Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………./……...07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
съдебно заседание, проведено на първи юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 710/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от Г.Р.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***14 срещу решение №5794/17.12.2019г., постановено по
гр.д. № 11298/2019г. на РС - Варна, с което е отхвърлен предявеният от него против „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център Люлин 6, ет.2, иск с
правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено между страните, че
ищецът не дължи на ответника сумата в размер на сума в размер на 4222.82 лева,
представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит от
12.05.2008г., сума в размер на 1600.94 лева - договорна лихва за период от
27.02.2009г. до 30.11.2010г., сума в размер на 817.47 лева- законна лихва за
забава върху главницата по т.9а за период от 30.03.2009г. до 16.12.2010,
считано от подаване на заявлението в съда - 23.12.2010г., до окончателното й
изплащане, както и сума от 25 лева-разноски по делото и 150.13 лева- адвокатски
хонорар на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, за които вземания е издадена Заповед за
изпълнение № 49/03.01.2011г. по ч.гр.д № 20736/2010г. по описа на ВРС, 12 с-в,
по реда на чл. 410 ГПК и изпълнителен лист, които са станали повод за
образуване на изпълнително дело № 2227/2012г. по описа на ЧСИ с рег. № 808, с
район на действие Окръжен съд, град Варна, поради погасяване на вземането по давност.
Жалбоподателят поддържа доводи за необоснованост и неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на
ВКС има действие и по отношение на изпълнителни производства, прекратени преди
постановяването му, тъй като с тълкувателните решения се разяснява вложения в
закона смисъл, респективно имат действие от деня, когато е влязъл в сила актът,
който се тълкува. Не се споделя формираната практика на ВКС в обратния смисъл с
твърдения, че противоречи на практика на ВКС по чл.290, ал.3 от ГПК (отм.),
която е запазила задължителния си характер, тъй като на отмяната на цитираната
разпоредба не е придадено обратно действие. Счита, че от момента на образуване
на процесното изпълнително дело през 2012г. до датата на искането за вписване
на възбрана през 2015г. е изтекъл период от над две години, в който взискателят
не е поискал извършване на изпълнителни действия. С оглед това към 2014г.
същото е прекратено по силата на закона, независимо от липсата на постановление
за прекратяване. Извършените последващи изпълнителни действия в хипотезата на
прекратено изпълнително производство не произвеждат правни последици, поради
което от датата на образуване на изпълнителното дело до момента на завеждане на
иска давността относно правото на принудително изпълнение е изтекла. Давността
за погасяване на вземането тече от последното изпълнително действие, а не от
деня, когато изпълнителното производството е прекратено или е подлежало на
прекратяване.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване
на първоинстанционното решение. Поддържа, че когато се касае за първоначално
приети тълкувателни решения, те имат обратно действие. Но в случаите, в които
при постановяването на нов тълкувателен акт се изоставя предходно задължително
тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване,
последващото тълкувателно решение няма обратно действие, а се прилага от
момента на постановяването му. Цитирана е актуална съдебна практика в подкрепа
на разбирането, че ТР №2/26.06.2015г.
се състои от две части, като с първата се дава новото тълкуване на правната
норма, а във втората е обявен за загубил сила предшестващият тълкувателен акт -
Постановление №3/18.11.1980г.,
от което следва, че правните последици от обявяването му за изгубило действие
могат да настъпят само занапред, но не и за юридически факти, настъпили преди
това. Налице е позоваване и на практика на Европейския съд за правата на човека
по приложението на чл.6, пар. от КЗПЧОС, според която в хипотезата на нови
тълкувателни решения, придаващи различно задължително тълкуване на една и съща
правна норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава
да се наруши правото на ефективен достъп до съд. По тези съображения счита, че
даденото с ТР по т.д. №2/2013г.
