№ 230
гр. София, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504668 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищците Л. К. Х. и Е. М. И. срещу решение от
15.06.2021 г. по гр.д. №57121/2018 г. на Софийския районен съд, 46 състав, в частта, в която
са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу Р. С. С. осъдителни искове с правно
основание чл.31 ал.2 ЗС и чл.86 ал.1 ЗЗД съответно за сумата от 762,00 лв., представляваща
обезщетение за периода 26.02.2018 г. – 25.08.2018 г. за лишаването и от ползване на
съсобствената и 1/4 ид.ч. от апартамент №21, находящ се в гр. София, ул. ****, и сумата от
150,00 лв., представляваща обезщетение за периода 26.02.2018 г. – 25.08.2018 г. за
лишаването и от ползване на собствената и 1/4 ид.ч. от гараж №24, находящ се на същия
административен адрес, ведно с мораторната лихва върху двете главници в размер на 29,37
лв. за периода 26.03.2018 г. – 25.08.2018 г., както и законната лихва от завеждане на
исковата молба на 27.08.2018 г. до окончателното изплащане, и съответно за сумата от
1524,00 лв., представляваща обезщетение за периода 26.02.2018 г. – 25.08.2018 г. за
лишаването и от ползване на съсобствената и 1/2 ид.ч. от апартамент №21, находящ се в гр.
София, ул. ****, и сумата от 300,00 лв., представляваща обезщетение за периода 26.02.2018
г. – 25.08.2018 г. за лишаването и от ползване на собствената и 1/2 ид.ч. от гараж №24,
находящ се на същия административен адрес, ведно с мораторната лихва върху двете
главници в размер на 58,75 лв. за периода 26.03.2018 г. – 25.08.2018 г., както и законната
лихва от завеждане на исковата молба на 27.08.2018 г. до окончателното изплащане, като
ищците са осъден да заплатят на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че законовата
презумпция по чл.19 ал.3 СК отм. за съвместен принос е оборена, респ. приел е че
процесните недвижими имоти са били индивидуална собственост на наследодателя К.Х.Х.,
както и че ищецът Л. К. Х. е имала достъп до имота. Предвид изложеното жалбоподателите
1
молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените
искове. Претендират разноски.
Въззиваемата страна Р. С. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и следното:
Основателността на иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС включва наличието на
няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/ използването и само от един от
съсобствениците, 3/ писмено покана от останалите съсобственици до съсобственика, който
използва вещта, да им заплати ползата, от която са лишени. Съгласно ТР №7/02.11.2012 г.
по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената
вещ, „служенето“ с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението и, без
събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за
производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по
предназначение. „Личното ползване“ е всяко осъществено от съсобственика поведение,
което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без
правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът
ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я
ползват на безвъзмездно основание. В решение №119/11.03.2009 г. по гр.д. №3204/2008 г.
на ІІ ГО на ВКС и решение №241/10.11.2014 г. по гр.д. №928/2014 г. на І ГО на ВКС е
прието, че за да се освободи от отговорност съсобственикът следва да предложи на другия
съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури
възможност реално да упражнява това свое право. Правото на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС
не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му от ползващия
съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да
ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да
ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно
волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от
2
възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в
забава при условията на чл.84 ал.2 ЗЗД /напр. решение №133/18.02.2019 г. на ІІ ГО на ВКС
по гр.д. №692/2018 г./.
Настоящият въззивен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът
Е. М. И. не се легитимира като съсобственик на процесните апартамент и гараж.
По делото не е спорно и е установено, че сградата, в която се намират процесните
апартамент и гараж, е изградена по реда на ЗЖСК. От представения протокол от 14.06.1982
г. се установява, че член на ЖСК е била майката на К.Х.Х. Л.Г. Х..
Съгласно разпоредбата на чл.35 ал.2 изр.2 ЗЖСК правото на собственост върху
имота и идеалните части от общите части на сградата и от мястото, съответно от правото на
строеж, се придобива с издаването на нотариалния акт /така и ППВС №3/1983 г./. Съгласно
трайната практика на ВКС /вкл. и цитираното във въззивната жалба решение
№13/28.02.2019 г. по гр.д. №853/2018 г. на ІІ ГО/ правото на собственост върху обекти в
сграда, изградена от ЖСК, се придобива от датата на съставянето на нот. акт по чл.35 ал.2
ЗЖСК, а ако същият е съставен по време на действието на СК от 1985 г. и по време на брака
на член-кооператорът в ЖСК, на когото е разпределен имотът, презумпцията на чл.19 ал.3
СК отм. за съвместен принос в придобиването намира приложение и до доказване на
противното се счита, че имотът е СИО, независимо от това дали в нот. акт като собственици
са посочени двамата съпрузи или само един от тях и независимо от това дали другият съпруг
е бил член-кооператор, като в този случай би могло да се признае, че имотът е
индивидуална собственост на единия съпруг, само ако той докаже, че другият съпруг няма
никакъв принос в придобиването му.
Настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства
презумпцията за съвместен принос по чл.19 ал.3 СК отм. е оборена. От събраните по делото
доказателства се установява, че член-кооператор в процесната ЖСК е била Л.Г. Х. и същата
е изплатила средствата за изграждане на апартамента и гаража, респ. в придобиването им не
са влагани средства от съпрузите К.Х.Х. и Е. М. И., което не е оспорено от последната.
Въззивният съд споделя и решаващия извод на СРС, че от събраните по делото
доказателства не се установява ищецът Л. К. Х. действително да е била лишена от
възможността да ползва процесните апартамент и гараж, респ. ответникът да и е създала
пречки, като я е отстранила или не я е допускала в имота, т.е. ответникът не е
възпрепятствала ищеца да ползва съсобствените между страните недвижими имоти според
правата и в съсобствеността. Напротив, от показанията на разпитаните по делото свидетели
се установява, че ищецът Л. К. Х. е разполагала с ключ от имота и е посещавала същия през
процесния период, респ. ответникът не се е противопоставяла имотите да бъдат ползвани от
ищеца.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 661,79 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възраженията на
въззивниците за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. В., според който въззиваемата страна
е заплатила адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от
2400,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на
чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
3
минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатски възнаграждения е над този
минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и с оглед на фактическата и правна сложност на делото
следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 661,79 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20139438/15.06.2021 г., постановено по гр.д.
№57121/2018 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Л. К. Х., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. **** – чрез адв.
Т. М., и Е. М. И., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. **** – чрез адв. Т. М., да
заплатят на Р. С. С. , ЕГН ****, адрес: гр. София, жк. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 661,79 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4