Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 06.02.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №3769 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със
съдебно решение №18942 от 18.11.2016г., постановено по гр.дело №47775/2014г. по
описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав, са отхвърлени предявените от „О.Б.Б.” АД срещу В.М.С. при условията на обективно съединяване
искове с правно основание чл.415 от ГПК за приемане за
установено по отношение на ответника, че в полза на ищеца съществуват вземания,
за които са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, съответно от 03.07.2013г. и от
08.11.2013г., и двете издадени по ч.гр.д.№6664/2013г. по описа на СРС, І Г.О., 30-ти
състав, за следните суми: главница - 4151.57 лв., законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 15.02.2013г. до
окончателното изплащане на задължението, както и наказателна лихва в размер на
1488.12 лв., считано от 10.12.2010г. до 14.02.2013г., както и договорни лихви в
размер на 302.72 лв., считано от 10.12.2010г. до 14.02.2014г., като неоснователни.
Със съдебното решение е осъдена „О.Б.Б.” АД да заплати на В.М.С. сумата 830.00 лв., направени по делото
разноски за адвокатски хонорар и за експертиза.
Постъпила е въззивна
жалба от „О.Б.Б.” АД, чрез адв.Ал.К., с която се
обжалва изцяло съдебно решение №18942 от 18.11.2016г., постановено по гр.дело
№47775/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав, като са инвокирани доводи
за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като постановен в
нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила. Излага се още, че неправилен е обоснованият краен
извод на първоинстанционния съд за пълно погасяване на задълженията на
кредитополучателя по сключен между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г.. Твърди се, че СРС не е взел предвид
факта, че ответникът не е спазил предвидения в договора за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г. ред и начин за предсрочно погасяване на
кредита - няма направено изрично волеизявление от страна на кредитополучателя
за погасяване на задълженията му. В нарушение на чл.11 от договора за предоставяне
на потребителски кредит от 11.08.2006г. кредитополучателят не е депозирал
писмено искане за предсрочно погасяване на кредита, предвид на което за
банката-кредитор не възниква задължение да следи основанието за настъпване на
суми по сметка на кредитополучателя. Поддържа се още, че в случая изцяло
неправилни са изводите на СРС досежно липсата на предсрочна изискуемост на
претендираните вземания, тъй като не са отчетени настъпилите в хода на
производството нови факти, а именно настъпил краен падеж на задълженията по
договора за предоставяне на потребителски кредит от 11.08.2006г.. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното
съдебно решение и постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове
като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата
страна - В.М.С., чрез адв.З.А.,
депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователност на
подадената въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното съдебно решение е
законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и
обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод за недължимост от
ответника на следните суми: главница - 4151.57 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 15.02.2013г. до окончателното изплащане на задължението, както и
наказателна лихва в размер на 1488.12 лв., считано от 10.12.2010г. до
14.02.2013г., както и договорни лихви в размер на 302.72 лв., считано от
10.12.2010г. до 14.02.2014г., поради предсрочно погасяване на всички
задължения, произтичащи от сключен между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г.. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в платежното
нареждане, с което кредитополучателят е превел в полза на банката-кредитор
дължимите от него суми по сключения договор за
кредит, е посочено правното основание на извършения превод, което е
достигнало до банката, която е приела извършеното плащане, т.е. налице е изцяло
предсрочно погасяване на кредита. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.
Предявени
са от „О.Б.Б.” АД срещу В.М.С. при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с 430, ал.1 и ал.2
от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната
жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна и като такава е процесуално допустима.
Разгледана по
същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с 430, ал.1 и
ал.2 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите
на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за пълно
предсрочно погасяване на задълженията на кредитополучателя по сключения
между страните договор
за предоставяне на потребителски кредит от 11.08.2006г., на основание на които
са приети като неоснователни предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към изложените мотиви в тази част. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
От съвкупния анализ
на събраните по делото доказателства съдът приема, че между страните са
възникнали облигационни отношения на основание сключен между тях договор за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г., съгласно който
ищецът е предоставил на ответника сумата от 8000.00
лв., като длъжникът се е задължил за върне отпуснатия му кредит на 84 месечни анюитетни
вноски, включващи главница и лихва, в размер на 153.01 лв. всяка от тях, на
падеж 10-то число на месеца, като е уговорен краен срок за издължаване на дълга
по кредита - 10.08.2013г.. В договора страните са уговорили, че
кредитополучателят може да погаси дълга си и преди настъпване на договорените
срокове, като подаде писмено искане до банката. Уговореното е също, че при
предсрочно пълно погасяване на главницата, кредитополучателят заплаща такса в
размер на 5%. В конкретния случай не може да бъде
споделен доводът на въззивника, че липсват доказателства за предсрочно
погасяване на кредита от страна на кредитополучателя, тъй като същият не е
спазил уговорения ред и начин за предсрочно пълно погасяване на задълженията по
договора за кредит - няма подадено писмено искане за това. В случая съдът приема, че действително ответникът не е ангажирал доказателства,
че е направил отделно писмено искане до банката - ищец, с което да поиска
банката да му разреши да погаси предсрочно кредита си. От друга страна обаче от
приетите по делото като неоспорени доказателства - платежно нареждане от
09.04.2008г. и съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 09.04.2008г.