тълкуване се прилага само по отношение на висящите към момента на приемането му
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Цитираните в жалбата решения по чл.290 от ГПК са постановени преди 2016г.,
поради което следва да се приемат за преодолени от по-новата практика на ВКС. В
случая преди 26.06.2015г. давност не е текла, независимо от искането или
предприемането на изпълнителни действия, като към датата на депозиране на
исковата молба в съда – 18.07.2019г. общата петгодишна давност не е изтекла.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. № 11298/2019г. на ВРС, е образувано по предявен от Г.Р.Г., ЕГН **********,
срещу „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, в качеството му на
цесионер на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл.439 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът
не дължи на ответника сумата в размер на 4222.82 лева, представляваща дължима
главница по Договор за потребителски паричен кредит от 12.05.2008г., сума в
размер на 1600.94 лева - договорна лихва за период от 27.02.2009г. до
30.11.2010г., сума в размер на 817.47 лева- законна лихва за забава върху
главницата по т.9а за период от 30.03.2009г. до 16.12.2010, считано от подаване
на заявлението в съда - 23.12.2010г., до окончателното й изплащане, както и
сума от 25 лева-разноски по делото и 150.13 лева- адвокатски хонорар на осн.
чл. 78, ал. 1 от ГПК, за които вземания са издадени изпълнителни листи от
14.11.2011г. и 22.03.2012г. въз основа на решение по гр.д. №3318/2011г. на ВРС,
които са станали повод за образуване на изпълнително дело № 2227/2012г. по
описа на ЧСИ с рег. № 808, с район на действие Окръжен съд, град Варна, поради погасяване на вземането по давност.
Ищецът твърди, че въз основа на Решение по гр.д № 3318/2011г. на ВРС, 12
с-в., срещу него са издадени изпълнителни листи от 14.11.2011г. и 22.03.2012г.
в полза на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* съответно
за сумите по заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 20736/2010г.
на ВРС и разноски в исковото производство. Въз основа на издадените изпълнителни
листи е образувано ИД № 2227/2012г. от 06.06.2012г. по описа на ЧСИ Захари
Димитров, per. № 808 от КЧСИ, с район на действие ОС-Варна. По делото е
изготвена ПДИ с изх.№ 22140/26.06.2012г., извършена е справка за наличие на МПС
с изх. №22144/26.06.2012г. и е изготвено съобщение за присъединяване на
държавата като взискател по изпълнителното дело. С Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 10.01.2017г., вземането на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД, ЕИК ********* е прехвърлено на „Кредит инкасо инвестмънтс
БГ“ ЕАД, ЕИК *********, предвид което цесионерът е конституиран като взискател
по делото, съобразно съобщение с изх. №17321/19.06.2017г. От момента на
образуване на изпълнителното производство през 2012г. до 2014г., когато са
настъпили предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и ИД е прекратено по
силата на закона, не са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат
погасителната давност на вземането. С молбата за образуване на ИД се
установява, че взискателят не е посочил конкретен изпълнителен способ за
събиране на вземането си, а е възложил на ЧСИ да определя начина на
изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, което обстоятелство обаче, не го
освобождава от задължението да движи производството или да следи неговото
развитие. До 2014г. от страна на ЧСИ са направени единствено справки и е
извършено присъединяване на държавата, като последното не следва да се счита
като действие сред изброените в TP на ВКС, тъй като съгласно чл. 191, ал. 3 ДОПК, когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни
изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се смята винаги като
присъединен взискател за дължимите и от длъжника публични вземания, размерът на
които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението.
Твърди, че на 16.01.2015г., след настъпване на „перемпция“ е наложена възбрана
върху 1/2 ид.ч от недвижим имот на длъжника, но това изпълнително действие е
незаконосъобразно, тъй като към този момент производството е било прекратено. Поддържа,
че правото на принудително изпълнение се е погасило по давност.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска
като неоснователен. Твърди, че в периода до прекратяване на първоначално
образуваното изпълнително дело са извършени множество изпълнителни действия. По
отношение на процесното изпълнително дело приложение намира ППВС №
3/18.11.1980 г., според което погасителна давност не тече, независимо дали има
или няма извършени изпълнителни действия. Началният момент, от който започва да
тече погасителна давност е датата 26.06.2015 г. - постановяване на TP №
2/26.06.2015. Следователно, датата, на която вземането се погасява по давност
би била 26.06.2020 г.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата
и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение
на императивна правна норма.
Съобразно разпоредбата на чл. 439 от ГПК, длъжникът
по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на
взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването
на съдебния акт.
Предявеният иск е
основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на
новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на решението, а именно
погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност.
Не е спорно между страните,
че доколкото вземането е установено с влязло в сила съдебно решение по гр.д № 3318/2011г.
на ВРС, то
новата давност, по силата на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, всякога е 5
години.
