречи на
добрите нрави, без да е направено възражение от ответната страна в този смисъл.
Въззивникът
моли да бъде съобразено от съда и, че в договорната лихва
е калкулиран рискът от бързото отпускане на кредита при липса на обезпечение
при предсрочна изискуемост, както и в случай на принудително изпълнение поради
неизпълнение на задължението за връщане на договорената сума в срок.
Договорната лихва представлява печалба за заемодателя за това, че заемателят
ползва неговите парични средства, т.е. тази
лихва има възнаградителен, а не наказателен характер, поради което се дължи
така, както е уговорена. Сочи се, че такава е била
волята на ответника, подписал договора, който съгласно чл.20а от ЗЗД има сила на закон за тези, които са го сключили. Въззивникът се позовава и на това, че кредиторът попада в обхвата на
определението за небанковите финансови институции по смисъла на ЗКИ. Те не са
подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите
институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт. Основната им характеристика, която предпоставя и
посочените различия с банките, е, че те отпускат заеми
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и
лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани от банките. От друга
страна, в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е. парите, за ползването
на които се дължи лихва, се наричат "капитал". Въпреки разпоредбата
на ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов
акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува пречка да
уговорят възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва. Поради всичко изложено
въззивникът счита, че размерът
на годишния лихвен процент не противоречи на добрите нрави.
Претендира
още, че дори да бъде прието,
че договорната лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва,
то следва тя да бъде редуцирана до посочения размер, а не да бъде обявявана за
нищожна и съответно- претенцията за нея да бъде изцяло отхвърляна. Според въззивника е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД,
тъй като клаузата за договорна лихва не е нищожна изначално, а е приета от съда
за такава поради завишения й размер и в случая тя може да бъде заместена по
право от повелителните правила на закона.
Излагат
се и доводи, че фиксираният в
чл.19, ал.4 ЗПК праг на годишния процент разходи, както и на законната лихва е
от 23.07.2014 г., с изменение в ЗПК, което е обнародвано в ДВ, бр. 35 от 2014
г., а в настоящия случай договорът за заем е
сключен на 25.02.2014 г., когато това изискване все още не е съществувало.
Искането на въззивника е за
отмяна на решението и уважаване на исковете.
Във въззивната жалба не са
направени доказателствени искания.
Въззиваемата страна чрез особения представител адв. Д., оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Намира решението на ЯРС за правилно и моли
да бъде потвърдено. Сочи, че съдът правилно е приел за нищожни клаузите от
договора за кредит поради несъбразяване н чл.11 от ЗПК и поради противоречие с
добрите нрави. Намира за неоснователни възраженията на въззивника с оглед
съдебната практика относно размера на възнаградителната лихва, която може да се
договаря съобразно с чл.9 от ЗЗД. В отговора се сочи, че правилно ЯРС е уважил
възражението на ответника за прихващане на дължимата главница с платените от
него суми, посочени в заключението на вещото лице, включващи и лихви.
Предвид горното, ЯОС
О П Р Е Д Е Л И :
НАСРОЧВА о.с.з. за 12.05.2020 г. от 10.00
часа.
За с.з. да се призоват страните,
като на същите се връчат и преписи от настоящото определение за становище по
доклада.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.