ответникът е превел на банката сума в размер на 7191.00 лв., като е вписал като
основание в платежното нареждане "пълно погасяване на кредит". Експертът-счетоводител
изрично е отразил в изготвеното от него заключение, че след справка в банката е
констатирал, че към момента на превода - 09.04.2008г., ответникът е дължал на
банката главница в размер на 6820.76 лв. /по погасителен план от 10.03.2008г./,
текущи лихви в размер на 83.79 лв. /договорни за 29 дни по лихвен процент -15.25
%/, както и такса предсрочно погасяване в размер на 278.84 лв., или общото
задължение на кредитополучателя към посочения момент възлизала на 7182.84 лв.. Следователно се налага извода, че
кредитополучателят с извършения от него превод на 09.04.2008г. е погасил изцяло
задълженията си към банката-кредитор, произтичащи от договор за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г.. Въззивният съд напълно споделя изложеното
от СРС, че след
като кредитополучателят е посочил в платежното нареждане за превод в полза на банката-кредитор
на сумата от 7191.00 лв. като основание - "пълно погасяване на
кредит", то същото следва да се приеме, че представлява волеизявление
/респ. искане/ на ответника за предсрочно погасяване на кредита, респ.
прекратяване на сключения договор за кредит, което е достигнало до банката-ищец. Съгласно разпоредбата на чл.75, ал.3 от ЗЗД, когато плащането става чрез
задължаване и заверяване на банкова сметка, ***еряване сметката на кредитора, като
аналогичен смисъл има и разпоредбата на чл.305 от ТЗ. В конкретния случай от констатациите
на вещото лице-счетоводител в приетото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че банката-ищец е приела
плащането и е оперирала с получените с превода парични средства. Следователно
се налага извода, че кредитополучателят добросъвестно е погасил изцяло всички
задължения, произтичащи от договора за предоставяне на потребителски кредит от 11.08.2006г.. В тази връзка
изложените доводи във въззивната жалба за липсата на предсрочно погасяване на
кредита от страна на ответника не намират опора в закона и не кореспондират на
събраните по делото доказателства и като такива са неоснователни.
Само за пълнота съдът намира да посочи, че изложените в
мотивите на обжалвания акт правни аргументи за липсата на предсрочна
изискуемост на претендираните от банката-кредитор вземания по договора за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г., които СРС е приел, че представляват
самостоятелно основание за отхвърляне на предявените искове, са изцяло
неправилни, противоречат на закона и трайно установената съдебна практика, но въпреки
това не водят до промяна на крайния извод за липса на основания в закона за
ангажиране на договорната отговорност на кредитополучателя по отношение на
претендираните от ищеца вземания, произтичащи от сключен между страните договор
за предоставяне на потребителски кредит от 11.08.2006г..
Така мотивиран въззивният съд намира, с
оглед спорния предмет в настоящото въззивно производство, че кредитополучателят
- въззиваем в настоящото производство, е доказал при условията на пълно и
главно доказване, че е погасил изцяло всички негови задължения, произтичащи от договор за предоставяне на
потребителски кредит от 11.08.2006г., поради което предявените
установителни искове за установяване на дължимостта на тези вземания са неоснователни.
Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
С оглед
изхода на спора първоинстанционното съдебно решение в частта на присъдените
разноски следва да бъде потвърдено. Не е налице допуснато нарушение от СРС при присъждането
на разноски на ответника, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемия-ответник, но поради липса на доказателства за
реално сторени такива, съдът не следва да присъжда в негова полза разноски.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №18942 от 18.11.2016г., постановено по гр.дело №47775/2014г. по
описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./