Спорът е правен и се
концентрира върху действието по време на ППВС № 3/80 г. и ТР № 2/2015 г. и
ефекта на конституирането на присъединен по право взискател по отношение на
спирането и прекъсването на давността и преклузивния срок по чл.433 от ГПК.
Съгласно даденото с ППВС №
3/80 г. тълкуване образуването
на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на
изпълнителното производство давност не тече, а считано от евентуалното му
прекратяване започва
да тече нова давност. С приетото на 26.06.2015 г. ТР № 2/2015 г. е дадено съвсем различно разрешение,
според което по време на
изпълнителния процес давността не спира и се прекъсва от всяко изпълнително
действие, като ППВС № 3/80 г. е обявено за
загубило сила. Настоящият съдебен състав възприема разбирането, че постановеният
нов
тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото задължително тълкуване и се
възприема ново такова, поражда
действие за в бъдеще. Прилагането му с обратна сила би довело до правна
несигурност, тъй като би означавало да се изисква от правните субекти да
съобразяват поведението си едновременно с две взаимно изключващи се тълкувания на
една и съща норма, при това още преди приемането на едно тях. С оглед
изложеното съдът приема, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по т. д.
№ 2/2013 г. на ВКС промяна в тълкуването се прилага от датата на обявяването му
и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства,
но не и към тези, които са приключили преди това.
Налага се изводът, че
определянето на приложимия тълкувателен акт е обусловено от фактическата
преценка дали изпълнителното производство е висящо към 26.06.2015г.
В разглеждания случай
изпълнителното производство е образувано на 29.05.2012г. Предприети са действия по
установяване имуществото на длъжника и връчване на призовка за доброволно
изпълнение. На
11.02.2013г., преди изтичане на преклузивиния двугодишен срок по чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК, е извършено първото
същинско изпълнително действие – конституиране на Държавата като присъединен взискател.
Законът и тълкувателната практика не прави разграничение между присъединяването
на кредитор по негово искане и по право, поради което следва да се приеме, че и
двете хипотези имат идентично действие по отношение на прекъсването на
давността и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В случая волеизявлението на ЧСИ за конституиране на
присъединения по право взискател е обективирано в съобщение до длъжника изх. № 4154/11.02.2013г., от
който момент следва да се счита извършено изпълнителното действие. Считано от
този момент срокът по чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК е прекъснат преди да е изтекъл,
след което е започнал да тече нов двугодишен преклузивен срок. С вписване на
наложената възбрана на 16.01.2015г. е осуетено перемирането на изпълнителното
производство, тъй като изпълнителният способ е реално изпълнен преди изтичането
на двугодишния срок.
По изложените съображения
приложимо в разглеждания случай е разрешението, дадено с ТР № 2/26.06.2015г., тъй
като към момента на обявяването му изпълнителното дело е било висящо.
Доколкото не е налице
перемиране на изпълнителния процес, всички изпълнителните действия са
осъществени в рамките на компетентността на органа по принудително изпълнение и
следва да бъдат зачетени като прекъсващ давността юридически факт. Следователно
с всяко от предприетите изпълнителни действия – налагане на възбрана на
16.01.2015г., пристъпване към опис, оценка и изземване на 15.04.2016г., конституиране
на цесионер като взискател на 01.03.2017г., налагане на запор на сметка на
02.11.2017г., течението на давността е прекъсвано многократно, преди да е
изтекло. Считано от последно извършеното изпълнително действие - 02.11.2017г.,
до датата на предявяване на иска - 18.07.2019
г., приложимият петгодишен давностен срок не е изтекъл, поради което правото на
принудително изпълнение на въззиваемия не е погасено.
Поради съвпадение в крайните
изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид резултата от
въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззиваемия се следват
направените разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, за юрисконсултско
възнаграждение, което определено служебно от съда по реда на чл. 78, ал. 8, вр.
чл. 25 НЗПП, възлиза на 200.00 лева.
С оглед изложените
съображения, настоящият състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№5794/17.12.2019г., постановено по гр.д. № 11298/2019г. на РС – Варна.
ОСЪЖДА Г.Р.Г., ЕГН **********, с адрес: ***14 ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център Люлин 6, ет.2, сумата от 200 лева, представляваща сторени във въззивното
производство разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението може
да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.